Тери Брукс
Мечът на Шанара (22)

ГЛАВА 22

Докато Ший все още се губеше някъде на север от Драконовите зъби, а Аланон, Флик и Мениън продължаваха да търсят някакви следи за местонахождението му, пред взора на останалите четирима от разделената група приятели се появиха очертанията на високите кули на крепостния град Тирзис. Вървели бяха без да спрат почти цели два дни, а опасното им преминаване през линиите на армията на Северната земя беше допълнително затруднено от ужасната планинска бариера, която отделяше кралството на Калахорн от района на Паранор. Първият ден им се стори безкрайно дълъг, но премина без инциденти. Четиримата следваха виещата се пътека на юг през горите до контролираната от патрулите на гномите непроходима гора, докато стигнаха низините отвъд тях, които бяха в подножието на страховитите Драконови зъби. Проходите на планината бяха грижливо охранявани от гноми ловци и им се струваше невъзможно да преминат край тях без бой. Но една елементарна хитрост примами повечето от охраната и ги отвлече от входа на високия лъкатушен проход Кенън, което даде възможност на четиримата да навлязат в планините. При излизането в южния им край безшумно бяха избити няколко гноми на междинен наблюдателен пост, а останалите двадесетина избягаха уплашени, мислейки, че целият Граничен легион на Калахорн е завзел прохода и се насочва към нещастните патрули, за да ги унищожи. Когато накрая стигнаха до безопасните гори южно от Прохода Кенън, Хендъл изпадна в такъв неудържим смях, че четиримата бяха принудени да спрат за известно време, докато се успокои. Дюрън и Дейъл се спогледаха озадачено, спомняйки си мълчаливата сериозност на джуджето по време на пътешествието им до Паранор. Не го бяха виждали да се смее на каквото и да било и сегашният му изблик някак не беше присъщ на характера му. Поклатиха невярващо глави и погледнаха въпросително Балинор. Но огромният обитател на граничната зона само сви безразлично рамене. Той беше стар приятел на джуджето и променливите му настроения му бяха много добре познати. Приятно беше да го чува, че отново се смее. Сега в сумрака на ранната вечер, в мъглявите червени и пурпурни отблясъци на залязващото слънце на хоризонта на западните равнини, четиримата стояха до целта си и можеха да я видят с очите си. Телата им бяха уморени и възпалени, пъргавите им поначало мозъци бяха притъпени от липсата на сън и от непрестанното ходене, но настроението им беше приповдигнато и те бяха завладени от неизказана възбуда при вида на величествения град Тирзис Спряха за момент на края на гората, която се простираше южно от Драконовите зъби и минаваше през Калахорн. На изток се намираше град Варфлийт, който охраняваше единствения голям проход през планините Рън, малка верига, която се простираше над легендарното езеро на Дъгата. Спокойните води на реката Мърмидън лъкатушеха през гората край Тирзис. На запад се намираше по-малкото островно градче Керн, а изворът на реката беше още по на запад, в необятната шир на равнините Стрелехайм. Реката беше широка, образуваше естествена бариера срещу евентуални врагове и осигуряваше надеждна защита на жителите на острова. Тя беше пълноводна почти по всяко време на годината, а водите й — дълбоки и бързи, така че досега нито един враг не беше превземал този град.

И заобиколеният от водите на Мърмидън Керн, и сгушеният в планините Рън Варфлийт, изглеждаха трудно превземаеми и добре защитени. Въпреки това Граничният легион — безценната бойна машина, която от незапомнени времена беше защитавала успешно границите на Южната земя от всякакви нашествия — беше разположен в древния град Тирзис. Граничният легион винаги беше поемал главния удар на нападенията срещу расата на човека и винаги е бил на предната линия на отбраната срещу вражеския нашественик. Тирзис беше дал живот на Граничния легион на Калахорн и като крепост нямаше равен на себе си. Древният град Тирзис бил разрушен в Първата война на расите, но отново изграден, а после, с течение на годините, разширен, и сега беше един от най-големите градове в цялата Южна земя и най-силният град в северната й част. Замислен е бил като крепост, която да може да удържи на всяка атака на враговете — бастион от високи стени и извисяващи се назъбени крепостни валове, разположен на естествено плато върху непристъпна скала. Всяко поколение на гражданите му беше дало своя принос за построяването на града и всеки беше добавял по нещо към непристъпността му. Голямата му външна стена на ръба на платото била издигната преди повече от седемстотин години и разширила границите на Тирзис върху отвесната скала дотам, докъдето природата позволяваше. В плодородните равнини под крепостта се намираха засетите с култури площи, които изхранваха града, а черноземната почва беше подхранвана и поддържана от животворните води на голямата река Мърмидън, която течеше на югоизток. Хората бяха разпръснали домовете си из цялата околност и разчитаха на защитата на стените само в случай на нашествие. В продължение на стотици години след Първата война на расите градовете на Калахорн бяха отблъсквали успешно враждебно настроените им съседи. Нито един от трите града не беше завладяван от врага Легендарният Граничен легион никога не беше разгромяван в битка. Но Калахорн никога не се беше изправял пред такава многочислена армия като тази, изпратена от Господаря на магиите. Истинското изпитание на силата и на смелостта тепърва предстоеше.

