Метаданни
Данни
- Серия
- Шанара (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sword of Shannara, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елмира Димова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 29гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- piki(2007)
Издание:
A Del Rey Book. Published by The Ballantine publishing Group
„АБАГАР ХОЛДИНГ“ — София 1995
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от ultimat)
ГЛАВА 5
Същия ден, късно следобед, младежите от Вейл стигнаха до планинския град Лий. Измазаните с хоросан каменни стени, които ограждаха града, бяха желано от уморените пътници убежище, въпреки че в ярките лъчи на следобедното слънце нагорещената им, сивкава грамада изглеждаше неприветлива. Огромните размери на стените се сториха отблъскващи на хората от Вейл, които предпочитаха свободата на по-лесно превземаемите горски околности на родния им дом. Но изтощението бързо прогони неприятното им усещане и те, без да се колебаят, преминаха през западната порта и влязоха в тесните улици на града. Беше час на оживление. Хората се тълпяха и блъскаха край магазинчетата и сергиите, подредени по главната улица, която водеше към дома на Мениън — внушително старо имение, оградено с дървета и жив плет, които опасваха грижливо поддържани поляни и благоуханни градини. На младежите от Вейл градът Лий приличаше на голяма метрополия, макар че всъщност беше относително малък в сравнение с големите градове далеч в Южната земя или дори с граничния град Тирзис. Лий беше изолиран от света и през портите му много рядко минаваха пътници. Той беше самостоятелен град, който съществуваше най-вече за да служи на собствените си жители. Монархията, която управляваше страната, беше най-старата в Южната земя. Тя беше единственият закон, който поданиците й познаваха — и вероятно единственият, от който се нуждаеха. Ший изобщо не беше убеден в това, въпреки че планинците общо взето бяха доволни от управлението и от начина на живот, който монархията им предлагаше. Докато хората от Вейл си проправяха път през тълпата. Ший се улови, че мисли за необикновеното си приятелство с Мениън Лий. Повечето хора биха го нарекли невероятно, защото на пръв поглед изглеждаше, че нямат почти нищо общо помежду си. Човек от долината Вейл и планинец, хора от — толкова различна среда. Достатъчен аргумент, с която можеше да се оспори всеки разумен опит за сравнение. Ший, осиновен от съдържател на страноприемница, прагматичен, възпитан в традициите на трудолюбието. Мениън, единствен син на кралството на Лий и наследник на трона, роден в живот, изпълнен с отговорности, които той подчертано пренебрегваше, обладан от дръзка самонадеяност, която се опитваше да прикрива без особен успех, надарен с невероятен инстинкт на ловец, благодарение на който печелеше, макар и неохотно, уважението дори на такъв безпощаден критик като Флик. Политическите им възгледи бяха също толкова различни, колкото и средата им. Ший беше убеден, че старите методи са се оказали неспособни да се справят с проблемите на расите.
Но въпреки всичките си различия, те изградиха приятелство, в което взаимното уважение беше очевидно. Мениън смяташе, ще дребният му приятел понякога мисли с отживели времето си понятия, но се възхищаваше от убедеността и непоклатимостта на младежа. Човекът от Вейл, въпреки честите натяквания на Флик, не беше сляп за недостатъците на Мениън. Но виждаше у принца на Лий нещо, което другите обикновено не забелязваха — силно, непреодолимо чувство за добро и лошо.
В момента Лий водеше живот без никаква мисъл за бъдещето. Пътуваше много, ловуваше в планинските гори, но по-голямата част от времето си сякаш прекарваше в търсене на начини да си навлича неприятности. От добитите му с упорит труд умения да използва ловко големия си лък и да няма равен на себе си в търсенето на следи, нямаше никаква практическа полза. Напротив, те само огорчаваха баща му, който многократно, но безуспешно, се беше опитвал да възбуди интерес у сина си, единствения наследник към проблемите на управлението на кралството. Някой ден Мениън щеше да стане крал Ший обаче се съмняваше, че леконравният му приятел се е замислял сериозно по въпроса. Майката на Мениън беше умряла преди няколко години, малко след като Ший беше посетил високите планински области. Бащата на Мениън не беше стар, но кралете не винаги умират от старост. Много бивши владетели на Лий бяха напуснали този свят внезапно, най-неочаквано. Ако нещо непредвидено сполетеше баща му, Мениън щеше да стане крал, независимо дали е готов за това или не. И тогава щеше да бъде принуден да научи някои уроци, помисли си Ший неволно и се усмихна.
