Тери Брукс
Мечът на Шанара (34)

ГЛАВА 34

Следобедът беше почти превалил. Слънчевите лъчи се процеждаха на дълги, размазани струи през плаващите по небето бели облаци и галеха с топлината си голата пустош на Северната земя. Тук-таме светлината пестеливо огряваше малки участъци с оскъдно поникнала зеленина — първите признаци на живот, който скоро щеше да процъфти върху земята, живяла толкова много години жадна и сиротна. В далечината, изтъпените върхове на раздробеното Острие на бръснача се очертаваха на северния хоризонт, а прахолякът, вдигнат от опустошената долина под тях, все още се стелеше над останките от Кралството на черепите.

Ший се появи изневиделица. Вървеше безцелно сред лабиринта от клисури и хребети в предпланините точно под Острието на ножа. Полусляп и напълно изтощен, смазаният човек от Вейл беше почти неузнаваем. Вървеше към Аланон без да го вижда, стиснал здраво в двете си ръце сребърната дръжка на Меча. За миг друидът се втренчи занемял в странния вид на препъващия се, окъсан човек с Меча. После нададе вик на облекчение и се втурна, за да прегърне силно изтерзаното тяло на Ший Омсфорд.

Човекът от Вейл беше заспал отдавна и когато се събуди, вече беше нощ. Лежеше под навеса на издадена скала, която се врязваше в широко дефиле, увит в топъл плащ. До него тихо пращеше малък огън. Замъглените му очи бяха започнали да се проясняват и той видя над себе си ясното, обсипано със звезди нощно небе, което се простираше като плащ от чукар до чукар. Неволно се усмихна. Вече си представяше как отново е в Шейдската долина. Миг след това тъмната сянка на Аланон се появи в слабата светлина на огъня.

— По-добре ли се чувстваш? — попита го друидът вместо поздрав и седна до него. Аланон му изглеждаше променен — по-човечен, не толкова зловещ. В гласа му прозвуча необичайна за него топлота. Ший кимна с глава:

— Как ме откри?

— Ти ме откри. Нищо ли не си спомняш?

— Не. Абсолютно нищо — след… — Ший млъкна колебливо. — Имаше ли някой… видя ли някой друг?

За миг Аланон се загледа внимателно в напрегнатото му лице, сякаш се чудеше какво да отговори и после поклати отрицателно глава.

— Сам беше.

Ший усети как в гърлото му засяда буца. Лежеше в топлината на одеялото и напразно се опитваше да преглътне болката.

Значи и Панамон си беше отишъл. Кой знае защо, но не беше очаквал такъв край.

— Добре ли си? — чу той гърленият глас на друида в тъмнината. — Искаш ли да хапнеш нещо? Мисля, че ще се почувстваш по-добре, ако похапнеш.

— Да. — Ший се надигна и седна, все още завит с топлото одеяло.

Аланон отиде до огъня и му сипа супа в малка купа. Човекът от Вейл усети миризмата на вкусно ядене и я вдъхна дълбоко. Спомни ся за Меча на Шанара и го потърси с очи в тъмнината. Веднага го забеляза близо себе си. Лъскавата му повърхност проблясваше леко. После, сякаш изведнъж сетил се за нещо, попипа джоба на куртката си. Търсеше камъните на елфите, но не ги намери. Паникьосан, започна да опипва отчаяно дрехите си, с надеждата, че ще набара малката кожена торбичка. Пак нищо. Нея я нямаше. Прималя му. Легна омаломощял. Дали пък Аланон…

— Аланон, не мога да открия камъните на елфите — изрече бързо той. — Да не би ти…?

Друидът се приближи и му подаде купата с издигащата пара супа и малка дървена лъжица. Лицето му беше непроницаема загадъчна сянка.

— Не, Ший. Сигурно си ги загубил, когато си бягал от Острието на ножа. — Забеляза оклюмалото изражение на лицето му, протегна ръка и го погали успокоително по слабото рамо — Сега вече няма защо да се притесняваш за тях. Камъните изиграха ролята си. Искам да похапнеш и пак да поспиш. Имаш нужда от почивка.

Ший механично изсърба супата, но не можеше така лесно да преглътне загубата на камъните на елфите. Те бяха до него още от самото начало и го бяха защитавали на всяка крачка. Няколко пъти бяха спасили живота му. Как е могъл да прояви такава небрежност? Мислено се върна назад и напразно се мъчеше да си спомни, къде ли е могъл да ги загуби. Напразно. Могло е да се случи къде ли не.