Балинор погледна към далечните кули на родния си град със смесени чувства. Баща му беше велик крал и добър човек, но вече остаряваше. От много години командваше Граничния легион в непрестанните му битки срещу упоритите гноми — нашественици от Източната земя. Няколко пъти е бил принуждаван да води продължителни и скъпо струващи сражения срещу огромните троли на Северната земя, когато отделни племена са нахлували в земята му с намерението да завладеят градовете и да покорят народа й.

Балинор беше първороден син и естествен наследник на трона. Учил беше упорито под внимателното ръководство на баща си, а и хората много го обичаха — хора, чието приятелство можеше да бъде спечелено единствено чрез уважение и разбиране. Работил беше рамо до рамо с тях, бил се беше рамо до рамо с тях, учил седеше от тях и сега разбираше чувствата, които те изпитваха и четеше всичко в очите им. Обичаше земята си достатъчно силно и беше готов да се бие за нея, за да я удържи, както правеше в момента, както беше правил толкова много години. Командваше полк на Граничния легион и воините му носеха личния му герб — готвещ се за скок леопард. Те бяха основната част на цялата бойна сила. За Балинор най-важно от всичко беше уважението им към него и всеотдайността им. Беше се разделил с тях за месеци наред като замина по собствено желание с тайнствения Аланон и с групата от Кълхейвън. Баща му го молеше да не тръгва, да промени решението си. Но той вече го беше взел. Не беше човек, който може да бъде разубеден, дори и от баща си. Намръщи се и странно чувство на униние се загнезди в душата му, докато наблюдаваше родината си. Несъзнателно вдигна едната си ръка към лицето и студената метална ръкавица проследи белега, който се спускаше по дясната му буза до брадичката.

— Пак мислиш за брат си, а? — попита го Хендъл, макар че това беше по-скоро установяване на факт, отколкото въпрос. Балинор го погледна сепнато, после кимна бавно.

— Трябва да престанеш да мислиш за всичко това, разбираш ли — заяви джуджето с глас, който не търпеше възражение. — Той би могъл да се превърне в истинска заплаха за теб, ако продължаваш да мислиш за него като за брат, а не като за обикновен човек.

— Не мога така лесно да забравя, че неговата и моята кръв ни правят нещо повече от двама сина на един и същ баща — каза мрачно човекът от граничната зона. — Нито мога да пренебрегна, нито да забравя тези силни връзки.

Дюрън и Дейъл се спогледаха, без да могат да разберат за какво си говореха двамата. Знаеха, че Балинор има брат, но не го бяха виждали и не бяха чували да се споменава за него, откакто бяха тръгнали на дългото си пътуване от Кълхейвън.

Балинор забеляза смутените изражения на лицата на двамата братя елфи и се усмихна.

— Не е чак толкова страшно, колкото може би ви изглежда — успокои ги тихо той. Хендъл поклати отчаяно глава и в следващите няколко минута мълча — по-малкият ми брат Паланс и аз сме единствените синове на Рул Букхана, кралят на Калахорн — заговори Балинор без да го подканят и погледът му отново се зарея към града в далечината. — Като малки бяхме много близки, обичахме се така, както вие двамата се обичате. Докато растяхме си изграждахме различни възгледи за живота… различни характери, както всъщност трябва да е с всяка отделна личност, независимо от родствените връзки. Аз съм по-големият и съм следващият наследник на трона. Естествено, Паланс винаги е знаел това, но когато пораснахме, то ни раздели най-вече защото неговите идеи за управлението на страната не винаги бяха като моите… Трудно ми е да ви го обясня, разбирате ли.

— Не е чак толкова трудно — измърмори многозначително Хендъл.

— Е, добре де, не е чак толкова трудно — съгласи бе уморено Балинор, а Хендъл отговори разбиращо с кимване на глава. — Според Паланс Калахорн трябва да престане да служи като предна линия на отбрана в случай на нападение срещу хората от Южната земя. Той иска да разпусне Граничния легион и да изолира Калахорн от останалата част на Южната земя. По този въпрос изобщо не можем да постигнем някакво съгласие… За миг млъкна огорчен.

— Кажи им останалото, Балинор — гласът на Хендъл прозвуча ледено.

— Според подозрителния ми приятел, брат ми вече не е господар на самия себе си и говори тези неща, без да мисли. Съветва се с мистика Стенмин, човек безчестен по мнението на Аланон, който щял да доведе Паланс до собственото му унищожение. Стенмин убеждава баща ми и хората, че трябва да управлява брат ми, а не аз. Настрои Паланс срещу мен. Когато напусках града, брат ми вече изглеждаше убеден, че не съм подходящ да управлявам Калахорн.

— А този белег…? — попита тихо Дюрън.