Домът на прадедите на Лий беше голяма двуетажна каменна постройка, сгушена кротко сред разпростряла се група от хикории и малки градинки. Имението беше скрито от града зад високи храсталаци — Точно зад пътечката, която водеше към сградата, имаше просторен парк. Когато жителите на Вейл се доближиха уморено към предната врата, чуха веселите викове на деца, които се плискаха в езерцето. Денят бе още топъл и край пътниците минаваха забързани хора, било за да се срещнат с приятел, било за да се приберат у дома при семейството си. На запад късното следобедно небе потъваше в мек златист здрач.
Високата желязна порта беше отворена и хората от Вейл се запътиха бързо към входната врата на дома. Заизкачваха се по виещата се през високите храсталаци и очертания на градинките дълга каменна пътека. Още не бяха стигнали до каменния праг на къщата, когато тежката дъбова врата се отвори и на нея, най-неочаквано, се появи Мениън Лий. Облечена в пъстроцветна пелерина и жилетка в зелено и бледо жълто, стройната му фигура се задвижи грациозно и гъвкаво като котка. Не беше едър, макар и няколко инча по-висок от хората от Вейл, но беше развит в раменете и с дълги ръце. Заслиза по една странична пътека, но когато забеляза двете опърпани, прашни фигури, които се приближаваха по главната алея, внезапно спря. Минута по-късно отвори широко очи от изненада.
— Ший — възкликна той. — Какво по дяволите… какво ти се е случило?
Забърза се към приятеля ся и сграбчи сърдечно слабата му ръка.
— Радвам се да те видя, Мениън — каза Ший усмихнат.
Планинецът отстъпи крачка назад, а сивите му очи ги загледаха изпитателно.
— Изобщо не очаквах писмото ми да има такъв бърз ефект… — замълча и се загледа в умореното лице на другия. — Не то е причината, нали? Всъщност по-добре не казвай нищо. Не искам да слушам. Предпочитам, в името на приятелството ни, да си мисля, че си дошъл просто ей така, за да ме видиш. И, ако не ме лъжат очите, довел си със себе си стария недоверчив Флик. Е, това вече е истинска изненада.
Ухили се на Ший и премести погледа си върху навъсения Флик, който кимна хладно:
— Можеш да бъдеш сигурен, че идеята не беше моя.
— И на мен би ми се искало единствената причина за идването ми тук да беше приятелството ни — усмихна се тъжно Ший. — Нямам никакво желание да те въвличам в каквито и да било неприятности, но се страхувам, че сме изпаднали в сериозна беда и само ти би могъл да ни помогнеш.
Мениън се канеше да се усмихне, но бързо се отказа, като долови настроението, изписано на измъченото лице на приятеля си и поклати сериозно глава.
— Какво по-естествено от това? Няма да имате нищо против една гореща баня и малко ядене, нали? Май трябва да започнем с това. По-късно ще ми кажете какво ви е довело тук. Хайде. Баща ми е зает на границата, но аз съм на ваше разположение.
Щом влязоха, Мениън се разпореди на прислугата да се погрижи за хората от Вейл и те бяха отведени да си вземат освежителна вана и да се преоблекат. Един час по-късно тримата приятели се събраха в просторния салон за вечеря, която при други обстоятелства можеше да засити два пъти повече души, но тази вечер едва им стигна. Докато ядяха, Ший разказа на Мениън странната история, която го принуди да избягат от Вейл. Разказа за срещата на Флик с тайнствения странник Аланон и свързаната с него легенда за Меча на Шанара. Въпреки изричната заповед на Аланон да пазят в тайна чутото, той трябваше да потърси помощта на Мениън. Разказа за появата на Балинор и за краткото му предупреждение, за спасяването им на косъм от черното същество на черепите и накрая за бягството им в платата. През цялото време говори Ший. Флик не се намесваше в разговора и устояваше на изкушението на свой ред да се включи с подробности за случилото се през последните няколко седмици. Предпочете да мълчи, защото беше твърдо решил да не се доверява на Мениън. Убеден беше, че за хората от Вейл ще е по-добре, ако поне един от тях бъде нащрек и си държи езика зад зъбите.
