Тери Брукс
Мечът на Шанара (25)

ГЛАВА 25

Часовете се точеха безшумно в черната като гробница малка килия. Накрая очите на пленниците привикнаха с непрогледната тъмнина, но остана една самота, която сковаваше сетивата и ги лишаваше от усещането им за време. Единственото, което тримата пленници чуваха в черната празнота освен собственото си дишане, беше рядкото притичване на някой малък гризач и нестихващите капки на ледена вода върху износения камък. Накрая собствените им уши започнаха да ги подвеждат и въпреки гробната тишина им се счуваха най-различни шумове. Така в бездействие изтекоха безкрайни минути, но никой не идваше.

Някъде в светлината и въздуха отгоре, сред шумовете на града, Паланс Букхана решаваше съдбата им, а покрай тяхната, и съдбата на Южната земя. Времето изтичаше за земята на Калахорн. С всеки изминал час Господарят на магиите се доближаваше все повече и повече. Но тук, в безмълвната тъмнина на този малък затвор, в един свят, изолиран от ритъма на човешкия свят, времето нямаше никакво значение. Утрешният ден щеше да бъде абсолютно същия като днешния. Възможно е накрая да бъдат открити, но дали отново ще бъдат изведени в приятната светлина на слънцето или само ще бъдат преместени от една тъмнина в друга? Дали нямаше да открият само ужасния мрак на Краля на черепите, разпрострял мощта си не само в Калахорн, а и в най отдалечените краища на всички провинции на Южната земя?

Балинор и братята елфи се бяха отвързали скоро след като останаха сами и сега стояха притиснати един до друг в тъмнината, със свалени въжета и превръзки от очите. Чудеха се какво ли ги очаква. Почти се задушаваха от спарената миризма на плесен в древното помещение, а острият и щипещ студ проникваше дори през дебелите им плащове. Подът беше от пръст, вратите от камък и желязо, стаята усойна и празна.

Балинор познаваше мазето под двореца, но отначало не можа да разбере къде точно ги бяха заключили. Мазетата се използваха най-вече като склад и в тях имаше много помещения с рафтове и каци с вино, оставено да отлежава. Но тази килия не приличаше на тях. После разбра, че са затворени в построената преди много векове древна тъмница, която по-късно беше запечатана и забравена. Кръвта му се смрази, когато се убеди, че не греши. Паланс сигурно беше открил съществуването й и я беше отворил, за да я използва за собствени цели. Твърде вероятно беше да е затворил някъде в този лабиринт и приятелите на Балинор, когато са дошли в палата да протестират срещу разпускането на Граничния легион. Затворът беше добре прикрит и Балинор се съмняваше, че ако някой би могъл да го открие.

Изчерпаха набързо тази тема. Нямаше какво толкова да се говори. Балинор беше дал инструкции на капитан Шийлън. Ако те не се върнеха, той щеше да потърси Гинисън и Фандуик, двамата командващи, на които Балинор можеше да разчита най-много, и да им нареди да свикат отново легиона и да се отбраняват срещу предстоящото нападение на Господаря на магиите и нашественическата му армия. Каза на Шийлън и да уведоми елфите и джуджетата, да ги предупреди за положението и да ги помоли за подкрепата им. Ивънтайн нямаше да позволи братовчедите му да останат за дълго пленници на Калахорн, а Аланон щеше да дойде веднага, след като научеше какво ги беше сполетяло. Четирите часа трябваше да са отдавна минали, така че това беше само въпрос на време, мислеше си той. Но времето не беше достатъчно, пък и Паланс беше твърдо решен да спечели трона на Калахорн, тъй че животът им се намираше в сериозна опасност. Човекът от границата вече съжаляваше, че не беше се вслушал в съвета на Дюрън и не беше избягнал сблъсъка с брат си, преди да е сигурен в изхода от него.

Никога не беше допускал, че нещата можеха да се влошат чак толкова много. Паланс беше обезумял, разяждан от такава омраза, че дори не пожела да изслуша Балинор. И все пак имаше нещо странно в неразумното му поведение. Не бяха само различията между двамата братя, които го разяряваха навремето. Не беше само болестта на баща му, болест, за която Паланс беше убеден, че брат му е виновен. Имаше някаква връзка с Шърл Рейвънлок, привлекателната жена, в която Паланс се беше влюбил преди месеци и се беше заклел да се ожени за нея, въпреки нейното нежелание. Нещо се беше случило на младата жена от Керн и Балинор беше обвинен за това. Паланс би направил всичко, само и само да я върне жива и здрава, ако наистина беше изчезнала. А според това, което брат му каза точно преди да ги заключат в тъмницата, май тя наистина беше изчезнала.

Човекът от границата обясни на братята елфи как стоят нещата. Сигурен беше, че Паланс скоро ще ги навести и ще поиска сведения за младата жена. Но нямаше да им повярва, когато му кажат, че не знаят нищо по въпроса…

Изминаха повече от двадесет и четири часа и все още никой не идваше. Нямаше нищо за ядене. И въпреки че очите им постепенно свикнаха с тъмнината, те просто нямаше какво друго да гледат, освен собствените си призрачни фигури и стените около тях. Спяха редувайки се и се мъчеха да запазят силите си за това, което предстоеше да се случи. Но неестествената тишина им пречеше да спят истински. Задоволяваха се само с лека, неспокойна дрямка, която не възстановяваше нито телата, нито духовете им. В началото се опитаха да открият слаби места по пантите и огромните железни врати, но всичко беше здраво пристегнато на мястото му. Нямаха никакви инструменти, а без тях беше невъзможно да копаят надълбоко в глинестата земя. Каменните стени бяха от векове, но все още яки и солидни, без никаква следа от протрит или ронещ се слой в хоросана. Накрая се отказаха от опитите си да избягат и седнаха, потънали в мълчание.

