Тери Брукс
Мечът на Шанара (29)

ГЛАВА 29

За момент никой не помръдна. Дори ужасеният Стенмин седеше като прикован до стената на мазето и гледаше с празен поглед застаналата като статуя в най-горния край на стълбите безмълвна фигура. Набразденото лице на принца беше пребледняло, а в очите му се четеше странна смесица от гняв и смущение. Непреклонният Мениън срещна тези блуждаещи очи и бавно отпусна меча си. Омразата му стихваше от обрата на събитията.

— Ето ти го предателят, Паланс — истинският предател на Калахорн. Този човек предаде Шърл Рейвънлок на хората от Северната земя. Този човек ще предаде Тирзис на Господаря на магиите…

— Дойдохте тъкмо навреме, милорд. — Мистикът се беше съвзел достатъчно бързо, за да прекъсне Мениън, преди да е казал още нещо. Вдигна се изплашен, втурна се нагоре по стълбите, хвърли се в краката на Паланс и посочи групата приятели. — Сварих ги да бягат. Тръгнал бях да ви предупредя! Планинецът е приятел на Балинор. Дошъл е да ви убие! — Думите излизаха от устата му с неприкрита омраза. Сграбчи робата на благодетеля си и бавно се изправи. — Те щяха да ме убият, а после и вас, Господарю мой. Не виждате ли какво става?

Мениън потисна желанието си да изтича нагоре по стълбите за да отреже лъжливия език на мистика и се насили да запази външно самообладание. Наблюдаваше лицето на смаяния Паланс Букхана.

— Този човек те е предал, Паланс — продължи той с равен глас. — Отровил е сърцето и ума ти. Изцедил е волята ти да мислиш със собствения си мозък. И пет пари не дава за теб. Пет пари не дава за тази земя, която е продал толкова евтино на врага, който вече разруши Керн.

Стенмин се развика яростно, но Мениън продължи с леден глас, без да му обръща внимание:

— Каза ми, че ще бъдем приятели. А приятелите трябва да си имат доверие. Не се оставяй и този път да те измамят, иначе ще загубиш кралството си.

В дъното на стълбите Балинор и приятелите му наблюдаваха мълчаливо и се страхуваха нещо да не прекъсне странния монолог на Мениън, защото Паланс продължаваше да го слуша, а мозъкът му се мъчеше да разчупи стената от объркване, която го заграждаше. Бавно пристъпи напред към площадката, затвори тихо вратата зад себе си и мина край Стенмин, сякаш не го виждаше. Съветникът му се поколеба за миг объркан, погледна скришом вратата на мазето, сякаш преценяваше дали може да се измъкне. Но още не беше готов да приеме поражението и се втурна към Паланс, сграбчи го за ръката и доближи мършавото си лице до ухото му.

— Да не би да сте луд? Нима наистина сте луд, както някои твърдят, кралю мой? — изсъска той злобно. — Нима сега ще захвърлите всичко, ще дадете обратно всичко на брат си? Кой трябва да е кралят — той, или вие? Това е лъжа! Принцът на Лий е приятел на Аланон. Паланс се извърна леко към него и очите му се разшириха.

— Да, Аланон! — Стенмин знаеше, че засяга болно място и беше твърдо решен да продължи. — Кой мислите измъкна възлюбената ви от дома й в Керн? Този човек, който ви говори за приятелство, е бил сред похитителите. Всичко е било хитрост, само и само да се вмъкне в двореца и да ви убие. Трябвало е да ви убият!

Долу на стълбите Хендъл направи крачка напред, но Балинор го задържа с ръка. Мениън стоеше спокойно и знаеше, че едно внезапно движение в момента само щеше да потвърди обвиненията на Стенмин. Отправи унищожителен поглед на лукавия мистик, обърна се отново към Паланс и поклати глава. — Той е предател. Той работи за Господаря на магиите. Паланс слезе няколко стъпала надолу, хвърли бегъл поглед на Мениън и се втренчи в брат си, който чакаше търпеливо в долния край на стълбите. Устните му се разтегнаха в лека усмивка и той се спря объркан. — Какво мислиш по въпроса, братко? Аз наистина ли съм… луд? Ако не съм, тогава… какво пък, всички останали трябва да са луди, а единствено аз с разума си… Преди… исках да кажа нещо.

Но изречението остана недовършено. Той изправи високото си тяло, отново погледна Стенмин, който приличаше на опасно притиснат звяр, приклекнал и готов всеки миг да нападне.

— Наистина си покъртителен, Стенмин. Стани! — Рязката заповед разсече тишината и приведената фигура на мистика моментално се изправи. — Дай ми някакъв съвет — заповяда Паланс остро. — Трябва ли да ги убия всичките? Това ще ме защити ли?

За миг Стенмин се озова до него. Гневът беше превърнал пронизващите му очи в две късчета лед:

— Извикайте стражата, милорд. Веднага се отървете от тези убийци!

Изведнъж Паланс като че ли се разколеба. Високата му фигура се отпусна, очите му се втренчиха в стената на мазето, сякаш проучваше задълбочено мазилката. Мениън усети, че принцът на Калахорн отново губи представа за действителността и потъва в заоблачения свят на лудостта, която беше увредила някогашния му здрав разсъдък. Стенмин веднага разбра това и зловеща усмивка пропълзя по тъмното му лице, а ръката му се вдигна и поглади брадичката. Неочаквано Паланс отново проговори:

— Не, няма да има войници, няма да има убийства. Един крал трябва да бъде разсъдлив човек. Балинор ми е брат, въпреки че иска да ми вземе трона и да бъде крал вместо мен. Той и аз трябва да си поговорим сега… той не трябва да бъде нараняван… не нараняван. — Постепенно замлъкна и се усмихна на Мениън. — Ти ми върна Шърл… Мислех, че съм я загубил, знаеш ли? Защо… щеше да правиш това… ако ми беше враг…?

