Тери Брукс
Мечът на Шанара (21)

ГЛАВА 21

Същата сутрин, когато Ший и новите му спътници научиха ужасната истина за избягалия Орл Фейн и за Меча на Шанара, Аланон и другите от групата също си имаха неприятности. Бяха се измъкнали успешно от Централната кула на крепостта на друидите под вещото водачество на мистика, лъкатушейки надолу през лабиринт от тунели, докато стигнаха до основата на планината, където започваше гората Не се сблъскаха със съпротива по време на бягството. Срещнаха само няколко случайни, бързащи към проходите гноми, изостанали от разбитата охрана на замъка, която беше избягала по-рано. Беше ранна вечер, когато групата се измъкна от височините и тръгна на север през гората Аланон беше сигурен, че гномите са преместили Меча на Шанара малко преди сблъсъка им с Носителя на черепите в помещението с пещта, но му беше невъзможно да определи кога точно е станало това Ивънтайн контролираше северните покрайнини на Паранор и всеки опит за пренасяне на Меча щеше да срещне съпротивата на воините му. Може би кралят на елфите вече беше успял да вземе Меча. Аланон беше силно разтревожен за малкия човек от Вейл, когото се беше надявал да открие в крепостта на друидите. Когато потърси мислено младежа в подножието на Драконовите зъби, разбра, че той е с други хора, които се движат на север към Паранор. Явно нещо ги беше отклонило от пътя им. Ший беше съобразителен и имаше закрилата на камъните на елфите срещу властта на Господаря на магиите. На друида не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че те, в крайна сметка, ще се намерят без повече усложнения и когато това стане. Ший ще бъде жив и невредим.

Но Аланон си имаше и други грижи. Започнаха да пристигат многочислени подкрепления на гномите, които скоро разбраха, че Аланон и останалите от групата нападатели са се измъкнали от двореца и са някъде в Непроходимата гора около Паранор.

Гномите не знаеха кого точно търсят. Знаеха само, че замъкът е бил нападнат и нападателите трябва да бъдат заловени или убити. Посланиците на Господаря на магиите не бяха пристигнали, а самият Крал на черепите все още не беше научил, че преследваните отново са се спасили. Той си почиваше доволен в мрачните покои на владението си, сигурен, че досадният Аланон, който му беше създавал толкова неприятности, е загинал в пещите на Паранор, че наследникът на Шанара и другите с него са пленени и че Мечът на Шанара е на път към Северната земя. И така, пристигналите нови подкрепления от гноми започнаха да претърсват гората около Паранор, мъчейки се да открият неизвестните нападатели. Сигурни бяха, че те са тръгнали на юг и изпратиха повечето от преследвачите си в тази посока.

Аланон и спътниците му се движеха неотклонно на север, но от време на време ходът им беше забавян от появата на някоя голяма част от патрулиращи в гората гноми. Малката група нямаше да успее да се измъкне незабелязано, ако беше тръгнала на юг. Но изпратените на север врагове бяха сравнително малко, което доста ги улесни. Избягваха претърсващите гората групи, като се укриваха, изчакваха ги да отминат и после продължаваха напред. Беше още светло, когато накрая стигнаха до покрайнините на гората и можеха да видят величествените равнини на Стрелехайм на север. Преследвачите бяха по петите им.

Аланон се обърна към спътниците си, тъмното му лице беше уморено и мрачно, но в очите му все още проблясваше решителност. Той ги оглеждаше и изучаваше един по един, като че ли ги виждаше за първи път. Накрая проговори, бавно и без особено желание.

— Стигнахме до края на пътя, приятели мои. Пътешествието до Паранор приключи. Дойде време да се разделим и всеки да поеме пътя са. Загубихме възможността да вземем отново Меча, поне засега Ший все още го няма и никой не знае колко време ще мине, докато го открием. Но най-голямата заплаха за нас е нашествието от Север. Трябва да се защитим, себе си и народите на юг, на изток и на запад. Не видяхме никакви признаците присъствието на елфските армии на Ивънтайн, макар че те би трябвало да наблюдават този район. Изглежда са се оттеглили, а това е възможно, само ако Господарят на магиите е започнал да придвижва армиите си на юг.