Най-после, след безкрайни часове на чакане, чуха далечен метален звън от стара желязна врата, която се отвори шумно някъде над тях. Чуха се гласове, приглушени и тихи, а после стъпки по камъка, като че ти някой слизаше по изтритите стълби към тъмницата, където бяха затворени. Затворниците се приближиха до вратата на килията и се заслушаха напрегнато. Балинор разпозна гласа на брат си, който се извисяваше над другите и звучеше необичайно несигурен и покрусен. После тежките резета бяха изтеглени. Стържещият метален звук прониза ушите на тримата пленници, които вече бяха привикнали с гробната тишина на затвора си. Бързо се отдръпнаха от масивната врата на килията, когато тя се отвори навътре. Силни струи от светлината на факлите блеснаха в тъмната стая и затворниците прикриха заслепените си очи. Докато се приспособяваха към светлината, в стаята влязоха няколко души и се спряха в отвора на вратата.

По-младият син на болния крал на Калахорн стоеше извисен над останалите фигури. Широкото му лице беше отпуснато, а устните му свити. Само очите му издаваха омразата, която го изгаряше отвътре и в тях имаше нещо налудничаво, почти безумно, докато ги местеше последователно от един пленник на друг, стиснал здраво ръцете си зад гърба. Очевидно беше, че е брат на Балинор. Имаше същия овал на лицето, същата широка уста и изпъкнал нос и същото едро, грубо телосложение. До него стоеше мъж, който дори и братята елфи разпознаха веднага, въпреки че изобщо не го бяха виждали преди. Това беше мистикът Стенмин, тялото му мършаво, леко превито, лицето му изпито, отблъскващо. Облечен беше в червеникави парадни одежди. Очите му бяха странно засенчени и отразяваха едно неприкрито зло у човека, който беше спечелил пълното доверие на новия самопровъзгласил се крал. Ръцете му се движеха нервно по тялото му и от време на време почти механично се вдигаха към лицето, за да погалят малката, издадена напред черна брадичка, която засенчваше ъгловатото му лице. Зад него стояха двама въоръжени войници от охраната с емблемата на сокола. Зад тях, точно зад вратата, имаше още двама от охраната. Всички носеха копия. За момент никой не проговори. Никой дори не се помръдна, докато двете групи се изучаваха взаимно в слабата светлина на факлите в малката килия. После Паланс махна бързо с ръка към отворената врата.

— Ще говоря с брат си насаме. Изведете тези двамата.

Хората от охраната мълчаливо се подчиниха и поведоха бунтуващите се братя извън стаята. Високият принц изчака, докато те излязоха, после погледна въпросително облечения в червено човек, който продължаваше да стои до него.

— Помислих си, че може би ще се нуждаете от мен…? — Изпитото му, пресметливо лице не сваляше поглед от невъзмутимия Балинор.

— Остави ни сами, Стенмин. Ще говоря с брат си насаме.

По гласа му пролича, че още малко и щеше да избухне гневно. Мистикът кимна покорно и бързо излезе заднешком от килията. Тежката врата се затвори със зловещо тихо тракване и остави двамата братя сами в тишината, нарушавана само от пращенето на горящите факли. Балинор не помръдваше. Стоеше и чакаше, а очите му се мъчеха да разгадаят младото лице на брат му, мъчеха се да проникнат до предишната любов и приятелство, която бяха изпитвали един към друг като деца. Но тях ги нямаше, или поне бяха потънали в някакво тъмно кътче в сърцето му. Сега мястото им беше заето от странен, тревожен гняв, който сякаш се надигаше колкото от негодувание срещу положението, толкова и от неприязън към пленения брат. След миг яростта и омразата изчезнаха. Появи се празен и отнесен поглед, който се стори на Балинор и безумен, и фалшив, сякаш Паланс играеше някаква роля, без изобщо да разбира героя си.

— Защо се върна, Балинор? — Въпросът беше зададен бавно, тъжно. — Защо го направи?

Високият човек от границата не отговори. Той просто не можеше да си обясни тази внезапна промяна в настроението. Преди брат му беше готов да го разкъса на парчета, само и само да разбере къде се намира красивата Шърл Рейвънлок, а сега той сякаш беше напълно пропъдил този въпрос от мислите си.

— Няма значение, мисля, че няма значение. — Отговорът дойде преди Балинор да е успял да се съвземе от смайването си от рязката промяна. — Можеше да не се връщаш след… след всичко… след предателството ти. Надявах се, че няма да го направиш, знаеш ли, защото бяхме толкова близки като деца и защото, в крайна сметка, си ми единствен брат. Аз ще бъда крал на Калахорн… В крайна сметка аз би трябвало да съм първородният, нали така…

Започна да шепне. Умът му изведнъж се загуби в някаква неизречена мисъл. Той е полудял, мислеше отчаяно Балинор, и вече не може да се намери път към него!

— Паланс, чуй ме, просто слушай какво ще ти кажа. Нищо не съм направил, нито на теб, нито на Шърл. Бях в Паранор, след като напуснах това място преди седмици и се върнах, само за да предупредя народа ни, че Кралят на черепите е събрал армия с такава невероятна численост, че тя ще помете цялата Южна земя без никаква съпротива, ако не я спрем тук! В името на всички тези хора, моля те, послушай ме…

Пискливият глас на брат му прониза въздуха със заповеднически тон:

— Няма да слушам повече тези глупости за някакво си нашествие! Разузнавачите ми провериха границите на страната и ми докладваха, че никъде няма вражески армии. Освен това, никой враг не би се осмелил да нападне Калахорн — да нападне мен… Нашият народ е в безопасност тук. Какво ме интересуват другите от Южната земя? Да не би да съм им длъжен с нещо? Те винаги са ни оставяли да се бием сами, да пазим границите на тази земя сами. Не им дължа нищо!