Мениън Лий слушаше мълчаливо дългата история и не проявяваше явни признаци на изненада до частта за произхода на Ший, от която той изглежда остана неописуемо доволен. През повечето време изпитото му загоряло лице беше застинало в неразгадаема маска, изкривена единствено от неизменната полуусмивка и ситните бръчици в ъглите на проницателните му сиви очи. Бързо схвана защо хората от Вейл са дошли именно при него. Изобщо не можеха да се надяват да се оправят по пътя от Лий през низините на Клийт и оттам през Черните дъбове без помощта на човек, който познава местността — човек, на когото можеха да се доверят. По-точно на човек, помисли си Мениън, усмихвайки се вътрешно, на когото Ший би могъл да се довери. Знаеше, че Флик никога нямаше да се съгласи да дойдат в Лий, ако брат му не е настоял. Между Флик и него никога не е имало силно приятелско чувство. Въпреки това те двамата бяха тук, те двамата търсеха помощта му, независимо от причината, а той никога не би могъл да откаже нещо на Ший, дори ако собственият му живот беше застрашен.
Ший свърши разказа си и зачака търпеливо отговора на Мениън. Планинецът изглеждаше потънал в мисли, втренчил очи в полуизпитата чаша с вино до лакътя му. Когато проговори, гласът му беше сдържан.
— Мечът на Шанара. От години не бях чувал тази история. Всъщност никога не съм вярвал, че всичко това е истина. И сега, като гръм от ясно небе, тя отново се появява, с моя стар приятел Ший Омсфорд като пряк наследник. А ти наистина ли си такъв?
Изведнъж очите му заискриха.
— Нищо чудно да си нещо като стръв, примамка за тези същества от Северната земя, за да те преследват и унищожат. Как можем да бъдем сигурни в Аланон? От всичко, което ми разказа, той изглежда почти толкова опасен, колкото и съществата, които те преследват. Възможно е дори да е един от тях.
При тези думи Флик настръхна. Ший остро възрази:
— Не мога да повярвам. Няма никаква логика.
— Може би — продължи бавно Мениън, като обмисляше тази възможност. — Нищо чудно с остаряването да ставам подозрителен. Откровено казано, цялата история звучи много неправдоподобно. Ако е истинска, имаш късмет, че си стигнал дотук без чужда помощ. Прекалено много истории има за Северната земя, за злото, което живее в пущинаците над равнините на Стрелехайм — сила, за която се говори, че не може да бъде възприета от разума на което и да било живо същество. Спря за момент, после отпи от виното си:
— Мечът на Шанара… само вероятността, че легендата може да е истина вече е достатъчно…
Поклати глава и широко се усмихна:
— Никога не бих се лишил от възможността да открия истината. Ще имате нужда от човек, който да ви отведе до Анар, и този човек съм аз.
— Знаех си, че няма да откажеш.
Ший се протегна и раздруса ръката му с благодарност. Мениън веднага се зае със задачата:
— А сега да видим къде сме. Тези камъни на елфите. Защо да не ги поразгледаме, а?
Ший бързо извади малката кожена торбичка и изпразни съдържанието й в разтворената си длан. Трите камъка заискриха ярко на светлината на факлите с тъмносин, наситен блясък. Мениън докосна леко един от тях и го взе в ръката си.
— Наистина са красиви — поклати той възхитено глава. — Не си спомням да съм виждал някога подобно нещо. Но как биха могли да ни помогнат?
— Все още не знам — призна неохотно Ший. — Единственото, което знам, е казаното ни от Аланон — камъните трябва да се използват само в краен случай и силата им е огромна.
— Надявам се да е прав — изсумтя другият. — Не би ми се искало в труден момент да откривам, че е грешал. Но ми се струва, че въпреки всичко трябва да имаме едно наум.
Замълча за момент и се загледа в Ший, който прибра камъните в торбичката и я напъха в джоба на куртката си. Когато човекът от Вейл вдигна поглед, той се беше вторачил в чашата си с вино.
— Знам нещичко за Балинор, Ший. Добър воин е. Едва ли в цялата Южна земя може да се намери равен на него. Може би за нас ще е по-добре да потърсим помощта на баща му. Войниците на Калахорн ще ви охраняват по-добре от живеещите в гората на Анар джуджета. Познавам пътищата към Тирзис. Всички са безопасни. Но почти всички пътеки до Анар минават пряко през Черните дъбове. А както ви е известно местността не е от най-безопасните в Южната земя.