— Значи нашествието е започнало? — попита кратко Балинор.

Аланон кимна замислено и другите се спогледаха ужасени.

— Без Меча не можем да разгромим Господаря на магиите, така че трябва да се опитаме да спрем армиите му. А за да направим това, трябва бързо да обединим усилията си. Възможно е вече да сме закъснели. Брона ще използва армиите си, за да завземе цялата централна част на Южната земя. А за да постигне тази си цел той просто трябва да унищожи Граничния легион. Балинор, легионът трябва да задържи градовете на Калахорн, за да даде достатъчно време на армиите да се обединят и ударят нашественика. Дюрън и Дейъл могат да те придружат до Тирзис и оттам да продължат на запад към родината си. Ивънтайн трябва да преведе армиите си през равнините Стрелехайм, за да подсили Тирзис Ако загубим там, Господарят на магиите ще успее да вбие клин между войските и тогава възможността те да се обединят ще бъде нищожна. И което е по-лошо, цялата Южна земя ще остане отворена и незащитена. Мъжете изобщо няма да могат да организират навреме армиите си. Граничният легион на Калахорн е единствената им надежда.

Балинор кимна и се обърна към Хендъл.

— Каква подкрепа могат да ни осигурят джуджетата?

— Градът Варфлийт е ключът към източната част на Калахорн. — Хендъл обмисли внимателно положението. — Народът ми трябва да се пази от евентуално нападение през Анар, но можем да отделим достатъчно хора, за да помогнем за защитата на Варфлийт. Само че ще трябва сами да удържите градовете Керн и Тирзис.

— Армиите на елфите ще ви помогнат от запад — обеща бързо Дюрън.

— Чакайте малко — възкликна Мениън, без да може да повярва на ушите си. — А Ший? Вие май го забравихте, а?

— Както виждам, ти продължаваш да говориш, преди да помислиш — отбеляза навъсен Аланон. Мениън почервеня от гняв, но изчака да чуе какво ще каже мистикът.

— Няма да се откажа да търся брат си — каза тихо Флик.

— Но аз не те и карам да правиш това — усмихна се Аланон на загрижеността му. — Ти, Мениън и аз ще продължим да търсим младия ни приятел и Меча. Подозирам, че където намерим единия, ще намерим и другия. Спомнете си какво ми каза призракът на Бремен. Ший пръв ще стигне до Меча на Шанара. А може би вече го е направил.

— Тогава да се залавяме с издирването — предложи раздразненият Мениън, като избягваше да гледа друида в очите.

— Тръгваме веднага — заяви Аланон, като добави натъртено — но ти трябва да внимаваш повече какво говориш. Един принц на Лий би трябвало да говори разумно и прозорливо, с търпение и разбиране, и да не изпада в глуповат гняв.