Направи крачка към Балинор и замахна заплашително с пръст. Странната омраза отново пламна, а лицето му се изкриви свирепо:

— Ти се обърна срещу мен, брат ти, когато разбра, че аз съм кралят. Опита се да ме отровиш, както отрови баща ми. Искаше и аз да съм болен и безпомощен, както е той сега… умиращ сам, забравен, абсолютно сам. Мислел си, че си намерил съюзник, който може да спечели трона за теб, когато тръгна с този предател Аланон. Ако знаеш само колко много мразя този човек — не, не човек, а зло същество! Той трябва да бъде унищожен! Но ти ще останеш в тази килия, сам и забравен от всички, Балинор, докато умреш — участта, която беше определил за мен!

Внезапно се обърна, прекъсна тирадата си, изсмя се жлъчно и се запъти към затворената врата. Балинор си помисли, че ще я отвори, но в този момент тромавият младеж се спря и се обърна. Бавно се доближи до него, а очите му отново се натъжиха.

— Можеше да не се връщаш в тази земя и тогава нямаше да ти се случи нищо — измърмори той, сякаш беше объркан от този факт. — Стенмин каза, че ще се върнеш, въпреки че го уверявах, че няма да го направиш. Той отново се оказа прав. Защо се върна?

Балинор мислеше бързо. Трябваше веднага да задържи вниманието на брат си, за да разбере какво се е случило с баща му и приятелите му.

— Аз… аз разбрах, че съм сбъркал, че не съм бил прав — отговори бавно той. — Върнах се у дома, за да видя баща ни, и тебе, Паланс.

— Татко. — Думата излезе от устата му като някакво непознато име. Принцът се приближи с още една крачка. — Ние не сме в състояние да му помогнем, той вече лежи като мъртвец в онази стая в южното крило. Стенмин се грижи за него, и аз, но нищо не може да се направи. Той като че ли не иска да живее…

— Но какво му е? — издаде Балинор нетърпението си и се запъти към другия заплашително.

— Не се приближавай, Балинор. — Паланс отстъпи бързо, извади дълга кама и я насочи напред, за да се защити. Балинор се поколеба за миг. Лесно можеше да вземе камата и да задържи принца като заложник, докато бъде освободен. Но нещо го възпря, нещо дълбоко в него го предупреди, че не трябва да прави това. Спря се бързо, вдигна ръцете и отстъпи към стената.

— Не забравяй, че си мой пленник. — Паланс поклати доволно глава, а гласът му потрепера. — Ти отрови краля и се опита да отровиш и мен. Бих могъл да те осъдя на смърт. Стенмин ме посъветва веднага да те ликвидирам, но аз не съм страхливец като него. И аз бях командващ в Граничния легион, преди… Но тях вече ги няма — разпуснати и по домовете при семействата си. Моето царуване ще бъде време на мир. Ти не разбираш това, Балинор, нали?

Човекът от границата поклати отрицателно глава и отчаяно се мъчеше да задържи вниманието на брат си още няколко минути. Очевидно Паланс беше полудял, независимо дали лудостта му се дължеше на някакво вродено мозъчно увреждане или на напрежението, каквото и да е било то, след като Балинор беше напуснал. Тирзис с Аланон. Невъзможно беше да се определи причината. Но във всеки случай този човек вече не беше брат му, с който Балинор беше израсъл и когото беше обичал така, както не беше обичал никой друг. Той беше за него един непознат, който живееше във физическата обвивка на тялото на брат му — непознат, обладан от идея фикс да бъде крал на Калахорн. Зад всичко това стоеше Стенмин. Балинор беше повече от сигурен. По някакъв начин мистикът беше изкривил съзнанието на побъркалия се Паланс в удобна за собствените му цели посока, внушил му беше да стане крал. Брат му винаги е искал да управлява Калахорн. Стенмин е бил до него през цялото време. Напътствал го е и го е съветвал като близък приятел, тровел е съзнанието му, настройвал го е срещу брат му. Но Паланс имаше силна воля и беше независим, разумен и здрав човек, който не можеше да бъде лесно сломен. Въпреки това той се беше променил. Хендъл не беше прав за Паланс, но явно и Балинор не е бил прав, И двамата не бяха успели да предвидят това, а сега вече беше прекалено късно.

— Шърл, какво искаш да знаеш за Шърл? — Запита го бързо високият човек от границата. Яростта отново изчезна от изпускащите гневни стрели очи на брат му и върху устните му бавно пропълзя усмивка. За миг напрегнатото му лице се отпусна.