— Аланон ни каза да отидем в Анар — упорстваше Ший. — Трябва да е имал причина за това и докато не го открия отново, няма да поемам никакви рискове. Освен това самият Балинор ни посъветва да следваме указанията му.
Мениън вдигна рамене.
— Жалко, защото дори и да успеем да преминем през Черните дъбове, аз наистина не знам почти нищо за земята отвъд. Казвали са ми, че по целия път до горите на Анар има относително малко заселници. Обитателите й са предимно жители на Южната земя и джуджета, които не би трябвало да са опасни за нас. Кълхейвън е малко селце, разположено на Сребърната река в по-долната част на Анар. В него живеят джуджета. Не мисля, че ще ни е много трудно да го открием, ако стигнем до там. Първо ще трябва да се промъкнем през низините на Клийт, а това никак няма да е лесно, като се има предвид, че сега се топят пролетните снегове. После ще трябва да минем и през Черните дъбове. Това ще бъде най-опасната част от пътуването ни.
— Не можем ли да изнамерим някакъв заобиколен път…? — попита Ший с надежда в гласа.
Мениън си наля още една чаша вино и подаде гарафата на Флик, който я пое без да го погледне.
— Ще ни трябват седмици. На север от Лий е Езерото на дъгата. Ако тръгнем по този път, ще трябва да заобиколим цялото езеро на север през планините Рун. Черните дъбове се простират на юг от езерото и от другата страна отново тръгват на север. Ще ни трябват най-малко две седмици, а цялата местност е открита. Абсолютно никакво прикритие. Трябва да вървим на изток през низините, после да пресечем дъбовите гори.
Флик се намръщи като си спомни как при последното им идване в Лий той ги беше заблудил и няколко дни бяха прекарали в ужасяващата гора, преследвани от кръвожадни вълци и разкъсвани от мъчителен глад. Едва успяха да си спасят кожите.
— Нашият Флик си припомня Черните дъбове — изсмя се Мениън, като забеляза мрачното изражение на другия. — Е, Флик, този път ще се подготвим по-добре. Местността е коварна, но никой не я познава по-добре от мен. Пък и там едва ли някой ще ни преследва. Въпреки това няма да уведомяваме никого къде отиваме. Просто ще кажем, че тръгваме на дълго пътешествие и ще ловуваме. Във всеки случай баща ми си има неговите проблеми. Изобщо няма да му липсвам. Свикнал е да ме няма, понякога седмици наред.
Млъкна и погледна Ший, за да разбере, дали не е пропуснал нещо. Човекът от Вейл се усмихна на неподправения ентусиазъм на планинеца.
— Мениън, знаех си, че можем да разчитаме на теб. Хубаво е, че ще си с нас.
Флик погледна принца с нескрита неприязън, а Мениън, който улови погледа му, не устоя на изкушението да се възползва от случая и да се позабавлява за чужда сметка.
— Но първо дайте да се разберем какво ще спечеля аз от цялата тази работа — заяви той неочаквана — Имам предвид, какво ще получа, ако ви преведа живи и здрави от Кълхейвън.
— Какво ще спечелиш ли? — възкликна възмутено Флик, без да се замисли. — Откъде пък накъде…?
— По дяволите — прекъсна го бързо другият. — Как можах да забравя за теб, стари ми Флик. Но ти не се притеснявай. И през ум не ми е минало да те ощетявам.
— Какви ги дрънкаш, хитрец такъв? — разгневи се Флик. — Никога не съм имал намерение да вземам каквото и да било.
— Спрете — наведе се напред Ший с почервеняло лице. — Не може да продължавате така, ако ще пътуваме заедно. Мениън, трябва да престанеш да дразниш брат ми и да го гневиш. А ти, Флик, трябва да се освободиш, веднъж завинаги, от необоснованите си подозрения към Мениън. Трябва да си имаме някакво доверие и да бъдем приятели.
Мениън позасрамен сведе очи, а Флик възмутено хапеше долната си устна. Ший отново седна, след като гневът му го напусна.
— Добре го каза — призна Мениън след секунда. — Флик, ето ти ръката ми. Хайде да сключим временно примирие, поне заради Ший.
Флик погледна протегната ръка и после бавно я пое.