Стенмин се развика яростно и го сграбчи за куртката, но кралят сякаш изобщо не го забелязваше.

— Трудно ми е… да мисля ясно, Балинор. — продължи Паланс шепнешком и поклащаше глава. — Нищо вече не ми е ясно… Дори не изпитвам гняв към теб за това, че искаш да станеш крал. А ти бях ядосан, знаеш ли. Но трябва да имам… приятели… с които да си говоря…

Обърна се спокойно към Стенмин с празен и безизразен поглед. Мистикът видя нещо в очите му, което го накара да пусне ръката му и да отскочи назад към каменната стена с изкривено от страх лице. Само Мениън, който беше достатъчно близо, разбра какво става. Затруднената мисловна дейност на мъжа вече не беше в състояние дори да различава отделните физиономии и сега в объркания свят на загубилия ума си принц на Калахорн Стенмин беше само едно лице като всички останали.

— Паланс, чуй ме — започна тихо Мениън, като се опитваше да проникне през тъмната паяжина и да стигне поне за миг до мъжа, който беше оплетен в нея. Едрата фигура се извърна леко. — Нареди Шърл да слезе от стаята си. Извикай я и тя ще ти помогне.

Принцът се поколеба за секунда. Явно се мъчеше да си спомни нещо. После по измъченото му лице премина слаба усмивка и дълбоко спокойствие се разля по тялото му. Спомни си тихия й глас, благородния й нрав, нежните й черти — спомени, които му навяха спокойствие и ведрост, моменти на дълбока привързаност, каквато не беше изпитвал към никое друго човешко същество. Само да можеше да е макар и за малко с нея…

— Шърл — произнесе той разнежен името й и се обърна към затворената врата на мазето с протегната ръка. Когато мина край Стенмин, мистикът сякаш обезумя от гняв. Разкрещя се от ярост и безсилие, хвърли се към Паланс и го сграбчи за куртката. Мениън веднага реагира и се втурна към високата площадка, за да разтърве двамата мъже. Само няколко стъпала го деляха от тях, когато тънката ръка на мистика изскочи рязко изпод наметалото му. В нея проблесна дълга кама. Балинор изкрещя стъписан и безпомощен. За секунда вдигнатото оръжие висна зловещо над мъжете. После се спусна надолу. Паланс Букхана се изправи в цял ръст и камата се заби до дръжката в широките му гърди. Лицето му побеля като платно.

— Ето ти го твоя брат, глупако! Връщам ти го! — изкрещя обезумелият Стенмин и блъсна грубо скованото тяло надолу по стълбите.

Намушканият в гърдите принц изтрополи тежко и падна в разтворените обятия на Мениън, блъсна го силно и той залитна към стената. За момент планинецът загуби равновесие и не успя да настигне омразния враг. Стенмин вече беше хукнал да се спасява и неистово блъскаше масивната врата на мазето. Балинор се стрелна нагоре и полагаше отчаяни усилия да попречи на мистика да избяга. Братята елфи тичаха по петите му и викаха за помощ стражата. Облечената в аленочервено фигура беше успяла да пооткрехне вратата. Когато Стенмин се опита да се промуши през отвора, Хендъл, който стоеше в най-долната част на стълбите, сграбчи един захвърлен боздуган и го метна със страхотна сила към бягащия. Той улучи рамото на мистика и се чу шум от строшени кости. Вик на болка прокънтя сред влажните стени на тъмницата. Но ударът не беше достатъчно силен, за да го омаломощи напълно и миг след това той изчезна през вратата. Чуха го как крещеше на войниците, че затворниците убили краля.

Балинор се спря само за миг, погледна неподвижното тяло, което се беше отпуснало в ръцете на Мениън Лий, и после хукна към отворената врата на мазето. Двамата облечени в черно пазачи се появиха внезапно от коридора с извадени мечове, за да пресрещнат невъоръжения човек от границата. Балинор връхлетя светкавично и ги повали с изпуснатия меч, който беше грабнал пътьом. После изчезна. Дюрън и Дейъл го следваха само на няколко крачки. Мениън остана сам, загледан след тях. Държеше раненото тяло на самопровъзгласилия се крал на Калахорн и го люлееше леко. Хендъл мълчаливо се изкачи по стълбите и застана до него, като поклащаше тъжно посивялата си глава. Принцът беше още жив. Дишаше слабо и учестено, и от време на време клепачите му потрепваха. Джуджето мрачно се наведе към лежащото в ръцете на Мениън отпуснато тяло, изтегли смъртоносното оръжие и го захвърли отвратен. После помогна на планинеца да вдигне ранения. Внезапно очите за миг се отвориха. Паланс промърмори нещо тихо, с едва доловим шепот и отново изпадна в безсъзнание.

— Вика Шърл, — прошепна Мениън и очите му се напълниха със сълзи, когато погледна Хендъл. — Продължава да я обича.