— Тя е толкова красива… толкова красива. — Въздъхна глуповато и камата се свлече бавно на пода на килията, когато принцът разтвори ръцете си, за да подчертае силата на чувствата си. — Ти ми я отне, Балинор. Ти се опита да я държиш надалеч от мен. Но сега тя е в безопасност. Тя беше спасена от един човек от Южната земя, принц като мен. Но, сега аз съм крал на Тирзис, а той е само принц. На някакво си малко кралство. Аз самият никога не бях чувал за него. Той и аз ще бъдем добри приятели, Балинор, така, както ние двамата с теб бяхме на времето. Но Стенмин… казва, че не трябва да се доверявам на никого. Дори трябваше да затворя Месалин и Актън. Те дойдоха при мен, когато воините от Граничния легион си отидоха по домовете, и се опитаха да ме убедят да… ами, май да се откажа от плановете си за мир. Те не разбираха… защо…

Изведнъж млъкна и погледът му попадна на забравената за миг кама. Вдигна я бързо, постави я обратно в ножницата, погледна крадешком брат си. Ужасно много приличаше на дете, което току-що ловко беше успяло да си спести смъмряне. У Балинор вече не остана и капка съмнение, че брат му е абсолютно неспособен да взема разумни решения. Отново го завладя предишното предчувствие, че е щял да направи сериозна грешка, ако беше изтръгнал камата от брат си и го беше задържал в плен. Сега знаеше защо се беше появило това вътрешно чувство на предупреждение, Стенмин много добре разбираше състоянието на Паланс и нарочно беше оставил двамата братя сами в килията. Ако Балинор се беше опитал да обезоръжи брат си, злият мистик щеше да може да осъществи очевидната си цел с един смел удар — да убие и двамата братя. Никой нямаше да го разпитва, след като каже, че Паланс е намерил случайно смъртта си, докато брат му се опитвал да избяга от затвора? А при двама мъртви братя и баща, неспособен да управлява, мистикът можеше да завземе управлението на Калахорн и сам можеше да решава съдбата на Южната земя.

— Паланс, чуй ме, умолявам те. — Молеше го тихо Балинор. — Толкова близки бяхме навремето. Бяхме повече от кръвни братя. Бяхме приятели, другари. Доверявахме се един на друг, обичахме се и винаги решавахме проблемите си благодарение на това, че се разбирахме взаимно. Не е възможно да си забравил всичко това. Чуй ме! Дори един крал трябва да се опитва да проявява разбиране към народа си, даже ако хората не са съгласни с начина, по който се решават нещата. И ти си на същото мнение, нали?

Паланс поклати замислено глава. Погледът му беше празен и отнесен, сякаш се опитваше да се пребори с мъглата, която му пречеше да мисли. За момент пролича някакво просветление, а Балинор беше твърдо решен да проникне до паметта, която беше заключена някъде дълбоко вътре.

— Стенмин те използва. Той е зъл човек. — Брат му изведнъж трепна, отстъпи крачка назад, сякаш не искаше да чува нищо повече. — Трябва да разбереш, Паланс. Не съм ти враг, не съм и враг на страната. Не съм отровил баща ни. Изобщо не съм наранявал Шърл. Само исках да помогна…

Той беше прекъснат от шумното отваряне на вратата на килията и острото поскърцване, след което се появи ъгловатото лице на лукавия Стенмин. Той се поклони хрисимо, влезе в килията, а злите му очи се приковаха върху Балинор.

— Стори ми се, че някой вика, кралю мой! — усмихна се бързо той. — Толкова дълго бяхте тук сам. Помислих си да не би нещо да ви се е случило…

За миг Паланс втренчи в него неразбиращ поглед, после поклати отрицателно глава и тръгна да излиза. В този момент Балинор се почуди дали да не скочи върху злия мистик и да го убие преди охраната да се намеси. Но се поколеба. Не беше сигурен, че това може да спаси брат му или да му помогне. И така възможността беше пропусната. Охраната влезе в килията, водейки със себе си двамата братя елфи, които, след като се огледаха подозрително, отидоха при приятеля си на другия край на малката килия. Изведнъж Балинор си спомни нещо, което Паланс му беше казал, когато, говореше за Шърл. Споменал беше за принц от малко кралство в Южната земя. Принц, който бил спасил девойката. Мениън Лий! Но как се беше озовал в Калахорн…? Охраната се канеше да си тръгва, а заедно с нея и безмълвният Паланс и злият му спътник, когато мършавата фигура се обърна и погледна още веднъж тримата пленника. На стиснатите му устни се появи бегла усмивка и кимна с леко наклонена на една страна глава.

— В случай, че кралят ми е пропуснал да го спомене… — Думите прозвучаха с тиха, изпепеляваща омраза. — Охраната на Външната стена те е видяла да разговаряш с капитан Шийлън, който преди беше в Граничния легион. Той се опитал да говори с други за твоите… предчувствия, когато бил заловен и затворен. Не мисля, че ще има някаква възможност да ни създава още неприятности. Въпросът засега е приключен, а след време и ти ще бъдеш забравен.

Сърцето на Балинор замря, когато чу последната новина. Ако Шийлън беше заловен и затворен преди да е успял да се свърже с Гинисън и Фандуик, тогава нямаше да има кой да събере Граничния легион. Спътниците му нямаше да научат, че е затворен след пристигането му в Тирзис, а дори и да подозираха това, нямаше да могат да разберат къде се намира.

Почти никой не знаеше за тези подземия на двореца, пък и входът им беше добре прикрит. Тримата отчаяни пленника гледаха, потънали в дълбоко мълчание, как охраната им постави малък поднос с хляб и кана с вода пред вратата, а после изчезна в коридора като отнесе всички факли, с изключение на една. Усмихващият се зловещо Стенмин държеше тази последна светлинка, докато чакаше приведената фигура на Паланс да последва едрите мъже от охраната. Но Паланс се спря неуверено. Не можеше, да откъсне очи от гордото, решително лице на брат си. Слабата светлина на факлата осветяваше широкото му лице с червеникави отблясъци, а дългият му дълбок белег се тъмнееше зловещо в полусенките на мрака. За известно време братята се гледаха безмълвна После Паланс тръгна бавно с отмерени крачки към Балинор, като се отърси от ръката на Стенмин, който се опитваше да го задържи. Спря само на няколко крачки от брат си, а широко отворените му търсещи очи не се откъсваха от изсеченото като от гранит лице. Той сякаш се мъчеше да попие непоколебимостта, която се излъчваше от него. Повдигна колебливо едната си ръка, спря се за миг, после стисна здраво рамото на Балинор и впи силно пръсти в него.