— Говориш, без да мислиш, Мениън. Надявам се, че този път не се шегуваш.
Планинецът прие упрека с усмивка.
— Примирие, Флик.
Пусна ръката на човека от Вейл и пресуши чашата си. Знаеше, че изобщо не беше успял да убеди Флик в каквото и да било.
Времето напредваше, а тримата горяха от желание да довършат плана си и да си легнат. Бързо решиха, че трябва да тръгнат рано сутринта. Мениън успя да осигури лека екипировка за къмпинг, включително и раница, ловни наметала, провизии и оръжие. Извади карта на местността източно от Лий. Но тя бе зле обозначена, липсваха подробности, тъй като местността беше малко позната. Низините на Клийт, които се простираха на изток от хребетите до Черните дъбове, бяха негостоприемно коварно тресавище. На картата обаче бяха обозначени като празно бяло пространство, върху което беше изписано името им. Черните дъбове се издигаха величествено гъста гориста местност, проточила се от Езерото на дъгата на юг, като голяма стена между Лий и Анар. Мениън накратко съобщи на хората от Вейл онова, което знаеше за терена и за времето през този сезон на годината. Но и неговите сведения бяха непълни, също като картата. Повечето от нещата, с които щяха да се сблъскат, нямаше да бъдат точно предвидени, а неочакваното можеше да се окаже ужасно опасно.
В полунощ тримата си легнаха, след като приключиха с подготовката си за пътешествието до Анар. В стаята, в която бяха оставени с Флик, Ший се отпусна тежко в мекото легло и известно време изучаваше тъмнината зад отворения прозорец. Беше се заоблачило, небето се беше превърнало в огромна маса от плътна тъмнина, която се влачеше и наслагваше зловещо около замъглените хребети. Топлината на деня си бе отишла, хладният нощен бриз я бе отвял на изток и спящият град беше потънал в тихо уединение. В леглото до него Флик вече спете, дишайки тежко и равномерно. Ший го наблюдаваше замислено. Главата му тежеше, а тялото му беше уморено от неимоверните усилия, които бяха хвърлили, докато стигнат до Лий. Въпреки това не можеше да заспи. За пръв път започна да осъзнава истински опасното положение, в което се намираше. Бягството, неимоверните трудности, които бяха преодолели, докато стигнат до Мениън, бяха само началото на пътуването, което можеше да продължи с години. Ший знаеше, че дори да успееха да стигнат живи и здрави до Анар, те, в крайна сметка, отново щяха да бъдат принудени да бягат. Диренето им щеше да продължи, докато Господарят на магиите не бъде унищожен, или докато Ший не умре. Дотогава нямаше да има връщане във Вейл, у дома и при баща му, които беше изоставил. Където и да се намираха, щяха да бъдат в безопасност само до момента, в който крилатият преследвач отново ги откриеше.
Истината беше ужасяваща. В смълчаната тъмнина Ший Омсфорд беше сам със страховете си, и някъде дълбоко в себе си се съпротивляваше срещу надигащата се буца на ужас.
През следващия ден слънцето не се показа. Беше сумрачно, влагата и студът проникваха в човешката плът и пронизваха костите. Ший и двамата му спътници бяха лишени от всякаква топлина и удобство, докато пътуваха на изток към мъгливите хребети на Лий и се заспускаха бавно към неприветливия климат на низините зад тях. Не разговаряха, докато слизаха в колона по един по тесните пътеки, които се виеха еднообразно край сиви едри камъни и групи от умиращи безформени храсталаци. Водеше ги Мениън, набитият му поглед внимателно подбираше често неясните следи на пътеката. Движеше се с широка и отпусната крачка, почти грациозно върху все по-неравния терен. На гърба си носеше малък вързоп, към който беше прикрепил голям, направен от ясеново дърво лък и стрели. Под вързопа, завързан с дълъг кожен ремък висеше старият меч, който баща му му беше дал, когато беше влязъл в зряла възраст — мечът, който Принцът на Лий имаше законно право да наследи. Студеният сив метал проблясваше слабо в сумрака, а Ший, който вървеше на няколко крачки след него, се улови, че се чуди, дали този меч не прилича на легендарния Меч на Шанара. Елфските му вежди се повдигаха учудено, докато се опитваше да проникне с поглед в безкрайния мрак на местността пред тях. В нея сякаш нямаше никакъв живот. Това беше мъртва земя за мъртви неща, а живите тук не бяха нищо друго освен натрапници. Нищо окуражително. Поусмихна се вътрешно, когато се насили да мисли за други неща. Флик вървеше последен, якият му гръб носеше провизиите, които трябваше да им стигнат, докато пресекат Низините на Клийт и Черните дъбове. Когато ги преминеха — ако изобщо преминеха — те щяха да бъдат принудени да купуват храна от малкото разпръснати из местността жители, или да я разменят срещу нещо и, само в краен случай, разбира се, да разчитат на самата природа да не умрат от глад. Възможност, която не се харесваше особено много на Флик. Той се беше поуспокоил малко, когато видя искреното желание на Мениън да им помогне в пътуването, но въпреки това не беше убеден, че планинецът е способен да го направи. Спомените от последното им пътешествие все още бяха живи в съзнанието му и хич не му се искаше да се подлага на друго подобно изпитание.