— Съжалявам за камъните на елфите — извини се той тихо, с чувството, че беше длъжен да каже нещо.

Аланон сви рамене и се поусмихна. Изглеждаше уморен и някак си по-стар.

— Може би ще се появят по-късно.

Ший дояде супата, без да продума, а Аланон му сипа още, без да го пита. Топлината от яденето се разля по тялото на все още изтощения човек от Вейл и го отпусна. Постепенно го налегна дрямка. Отново потъваше в съня. Лесно можеше да му се отдаде, но не искаше. Толкова много неща имаше, които го измъчваха, толкова много въпроси, останали без отговор. Искаше да чуе отговорите сега, от единствения човек, който можеше да му ги даде. Заслужил го беше след всичко, което изтърпя, нали така?

Опита се да седне, съзнавайки, че Аланон го наблюдава внимателно. Някъде в далечината остър писък на птица разкъса тишината. Ший неволно се заслуша. След толкова много години животът се връщаше отново в Северната земя. Постави купата на земята до себе си и се обърна към Аланон:

— Можем ли да си поговорим?

Друидът кимна мълчаливо.

— Защо не ми каза истината за Меча? — попита тихо човекът от Вейл. — Защо?

— Казах ти всичко, което трябваше да знаеш. — Тъмното лице на Аланон беше безизразно. — Останалото ти го каза самият Меч.

Ший го погледна недоверчиво.

— Много важно беше ти сам да проумееш тайната на Меча на Шанара — продължи кротко друидът. — Това не беше нещо, което можех да ти, обясня. То беше нещо, което ти самият трябваше да преживееш. Първо трябваше да се научиш да приемаш истината за себе си. Чак тогава Мечът можеше да ти бъде талисман в борбата срещу Господаря на магиите. Един процес, в който не можех да се намеся пряко.

— И все пак, не можеше ли да ми кажеш поне защо Мечът ще унищожи Брона? — упорстваше Ший.

И с какво щях да ти помогна, Ший?

Човекът от Вейл се намръщи:

— Не разбирам.

— Е, добре, ако ти бяха казал всичко, което имах право да та кажа за Меча — не забравяй, че сега говорим вече след събитието, за да ти го обясня — щеше ли това наистина да ти помогне? Щеше ли да продължиш диренето на Меча? Щеше ли да съумееш да изтеглиш Меча и да го вдигнеш срещу Брона, ако знаеше, че единственото, което той ще направи, е да разкрие истината на Брона за самия него? Ти сигурно дори нямаше да ми повярваш, ако ти бях казал, че едно такова просто нещо е в състояние да унищожи чудовище със силата на Господаря на магиите. Щеше ли да ми повярваш? — Наведе се по-близко до Ший в слабата светлина на огъня. — Дали нямаше да се поддадеш на собствените си желания и да се откажеш в някой момент от издирването на Меча? Колко истина би могъл да понесеш?

— Не знам — отговори Ший замислено.

— Е, сега ще ти кажа нещо, което не можех да ти кажа преди. Преди петстотин години Джърл Шанара е знаел истината за Меча и въпреки това се провалил.

— Но аз си мислех, че…

— Че е успял? — довърши Аланон мисълта му. — Ако той беше успял, Господарят на магиите щеше да бъде унищожен, нали така? Не, Ший, Джърл Шанара не е успял. Бремен доверил на краля на елфите тайната на Меча, защото и той самият бил убеден, че ако човекът, който държи в ръцете си талисмана, знае как трябва да бъде използван, ще бъде по-добре подготвен за сблъсъка си с Брона. Оказало се обаче, че не е така. Въпреки предупреждението, че истината за него ще му бъде разкрита, Джърл Шанара не бил подготвен за това, което открил. Е, какво пък. Вероятно не е имало начин, по който предварително да се подготви както трябва. Издигаме прекалено много стени, които ни предпазват да бъдем напълно откровени със самите себе си. Според мен, той никога не е повярвал истински в предупреждението на Бремен за това, което щяло да му се случи, след като най-после успее да вземе Меча на Шанара в ръцете си. Джърл Шанара е бил крал-воин и вроденият му инстинкт го е карал да разчита на Меча като на физическо оръжие, независимо от предупреждението, че той няма да му помогне по този начин. Когато се изправил лице в лице пред Господаря на магиите и талисманът започнал да му въздейства точно така, както Бремен го бил предупредил, той изпаднал в паника. Не му помогнали нито физическата му сила, нито воинската му доблест, нито натрупания в сраженията опит. Това, което трябвало да приеме, се оказало прекалено много за него. В крайна сметка Господарят на магиите успял да се измъкне.