— Спречкване помежду ни точно преди да тръгна с Аланон — отговори Балинор и поклати глава при мисълта за инцидента — Дори не мога да си спомня как започна всичко. В един момент, най-неочаквано, Паланс се разгневи, в очите му се четеше истинска омраза. Обърнах се, за да изляза от стаята, а той грабна от стената един камшик, размаха го срещу мен и краят му се — вряза в лицето ми. Това беше причината да се махна за известно време от Тирзис и да дам възможност на Паланс да дойде на себе си. Ако бях останал след тази случка, ние може би щяхме…

Отново замълча мрачно, а Хендъл хвърли на братята елфи поглед, който не остави у тях и капчица съмнение какво е щяло да се случи, ако братята бяха имали още една препирня. Дюрън се намръщи недоверчиво и се чудеше как е възможно някой да застава срещу човек като Балинор. По време на опасното им пътешествие към Паранор високият мъж от граничния район неведнъж беше доказвал смелостта си и силата на характера си и дори Аланон разчиташе много на него. Въпреки това брат му съвсем съзнателно и отмъстително беше застанал против него. Елфът изпита тъга към този храбър воин, който, връщайки се у дома, не можеше да намери спокойствие дори в собственото си семейство.

— Брат ми не беше такъв преди, повярвайте ми, пък и сега не съм убеден, че е лош човек — продължи Балинор, сякаш убеждаваше повече себе си, отколкото другите. — Този мистик Стенмин има някаква власт над Паланс, с която предизвиква изблиците му на гняв, настройва го срещу мен и срещу това, което брат ми знае, че е правилно.

— Има и нещо друго — прекъсна го рязко Хендъл. — Паланс е идеалист-фанатик — стреми се към трона и е против теб под претекст, че мисли за хората. Той се задушава от собствената си самовлюбеност.

— Може и да си прав, Хендъл — призна тихо Балинор. — Но все пак той ми е брат и аз го обичам.

— Точно затова той е толкова опасен — заяви джуджето на високия мъж и го погледна без да мига право в очите. — Само че той вече не те обича.

Балинор не отговори и се загледа в равнините на запад и към град Тирзис. Известно време другите мълчаха и оставиха вглъбения принц на мислите му. Накрая той се обърна към тях, лицето му беше спокойно и отпуснато, сякаш нищо не се беше случило.

— Време е да тръгваме. Трябва да стигнем до стените на града преди падането на нощта.

— Няма да продължа с вас, Балинор — бързо го прекъсна — Хендъл. — Трябва да се върна в моята земя и да помогна на армията на джуджетата да се подготви за нашествието в Анар.

— Защо не си отпочинеш тази нощ в Тирзис, за да тръгнеш утре сутринта — предложи Дейъл, който знаеше колко уморени бяха всички и се притесняваше за джуджето.

Хендъл се усмихна с разбиране и поклати глава:

— Не, по тези земи трябва да вървя през нощта. Ако остана да нощувам в Тирзис, ще загубя цял ден път, а сега за всички нас времето е безценно. Дали Южната земя ще удържи или ще падне зависи от това, колко бързо ще съумеем да обединим армиите си в една въоръжена сила, която да отблъсне Господаря на магиите. Ако Ший и Мечът наистина са загубени за нас, тогава не ни остава нищо друго, освен нашите армии. Като стигна до Варфлийт ще си почина. Пазете се, приятели мои. Дано да имате късмет през следващите дни.

— Късмет и на теб, храбри ми Хендъл — Балинор протегна голямата си ръка. Хендъл я стисна сърдечно, после се ръкува с братята елфи и изчезна в гората, като помаха с ръка за сбогом.

Балинор и братята елфи изчакаха, докато се скри от погледа им, и после тръгнаха през равнината към Тирзис. Слънцето се беше скрило зад хоризонта, а червеното небе беше станало тъмносиво и синьо, признак за скорошното настъпване на нощта. Бяха изминали почти половината от пътя, когато цялото небе потъмня и в безоблачната му чистота изгряха първите звезди. Когато наближиха легендарния град, огромен и тъмен, разпрострял се пред тях на нощния хоризонт, принцът на Калахорн разказа подробно на братята елфи как е построен Тирзис.

— Крепостта има множество естествени защити. Градът е построен върху високо плато, което завършва до верига от малки, но коварни скали. Те ограждат изцяло платото на юг, и отчасти на запад и изток. И макар че не са чак толкова високи и не изглеждат толкова зловещи като Драконовите зъби в планините Чарнал, те са невероятно стръмни. Скалите в северния край на платото, се издигат почти отвесно нагоре, и до този момент никой не е успял да ги изкачи. Така че градът е много добре защитен откъм тила и досега не се е налагало да се строят някакви отбранителни съоръжения на юг. В най широката си част платото, върху което е построен градът, е малко повече от три мили, и се спуска стръмно в полята, ширнали се равни и открити на север и на запад до реката Мърмидън и на изток до горите на Калахорн. Всъщност бързите води на Мърмидън образуват първата отбранителна линия срещу нашествията, и армиите, които са успявали да преминат през това препятствие и да стегнат до платото и стените на града, се броят на пръсти. Врагът, който е успявал да прекоси Мърмидън и да навлезе в равните полета, винаги се е изправял пред стръмната стена на платото, която може да се отбранява отгоре. Главният достъп до тази отвесна скала е един построен от желязо и камък подвижен полегат мост. Той се сваля, като се изваждат закрепените в подпорите на основата му болтове. Но дори и врагът да успее да стигне до върха на платото и да заеме позиции там, той се сблъсква с третото отбранително съоръжение — защита, която нито една армия не е успявала да пробие. Там, на по-малко от стотина-двеста ярда от края на платото, се извисява исполинската Външна стена, която огражда целия град в полукръг и завършва при стръмните скали. Тя е направена от огромни каменни блокове, съединени с хоросан, а страните й са толкова гладки, че е абсолютно невъзможно да се изкачат с голи ръце. Стената е висока почти сто фута, огромна, непревземаема. В най-горната й част са построени крепостни валове за мъжете, които трябва да отбраняват града отвътре. В тях са направени отвори, от които скритите воини могат да обсипват със стрели намиращите се като на отворена длан под тях нападатели. Направата й е старомодна, изглежда недодялана и груба, но в продължение на хиляди години тя е отблъсквала нашествениците. Откакто е построена след Първата война на расите, нито една вражеска армия не е прониквала в града.