В коридора навън Балинор и братята елфи се мъчеха да настигнат бягащия Стенмин. Настъпила беше истинска суматоха. Стражите, домашната прислуга и посетителите се суетяха из изпадналия в паника дворец. Викове на ужас отекваха от древните стени, оплакваха смъртта на краля и предупреждаваха, че има убийци, готови да избият всички. Към засилващия се хаос се прибавиха и шумовете на друга битка, които се носеха откъм портите на двореца. Балинор и двамата братя едва си проправяха път през скупчените на групички уплашени хора, които изпадаха в истерия при вида на извадените оръжия. На няколко пъти войници от стражата се помъчиха да им препречат пътя, но всеки път огромният човек от границата, без да спира, ги отблъскваше встрани, впуснал се след облечената в червено фигура. Когато тримата преследвачи стигнаха до централния коридор, Стенмин все още се виждаше, но се беше шмугнал сред множеството от хора и вече се отдалечаваше. Обзет от неописуем гняв Балинор летеше напред и безпощадно отхвърляше встрани всеки, който му се изпречеше на пътя. Лицето му беше свирепо, зловещо.

Изведнъж вратите на замъка се раздрусаха под напора на множество биещи се мъже и се отвориха с трясък точно пред огромния човек от границата и двамата му приятели елфи. Настана пълно объркване, когато в коридора и в залите зад него влетя група войнствено настроени мъже, които викаха името на Балинор и размахваха оръжията си. В първия момент принцът не успя да разбере кои са. После видя символа на Граничния легион — леопарда. Някои от малкото стражи на замъка се разбягаха, другите хвърлиха оръжието си и бяха заловени. Войниците на легиона моментално забелязаха Балинор, втурнаха се към него, грабнаха го и с радостни викове го вдигнаха на раменете си. Дюрън и Дейъл бяха отделени от него и ликуващите мъже им преградиха пътя към бързо отдалечаващия се Стенмин. Балинор се развика. Замята се ожесточено и настървено се мъчеше да се изскубне. Но огромната група от тела го притисна с тежестта си и той не издържа на напора, който внезапно го повлече обратно към мазето.

Накрая разстроените елфи едва успяха да се проврат през огромната маса от тела и се спуснаха след мистика, който беше свил по друг коридор и за миг изчезна от погледа им. Но стройните елфи бяха много бързи и за секунди скъсиха разстоянието помежду им. Когато завиха зад ъгъла на коридора, отново го видяха. Злото му лице беше почервеняло от гняв, а дясната му ръка висеше отпусната и безпомощна. Дюрън изруга на ум, че не се беше сетил да грабне от някъде някой дълъг лък. Бягащият мъж изведнъж спря пред една от няколкото врати в лявата страна на коридора и напразно се мъчеше да я отвори. Ключалката не поддаваше въпреки неколкократните усилия на мистика да я насили. Опита се още веднъж и хукна към следващата врата надолу по коридора. Дюрън и Дейъл бяха само на няколко ярда от него, когато Стенмин успя да я отвори и изчезна в стаята, като затръшна силно вратата. Само след няколко секунди братята елфи се озоваха пред нея. Разбраха, че е заключена отвътре. Опитаха се да изкъртят желязната ключалка с мечовете си. Но тя беше здраво захваната и това им отне няколко безкрайни минути. Когато най-после успяха и нахлуха в стаята, тя беше празна.

Мениън Лий стоеше мълчаливо пред портите на замъка на Букхана, докато Балинор разговаряше тихо с няколко командващи на Граничния легион. Шърл беше до него, стиснала здраво ръката му, а младежкото й лице изглеждаше угрижено на лунната светлина. Мениън я погледна, усмихна й се успокоително и я притисна до себе си. Извън Външните стени на град Тирзис две дивизии на мобилизирания Граничен легион чакаха търпеливо командващите си, които щяха да ги поведат в бой срещу страховитата армия на Северната земя. Огромната нашественическа сила се беше придвижила до северния бряг на придошлата река Мърмидън и дори започваше да я прекосява. Ако Легионът успееше да задържи южния бряг, дори само за няколко дни, това щеше да даде възможност на армиите на елфите да се мобилизирате да им дойдат на помощ. Време, мислеше си горчиво Мениън, единственото, от което се нуждаеха в момента, беше малко повече време. Засега обаче те не разполагаха с него. Граничният легион беше свикан веднага, след като Балинор отново пое командването му. Но през това време напредващата армия на Северната земя вече беше стигнала до Мърмидън и се готвеше да я пресече.

Сега крал на Калахорн беше Балинор, макар че това изобщо не беше повод за тържество. Брат му беше изпаднал в кома, омаломощен и на крачка от смъртта. Най-добрите лекари на Тирзис го бяха подложили на най-щателни изследвания, за да установят причината за нерационалното му поведение. Не след дълго заключиха, че от доста време му е давано силно действащо лекарство, което постепенно намалявало съпротивителните сили и умствената му дейност и, в крайна сметка, го беше превърнало в безмозъчна кукла. Накрая дозата била увеличена толкова много, че мозъкът и тялото му не можели да я понесат нито физически, нито психически. Така той бил доведен до истинска лудост.

Балинор изслуша заключенията им без да каже дума. Час преди това беше открил баща си в изолирана стая в северната кула на замъка на рода Букхана. Старият крал беше умрял няколко дни преди това. От доклада на лекарите стана ясно, че той бил системно тровен. Стенмин не допускал никой до стаята му. Единствените, които имали достъп, били той и вече разцентрования Паланс. Така че не е имало никакъв проблем смъртта на Рул Букхана да бъде запазена в тайна. Ако мистикът беше успял да убие Балинор, много лесно щеше да убеди Паланс да отвори вратите на града за армиите на Господаря на магиите и по този начин да гарантира унищожаването на Тирзис. В един момент той беше почти успял, и все още не беше късно да го направи. Стенмин се беше изплъзнал от братята елфи и сега се криеше някъде в града.