Ший поклати невярващо глава:

— Може би аз нямаше да реагирам така.

Друидът обаче сякаш не го чу и продължи:

— Трябваше да бъда до теб, когато откри Меча на Шанара и когато тайната на талисмана та се разкри. Виж, тогава вече можех да ти обясня въздействието на оръжието срещу Господаря на магиите. Но те загубих в Драконовите зъби и едва по-късно разбрах, че си открил Меча и потеглил на север без мен. Тръгнах след теб, но просто беше прекалено късно. Усетих паниката ти, когато откри тайната на Меча, и знаех, че Господарят на магиите също я усеща. Виках името ти — исках да проектирам гласа си в съзнанието ти. Но бях прекалено далеч, за да пристигна при теб навреме. Господарят на магиите ми попречи. Необходими ти бяха само няколко думи, нищо повече.

Замълча, сякаш беше изпаднал в транс, с очи, вторачени в пространството, което ги делеше. Но та сам откри отговора, Ший, и оцеля.

Човекът от Вейл се загледа в далечината и изведнъж си даде сметка, че въпреки че той самият беше останал жив, всички, които бяха тръгнали с него в Кралството на черепите, бяха мъртви.

— Можеше да бъде другояче — повтори той сковано.

Аланон не каза нищо. В краката му малкият огън гаснеше бавно и се превръщаше в червени въглени. Тъмнината около тях се сгъстяваше. Ший взе купата и дояде супата бързо. Отново усети как го налегна дрямка. Клюмаше, когато Аланон неочаквано го доближи в тъмнината:

— Убеден си, че не съм бил прав, когато не съм ти казал тайната на Меча? — измърмори той тихо, по-скоро установяваше факт, а не задаваше въпрос. — Може би си прав. Може би за всички щеше да е по-добре, ако ти бях разкрил тайната още в самото начала Ший вдигна към него глава. Изпитото му лице беше маска от черни вдлъбнатини и ъгловати линии, които сякаш обгръщаха една постоянна загадка.

— Не, прав си бил — отвърна бавно човекът от Вейл. — Не съм сигурен дали щях да се преборя с истината.

Аланон наклони леко глава встрани, сякаш премисляше тази възможност:

— Трябваше да ти гласувам повече доверие, Ший. Но се страхувах. Млъкна, когато сянка на съмнение премина през лицето на човека от Вейл. Не ми вярваш, но не те лъжа. За теб, за всички останали, винаги съм бил нещо повече от човек.

Налагаше се, защото иначе вие никога нямаше да приемете ролите, които ви определих. Но друидът е човек, Ший. А ти май си забравил нещо. Преди да стане Господар на магиите, Брона също е бил друид. Така че в известен смисъл друидите трябва да поемат някаква отговорност за това, в което той се беше превърнал. Ние сме му позволили да стане Господар на магиите. Нашите знания са му дали тази възможност. После сме се изолирали от света и сме го оставили да се развива в тази насока. Ето защо ние трябва да изпитваме чувство на вина.

Друидите два пъти са имали възможност да го унищожат. Два пъти са се проваляли. Аз бях последният от моята раса. Ако и аз се бях провалил, тогава нямаше да има кой да защитава расите срещу чудовищното зло. Да, наистина се страхувах. Една малка грешка и Брона щеше да остане на свобода завинаги. — Друидът понижи гласа си и зашепна, забил поглед в земята. — Трябва да знаеш още нещо. За мен Бремен е нещо повече от обикновен предшественик. Той е мой баща.

— Твой баща! — За миг Ший напълно се разсъни. — Но това е невъз…

Млъкна, неспособен да продължи. Аланон се поусмихна.

— Сигурно е имало моменти, в които си подозирал, че съм по-стар, отколкото би могъл да бъде един нормален човек. След Първата война на расите друидите разкрили тайната на дълголетието. Но има цена, цена, която Брона отказваше да плаща. Има много изисквания и наказания, Ший. Не е кой знае какъв дар. За времето, през което сме будни, ние натрупваме дълг, който трябва да изплащаме чрез особен вид сън, който предотвратява остаряването. Има най-различни начини за истинско дълголетие. Някои от тях са доста неприятни. Нито един от тях не е лек. Брона търсеше начин, различен от начините на друидите. Начин, за който да не плаща същата цена, да не прави същите саможертви. Накрая единственото, което му остана, беше самоизмамата.