Мениън кимна вяло. Взеха си сбогом със смесени чувства и се разделиха. Балинор, Хендъл и двамата братя поеха на запад през гората, в която Ший и спътниците му бяха прекарали нощта. Надяваха се да заобиколят Непроходимата гора, да се спуснат през хълмистата местност северно от Драконовите зъби и да стигнат до Керн и Тирзис за няколко дни. Аланон и двамата му млади спътника тръгнаха на изток, за да търсят някакви следи от Ший. Аланон беше сигурен, че в крайна сметка човекът от Вейл беше тръгнал на север към Паранор и може би е пленник в някой от лагерите на гномите в този район. Никак нямаше да е лесно да го освободят, но друидът най-много се страхуваше, че Господарят на магиите щеше да разбере за пленяването му и да открие кой е, след което незабавно щеше да го убие. Ако това се случеше, Мечът на Шанара щеше да им бъде безполезен и тогава нямаше да имат друг избор, освен да разчитат на помощта на разделените армии на трите обсадени земи. Тази мисъл никак не беше обнадеждаваща и Аланон побърза да насочи вниманието си върху местността пред него. Мениън вървеше малко пред тях и набитото му око подбираше пътя и изучаваше всички следи. Притесняваше се за времето. Ако завалеше дъжд, никога нямаше да открият следата. Но дори и да се запазеше благоприятно за тях, внезапните силни ветрове, които духаха в равнините на Стрелехайм щяха да имат същия ефект като дъждовете и да заличат всички следи на миналите по този път. Флик, който покорно вървеше най-отзад мълчалив и окаян, се надяваше, въпреки че нямаше никакво основание за това, че ще открият някаква следа — от Ший. Опасяваше се, че е видял брат си за последен път.

По обед голите равнини затрептяха от засилващата се горещина на нажеженото до бяло слънце и тримата пътника вървяха плътно, доколкото им беше възможно, до края на гората, за да се възползват от засенчените от високите дървета участъци. Единствено Аланон беше невъзмутим и не обръщаше внимание на непоносимата жега. Тъмното му лице беше спокойно и отпуснато в жарещата светлина на слънцето и по него нямаше никаква следа от пот. Флик имаше чувството, че всеки момент може да припадне, а дори и издръжливият Мениън Лий започна да се чувства зле. Проницателните му очи бяха сухи и го смъдяха, а сетивата му бяха започнали да му погаждат номера. Виждаше несъществуващи неща, чуваше несъществуващи звуци и му се явяваха несъществуващи образи, породени от замъгления му мозък и нажежения въздух пред него.

Накрая силите на двамата обитатели на Южната земя се изчерпиха напълно. Високият им водач даде кратка почивка и ги отведе в хладната сянка на гората. Мълчаливо хапнаха малко — безвкусен хляб и изсушено месо. Флик искаше да разпита друида какви са възможностите на Ший да оцелее сам в тази пустош, но нямаше сили да изрече въпросите си. Пък и отговорите бяха повече от ясни. Чувстваше се невероятно самотен сега, когато другите си бяха отишли. Никога не беше чувствал Аланон близък и не се освобождаваше от натрапчивите си съмнения за странните възможности на друида. Мистикът си оставаше за него огромната призрачна фигура, толкова тайнствена и страховита, колкото и самите Носители на черепи, които ги преследваха така упорито. Той си оставаше олицетворение на безсмъртния призрак на Бремен, който се беше надигнал от отвъдния свят в Шейлската долина. Той беше сила и власт от такава величина, че изобщо не изглеждаше да е част от света на простосмъртния Флик. Той по-скоро беше част от царството на Господаря на магиите, онова мрачно ужасяващо кътче в съзнанието на простосмъртните, където господар е страхът и разумът не може да проникне. Флик не можеше да забрави кошмарната битка между огромния мистик и коварното същество от света на черепите, която завърши в горящите пламъци на пещта под Централната кула на крепостта на друидите. Въпреки това Аланон се беше спасил. Той беше оцелял, нещо, което никой човек не можеше да направи. Това беше не само нещо повече от неестествено, то беше ужасяващо. Единствено Балинор като че ли можеше да контактува с огромния водач, но сега него го нямаше и Флик се чувстваше много самотен и уязвим.

Мениън Лий се чувстваше още по-несигурен. Всъщност той не се страхуваше от силния друид, но усещаше, че гигантът не се интересува много от него и го е взел със себе си най-вече, защото Ший беше настоял. Ший имаше доверие в принца на Лий въпреки изпитваните от Флик подозрения към подбудите на авантюриста. Но сега Ший го нямаше Мениън отново изпита гняв към друида, но непредсказуемият мистик можеше да се отърве от него веднъж завинаги. Затова ядеше мълчаливо и не каза нищо, убеден, че за момента благоразумието беше за предпочитане пред доблестта.