Сега бъдещето на Южната земя беше буквално в ръцете на принца на Калахорн. Хората на Тирзис гледаха на рода Букхана като на управници, които заслужават доверие и които управляват умело. Под командването на Балинор Граничният легион действаше като истинска бойна машина. Сега огромният човек от границата беше последният останал жив от фамилията Букхана и всички — кои съзнателно, кои несъзнателно, гледаха на него като на човека, който ще ги поведе в бой. Ако нещо му се случеше, Легионът щеше да загуби най-добрия ся командващ и последен представител на рода Букхана. Малцината, които разбираха много добре сериозността на положението, си даваха сметка, че Тирзис трябваше да бъде задържан срещу настъпващата армия на Северната земя. В противен случай Южната земя щеше да бъде загубена и щеше да бъде вбит клин между армиите на елфите и на джуджетата. Аланон ги беше предупредил, че ако това стане. Господарят на магиите ще победи. Тирзис беше ключът към успеха или провала, а Балинор беше ключът към Тирзис.

Джанъс Сенпър беше изпълнил задължението си да осигури зашитата на града. След като Мениън го остави пред портите на Тирзис, той потърси командващите на Легиона Фандуик и Гинисън. Те събраха тайно най-важните членове на разпуснатия легион и след бърза и безшумна атака превзеха градските порти и казармите. Бързо се придвижиха към двореца, завзеха го почти без съпротива, и накрая целият град около замъка на фамилията Букхана и ограждащите го градини бяха отново в ръцете им. Докато чакаха до самия палат знак от Мениън, тримата командващи и последователите им чуха виковете за убийството. Уплашиха се, че се е случило най-лошото, втурнаха се към вратите и си пробиха път точно, когато Балинор щеше да залови бягащия Стенмин. По време на краткотрайния бунт почти никой не беше убит. Някои от привържениците на Паланс бяха затворени, а други по собствено желание се присъединиха към предишните си части в Легиона. От петте дивизии на легиона две вече бяха отново сформирани, а до залез слънце и другите три щяха да бъдат мобилизирани и въоръжени. Но разузнавачи от града бяха съобщили на Балинор, че армията на Северната земя е стигнала до Мърмидън. Посъветваха го моментално да се намеси, за да й попречи да прекоси реката.

Обезпокоени Хендъл и братята елфи се запътиха към дясната страна на стълбището на замъка. На лицата им бяха изписани различни чувства. Както винаги джуджето изглеждаше непоколебимо, а застаряващото му лице ставаше неумолимо, когато от време на време хвърляше по някой поглед на планинеца и на красивата му възлюбена. Дюрън изглеждаше състарен, красивите му черти на елф бяха помръкнали от това, което знаеше, че ще се случи. Дейъл пък, който беше не по-малко угрижен от брат си, беше лепнал на лицето си безгрижна усмивка. Мениън отново погледна Балинор и командващите на легиона. Едрият Гинисън, с изумително червена коса и яки ръце. Фандуик, в напреднала възраст и с посребряла коса, с увиснали бели мустаци и намръщен. Средният на ръст Актън, с обикновена външност, но който нямаше равен на себе си като командващ кавалерията Високият и широкоплещест Месалин, почти арогантен с нехайното са поклащане на пети, докато Балинор говореше И накрая Джанъс Сенпър, който неотдавна беше произведен в командващ титуляр — признание за храброто му поведение при отбраната на Керн и за безценната му роля за връщането на Тирзис в ръцете на Балинор и на Легиона. Мениън доста дълго ги изучава внимателно, сякаш преценката, която си правеше от външния им вид, можеше да го увери в качествата им. После Балинор се обърна и го доближи, като махна на Хендъл и на братята елфи също да се присъединят към тях.

— Веднага тръгвам за Мърмидън — каза им той тихо, когато всички се събраха. Мениън поиска да каже нещо, но Балинор го пресече. — Не, Мениън, знам какво ще кажеш и отговорът ми е не. Всички вие ще останете тук в града. Доверявам живота си на всеки един от вас, а тъй като в сравнение с Тирзис животът ми има второстепенно значение, ще ви помоля да охранявате града. Ако нещо ми се случи, вие най-добре ще знаете как да продължите сражението. Джанъс остава с вас и ще поеме командването на отбраната на града. Наредил съм му да се допитва по всички въпроси с вас.

— Ивънтайн ще дойде — каза бързо Дейъл, като се опита да прозвучи бодро. Балинор се усмихна и кимна утвърдително.

— Аланон никога не ни е подвеждал. Няма да ни подведе и този път.

— Не поемай излишни рискове — посъветва го умисленият Хендъл. — Този град и хората му зависят от теб. Нужен си им жив.

— Довиждане, стари приятелю — Балинор стисна силно ръката на джуджета — Най-много завися от теб. Опитът тя е два пъти по-голям от моя и си два пъти по-голям стратег от мен. Пази се.

Обърна се бързо, махна на командващите и се качи в чакащата го карета, която щеше да ги откара до портите на града. Джанъс Сенпър махна утешително на Мениън, когато каретата потегли, а след нея подреденият в строен ред конен ескорт. Процесията се понесе в галон към моста Сендик, съпровождана от тропота на подковани копита. Четиримата приятели и Шърл Рейвънлок ги гледаха, докато изчезнаха от погледа им и ударите на конски копита заглъхнаха в тишината. После Хендъл спомена разсеяно, че трябва още веднъж да претърсят двореца, за да проверят дали няма някакви следи от изчезналия мистик Стенмин. Без да дочака отговор, влезе в дома на фамилията Бук хана. Дюрън и Дейъл тръгнаха бавно след него, обзети от странна тъга. За пръв път откакто бяха тръгнали на това дълго пътуване от Кълхейвън няколко седмици преди това се разделяха с Балинор за повече от няколко часа. Никак не им беше приятно, че трябваше да го оставят да продължи сам към Мърмидън.