— Искам да… знаеш. — Думите бяха шепот в почти пълния мрак. — Искам да разбереш… Трябва да ми помогнеш…

Балинор кимна мълчаливо, огромната му ръка се протегна и стисна ръката на брат му в изблик на обич. За миг те се сляха в едно, сякаш приятелството и любовта от детството никога не бяха изчезвали. После Паланс се обърна и бързо излезе от килията. Обезпокоеният Стенмин побърза да го последва. Тежката врата се затвори, чу се стържещият звук на железните панти и металните резета, и тримата пленника бяха отново заключени в малката килия, отново сред непрогледния мрак. Заглъхващите стъпки замряха в тишината. И отново започнаха да чакат, но всяка реална надежда за спасение изглеждаше безвъзвратно загубено.

Призрачна фигура се отдели от тъмнината на забулените в нощта дървета под високия мост Сендик и се стрелна безшумно към двореца на Букхана. С бързи, сигурни отскоци силната фигура се измъкна от ниския жив плет и храсталаците и се промъкна между величествените брястове. Чифт дебнещи очи изучаваха стената, която ограждаше кралското имение, и внимателно търсеха признаци за нощната охрана. Близо до вратата от ковано желязо в края на моста, патрулираха няколко часови, а гербът с изображението на сокола се открояваше в светлината на факлите на входа. Тъмната фигура изкачи бавно наклонения насип, който водеше към покритите с мъх и бръшлян стени над него. След като стигна до върха, тя моментално се сля със сенките на камъка.

Дълго време изобщо не се виждаше, докато вървеше встрани от главната порта при слабата светлина на факлите. После неканеният гост отново се показа, тъмно петно на фона на слабо осветената от луната — западна стена Яките ръце се хванаха здраво за виещите се лози и изтеглиха безшумно едрото тяло до горния край на стената. Там главата се протегна предпазливо и острите очи надникнаха към пустите градини на двореца, за да проверят за стражи. Със силно придърпване неканеният гост се качи върху стената и след като се прехвърли леко през нея, скочи с глухо тупване сред цветята на градината.

Странната фигура се стрелна полуприведена към тъмното прикритие на огромна върба. Спря се задъхано под разперените клони на грамадното дърво, когато чу шума на приближаващи се гласове. Вслуша се внимателно и след малко заключи, че това беше най-обикновен разговор на хората от охраната, които правеха редовните си обиколки. Изчака известно време. Едрото му тяло беше така плътно прилепнало към ствола на дървото, че изобщо не се виждаше от разстояние повече от няколко фута. Часовите се появиха след няколко секунди, продължиха да си говорят спокойно, докато минаваха през смълчаните градини, и после изчезнаха. Странникът остана предпазливо още няколко минути, после започна да изучава огромната тъмна постройка сред градините — високия, древен палат на кралете на Калахорн. Няколко осветени прозореца нарушаваха тъмнината на масивната каменна сграда и хвърляха струи светлина в безлюдните градини. Отвътре се носеха слаби, далечни гласове, но не се разбираше чии са.

Неканеният гост се стрелна към сенките на постройката и спря за миг под малък затъмнен прозорец в един отдалечен край. Яките му ръце се заеха припряно със старото резе, задърпаха и заразхлабваха халките. Най-накрая със силно прищракване, което сякаш прокънтя оглушително наоколо, резето поддаде и прозорецът тихо се отвори навътре. Без да чака да разбере, дали патрулиращата стража е чула шума от насилственото му влизане, той се шмугна бързо през малкия отвор. Докато затваряше прозореца, слабата светлина на заоблачената луна освети за миг широкото решително лице на страховития Хендъл.

Стенмин беше допуснал сериозна грешка, като затвори Балинор и двамата братя елфи. Първоначалният му план беше прост. Старият Шийлън беше обезвреден почти в момента, в който се раздели с Балинор. Така че той беше лишен от възможността да предаде инструкциите на принца и да предупреди приятелите си за залавянето му. След като Балинор и двамата братя елфи, единствените му спътници при влизането му в град Тирзис, бяха затворени и след като най-близките приятели на принца, Акгьн и Месалин също бяха затворени, изглеждаше, че никой друг в града не можеше да създаде някакво сериозно затруднение. Вече се разпространяваше слухът, че Балинор дошъл на кратко посещение и вече си бил отишъл. Върнал се бал обратно при групата на Аланон, човекът, който бил враг и заплаха за земята на Калахорн, както Стенмин беше успял да убеди Паланс Букхана и повечето жители на Тирзис. Ако някой друг приятел на Балинор се появеше и се позаинтересуваше за внезапното напускане на човека от границата, той щеше да дойде първо в двореца и да говори с брат му, който сега беше кралят, така че щеше да бъде много лесно да се отърве тихомълком от него. Несъмнено нещата щяха да се развият точно така с всеки друг, но не и с Хендъл. Мълчаливото джудже вече познаваше коварните прийоми на Стенмин и подозираше, че той държи здраво в ръцете си объркания Паланс. Хендъл знаеше, че преди да разкрие присъствието си, е по-добре да разбере какво всъщност се беше случило на изчезналия му приятел.