Точно зад исполинската Външна стена е разположен Граничният легион в множество дълги казарми, между които тук-там има сгради, използвани като складове за продоволствие и оръжие. Около една трета от състава на тази огромна бойна сила е постоянно на действена военна служба, а останалите две трети си стоят у дома със семействата си, отдават се на домашните си занимания като работници, занаятчии или търговци в града. Казармите са приспособени да подслонят цялата армия, ако се наложи. А това се е налагало, и то не само веднъж. Но в момента са само частично запълнени. Зад казармите, складовете и парадния плац, се издига втора стена от каменни блокове, която ги отделя от същинския град. Зад тази втора стена по продължение на чистите, лъкатушещи улици, се намират домовете и дюкянчетата на жителите на Тирзис. Всички сгради в града са построени от трудолюбиви ръце и гражданите му се грижат педантично за поддържането им. Зад тази втора каменна стена градът се простира почти по цялото възвишение на платото и стига почти до скалите, граничещи с южния подстъп. В тази най-отдалечена част на града е построена трета стена, която е входът към държавните сгради и кралския дворец. В нея се намират народният форум и множество живописни градини. Засенчените от дървета паркове около двореца са единственото залесено място сред иначе откритата и равна повърхност на платото с оскъдна растителност. Третата стена не е издигната със защитни цели. Тя просто отбелязва къде се намират държавната собственост, запазена за нуждите на краля, и парковете, които са достъпни за целия народ.

Балинор се отклони от историята на построяването на града и започна да обяснява на елфите, че Кралството на Калахорн е една от малкото запазили се просветени монархии в света. На практика то е управлявана от крал монархия, но в управлението участва и парламентарно тяло, съставено от избрани от народа на Калахорн представители, които помагат на владетеля да създава управляващите страната закони. Хората се гордеят много от управлението и от Граничния легион, в който повечето от тях или са служили навремето или служат сега. Това е страна, в която те могат да бъдат свободни хора, а за това ся заслужава човек да се бие.

Калахорн е земя, която отразяваше едновременно и миналото, и бъдещето. От една страна градовете са построени предимно като крепости, които да устояват на непрестанните нападения на военно-любивите съседи. Граничният легион е останка от по-далечни времена, когато новосъздадените страни били постоянно във война, когато националният суверенитет, превърнат в едно почти фанатично честолюбие, бил причина за продължителни битки, за ревностно охраняване на границите на страните, когато братството между народите на Четирите земи било само мираж в далечното бъдеще. Провинциалният, почти примитивен декор и архитектура не могат да се открият никъде другаде в бързоразвиващите се градове във вътрешната част на Южната земя — градове, в които по-просветените култури и по-малко войнствената политика започват да вземат превес Въпреки това именно Тирзис, градът с първобитните каменни стени и железните воини, охранява долната част на Южната земя и й дава възможност да се развива. Но има и признаци, които показват какво може да се случи в тази живописна земя, признаци, които подсказват за друга епоха и други времена, които не са чак толкова далечни. Хората са единомислещи и говорят за търпимост и разбирателство между всички раси и всички народи. В Калахорн, както в никоя друга страна в цялата закътана Южна земя, хората възприемат всеки такъв, какъвто си е и съобразно с това определят поведението си към него.

Тирзис е кръстопът на Четирите земи и през стените и земите му преминават представители на всички страни. Това дава възможност на жителите му да виждат разликите в лицето и в тялото, които външно отличават расите една от друга, и да разбират, че това е без значение. Гражданите на Тирзис се са научили да преценяват хората от различните раси по личните: им качества и душевност. Те никога не биха се втренчили изумено в някой скален трол гигант, нито биха го избягвали заради гротескната му външност. Тролите са нещо обикновено за хората в Калахорн. Най-различни гноми, елфи и джуджета редовно минават през тази страна, и, ако са приятели, те са добре дошли.

Балинор се усмихваше, докато разказваше за този феномен, който най-после беше започнал да се разпространява по всички земи. Чувстваше се горд, че неговият народ беше един от първите, които започваха да се освобождават от старите предразсъдъци и да търсят общ език за разбирателство приятелство. Дюрън и Дейъл го слушаха мълчаливо и се съгласяваха с него. Народът на елфите знаеше какво е да живееш сам в своя свят с хора, които не могат да излязат извън черупката на собственото си аз.