Мениън много добре знаеше какво изпитваха двамата братя, а и собственият му неспокоен дух го подтикваше да тръгне след човека от границата и да се включи в решителната битка срещу ордите на Господаря на магиите. Но беше на ръба на изтощението. Не беше спал повече от два дни. Напрежението от битката над остров Керн, продължителното бягство по Мърмидън и бързият развой на събитията, които доведоха до освобождаването на Балинор и другите, бяха изцедили енергията му. Почти като пиян поведе Шърл в градините до двореца и се отпусна тежко на широка каменна скамейка. Девойката седна до него като го наблюдаваше как затваря очи и се мъчи да се отпусне и отмори мозъка си.

— Знам за какво си мислиш, Мениън. — Мекият й глас се прокрадна тихо в умореното му съзнание. — Иска ти се да си с него.

Планинецът се усмихна и кимна бавно, а мислите му бяха замъглени и объркани.

— Знаеш, че трябва да поспиш.

Той отново кимна и изведнъж си помисли за Ший. Къде беше Ший? Къде се беше запилял младежът от Вейл в това безрезултатно издирване на изплъзващия им се Меч на Шанара? Разсъни се и стана бърза Обърна се към Шърл, сякаш обладан от страх, че тя вече не е там. Чувстваше се изтощен, но имаше нужда да говори. Не беше сигурен дали друг път ще му се отдаде подобна възможност. Проговори тихо, с тъга в гласа. Започна да й разказва за себе си и за Ший. Разнищваше малко по малко приятелството, което ги беше свързало толкова тясно през годините. Разказа й за времето, което бяха прекарали в планините на Лий. Полека-лека стигна до пътуването им до Паранор и търсенето на Меча. На моменти се отплесваше и напразно се мъчеше да проникне в дълбочината на отношенията им и да обясни еднаквите чувства, които бяха споделяли, и различните възгледи, по които не бяха постигали съгласие. Колкото повече планинецът разказваше, толкова повече Шърл се убеждаваше, че всъщност Мениън се мъчеше да опише не Ший, а самия себе си. Накрая го спря и без да се замисля, протегна слабата си ръка и я постави върху устните му.

— Той е единственият човек, когото някога си познавал, нали? — попита тя тихо. — Обичал си го като роден брат и сега се чувстваш отговорен за това, което му се е случило? Мениън вдигна тъжно рамене:

— Не можех да направя нищо повече от това, което направих. Ако го бях задържал в Лий само щях да забавя това, което неизбежно щеше да се случи. Уверен бях, че то няма да помогне. Въпреки това изпитвам някакво чувство на… вина…

— Ако и Ший изпитва същите силни чувства към теб, както ти към него, той дълбоко в сърцето си разбира истината за това, което си направил за него, независимо къде се намира сега — отговори бързо тя. — Никой не може да те обвинява за проявеното от тебе мъжество през последните няколко дни. Обичам те, Мениън.

Мениън я изгледа замаяно и неочакваното й признание го притесни. Стройната девойка се разсмя на смущението му, прегърна го, наведе се над него и червеникавите къдрици се разпръснаха като кадифен воал върху лицето му. Мениън я притисна за момент, после я хвана нежно за рамото, отстрани я леко от себе си и се загледа в лицето и очите й. Тя не извърна поглед.

— Исках да ти го кажа на глас. Исках да го чуеш, Мениън. Ако ни е писано да умрем…

Не се доизказа, отместя очи и смаяният човек от Южната земя видя, как по бузите й бавно се затъркаляха сълзи. Протегна ръка и ги избърса. Усмихна се с неговата си усмивка и стана, вдигайки я на крака.

— Изминал съм дълъг, дълъг път — измърмори тихо той. — Сто пъти досега можех да умра, но всеки път оцелявах. Виждал съм злото в този свят и в светове, които простосмъртните само сънуват, че съществуват. Нищо не може да ме нарани. Любовта вдъхва огромна сила, която може да устои дори и на смъртта. Но ти е нужна мъничко вяра Просто повярвай, Шърл. Повярвай в нас двамата. Тя неволно се усмихна.

— Вярвам в теб, Мениън Лий. Сега не та остава нищо друго, освен ти сам да повярваш в себе си.

Умореният планинец се усмихна и стисна силно ръката й. Тя беше най-красивата жена, която някога беше виждал. Обичаше я толкова силно, колкото и собствения си живот. Наведе се и я целуна горещо.

— Всичко ще бъде наред — увери я той тихо. — Всичко ще се оправи.

Останаха още няколко минути в уединението на градините. Говореха си тихо и безгрижно, докато се разхождаха по пътечките, които лъкатушеха край лехите с благоуханни цветя. Но Мениън се бореше с желанието си за сън и Шърл настоя да отиде да поспи, докато все още има възможност. С усмивка на уста той се прибра в спалнята си, отпусна се тежко, без да се съблича, в едно от широките, меки легла и моментално потъна в дълбок сън. Докато спеше, часовете на следобеда се изнизаха бавно, слънцето се спусна в небето на запад и накрая потъна в яркочервения блясък на хоризонта. Когато стана съвсем тъмно, планинецът се събуди, напълно отпочинал, но със странно свито от тревога сърце. Побърза да намери Шърл и двамата тръгнаха по почти обезлюдените коридори на двореца на Букхана, търсейки Хендъл и братята елфи. Дългите коридори отекваха от тихия тропот на ботушите им, докато минаваха бързо край застиналите като статуи стражи и през тъмните стаи. Спряха само за миг, за да погледнат мъртвешки неподвижното тяло на Паланс Букхана, над когото лекарите бдяха с безизразни лица. Състоянието му не се беше променило, пронизаното му тяло и сломеният му дух се мъчеха да се преборят със смазващата тежест на една смърт, която бавно, но необратимо се спускаше върху му. Когато двамата мълчаливо се отдалечиха от леглото му, Шърл отново се просълзи.