Когато се нахраниха, друидът им кимна да тръгват. И отново поеха на изток към периферията на гората. Лицата им се обливаха в пот от пресушаващата жега на слънцето, а уморените им очи преравяха голите равнини за следи от Ший. Не бяха вървели и петнадесет минути, когато откриха нещо необичайно. Мениън почти веднага забеляза следите. Няколко дни по-рано оттук бяха минали безброй много гноми, обути в ботуши и, без никакво съмнение, въоръжени. Вървяха по следите близо половин миля на север. На върха на малка височинка откриха тленните останки на гноми и елфи, чийто живот беше отнет в сражение. Разлагащите се тела лежаха там, където ги беше сварила смъртта, все още недокоснати и непогребани, на не по-малко от стотина ярда от възвишението. Тримата бавно се спуснаха по склона до белеещите се кости и вонящата плът. Зловонието се издигаше към ноздрите им на противни талази. Флик не беше в състояние да продължи, спря се и започна да наблюдава другите двама, които се движеха сред мъртвите тела.

Аланон вървеше мълчаливо, потънал в мисли. Разглеждаше захвърлените оръжия и знамена и само бегло поглеждаше към умрелите. Почти веднага Мениън откри пресни следи и започна да се движи механично по полесражението с очи, вперени в прашната земя. От разстоянието, на което се намираше, Флик не можеше да каже какво точно става, но планинецът май се върна по собствените си стъпки няколко пъти. Търсеше нови следи като с ръце засенчваше почервенелите си очи. Накрая се обърна на юг към гората и тръгна бавно към Флик с наклонена, потънала в мисли глава. Спря се до огромен храсталак и застана на едно коляно, явно разглеждаше нещо, което беше привлякло вниманието му. За миг любопитният човек от Вейл забрави отвращението си към полесражението и труповете по него и тръгна бързо напред. Тъкмо стигна до коленичилия мъж, когато Аланон, който стоеше в центъра на мястото на бойните действия, извика изненадано. Двамата мъже го погледнаха и видяха как огромната тъмна фигура гледаше надолу, без да откъсва погледа си, сякаш искаше да се увери, че не греши. После се обърна и тръгна към тях е широки крачки. Тъмното лице на мистика беше поруменяло от възбуда, когато стигна до тях. Отпуснаха се като видяха как познатата присмехулна усмивчица се разтегна в широка усмивка.

— Изумително! Наистина изумително! Младият ни приятел се оказа по-изобретателен, отколкото допусках. Ей там горе открих малка купчинка пепел — това е всичко, което остава от Носител на черепи. Никой простосмъртен не би могъл да унищожи това същество, освен силата на камъните на елфите!

— Значи Ший е някъде пред нас! — възкликна обнадежден Флик.

— Никой друг няма право да използва силата на камъните на елфите — потвърди думите му Аланон с кимване на глава. — Личи си, че тук се е развихрила ужасна битка. Има следи, които показват, че Ший не е бил сам. Но не мога да ви кажа дали тези, които са били с него, са приятели или врагове. Не мога да ви кажа и дали съществото от Севера е било унищожено по време на или след битката между гномите и елфите. Ти какво откри, планинецо?

— Много заблуждаващи следи, оставени от много интелигентен трол — отвърна Мениън сухо. — Направо ми е невъзможно да кажа каквото и да било, съдейки по следите. Но съм сигурен, че сред онези, които са преминали през това поле, е имало и огромен скален трол. Оставил е следите си навсякъде, но нито една следа не води нанякъде. Някои следи показват, че е имало някаква борба в тези храсталаци. Виждате ли онези прекършени клони и нападалите наскоро листа? Но по-важното е, че следите са на дребен човек. Биха могли да бъдат следи, оставени от Ший.