Балинор свърши разказа си и тримата другари излязоха от високата трева на равнината и навлязоха бързо в широкия път.

Шосето се виеше пред тях в тъмнината и ги водеше към ниско равно плато, което се чернееше на хоризонта. Вече бяха достатъчно близо, за да могат да видят светлините на разпрострелия се пред тях град и движещите се по полегатия каменен път хора. Входът на Високата външна стена беше рязко очертан от светлината на факлите. Огромните порти бяха отворени, придържани от смазани панти и охранявани от няколко облечени в тъмни дрехи часови. Във вътрешния двор грееше светлината на казармите, но не се чуваха обичайните смехове и шеги на мъжете, което се стори странно на Балинор. Гласовете, които достигаха до тях, бяха приглушени и неясни, сякаш всички се пазеха да не бъдат чути. Внезапно осъзнал, че нещо не е наред, високият обитател на граничния район се взря внимателно напред, но не успя да забележи нищо необичайно, освен необикновената тишина, и прогони опасенията си. Братята елфи вървяха мълчаливо след него, докато непоколебимият Балинор се изкачваше по стръмния път към потъналата в мрак скала. Отминаха ги няколко души и онези, които ги заглеждаха внимателно, се опулваха, явно ужасени при вида на Принца на Калахорн. Погълнат от пътя пред себе си, Балинор не забеляза втрещените им погледи. Но братята елфи не пропускаха нищо и се споглеждаха мълчаливо, предупредително. Имаше нещо сериозно, което явно не беше наред. Минути по-късно, когато тримата бяха стигнали платото, Балинор се спря, обзет внезапно от същото безпокойство. Взря се напрегнато в портите на града, после отново се загледа в затулените лица на минувачите, които ги отминаваха бързо и безмълвно в нощта, когато го разпознаваха. За миг тримата останаха като заковани на място без да кажат дума и наблюдаваха как малкото останали на пътя минувачи се скриха в тъмнината, оставяйки ги сами.

— Какво става, Балинор — попита най-после Дюрън.

— Ами и аз не мога да разбера — отговори принцът притеснен. — Вижте гербът на хората от охраната при портите. Никой от тях не носи герба на Граничния ми легион — леопард. Гербът им е сокол, знак, който ми е непознат. Пък и хората, забелязахте ли погледите им?

И двамата стройни елфи кимнаха едновременно. В проницателните им, леко скосени очи, беше изписан неприкрит ужас.

— Няма нищо — заяви кратко човекът от границата. — Това все още е градът на баща ми, а това са моите хора. Ще разнищим нещата докрай, когато стигнем в двореца.

Отново тръгна към огромните порти на Външната стена, а двамата братя го последваха. Високият принц не направи никакъв опит да прикрие лицето си, когато се доближи до четиримата въоръжени часови. Те реагираха по същия начин като изумените минувачи, които бяха срещнали по пътя. Не се опитаха да спрат принца и не си размениха нито дума. Но един от тях напусна поста си и бързо изчезна зад вратите на Вътрешната стена по улиците на града. Балинор и елфите минаха под сянката на огромната порта, която им заприлича на чудовищна каменна ръка, увиснала над тях в тъмнината. Преминаха през отворените врати и край застаналите нащрек часови и влязоха в двора, където се намираха ниските спартански казарми на легендарния Граничен легион. Само тук-там се виждаха светлини и казармите имаха вид на почти напълно изоставени. Няколко мъже се мотаеха из двора. Облечени бяха в куртки с герб с образа на леопард, но не бяха облечени в ризници и не носеха оръжия. За миг един от тях се опули, когато тримата се спряха в центъра на двора, после, смаян и невярващ на очите си, изкрещя силно на другите войници. Вратата на една барака се отвори и от нея се появи прошарен ветеран, който заедно с другите, се втренчи в Балинор и братята елфи. Издаде кратка заповед и войниците неохотно се заловиха отново със заниманията си, а той забързано се доближи до тримата.

— Господарю мой, Балинор, най-после се върна — възкликна воинът и го поздрави с лек поклон, застанал мирно пред командира си.

— Капитан Шийлън, радвам се да те видя — Балинор стаена здраво кокалестата ръка на ветерана. — Какво става в града?

Защо охраната носи герб със сокол, а не с готвещия се за скок леопард? — Господарю мой, издадена беше заповед за разпускане на Граничния легион! Само шепа от нас сме все още на служба. Останалите бяха върнати по домовете им!

Изгледаха мъжа, сякаш беше невменяем. Граничният легион разпуснат в момент, когато най-голямото нашествие застрашава Южната земя! И тримата мигновено си спомниха какво им беше казал Аланон — Граничният легион е единствената надежда, останала на хората от застрашените земи, Граничният легион трябва поне временно да задържи страховитата сила, събрана от Господаря на магиите. А сега какво? Армията на Калахорн разпусната по най-мистериозен начин…

— По чия заповед… — попита Балинор бавно и гневно.