Едно странно стечение на обстоятелствата го беше довело до Тирзис. Когато се раздели с Балинор и братята елфи до гористата местност северно от крепостта, той възнамеряваше да отиде направо в град Варфлийт на запад и оттам да продължи и да се върне в Кълхейвън. Върнал се веднъж в родната си земя, той щеше да помогне за мобилизацията на армиите на джуджетата за защита на южните територии на Анар срещу очакваното нашествие на Господаря на магиите. Цяла нощ вървя през горите северно от Варфлийт и на сутринта влезе в града. Веднага се обади на стари приятели и след кратък разговор легна да спи. Събуди се следобед, и след като се изми и хапна, се приготви да тръгне за дома си. Още не беше стигнал до портите на града и една група от одърпани и олюляващи се джуджета го спряха на улицата и настояха да отидат в съвета. Хендъл се съгласи и по пътя разпита едно от тях, което познаваше, какво се е случило. За негов ужас научи, че огромна сила от троли и гноми напредва директно към град Варфлийт от Драконовите зъби и щяла да нападне на следващия или на по-следващия ден. Джуджетата бяха част от патрула, който беше забелязал многочислената армия и се беше опитал да се промъкне край нея, за да предупреди хората от Южната земя. За нещастие ги видели и повечето от тях били избити в ожесточена битка. Само тази малка групичка успяла да стигне до нищо неподозиращия град.

Хендъл беше убеден, че ако има въоръжена сила, която напредва към Варфлийт, вероятно има и друга, по-многочислена, която се движи към Тирзис. Сигурен беше, че Господарят на духовете възнамерява да унищожи градовете на Калахорн бързо и напълно и да остави пътя към цялата Южна земя открит и незащитен. Първото задължение на Хендъл беше да предупреди собствените си хора, но за да стигне до Кълхейвън му трябваха два дни, а после още два, за да се върне.

Хендъл бързо научи за промените в Тирзис. Ако Балинор бъде убит или затворен от ненормалния си и завистлив брат или от коварния мистик Стенмин, преди да може да си осигури трона и да поеме командването на Граничния легион, тогава Калахорн щеше да бъде обречен. Някой трябваше да се свърже с човека от границата преди да е станало прекалено късно. Но в момента нямаше никой друг, освен самият той, за да се свърши тази работа. Придружен от Флик и Мениън Аланон продължаваше да обикаля Северната земя и да търси Ший.

Хендъл бързо взе решение и нареди на едно от джуджета от оцелелия патрул да тръгне още същата нощ за Кълхейвън. Каквото и да се случеше, старейшините трябваше да бъдат предупредени, че нашествието срещу Южната земя е започнало през Калахорн и че армиите на джуджетата трябва да отидат на помощ на Варфлийт. Ако градовете на Калахорн паднат, щеше да се случи това, от което Аланон най-много се страхуваше: армиите на джуджетата и на елфите щяха да бъдат разделени и крайната победа на Господаря на магиите щеше да бъде гарантирана. Джуджето обеща тържествено на Хендъл, че ще изпълни задачата, че те всички ще тръгнат още същата нощ за Анар.

Хендъл вървя много часове, докато стигне до Тирзис защото този път пътуването беше бавно и опасно. Горите гъмжаха от гноми ловци, чиято задача беше да не допускат никаква връзка между градовете на Калахорн. Неведнъж Хендъл беше принуждаван да се крие и да изчаква отминаването на някой голям патрул и неведнъж му се налагаше да се отдалечава много от пътя си и да заобикаля, за да не попадне на някои силно охранявани наблюдателни постове. Патрулите бяха поставени много по-нагъсто, отколкото в Драконовите зъби. За каления воин от границата това показваше, че нападението щеше да бъде осъществено скоро. Ако хората от Северната страна възнамеряваха да ударят Варфлийт до един-два дни, то и Тирзис щеше да бъде нападнат по същото време. По-малкият островен град Керн може би вече беше паднал. Призори джуджето успя да премине през последната линия от патрули и наближи равнините над Тирзис. Опасността от гномите беше зад гърба му, оставаше заплахата да бъде открит от злия Стенмин или от подведения Паланс. Срещал се беше няколко пъти с Паланс, а Стенмин беше виждал само веднъж. Въпреки това по-разумно щеше да бъде да избягва да привлича вниманието на когото и да било от тях.

Хендъл влезе в пробуждащия се Тирзис прикрит, сред множеството търговци и пътници. След като мина Външната стена той обикаля няколко часа из почти обезлюдените казарми на Граничния легион, говори с войниците там и търсеше някаква следа от приятелите си. Накрая успя да научи, че преди два дни били пристигнали в града по залез слънце и отишли право в двореца. Не били виждани отново, но имало достатъчно основания да се смята, че Балинор посетил за малко баща си и после си тръгнал. Той знаеше какво означава това и докато беше светло се настани близо до двореца за да наблюдава и търси някакви следи от приятелите си, Хендъл забеляза, че дворецът е силно охраняван от войници, които носеха знака на сокола, знак, който той не познаваше. Имаше войници на главната врата и в целия град и всички те бяха със същия знак. Явно беше, че те бяха единствените военни части в целия Тирзис на действителна служба в момента. Дори да откриеше Балинор жив и да успееше да го освободи, никак нямаше да е лесно да си върнат контрола върху града и да съберат отново Граничния легион. Джуджето не чу да се споменава нещо за нахлуване от север и му се стори, че хората изобщо не знаеха за опасността, която ги грози. Хендъл не можеше да повярва, че дори човек, толкова объркан и подведен като Паланс Букхана, би отказал да подготви града за отбрана срещу ужасната заплаха. Ако Тирзис паднеше, по-младият син на Рул Букхана нямаше изобщо да има трон. Хендъл подробно изучи терена на главния парк под моста на Сендик. Когато се стъмни, той започна настъплението си срещу охранявания дворец.