— Допускаш ли, че е бил заловен от трол? — запита Флик ужасен.

Мениън се усмихна на опасенията му и сви рамене.

— Ако е успял да се справи с някой от тези Носители на черепи, едва ли един обикновен трол би могъл да го затрудни.

— Камъните на елфите не са защита срещу простосмъртни същества — подчерта Аланон хладно. — Има ли нещо, което да показва накъде е тръгнал този трол?

Флик усети как сърцето му се сви от това, което чу. Ако Ший беше заловен от това странно същество, значи отново бяха стигнали до задънена улици.

— Открих и нещо друго — заяви Аланон след малка — Открих счупено знаме от рода на Елеседил — личното знаме на Ивънтайн. Може да е участвал в битката, Може да е бил взет за заложник и дори убит. Възможно е избитите гноми да са се опитвали да избягат от Паранор с Меча и да са били забелязани от краля на елфите и неговите воини. В такъв случай Ивънтайн. Ший и Мечът може да са в ръцете на врага.

— Сигурен съм в едно — прекъсна го бързо Мениън — Тези стъпки на трола и сборичкването в храсталаците са станали вчера, докато сражението между гномите и елфите е било няколко дни преди това.

— Да… да, ти, разбира се, си прав — каза замисленият друид. — Имало е низ от събития, които ние не можем да подредим от малкото, което знаем. Страхувам се, че няма да можем да намерим всичките отговори тук.

— Какво ще правим сега — попита нетърпеливо Флик.

— Има следи, които водят на запад, през Стрелехайм — каза Аланон замислено, като се взираше в посоката, за която говореше. — Следите са неясни, но биха могли да бъдат на оцелели от тази битка.

Погледна въпросително смълчалия се Мениън, очаквайки мнението му.

— Тайнственият трол не е тръгнал в тази посока — отбеляза разтревоженият Мениън. — Иначе не би си направил труда да заличи следите. Не ми харесва тази работа.

— Имаме ли някакъв избор? — упорстваше Аланон. — Единствените ясни следи, които излизат от това полесражение, водят на запад. Ще трябва да ги проследим И да се надяваме, че това е най-доброто, което можем да направим.

Флик си помисли, че подобен оптимизъм е напълно неоснователен, като имаше предвид безпощадните факти на положението. Това не беше присъщо на мрачния друид. Въпреки това те май наистина нямаха никакъв друг избор. Може би този, който беше оставил тези следи, независимо кой беше той, можеше да им каже нещо за Ший. Малкият човек от Вейл се обърна към Мениън и с кимване на глава показа, че иска да последва съвета на друида. Забеляза смаяния поглед на планинеца. Мениън очевидно не беше очарован от решението. Убеден беше, че трябва да открият друга следа, която да им даде повече информация за трола и за убитото същество на черепите. Аланон им махна с ръка и, връщайки се натам, откъдето бяха дошли, те подновиха дългия си поход през равнините на Стрелехайм западно от Паранор. Флик хвърли последен поглед към полесражението с избитите мъже. Труповете им се разлагаха бавно в адската горещина, изоставени от хората и от природата в една безсмислена смърт. Поклати широката си глава. Може би всички те щяха да свършат по същия начин.

Тримата пътника вървяха неотклонно на запад през целия ден, Почти не говореха, всеки потънал в мислите си. Гледаха почти безразлично неясната пътека пред себе си и наблюдаваха как яркото слънце на хоризонта почервеня и после потъна във вечерта. Когато стана толкова тъмно, че беше невъзможно да продължават, Аланон ги поведе към дърветата, където се приготвиха за нощта. Стигнали бяха почти до северозападната част на ужасната Непроходима гора и отново имаше опасност да бъдат открити от групи на гноми преследвачи или от бродещи глутници вълци. Непоколебимият друид им обясни, че има известна опасност да бъдат разкрити, но той е убеден, че за момента са престанали да ги издирват заради по-спешна работа. За по-голяма безопасност нямаше да палят огън и през цялата нощ щяха да се редуват да бодърстват, за да не ги изненадат вълците. Флик мислено се молеше вълците да не посмеят да се доближат толкова до равнината и да си стоят по-навътре в гората. Хапнаха набързо от безвкусното месо и бързо се приготвиха за нощта. Мениън пръв остана на пост. Флик веднага заспа, но когато планинецът го събуди, за да го смени, имаше чувството, че току-що беше заспал. Около полунощ Аланон се доближи безшумно и му каза да върви да спи. Флик беше будувал само час, но изпълни нареждането, без да се противи.