Друидът като че ли се затвори в себе си, после продължи.

— Бремен е мой баща. Той е имал възможност да сложи край на заплахата от Господаря на магиите, но допуснал много грешки и Брона се спасил от него. Баща ми е отговорен за неговото спасение. Ако Господарят на магиите беше осъществил плановете си, вината щеше да падне върху баща ми. Заживях с този страх, докато той не се превърна в моя идея фикс. Заклех се да не повтарям неговите грешки. Опасявам се, че никога не съм ти гласувал достатъчно доверие, Ший.

Страхувах се, че си прекалено слаб, за да сториш това, което трябваше да бъде направено. Скрих истината от теб заради собствените си цели. Но ти беше последната ми възможност да спася баща си, за да се освободя от собственото си чувство на вина за това, което той е направил, и веднъж завинаги да залича отговорността на друидите за творението Брона.

Поспря се и погледна Ший право в очите:

— Знаеш ли, грешал съм. Ти се оказа по-достоен, отколкото те смятах.

Ший се усмихна и поклати бавно глава:

— Не, Аланон. Та нали именно ти неведнъж си ми казвал, че е безсмислено да се умува за нещо, което вече е станало. Внимавай какво говориш, историко.

В тъмнината пред него друидът се усмихна скръбно:

— Бих искал… бих искал да имаме повече време, Ший Омсфорд. Да имаме време, за да се опознаем по-добре. Но имам дълг, който трябва да платя… и то много скоро…

Млъкна натъжен и слабото му лице потъна в сянка. Озадаченият човек от Вейл поизчака малко, мислейки, че Аланон ще продължи. Но той не каза нищо повече.

— Е, ще оставим разговорите за утре сутринта — протегна се Ший уморено, потъна дълбоко в одеялото, загрят и отпуснат от супата и огъня. Чака ни дълъг път до Южната земя.

Аланон не му отговори веднага.

— Приятелите ти са вече някъде наблизо и те търсят — каза накрая той. — Когато те открият, ти ще им разкажеш всичко, което ти казах, нали?

Ший едва го чу. Мислите му се носеха към Шейдската долина с надеждата, че най-после ще се прибере у дома.

— Ти ще свършиш тази работа по-добре от мен — измърмори сънено той.

Последва дълго мълчание. Накрая чу, че Аланон се поразмърда в тишината, а когато странникът проговори, гласът му прозвуча странно далечен:

— Може би няма да мога да го направя, Ший. Много съм уморен. Изчерпах се физически. Сега, за известно време, ще трябва… да спя.

— Утре — измънка Ший. — Лека нощ. Друидът прошепна:

— Сбогом, мой млади приятелю. Сбогом, Ший. Но човекът от Вейл беше вече заспал.

Ший се сепна и се събуди, облян в сутрешна светлина. Отвори бързо очи, когато чу тропота на конски копита и на обути в ботуши крака. Видя, че е заобиколен от група слаби, стройни фигури, облечени в зелени дрехи на обитатели на горите. Инстинктивно хвана Меча на Шанара и се опита да седне, като примигваше често и се мъчеше да види лицата им. Бяха елфи. Висок елф със сурови черти се отдели от групата и се надвеси над него. Когато се вгледа с в дълбоките си проницателни очи в неговите той постави успокоително ръката си на рамото му:

— Ти си сред приятели, Ший Омсфорд. Ние сме хора на Ивънтайн.

Ший се изправи бавно, все още стиснал предпазливо Меча.

— Аланон…? — попита той, като се огледа за друида. Високият мъж се поколеба за миг, после поклати глава.

— Тук няма никой друг, освен теб.

Изумен, Ший мина край него и си проби път през групата от мъже. Започна да оглежда дефилето надлъж и нашир. Видя само сива скала и прах, един празен запустял проход, който лъкатушеше и чезнеше в далечината. Нямаше никой друг, освен конниците елфи. После се сети за нещо, което друидът му беше казал. Разбра, че Аланон наистина си беше отишъл.

— Да спи… — прошепна той.

Вдървено се върна при чакащите го елфи и в миг сълзи рукнаха по измъченото му лице. Все пак Аланон ще се върне при тях, когато пак имат нужда от него, каза си той ядосано. Точно както правеше преди. Изтри сълзите си и се загледа в ярко — синьото небе на Северната страна. За миг му се стори, че чува гласа на друида, който викаше името му някъде много, много отдалеч. Поусмихна се и каза тихо:

— Сбогом, Аланон.