Първият ден се изниза бързо. Тримата пътници преминаха през границата на кралството на Лий и при падането на нощта бяха стигнали периферията на мрачните низини на Клийт. Подслониха се да пренощуват в малка долинка под рехав покрив от редки дървета и няколко гъсти храста. Целите им дрехи бяха просмукани от влагата на мъглата и те трепереха от студа на падащата нощ. Опитаха се да запалят огън, за да се постоплят и поизсушат, но дървата в местността бяха така подгизнали от влага, че беше невъзможно да се запалят. Накрая се отказаха от огъня и започнаха да ядат храната студена, загърнати в одеялата, които старателно бяха опаковали в началото на пътуването, за да ги предпазят от намокряне. Почти не си продумваха, защото никой нямаше настроение за разговори. Само от време на време се разнасяше някоя и друга ругатня срещу времето. Никакъв звук не долиташе от тъмнината зад мястото, където се бяха сгушили. Стелеше се всепроникваща тишина, която човъркаше съзнанието с внезапно, неочаквано мрачно предчувствие и ги караше да се ослушват, обзети от страх, и да се мъчат да доловят някакво слабо, успокоително прошумоляване на живот. Но всичко наоколо тънеше в безмълвна непрогледна тъмнина. Нямаше дори и лек полъх на случаен ветрец, който да докосне измръзналите им лица, докато лежаха смълчани, увити в одеялата си. Накрая умората от дългото ходене през деня ги налегна неусетно и те, един след друг, заспаха.
Вторият и третият ден бяха невъобразимо по-тежки от първия. През цялото време валя — тих, студен, ситен дъждец, който напои първо дрехите им, после като че ли проникна в кожата и костите им и прониза нервните им центрове.
Единственото усещане, което изтощеното тяло можеше да изпитва, беше всепронизваща, отвратителна мокрота. Въздухът беше влажен и студен през деня, а вечерта стана почти смразяващ. На тримата пътници всичко наоколо им изглеждаше напълно съсипано от спусналия се студ. Малкото храсталаци и зеленина, които можеха да се видят, бяха усукани и умираха, безформени групи от дървета с повяхнали листа, които безмълвно чакаха да се разпаднат и да изчезнат напълно. Тук не живееха нито хора, нито животни. Дори и най-малкият гризач щеше да бъде погълнат и изяден от тази всепоглъщаща тишина, която проникваше навсякъде заедно с мразовитата влага на дългите, лишени от слънце я живот дни и нощи. Нищо не се движеше нито помръдваше, докато тримата вървяха на изток през безформената местност, където вече нямаше пътека.
Нищо не загатваше, че някой или нещо някога са минавали оттук преди, или че някога щяха да минат. Слънцето изобщо не се показа по време на прехода им. Нямаше и бегла следа от преките му лъчи, които макар и боязливо, да се бяха промъкнали надолу и да бяха намекнали, че там някъде, отвъд тази мъртва, забравена земя, има живот. Питаха се дали падналата ниско и непомръдваща се мъгла или черните облаци, или и двете заедно, скриваха напълно небето, но въпросът им оставаше без отговор. Единственият им свят беше тази мрачна, просмукана с омраза сива земя, през която вървяха.