Сега се спря за миг в тъмната стая. Намираше се в малка библиотека. Стените бяха опасани с лавици с книги, които бяха грижливо подредени и описани. Това беше личната библиотека на фамилията Букхана, лукс в тези времена, когато се пишеха толкова малко книги и разпространението им беше ограничено. Великите войни почти унищожиха литературата по цялата земя, а в тежките години на отчаяние и безнадеждност след тях не се пишеше почти нищо. Притежаването на лична библиотека и възможността да седнеш и да четеш в свободното си време някоя книга беше привилегия, която малцина имаха, дори и в най-просветените общества на четирите земи.

Но тази мисъл само пробягна в главата на Хендъл, докато се придвижваше с котешки стъпки към вратата на отсрещната страна на стаята. Наблюдателните му очи забелязаха слаба светлина в цепнатината до пода. Той предпазливо надникна в осветения коридор. Не видя никого, но изведнъж осъзна, че още не си беше съставил план за по-нататъшните действия. Балинор и братята елфи можеха да бъдат навсякъде в двореца Хендъл бързо прецени възможностите и заключи, че те вероятно са затворени в мазето под замъка, ако изобщо бяха живи. Реши първо да ги потърси там. Заслуша се в тишината, после пое дълбоко въздух и пристъпи безшумно в салона.

Хендъл познаваше двореца. Неведнъж беше идвал при Балинор. Не си спомняше точното разположение на стаите, но познаваше коридорите и стълбищата. Освен това го бяха водили и в мазето, където държаха вината и храната. В края на коридора се обърна наляво. Сигурен беше, че стълбите за мазето бяха точно отпред. Стигна до масивна врата, която не пропускаше студа от по-долните коридори в горната част на двореца. В този момент чу гласове от салона зад него. Бързо бутна вратата, но ужасено установи, че не може да я отвори. Натисна я отново с яките си рамене, но вратата пак не помръдна. Вече чуваше гласовете почти зад себе си и отчаяно се огледа за друго прикритие. В този момент очите му попаднаха на приспособление за затваряне на вратата, което не беше забелязал. Когато гласовете вече бяха стигнали точно зад ъгъла на коридора, а стъпките на няколко души проехтяха по полирания каменен под, джуджето хладнокръвно издърпа второто резе, отвори тежката врата и се шмугна вътре. Вратата се затвори зад него точно когато стражите свиха зад ъгъла, за да освободят часовите, които дежуреха на южната врата. Изчака няколко минути, но не успя да разбере дали е бил забелязан. После се втурна надолу по каменните стълби в тъмнината на обезлюденото мазе. Спря се на долния край на стълбището и започна да опипва стената. Опитваше се да открие някаква желязна поставка за факел. След няколко минути я напипа, измъкна бързо факела и го запали с помощта на кремък и желязо.

После бавно и много внимателно огледа цялото мазе, стая по стая, ъгъл по ъгъл. Времето летеше, а той все още не беше открил нищо. Накрая беше разгледал всичко, но без никакъв успех. Изглежда приятелите му не бяха затворени в тази част на двореца. Без да е много сигурен, започна да се чуди дали пък не са затворени в някоя от стаите отгоре. Но му се струваше невероятно Паланс или злият му съветник да рискуват и да оставят някаква възможност пленниците им да бъдат забелязани от хората, които идват в двореца. Дали пък Балинор наистина не беше напуснал град Тирзис и тръгнал да търси Аланон? Но знаеше, че подобно нещо беше невъзможно. Балинор не беше човек, който щеше да търси помощ от някой друг при проблем като този — той щеше да се изправи лице в лице с брат си, а нямаше да бяга. Отчаян Хендъл се помъчи да си представи къде биха могли да бъдат затворени човекът от границата и двамата братя елфи, къде в тази стара сграда можеха да се скрият затворници така, че никой да не ги види. Логичното място беше под двореца, в дълбоката тъмнина без прозорци, която той току-що…

Изведнъж Хендъл си спомни, че под това мазе има тъмница от много стари времена. Балинор мимоходом му беше споменал за нея, разказвайки му накратко историята на замъка. Казал беше, че е изоставена и че входът й е запечатан. Джуджето възбудено се огледа наоколо и се помъчи да се сети къде беше построен старият коридор. Сега беше сигурен, че приятелите му са отведени там. Това беше единственото място, където можеше да бъде скрит човек завинаги. Почти никой не знаеше за съществуването на подземието, освен членовете на семейството и близките им приятели. Входът му бил залостен отгоре и забранен в продължение на толкова много години, че дори възрастните граждани на Тирзис не си спомняха за него.

Без да обръща внимание на стаите и коридорите, непоколебимият Хендъл изучаваше стените и пода на централното помещение. Сигурен беше, че е зърнал залостения вход. Ако той наистина беше отворен отново, нямаше да му е трудно да го открие. Само че никъде не го виждаше. Докато опипваше наоколо установи, че стените са солидни, а замазката непокътната. Търсенето му отново се оказа неуспешно и той отново се усъмни в себе си. Обезверен се строполи върху един от сандъците с вино, който беше поставен в центъра на пода. Очите му шареха отчаяно по стените, докато се мъчеше да си спомни. Времето изтичаше. Ако не се измъкнеше преди развиделяване, той сигурно щеше да остане да прави компания на приятелите си в плен. Знаеше, че нещо му убягва и че не го беше забелязал просто защото е много очебийно. Като ругаеше тихо той се надигна от касата с вино и тръгна бавно из помещението. Мислеше усилено и се мъчеше да си спомни. Имаше нещо свързано със стените… нещо със стените…

И изведнъж му проблесна. Входът не беше през стените, а през средата на пода! След като потисна желанието си да изкрещи от радост, джуджето се втурна към касите с вино, върху които вече два пъти тази вечер беше сядал случайно. Напрегна почти с нечовешки усилия яките си мускули и успя да изтика настрани няколко от тежките варели, най-после пред очите му се показа покриващата входа каменна плоча. Потъналото в пот джудже сграбчи желязната халка, прикачена в единия край на плочата и я затегли, пъшкайки на глас Чу се стържещ звук и бавно камъкът се отмести, огромната плоча се надигна и падна тежко встрани. Хендъл се взря напрегнато в тъмната дупка и протегна светещия слабо факел в плесенясалите дълбочини. Имаше стари каменни стълбища, влажни и покрити с зелен мухъл, които чезнеха в тъмнината. Вдигна светлината над себе си и започна да се спуска в забравената тъмница, като се молеше да не допуска втора грешка.