Убеден, че приятелите му са отишли при портите на града, за да чакат завръщането на принца на Калахорн, Мениън оседла два коня и двамата поеха към Тирзиския път. Нощта беше хладна и безоблачна, а кулите на града се очертаваха ясно на небето. Когато конете стъпиха на моста Сендик, Мениън усети приятния хладен допир на лекия нощен вятър върху пламналото си лице. Тирзиският път беше необичайно тих. Улиците бяха безлюдни, а от подредените от двете му страни къщи не долитаха смях и приятелски разговори. Над обсадения град се беше разпростряло едно осезаемо затишие, една самота, която шепнеше зловещо и кръжеше, чакаше смъртта, спътница на приближаващото сражение. Обзети от тревога, ездачите се носеха през тази зловеща тишина и търсеха някаква утеха в красотата на звездното небе. То сякаш обещаваше хиляди бъдни дни за расите. Високата Външна стена се мержелееше тъмна в далечината, а по парапетите й грееха стотици факли и осветяваха пътя на войниците на Тирзис към дома. Те бяха тръгнали отдавна, помисли си Мениън. Кой знае, може би бяха постигнали по-голям успех, отколкото някой се беше осмелил да се надява. Може би бяха удържали Мърмидън и отблъснали ордите на Северната земя.

Минути по-късно ездачите слязоха от конете си пред огромните порти на гигантската стена. Казармите на Легиона кипяха от трескавата дейност на гарнизона, който се готвеше за предстоящото сражение. На всеки завой имаше групи от войници и Мениън и Шърл доста трудно стигнаха до укреплението на върха на широките стени, където Джанъс Сенпър ги посрещна сърдечно. Нито за миг младият командващ не беше загубвал бдителността си след тръгването на Балинор и слабото му лице беше помръкнало от умора и загриженост. После от тъмнината се появиха Дюрън и Хендъл и се присъединиха към тях. Малко след тях дойде и Дейъл. Малката група стоеше мълчаливо и се взираше в тъмнината на север, към Мърмидън и към Граничния легион. От далечината долитаха приглушени викове и крясъци на сражаващи се мъже. Свежият нощен вятър насмешливо ги пренасяше до напрегнатия слух на онези, които чакаха.

Джанъс им каза, че изпратил пет-шест разузнавачи, за да се опитат да разберат какво става при реката, но никой от тях не се върнал. Според него това било зловещ признак. Няколко пъти решавал самият той да отиде, но всеки път грубоватият Хендъл му припомнял, че е натоварен с отбраната на Тирзис и всеки път той неохотно се съгласявал. Дюрън твърдо реши да отиде да търси приятеля си, ако Балинор не се върне до полунощ. Един елф можеше да премине незабелязан почти при всякакви обстоятелства. Но сега чакаше като останалите, наляган от все по-мрачни предчувствия. Шърл започна да им разказва за непромененото състояние на Паланс Букхана. Но почти никой не й обърна внимание и тя се отказа от непосилната задача да се опитва да отвлича вниманието им от сражението на реката. Чакаха един, после два часа. Шумът се беше позасилил и изглежда боевете се придвижваха към града.

Изведнъж огромна бойна част от кавалерия и пехота се появи от тъмнината почти точно пред скалата. Войниците се мъкнеха, олюлявайки се в нестройни редици, по широкото каменно укрепление, което водеше към града. Приближили се бяха почти незабелязано. Всички, които стояха на върха на Външната стена, се обезпокоиха силно от ненадейната им поява. Джанъс Сенпър се втурна разтревожен към механизма, който крепеше железните приспособления на огромните порти. Опасяваше се, че врагът някак е успял да обходи във фланг Балинор. Но Хендъл безмълвно го спря. Разбрал беше какво става преди другите да се досетят. Джуджето се наведе над ръба на стената, извика силно надолу нещо на собствения си език. Почти веднага му отговориха. Кимна мрачно на останалите и посочи към високия ездач, който се движеше в края на дългата колона. В слабата светлина на луната покритото с прах лице на Балинор се вдигна. Мрачната му физиономия потвърди подозренията им в момента, в който го познаха. Граничният легион не беше успял да задържи Мърмидън и армията на Господаря на магиите се придвижваше към Тирзис.

Наближаваше полунощ, когато останалите петима от тръгналата от Кълхейвън група, се събраха в малка уединена трапезария в семейния дом на Букхана, за да вечерят набързо. Продължителната следобедна и вечерна битка за задържането на Мърмидън срещу силите на Северната земя беше загубена, въпреки че броят на дадените от страна на врага жертви беше ужасяващ. До определен момент изглеждаше, че войниците ветерани на Граничния легион няма да позволят на нагазилите в Мърмидън войници на Северната земя да завземат южния бряг на бързата река. Но враговете бяха хиляди и хиляди и в момента, в който паднеха стотици, прииждаха нови хиляди. Кавалерията на Актън се носеше със светкавична бързина по краищата на легиона и осуетяваше всеки опит на врага да обходи във фланг окопаните войници от пехотата. Бързите настъпления в центъра на редиците на хората от Северната земя отнеха живота на стотици троли и гноми. Това беше най-ужасната касапница, която Балинор беше виждал някога и постепенно Мърмидън започна да променя цвета си от кръвта на ранените и умиращите. Но те не се отказваха и продължаваха да се опитват да прекосят реката — опитваха се, сякаш бяха безмозъчни същества без чувства, без разум, без присъщото на човека чувство на страх. Властта на Господаря на магиите беше поробила колективния мозък на простосмъртните от огромната армия. Смъртта за тях нямаше никакво значение. Голяма група от освирепели скални троли проби най-десния край на отбранителната линия на Легиона. Загинаха до един. Но тази тактика принуди войниците на Тирзис да скъсят левия си фланг. Накрая армията на Северната земя прекоси реката.