На четвъртия ден започнаха да се отчайват. Нямаше нови признаци за крилатите преследвачи на Господаря на магиите и изглеждаше, че те се бяха отказали от диренето. Но това не им носеше утеха. Часовете се точеха бавно, тишината ставаше все по-дълбока, а земята все по-враждебна. Дори несломимият дух на Мен пън започна да се разколебана и съмнението започна да дълбае и да си пробива упорито път, да разклаща присъщата му увереност. Започна да се пита дали не са объркали посоката и дали не са се въртели в кръг. Знаеше, че местността никога няма да им отговори, че загубеха ли се веднъж в тази сурова земя, няма да могат да се спасят. Ший и Флик изпитваха още по-силен страх. Те не знаеха нищо за тези места и им липсваха ловните умения и инстинкти, каквито Мениън притежаваше. Осланяха се изцяло на него. Усещаха, че нещо не е наред, макар че планинецът умишлено мълчеше и не споделяше съмнения си, за да не ги тревожи. Часовете минаваха, но студът, влагата и противната безжизненост на местността си оставаха непроменени. Усетиха, че последната капка на взаимно доверие и увереност в собствените им сили започна да се изцежда бавно и агонизира що. Вече бяха към края на петия ден от пътуването, а суровата пустош продължаваше да се стеле пред тях без видими признаци, че отчаяно търсената местност отвъд Черните дъбове е наблизо. Ший изтощено спря безкрайното ходене, отпусна се тежко на земята и обърна питащ поглед към принца на Лий.
Мениън вдигна рамене и погледна разсеяно към замъглените околности. Кожата на красивото му лице беше опъната от студения въздух.
— Няма да ви лъжа — измънка той. — Не съм сигурен, че сме следвали вярната посока. Възможно е да сме се въртели в кръг.
Нищо чудно дори да сме се загубили без надежда за спасение.
Флик тръшна възмутено вързопа си на земята и погледна брат си с многозначителен поглед, който означаваше: „Казвах ли ти аз?“ Ший го погледна бегло и бързо се извърна към Мениън:
— Не мога да повярвам, че сме безвъзвратно загубени! Няма ли някакъв начин да се ориентираме къде сме?
— Слушам предложенията ви.
Мениън му се усмихна насила, протегна се, хвърли багажа си на земята и седна до замисления Флик.
— Какво има, Флик? Пак ли започваш?
Флик му хвърли гневен поглед. Но след като се взря в сивите му очи се замисли дали неприязънта, която изпитваше към мъжа, беше заслужена. В тях имаше искрена тревога, дори някаква тъга при мисълта, че ги беше провалил. С необичайна за него благосклонност, той протегна ръка и я постави успокоително върху рамото му. Кимна мълчаливо с глава. Неочаквано Ший скочи на крака, грабна торбата си и започна да рови в нея.
— Камъните могат да ни помогнат — извика той.
За секунди другите двама го гледаха озадачено. После изведнъж схванаха мисълта му и се надигнаха в очакване. Миг след това Ший извади малката торбичка със скъпоценното съдържание. И тримата се втренчиха в протритата кожа с мълчалива надежда, че камъните на елфите най-после ще докажат, колко са ценни, че някак си ще им помогнат да се спасят от пустошта на Клийт. Ший развърза връзките и внимателно пусна трите малки тъмносини камъчета в обърнатата си нагоре длан. Те седяха там и блещукаха слабо, докато тримата ги наблюдаваха и чакаха.
— Вдигни ги, Ший — подкани го Мениън след малко. — Може би се нуждаят от светлина.
Човекът от Вейл го послуша и се загледа нетърпеливо в сините камъчета. Почака известно време преди да свали ръката си. Аланон го беше предупредил да не ги използва освен в най-критични моменти. Може би камъните на елфите щяха да му се притекат на помощ само при много особени обстоятелства. Започна да се отчайва. Във всеки случай, той беше изправен пред неоспоримия факт, че няма никаква представа какво трябва да прави с тях. Погледна сломен приятелите си.
— Е, добре, де. Опитай нещо друго! — възкликна Мениън разпалено.
Ший взе камъните между ръцете си и ги разтърка енергично, после ги разклати и ги хвърли като зарове. Пак нищо не се случи. Бавно ги вдигна от влажната земя и внимателно ги избърса. Тъмносиният им цвят сякаш го привлече към тях и той се вгледа по-отблизо в ясната им, подобна на стъкло вътрешност, като че ли там можеше по някакъв начин да открие отговора.