— На вашия брат — бързо отвърна прошареният Шийлън. — Той нареди на собствената му охрана да поеме нашите задължения и заповяда легионът да бъде разпуснат до второ нареждане. Лордовете Актън и Месалин отидоха в двореца, за да молят краля да обмисли отново решението си, но не се върнаха. Не ни оставаше нищо друго, освен да се подчиним…

— Да не би всички да са си загубили ума — изкрещя вбесеният Балинор и сграбчи воинът за куртката. — А баща ми, кралят? Нима той не управлява вече тази страна и не командва Граничния легион? Какво казва той за цялата тази идиотщина?

Шийлън отвърна поглед и затърси думите на отговора, който се страхуваше да изрече. Балинор го раздруса яростно.

— Аз, наистина не знам, господарю мой — измънка мъжът и все още не смееше да го погледне в очите. — Чухме, че кралят бил болен и после, ни вест, ни кост от него. Брат ви се самопровъзгласи за временен владетел на трона в отсъствието на краля. Преди три седмици.

Балинор пусна мъжа, потресен и онемял, и се загледа в светлината на далечния дворец — дома, в който се беше върнал с такива големи надежди. Напуснал беше Калахорн заради една непоносима свада между брат му и него, но напускането му само беше влошило още повече положението. Сега той трябваше да се изправи лице в лице с непредсказуемия Паланс при условия не по негов избор, да се изправи пред него и да го убеди по някакъв начин, че е извършил лудост, като е разпуснал крайно необходимия Граничен легион.

— Трябва веднага да отидем в двореца и да говориш с брат си — угриженият, припрян глас на Дейъл го откъсна от мислите му. Загледа се за миг в лицето на младия елф и изведнъж си спомни за младостта на собствения си брат. Толкова трудно щеше да бъде да вразуми Паланс.

— Да, прав си, разбира се — съгласи се той почти механично. — Трябва да отидем при него.

— Не, не трябва да ходите там! — Острият вик на Шийлън ги задържа — — Всички, които отидоха, не се върнаха вече. Носят се слухове, че брат ти те е обявил за предател — открил бил, че си се съюзил със злия Аланон, мрачния странник, който служел на черни сили. Говори се, че ще бъдеш затворен и осъден на смърт!

— Ама че нелепост! — възкликна високият човек от границата, — Аз не съм предател, и дори брат ми знае, че не съм. Колкото до Аланон, той е най-добрият приятел и съюзник, който Южната земя някога е имала. Може да не се разбираме с Паланс, но той никога не би тикнал в затвора собствения си брат. Той няма тази власт!

— Ако баща ти не е мъртъв, приятелю мой — обади се предпазливо Дюрън. — Трябва да бъдем благоразумни сега, преди да сме влезли в очертанията на двореца. Хендъл е убеден, че брат ти е под влиянието на мистика Стенмин и ако това наистина е така, тогава ти може би се намираш в много по — голяма опасност, отколкото предполагаш.

Балинор замълча, после кимна в съгласие. Набързо обясни на Шийлън за надвисналата над Калахорн заплаха от предстоящо нашествие на Северната земя, като наблегна на увереността си в жизнено важната роля на Граничния легион за отбраната на отечеството им. После сграбчи силно рамото на ветерана и се наклони към него:

— Ще чакаш четири часа, докато се върна аз или дойде мой личен пратеник. Ако през това време не се появя лично или не ти изпратя някаква вест, потърси лордовете Гинисън и Фандуик. Граничният легион трябва да бъде незабавно свикан под знамената! После отиди сред хората и настоявай да поискат от брат ми открит процес за каузата ни. Той не може да откаже. Освен това изпрати вест на запад и на изток до народите на елфите и на джуджетата, и им съобщи, че сме задържани, аз и братовчедите на Ивънтайн. Запомни ли всичко, което ти казах?

— Да, господарю мой. — воинът поклати енергично глава. — Ще изпълня всичко, което ми наредихте. Дано да имате късмет, принце на Калахорн.

Обърна се и отново изчезна в казармите, а разтревоженият и вбесен Балинор тръгна към града. Дюрън започна да убеждава шепнешком по-малкия си брат да остане извън стените на града н да изчака да види какво ще стане с Балинор и със самия него, но Дейъл упорито отказа. Дюрън знаеше, че е безсмислено да спори повече по въпроса и накрая се отказа. Стройният елф още не беше навършил двадесет години и животът едва започваше за нега Всички членове на малката група, които бяха тръгнали от Кълхейвън, изпитваха към Дейъл особена привързаност, една покровителствена обич, присъща на всички по-възрастни към по-младите им приятели. Дръзката му прямота и неподправеното му приятелство бяха редки качества във време, когато повечето хора живееха, обградени от подозрение и липса на доверие. Дюрън се страхуваше за него, защото той имаше най-много бъдеще пред себе си и най-малко години зад гърба си. Той гледаше мълчаливо брат ся на фона на горящите светлини на Тирзис в тъмнината пред тях.