Почти се беше стъмнило и Балинор прецени, че и най-добрите войници в света няма да могат да си върнат южния бряг и да го задържат при тази тъмнината. В следобедните сражения загубите на Легиона бяха незначителни и той нареди на двете дивизии да отстъпят към малко възвишение на неколкостотин ярда на юг от Мърмидън и да се подредят в боен ред. Остави кавалерията на левия и на десния фланг и й нареди да прави кратки набези, за да държи врага в напрежение и да не допуска организирано контранападение. Изчака да се стъмни напълно. С падането на нощта ордите на армията на Северната земя започнаха да прекосяват реката. Едновременно изумени и уплашени войниците на Граничния легион наблюдаваха как първите стотици, стъпили на отсрещния бряг, се превръщаха в хиляди и продължаваха да се множат и множат. Гледката, на която станаха свидетели мъжете от границата беше ужасяваща — една армия с такава невероятна численост, която, докъдето очите виждаха, напълно покри земята от двете страни на Мърмидън.

Но многочислеността й пречеше на маневреността, а веригата на командването й изглежда беше зле организирана и объркана. Никой не направи опит да прогони окопалите се хора от Тирзис от малкото възвишение. Вместо това след като прекоси реката, огромното множество от войници се струпа по южния бряг. Те сякаш чакаха някой да им каже какво да правят по-нататък. Няколко взвода от тежко въоръжени троли осъществиха няколко бързи набега срещу командването на легиона, но не го превъзхождаха по численост, така че воините ветерани се справиха лесно и ги отблъснаха. Когато най-после падна нощта, вражеската армия изведнъж започна да се подрежда в колони по петима в редица и Балинор разбра, че първият организиран удар щеше да разбие легиона на парчета.

С умението и мъжеството си, които го бяха превърнали в духа на легендарния Граничен легион и в най-добрия военно-командващ в Южната земя, принцът на Калахорн започна да извършва извънредно трудна тактическа маневра. Без да чака враговете да нападнат, той изведнъж раздели армията си и удари най-крайните десни и леви редици на противника. Нападаше рязко, с кратки набези. Възползваше се напълно от тъмнината в местност, която всеки човек от границата познаваше много добре. Войниците от легиона се врязаха във фланговете на врага и образуваха нащърбен полукръг. Всеки следващ път кръгът все повече се стесняваше и всеки път хората от Тирзис отстъпваха по малко. Балинор и Фандуик държаха левия фланг, а Актън и Месалин командваха десния.

Подлуденият враг започна да напада като освирепял, но отстъпващите войници на Легиона винаги оставаха на няколко крачки извън обсега му. Балинор бавно сви фланговете си и стесни редиците. Повлече обърканите войници от Северната армия след себе си. После, когато войниците от пехотата напълно се оттеглиха, прикрити от тъмнината и оставили зад гърба си сражението, кавалерията сби редиците си, с последна маневра се измъкна от челюстите на затварящия се вражески капан и изчезна. Десният и левият фланг на изтерзаната армия на Северната земя се сблъскаха. И двете страни си помислиха, че пред тях е врагът, който няколко часа им се беше изплъзвал. Без да се колебаят, те нападнаха.

Никога няма да се разбере колко троли и гноми се избиха взаимно, но боят беше в разгара си, когато Балинор и двете дивизии на Граничния легион пристигнаха невредими до портите на Тирзис Следите от конските копита и от стъпките на войниците бяха приглушени, за да бъде прикрито отстъплението. С изключение на един взвод, който се беше отклонил много на запад и беше откъснат и покосен, легионът се спаси непокътнат. Но огромните щети, нанесени на армията на Северната земя не спряха придвижването й и Мърмидън, първата линия на отбраната на град Тирзис беше загубена.

Сега огромният лагер на врага се разпростря върху поляните под града, а нощните огньове горяха, докъдето стигаше погледът. Призори нападението срещу Тирзис щеше да започне когато обединените сили на хиляди троли и гноми, подчинени на волята на Господаря на магиите, щяха да се втурнат като обезумели срещу огромната маса от камък и желязо, каквато беше Външната стена. Накрая някой щеше да бъде разбит.

Хендъл, който седеше замислен срещу Балинор на отсрещната страна на масата, си спомни зловещото чувство, което беше изпитал в по-ранните часове на деня, когато проверяваха с Джанъс Сенпър укрепленията на големия град. Безспорно Външната стена беше страхотна бариера, но нещо не беше наред. Не успя да определи какво точно предизвика безпокойството му, но дори и сега, в уединението на трапезарията и в топлото обкръжение на приятелите си, не можеше да се отърси от натрапчивото чувство, че нещо от жизнено важно значение беше недогледано по време на подготовката за продължителната обсада, която предстоеше.

Мислено обиколи отбранителните линии, които опасваха града, В края на скалата хората на Тирзис бяха издигнали нисък вал, който да не позволява на врага да заеме позиции на платото. Ако станеше невъзможно армията на Северната земя да бъде задържана върху поляните пред скалата, тогава Граничният легион щеше да отстъпи в същинския град и да разчита на огромната Външна стена, която да спре настъплението на врага. Достъпът до Тирзис от задната страна беше прорязан от отвесните скали, които се издигаха на стотици фута височина точно зад района на двореца. Те приличаха на гладки листове от скална повърхност, без обичайните издатини и процепи, които позволяват изкачване по скалата. Отбранителните линии около Тирзис щяха да бъдат непревземаеми. Въпреки това нещо човъркаше Хендъл.