Флик и Мениън се събудиха призори. Видяха огромният друид да стои спокойно, подпрян на голям бряст в бледите червеня н жълти отблясъци на слънцето, които се промъкваха в гората Той ги наблюдаваше. Тъмната му, висока фигура почти се сливаше с околността. Седеше там неподвижен, дълбоките му хлътнали очи бяха скрити в цепнатините под гъстите вежди. Знаеха, че Аланон е бодърствал цялата нощ вместо тях без да мигне. Невъзможно беше да ся е почивал. Въпреки това стана, без да се протяга, а лицето му изглеждаше отпочинало и бдително. Закусиха набързо, излязоха от гората и отново бяха в равнината. Секунди по-късно спряха слисани, без да могат да повярват на очите ся. Небето над тях беше ясно н светлосиньо и слънцето грееше ослепително над планинските била далеч на изток. Но на север се издигаше огромна висока стена от тъмнина, сякаш всички зловещи буреносни облаци на света се бяха струпали един връз друг в образуваха черна стена от мрак. Стената се издигна във въздуха, докато се изгуби от погледа в неравната черта на хоризонта и после се разпростря над каменистата повърхност на Северната земя, огромна, черна я ужасна, а в центъра й — кралството на Господаря на магиите. Тя сякаш предвещаваше неумолимото неизбежно приближаване на една безкрайна нощ.

— Какво ли ще е това? — едва успя да попита Мениън. За момент Аланон не каза нищо. Тъмното му лице отразяваше чернотата на северната стена, в която се беше втренчил безмълвно. Мускулите на слабите му скули изглеждаха ужасно напрегнати под малката черна брадичка, а очите му бяха присвити. Потънал беше в дълбок размисъл. Мениън чакаше без да продума. Накрая друидът, сякаш сетил се изведнъж, че той беше попитал нещо, се обърна към него.

— Това е началото на края. Брона дава сигнал, че започва завоеванието си. Тази ужасна тъмнина ще следва армиите му, докато се придвижват на юг и на запад, докато цялата земя потъне в мрак. А когато слънцето изчезне от всичките земи, тогава ще умре и свободата.

— Победени ли сме? — попита след малко Флик. — Нима наистина сме победени? Толкова ли е безнадеждно положението ни, Аланон?

Разтревоженият му глас засегна чувствителна струна в огромния друид, който се обърна тихо към него и го погледна спокойно в широкото, уплашено лице.

— Все още не, млади ми приятелю. Все още не.

Аланон ги поведе на запад и няколко часа те се отдалечаваха от това място, като вървяха близо до периферията на гората. Той предупреди Флик и Мениън да си отварят очите на четири за някаква следа от врага. Сега, след като Господарят на магиите беше започнал нашествието си, Носителите на черепи щяха да летят и през деня, и през нощта, и нямаше вече да се страхуват от светлината на слънцето, нито да се опитват да прикриват присъствието си. Господарят беше сложил край на криенето си в Северната земя. Сега той щеше да започне да се движи в другите земи и да изпраща преданите му духове пред себе си като огромни хищни птици. Щеше да им даде сила, с която да издържат на слънчевата светлина — силата на огромната черна стена, която беше засенчвала кралството му и която щеше да започне да засенчва всичките земи извън него. Идваше краят на дните на светлината.