— Може би трябва да им поговориш или нещо — гласът на Флик заглъхна с надежда.
Внезапно в съзнанието на Ший се мярна ясно образа на Аланон — мрачното му лице, приведено и потънало в дълбок размисъл. Осени го мисълта, че може би тайната на камъните на елфите би могла да бъде разгадана по друг начин. Протегна напред отворената си длан, където ги беше поставил, затвори очите си и съсредоточи мислите си върху тъмносинята им вътрешност, мъчейки се да проникне в нея и да стигне до силата, от която те тримата така отчаяно се нуждаеха. Безмълвно подкани камъните на елфите да му помогнат. Проточиха се дълги минути, стори му се, че бяха изминали часове. Отвори очите си и тримата приятели загледаха и зачакаха, а камъните все така лежаха върху дланта на Ший и синият им блясък мъждукаше в тъмнината и влагата на мъглата.
Изведнъж, най-неочаквано и буйно, те грейнаха с ослепително син блясък, който накара пътниците да отстъпят от ярката светлина, прикривайки очите си с ръце. Аурата беше толкова силна, че удивеният Ший насмалко не изпусна дребните скъпоценни камъни. Ярката светлина засия още по-силно и озари пустошта около тях така, както слънцето никога не би могло да я освети. Сиянието се засили и от тъмносиньо се превърна в светлосиньо, толкова ослепително, че обладаните от страхопочитание мъже бяха буквално хипнотизирани. То се увеличи, престана да трепти и най-неочаквано се устреми напред, подобно на огромен фар, който се задвижи вляво от тях, вряза се без усилие в потъналата в мъгла сивота и накрая се спря на неколкостотин или може би на хиляди ярдове в далечината, върху огромните чепати дънери на древните Черни дъбове. За секунди светлината се задържа. После изчезна. Сивата мъгла се върна със студената си влага и трите малки сини камъчета отново както преди само проблясваха леко.
Мениън бързо се съвзе. Удари силно Ший по гърба и се усмихна широко. Бързо метна вързопа на рамото си и беше готов да тръгне. Очите му вече опипваха невидимото в момента място, където бяха осветени Черните дъбове. След като се поколеба за миг, Ший прибра камъните на елфите в торбичката и хората от Вейл привързаха вързопите си на гърбовете. Не продухаха нито дума, докато се придвижваха бързо, следвайки посоката, която фарът км беше осветил. Всеки се взираше напрегнато в дългоочакваната гора. Нямаше ги вече студът на сивия здрач и тихият дъждец на отминалите пет дни. Нямаше го отчаянието, в което бяха изпаднали само минути преди това.
Имаше я само увереността, че е възможно да се измъкнат от тези ужасни низини. Не поставяха под въпрос, не се усъмняваха, че видението на камъните им се беше явила Черните дъбове бяха най-опасната гора в Южната страна, но в този момент, в сравнение със земята на Клийт, тя им се струваше като убежище на надеждата.
Времето сякаш беше спряло, докато си пробиваха път напред. Може би след часове, или само след няколко минути сивеещата мъгла неохотно разбули очертанията на покрити с мъх стволове. Те се издигаха сковано и короните им се губеха в мъглата. И тримата спряха. Уморените им очи се загледаха щастливо в безрадостните чудовища, които стояха пред тях с огромните са стъбла, еднообразни и безчет — една непроницаема стена от прогизнала, грапава кора, стъпила върху прорязани от широки дълбоки белези основи, които бяха стояли там от незапомнени времена и вероятно щяха да см стоят така до унищожението на самата земя. Гледката беше страховита, дори и а слабата светлина на мъглявите низини. Тримата, които я наблюдаваха, усетиха неопровержимото присъствие на една жизнена сила в тези гори, толкова неимоверно стара, че тя просто внушаваше дълбока, макар и неохота, почит към възрастта и. Сякаш бяха прекрачили в друг век, в друг свят и всичко пред тях, потънало в тази невероятна тишина, имаше магическото въздействие на изпълнена с премеждия приказка, която човек слушаше в захлас.
— Камъните бяха прави — промърмори тихо Ший. Умореното му, но щастливо лице се разтегна бавно в усмивка. Облекчен пое дълбоко въздух и се засмя.
— Черните дъбове — възкликна възторжено Мениън.
— Е, да тръгване — въздъхна Флик.