Почти веднага усети как пронизващият студ на застоялия въздух се проникна през дрехите му до топлата кожа под тях. Когато плесенясалият въздух, който едва се дишаше, го блъсна в ноздрите, той присви с отвращение носа си и заслиза по-бързо. Тези затворени, подобни на гробници дупки, го плашеха повече от всичко друго на света. Започна да се пита дали не е сглупил, когато реши да поеме риска и да влезе в древната тъмница. Но ако Балинор наистина беше зазидан в това ужасно място, рискът си струваше. Хендъл никога не би изоставил приятелите си. Стигна до края на стълбите и видя един единствен коридор. Докато напредваше бавно през влажния мрак, забеляза при слабата светлина на факлата, железни врати, вградени на равни интервали в солидния камък на стените от двете страни. Тези древни, ръждясали железни плочи нямаха прозорци и бяха здраво затворени с огромни метални панти. Това беше тъмница, която би ужасила всяко живо същество — редица от килии без прозорци и без светлина, където животът на хората можеше да бъде зазидан и забравен, все едно са мъртви.

След унищожителните войни в продължение на много години джуджетата бяха живели по този начин, за да оцелеят и бяха излезли полуслепи в един почти забравен свят на светлина. Този ужасен спомен се беше загнездил в паметта на много поколения джуджета и беше насадил у тях един инстинктивен страх от неосветените затворени пространства, от който те никога нямаше да се освободят напълно. Сега Хендъл изпита този страх, също толкова натрапчив и омразен, както лепкавият студ на дълбините на земята, в която тази древна гробница беше изкопана.

Като потисна надигащата се вълна на ужас, непоколебимият боец проучи първите няколко врати. Резетата продължаваха да си стоят на място, а металът беше покрит с пластове от прах и непокътнати паяжини. Докато минаваше бавно край редицата от зловещи железни врати забеляза, че нито една от тях не беше отваряна от много години. Вече беше забравил броя на вратите, които беше преброил, а мрачният коридор сякаш продължаваше безкрайно в тъмнината. Прииска му се да извика, но викът му можеше да се върне обратно през отворения вход и да стигне до стаите горе. Погледна неспокойно зад себе си и установи, че вече не вижда нито входа, нито стълбите. Заскърца със зъби и заруга тихо, за да си вдъхне увереност, която вече започваше да го напуска. После продължи напред, като внимателно се взираше във всяка врата, покрай която минаваше и търсеше следи. Изведнъж, за най-голяма негова изненада, чу неясен шепот на човешки гласове в дълбоката тишина.

Замръзна неподвижно на мястото си като статуя и се вслуша напрегнато, притеснен, че слухът му може би го лъже. Но гласовете отново се чуха. Бяха слаби, но нямаше никакво съмнение, това бяха гласове на хора. Бързо тръгна напред, мъчейки се да следва звука. Но гласовете както внезапно се бяха появили, така внезапно и изчезнаха. Хендъл отчаяно огледа вратите от двете страни. Едната беше затворена и ръждясала, но на другата имаше пресни драскотини по метала, а прахът и паяжините липсваха. Резето беше смазано, явно беше използвано скоро! Джуджето бързо го бутна, изтегли го и отвори масивната врата. После протегна факлата пред себе си и светлината падна рязко върху три смаяни, полузаслепени фигури, които се надигнаха олюлявайки се, за да видят кой е новият неканен гост.

След като се разпознаха нададоха радостни викове и се хвърлиха един към друг с протегнати ръце. Четиримата приятели отново бяха заедно. Грубият образ на Балинор, който се извисяваше над изпитите лица на двамата братя елфи, изглеждаше спокоен и уверен. Само сините му очи издаваха огромното облекчение, което изпитваше човекът от границата. Достойният за възхищение Хендъл отново беше спасил живота им. Но сега не беше време за приказки и за сантименталности, затова джуджето бързо им направи знак да тръгнат към тъмния коридор и оттам към стълбището, което водеше навън от тази тъмница Ако ранното утро ги свареше все още мотаещи се из двореца, почти сигурно беше, че щяха да бъдат разкрити и отново пленени. Трябваше незабавно да избягат в града. С бързи стъпки се запътиха по коридора, с протегната пред тях гаснеща факла.

После се чу стържещ звук от триене на камък върху камък и тъп звук от удар, сякаш беше затворена гробница. Ужасен, Хендъл се спусна напред, стигна до влажните каменни стъпала и се закова на място. Отгоре огромната каменна плоча беше върната на мястото й, резетата пусната и изходът към свободата препречен. Джуджето стоеше безпомощно до тримата си приятели и клатеше глава Не можеше да повярва на очите си. Опитът му да ги спаси се беше провалил. Сега и той се беше превърнал в пленник. Факлата в загрубялата му ръка беше почти догоряла. Скоро щяха да останат в непрогледната тъмнина и отново щяха да започнат да чакат.