Към средата на сутринта тримата пътници тръгнаха на юг към равнините на Стрелехайм без да се отдалечават от западните покрайнини на ограждащата Паранор гора. На това място отпечатъците от стъпки, които те следваха, се смесваха с други отпечатъци, които идваха от север и водеха на юг към Калахорн. Пространството, което покриваха, беше широко. Никой не се беше опитвал да ги заличи и да прикрие както броя им, така и посоката. От широчината на следата и отпечатъците на стъпките Мениън заключи, че няколко хиляди души бяха минали оттук. Следите бяха оставени от гноми и троли, очевидно част от ордите на Господаря на магиите от Северната земя. Сега Аланон беше сигурен, че огромна армия се събира в равнините над Калахорн, за да започне придвижването си през Южната земя и да раздели свободните земи и армиите им. Следите ставаха толкова объркани от непрестанното присъединяване на части към главната колона, че беше невъзможно да се разбере дали някоя по-малка група не се беше отделила. Възможно беше на определено място Ший или Мечът да са поели по друг път и приятелите му нямаше да успеят да го настигнат, ако продължаваха да следват основната колона.

Цял ден вървяха на юг с няколко кратки почивки, решени да застигнат огромната колона от мъже пред тях, преди да е паднала нощта. Мениън само по навик хвърляше по някой и друг поглед на утъпканата земя. След голите равнини на Стрелехайм се появиха затревени поляни. Флик изпита чувството, че се връщат у дома и познатите хълмове на Шейдската долина всеки момент ще се появят зад хребета на равнините. Времето беше горещо и влажно, а местността определено по-приветлива. Още бяха далеч от Калахорн, но беше ясно, че излизат от недружелюбността на Северната земя и навлизат в топлината и зеленината на родината си. Денят изтече бързо и пътниците подновиха разговора си. По настояване на Флик Аланон им разказа още неща за Съвета на друидите. Преразказа подробно историята на човека след Великите войни, обясни им как тяхната раса се беше развивала до сегашното си състояние на съществуване. Мениън почти не го прекъсваше, слушаше друида и наблюдаваше внимателно околността.

Когато тръгнаха този ден, слънчевите лъчи бяха ярки и горещи, а небето ясно. Към средата на следобеда времето рязко се промени и ярката слънчева светлина беше изместена от ниски сиви дъждовни облаци. Въздухът стана още по-влажен и започна да лепне неприятно по кожата. Тази влага предвещаваше приближаването на буря. Намираха се до най-южните граници на Непроходимата гора и нащърбените върхове на Драконовите зъби се виждаха на черния хоризонт на юг. Но все още нямаше признаци от многочислената армия, която се движеше пред тях и Мениън започна да се чуди докъде ли е успяла да проникне. Не бяха далеч от границите на Калахорн, който се простираше точно под Драконовите зъби. Ако армиите на Северната земя бяха вече завзели Калахорн, тогава краят наистина беше дошъл. Сивата светлина на следобеда се спусна бързо и слънцето се скри в потискащ мрак.

Вече се беше стъмнило, когато първото злокобно кънтене, което се надигна от нощта, започна да се блъска в огромните върхове пред тях и тътнеше безспир. Мениън веднага го позна — и преди беше чувал този шум в горите на Анар. Това беше бумкането на барабаните на стотици гноми. Монотонното им ритмично биене ехтеше в тишината на влажния въздух и изпълваше нощта със зловещо напрежение. Земята се тресеше от силата на ударите и всичко живо занемя от ужас. По силата на звука на барабаните Мениън разбра, че войниците са много повече, отколкото бяха допуснали в Прохода на Джейд. Ако числеността на армията на Северната земя може да бъде изчислена по звука на тези барабани, то войниците й трябваше да са хиляди и хиляди. Колкото по-напред отиваха тримата, толкова по-плътно ги обгръщаше ужасният шум, който бумтеше наоколо с разтърсващо ехо. Небето продължаваше да е скрито под сивите облаци и тримата мъже бяха обгърнати от мастилено черен мрак. Мениън и Флик вече не можеха да откриват сами пътя и мълчаливият друид ги водеше с изумителна, безпогрешна точност в неравните падини под Паранор. Никой не говореше. И тримата бяха сковани от напрежение и мрачни предчувствия, породени от злокобното гърмене на барабаните на гномите. Знаеха, че вражеският лагер е точно пред тях.