Не след дълго тримата пресякоха двора и минаха през портите на Вътрешната стена, която водеше към улиците на града. Отново охраната ги изгледа с нескрито изумление, и отново не ги спря. Балинор сякаш стана още по-едър, докато тримата вървяха по главната улица на Тирзис. Загърнатата му в ловната пелерина тъмна фигура се очертаваше злокобно. Изглеждаше по-висок от преди и вече не приличаше на изтощения пътник в края на пътуването си. Сега той беше завърналият се у дома Принц на Калахорн. Хората веднага го разпознаваха. Първо се спираха и го изглеждаха със смаян поглед като минувачите при външните порти, после, събрали кураж от гордата му осанка, се затичваха след него, нетърпеливи да го поздравят с добре дошъл у дома Тълпата се увеличи от няколко дузини на няколкостотин души, докато любимият син на Калахорн вървеше смело през града, усмихваше се на онези, които го следваха, но забързан да стигне до двореца Хората започнаха да викат и крещят, врявата се надигна оглушително и откъслечните гласове се сляха в едно общо, все по-силно скандиране на името на високия обитател на граничния район. Неколцина от тълпата успяха да се доберат до непреклонния мъж и му зашепнаха зловещи предупреждения. Но принцът | вече не обръщаше внимание на предупредителните гласове. След всяко предупреждение кимаше с глава и продължаваше неотклонно напред.

Разрастващата се тълпа премина през центъра на Тирзис. Хората прииждаха към огромните арки и кръстовищата, проправяха си път през по-тесните участъци на Тирзийския път, който минаваше край високите, заградени с бели стени здания и по-малки семейни къщи, и водеше към моста Сендик, прострян над по-ниските части на парка. На другия край бяха вратите на двореца, мрачни и затворени. На върха на широката арка на моста принцът на Калахорн се обърна рязко с лице към тълпата, която продължаваше да го следва вярно, вдигна ръцете си и им нареди да спрат. Те се подчиниха покорно, гласовете им постепенно заглъхнаха и настъпи тишина, когато високият човек им проговори.

— Приятели мои, съграждани. — Гордият му глас се извиси тържествено в почти пълната тъмнина и кънтящото му ехо се върна обратно. — Тази земя и смелите й граждани ми липсваха много, но ето, че се върнах у дома и вече никога няма да ви напусна. Няма от какво да се страхувате. Тази земя ще бъде вечна! Ако в монархията има някакви неприятности, аз съм този, който трябва да ги посрещне и разреши. Сега се върнете по домовете си и изчакайте сутринта и в нейната светлина ще видите по-добре, че всичко е наред. Моля ви, сега си отидете по домовете, и аз ще си отида в моя.

Без да изчака реакцията на събралото се множество, Балинор се обърна и продължи по моста към вратите на двореца със следващите го неотклонно двама братя. Хората отново се развикаха след тях, но не ги последваха, макар че много от тях може би имаха желание да го сторят. Подчинявайки се на заповедта му, те бавно се обърнаха и се разотидоха. Някои продължиха да викат името му, с явно предизвикателство към безмълвния, потънал в мрак дворец, докато други мърмореха под носа си мрачни предсказания за това, което го очакваше заедно с двамата му приятели зад стените на кралския дом. Тримата пътници бързо се загубиха от погледа на хората, когато преминаха оттатък високия свод на моста с бързи и решителни крачки. След няколко минути бяха пред високите, обковани с желязо порти на двореца на фамилията Букхана. Без да се спира Балинор протегна ръка към огромния железен чук, прикрепен към портата и започна да го удря силно. За миг оглушителните звуци бяха единственото, което раздираше тишината. Мъжете стояха отвън и се ослушваха със смесени чувства на гняв и мрачни предчувствия. После отвътре дочуха тих глас, който шепнешком ги попита кои са. Балинор каза името си и рязко заповяда на онези отвътре да отворят незабавно. След миг тежките решетки бяха изтеглени, вратата се отвори навътре и ги пропусна. Балинор влезе в градината на двореца без да поглежда мълчаливата охрана, с поглед, вперен във величествената сграда с колони отпред. Високите й прозорци бяха тъмни с изключение на прозорците на приземния етаж в лявото крило, Дюрън пусна Дейъл пред себе си и се възползва от възможността да хвърли поглед наоколо в сенките, където веднага забеляза около десетина добре въоръжени хора от охраната съвсем близо до тях. Всички бяха с герб с изображението на сокол.

Наблюдателният елф разбра, че влизат в капан. Същото чувство беше изпитал и при влизането им в града, но не го беше споделил с никого. В началото му се прииска да спре Балинор и да го предупреди за това, което беше видял. Но инстинктивно усещаше, че човекът от границата е прекалено опитен боец, че да не знае какво прави. Отново съжали, че брат му не остана извън стените на замъка, но вече беше много късно. Тримата прекосиха алеите и стигнаха до замъка. Нямаше никаква охрана и вратите се отвориха веднага при нервното им блъсваме от Балинор. Залите на старата сграда блестяха ярко в светлината на факлите, пламъците разкриваха великолепието на цветните стенописи и рисунки, които украсяваха семейния дом на Букхана. Дърворезбата беше стара и пищна, стените грижливо полирани и на места покрити с изящни гоблени и гравирани метални гербове на поколения известни владетели на страната. Докато братята елфи следваха мълчаливо принца из тези смълчани зали, те с болка си спомниха за друго време и друго място в недалечното минало — древните гори на Паранор. И там ги беше чакал капан сред древното величие на друга епоха.