За момент мислите му се отплеснаха към родната земя — към Кълхейвън и семейството му, което не беше виждал седмици наред. Никога не беше прекарвал много време с тях Целият му живот беше преминал в безкрайни гранични войни в Анар. Липсваха му горите и зеленината, която идваше с пролетта и лятото. Изведнъж се почуди как е допуснал толкова дълго да не се отбие до дома си. Може би никога вече няма да се върне. Мисълта се стрелна в мозъка му и изчезна. Нямаше време за самосъжаление.

Дюрън и Дейъл разговаряха с Балинор, а мислите им летяха към Западната земя. И Дейъл, като Хендъл, си мислеше за дома. Страхуваше се от предстоящото сражение, но потискаше страха, окуражен от присъствието на останалите и решен да се противопоставя твърдо като тях на армията, която беше дошла да ги унищожи. Мислеше си мълчаливо за Линлис, за свенливото й, мило лице, което се беше запечатало в съзнанието му. Ще се бие за нейната сигурност, както и за собствената си. Дюрън изучаваше брат ся. Когато забеляза усмивката му разбра, без да е нужно да го пита, че младежът мисли за любимото момиче, за което щеше да се жени. Нищо не беше толкова важно за Дюрън, както безопасността на Дейъл. Още от самото начало си постави за цел да е наблизо до брат си и да го защитава Няколко пътя по време на дългото им пътуване до Паранор те насмалко не загубиха живота си. Утрешният ден щеше да бъде още по-опасен и отново Дюрън щеше да бди над брат си.

Сети се за Ивънтайн и за могъщите армия на елфите и се чудеше, дали щяха да успеят да стигнат навреме до Тирзис. Граничният легион нямаше да може да се справи без огромната им мощ и ордите на Господаря на магиите щяха в крайна сметка да пробият отбраната на града. Вдигна чашата си и отпи голяма глътка вино, която загря гърлото му. Проницателните му очи наблюдаваха останалите и за момент се спряха върху угриженото лице яа Мениън Лий.

Слабият планинецът беше погълнал лакомо вечерята ся, след като не беше ял почти нищо в продължение на двадесет и четири часа. Свърши много преди другите, сипа си още една чаша вино и не преставаше да обсипва Балинор с въпроси за следобедните сражения. Сега, в спокойните ранни часове на утрото и с виното, което се разливаше по тялото му като приятна дрямка, изведнъж му се стори, че ключът към всичко, което се беше случило след потеглянето им от Кълхейвън, и към всичко, което предстоеше да се случи, беше Аланон. Вече не беше в състояние да мисли нито за Ший, нито за Меча, нито дори за Шърл. Съзнанието му беше изцяло погълнато от загадъчната, сурова фигура на тайнствения друид, Аланон държеше отговорите на всички въпроси. Единствено той знаеше тайната на талисмана, който хората наричаха Меча на Шанара. Единствено той знаеше целта на появата на призрачния дух в Шейлската долина — друида Бремен, човек, умрял преди повече от петстотин години. Единствено той, при всяка една стъпка по време на пътуването до Паранор, беше знаел какво да очаква и как да се справя с положението. Въпреки това мъжът си беше останал една загадка.

Сега той не беше при тях и само Флик, ако все още беше жив, можеше да го попита какво става Оцеляването на всички зависеше от Аланон, но какво щеше да направи той? Какво му беше останало, след като не притежаваха Меча на Шанара? Какво му беше останало, след като младият наследник на Шанара беше изчезнал, а нищо чудно и да е мъртъв? Мениън прехапа гневно устната си, когато омразната мисъл се прокрадна в мозъка му и веднага я прогони. Ший трябва да е жив!

Мениън проклинаше всичко, което ги беше забъркало в цялата тази история и ги беше довело до този печален край. Оставили се бяха да бъдат притиснати до стената. Но все още имаха една възможност. В масовото изтребление на утрешната битка щяха да загинат човешки същества и малцина, ако изобщо някой остане жив, ще знаят причината. Това беше неизбежна част на всяка война — хората умираха, без да знаят защо. Така си беше от векове. Но тази война беше извън всякакъв човешки разум, тази война се водеше между нематериален дух и простосмъртни. Как е възможно зло като Господаря на магиите да бъде унищожено, когато то дори не може да бъде разбрано? Единствено Аланон изглежда разбираше напълно истинската му същност. Но къде беше друидът, когато те се нуждаеха от него повече от всеки друг път?

Свещите на масата пред тях догаряха бавно и в уединената стая ставаше все по-тъмно. По дървените, украсени с гоблени стени, факлите пращяха тихо в железните си поставки и петимата започнаха да шепнат, сякаш нощта беше дете, което можеше да се сепне ненадейно на сън. Сега град Тирзис спеше, а в поляните под него — спеше и армията на Северната земя. В тишината и усамотеността на осветената от луната нощ сякаш всички форми на живот спяха спокоен сън, а тази война, с обещанието си за смърт и болка, като че ли беше някакъв смътен, почти забравен спомен от минали години. Петимата си говореха тихичко за по-добри дни и за приятелството, което ги свързваше. Но нито за миг не можеха да се освободят от горчивината, че ужасът на войната ще дойде с изгрева на слънцето и е толкова неизбежен, колкото и мракът на Господаря на магиите, който се приближаваше бавно и неотклонно от север, за да духне като свещички крехките пламъчета на живота им.