Свиха наляво в друга зала. Балинор вървеше на няколко крачки пред тях, едрото му тяло изпълваше коридора, дългото му ловно наметало се надигаше леко зад него. За миг той напомни на Дюрън за Аланон, огромен, свиреп, опасен, когато се движеше като котка, както Принцът на Калахорн сега. Дюрън хвърли неспокоен поглед на Дейъл, но по-младият елф като че ли не забеляза това. Лицето му беше поруменяло от възбуда. Дюрън попипа дръжката на камата си и студеният метал успокои горещата му длан. Ако отново попаднеха в капан, този път нямаше да се размине без бой. Изведнъж високият човек от границата спря пред една отворена врата. Братята елфи го доближиха и надникнаха през широкото му рамо в осветената стая. Почти на отсрещния край на елегантно мебелираната стая седеше един мъж. Беше едър, рус и с брада. Високото му тяло бе облечено в дълга пурпурночервена роба с герб с изображението на сокол. Беше няколко години по-млад от Балинор, но високото му тяло беше изправено по същия начин, със здраво стиснати ръце зад гърба. Елфите веднага разбраха, че това е Паланс Букхана. Балинор направи няколко крачки напред, без да казва нищо, а очите му бяха приковани в лицето на брат му. Елфите го последваха като се оглеждаха предпазлива Имаше прекалено много врати, прекалено много тежки завеси, зад които можеха да се крият въоръжени хора на охраната. Миг след това в залата зад тях, извън полезрението им, усетиха раздвижване. Дейъл се извърна леко и погледна към отворената врата. Дюрън се отдалечи малко от другите с извадена кама и леко приведен, готов за скок.

Балинор не се помръдна. Стоеше мълчаливо пред брат си, без да откъсва поглед от познатото лице, изумен от необикновената омраза, която искреше в очите му. Сигурен беше, че е капан, знаеше, че брат му ги чака. Но през цялото време беше вярвал, че поне ще могат да си поприказват като братя, да разговарят един с друг откровено и разумно въпреки различията си. Но когато погледна в тези очи и долови неприкрития блясък на изпепеляващ гняв разбра, че брат му беше лишен от здрав разум, или може би дори беше луд.

— Къде е баща ми…?

Резкият въпрос на Балинор беше прекъснат от внезапно свистене и някакви скрити шнурове освободиха мрежа от кожа и въжета, която висеше над главите на неканените гости и сега бързо се спусна върху тях. Прикрепените тежести ги повалиха на пода ужасно слисани, без да могат да използват оръжията си, защото въжетата се затягаха около тях. От всички страни се разтвориха врати и тежките завеси бяха дръпнати рязко. Няколко дузини въоръжени мъже от охраната се нахвърлиха грубо върху съпротивляващите се пленници. Нямаше абсолютно никаква възможност да се измъкнат от грижливо подготвения капан, никаква възможност дори за кратка борба. Взеха им оръжията, най-безцеремонно вързаха ръцете им зад гърбовете и сложиха превръзки на очите им. Вдигнати бяха грубо на крака и много невидими ръце ги задържаха на място, без да им дадат възможност да мръднат. За миг настъпи тишина, а после се чуха приближаващите стъпки на някой, който спря пред тях.

— Много глупаво от твоя страна бе да се върнеш, Балинор. — разцепи леден глас мрака. — Знаеше какво ще ти се случи, ако отново те намеря. Ти си троен предател и страхливец заради това, което направи — предател на народа, на баща ми, а сега дори и на мен. Какво направи с Шърл? Какво направи с нея? Заради нея ще умреш, Балинор, кълна се! Свалете ги долу!

Ръцете ги завъртяха грубо, заблъскаха ги и ги повлякоха през залата, изведоха ги през една врата и ги помъкнаха по дълги стълбища, а после по коридор, който се виеше в лабиринт от чупки и завои. Стъпките им отекваха глухо върху влажните каменни стъпала. След това отново заслизаха по някакви стъпала и пак стигнаха до някакъв коридор. Усетиха миризма на застоял студен въздух и влага, процеждащи се от каменните стени и пода. Задвижен беше някакъв механизъм с тежки резета, чу се зловещо скърцане от приплъзването на старо желязо и някаква врага се отвори е трясък. Ръцете грубо ги завъртяха и изведнъж неочаквано ги пуснаха. Те паднаха замаяни на каменния под все още със завързани ръце и очи. Вратата се затвори и резетата шумно бяха плъзнати обратно на местата им. Тримата спътници слушаха безмълвно. Чуваха шум на стъпки, които бързо се отдалечаваха и накрая напълно изчезнаха. Чуваха металния звън на залостване, който при всяка следваща арата ставаше все по-глух и по-глух, докато накрая остана само шумът на собственото им дишане а дълбоката тишина на затвора им. Балинор се беше върнал у дома.