После теренът внезапно се промени и ниските хълмове и разпръснатите храсти отстъпиха пред стръмни склонове, осеяни с канари и коварни скални зъбери. Стабилният Аланон се движеше неотклонно напред, високата му фигура вървеше без всякакво колебание въпреки почти непрогледния мрак, а двамата от Южната земя го следваха безропотно. Мениън прецени, че трябваше да са стигнали до по-малките планини и хълмове точно над Драконовите зъби и че Аланон беше избрал този път, за да избегне евентуални срещи с войници от армията на Северната земя. Все още беше невъзможно да се каже къде точно се беше разположила вражеската армия, но от шума на барабаните им се струваше, че бяха точно над нея. Трите тъмни сенки вървяха предпазливо в нощта може би около час. На места се движеха слепешката, опипвайки камъните и храсталаците. Дрехите им се изпокъсаха, ръцете и краката бяха изподраскани и насинени, но мълчаливият друид не намали крачка и не спря никъде за почивка. По едно време той внезапно се спря и се обърна към тях, като постави предупредително пръст пред стиснатите си устни. После бавно и предпазливо ги поведе към една огромна канара. След няколко минути те се заизкачваха безшумно нагоре. Изведнъж видяха светлините в далечината — слаби, блещукащи жълти светлини на горящи огньове — Запълзяха на ръце и колене към върха на канарата. Когато стигнаха най-горе, те бавно протегнаха главите си над ръба на скалата и погледнаха, затаили дъх.

Гледката беше ужасяваща и потресаваща. Докъдето им стигаха очите, на мили разстояние във всички посоки, огньове на армията на Северната земя горяха в нощта. В ярката им светлина се движеха оживено фигурите на жилавите кокалести гноми и на едрите троли с дебели крака. Бяха хиляди и хиляди, всичките въоръжени, всичките в очакване да слязат в кралството на Калахорн. Мениън и Флик не можеха да си представят как дори легендарният Граничен легион би могъл да се надява, че ще устои на такава огромна мощ. Сякаш цялото население от гноми и троли се беше събрало в равнините под тях. Аланон успя да избегне каквато и да било среща с разузнавачи или патрули, като се движеше по края на западните граници на Драконовите зъби и сега тримата се бяха настанили в орлово гнездо на няколко стотици фута височина от лагеруващата долу армия. Потресените хора от Южната земя можеха да видят от тази височина цялата огромна сила, събрала се, за да нахлуе в зле защитената им родина. Барабаните на гномите биеха в постоянно кресчендо, докато тримата наблюдаваха отгоре и погледът им се плъзгаше от единия до другия край на разпрострелия се лагер. Не можеха да повярват на очите си. За пръв път им стана безпределно ясно срещу каква сила са изправени. Преди бяха само думите на Аланон, който ги предупреждаваше за нашествието. Сега те сами виждаха врага със собствените си очи и сами можеха да преценят истинското положение на нещата. Вече изпитваха отчаяна нужда от загадъчния Меч на Шанара — нуждаеха се от единствената сила, която би могла да унищожи злото, накарало тази армия да се вдигне на крак и да тръгне на поход срещу тях. Но вече беше прекалено късно.

Никой не продума през няколкото минути, в които наблюдаваха вражеския лагер. После Мениън докосна Аланон по рамото и се канеше да каже нещо, но друидът бързо сложи ръката си върху устата на изумения планинец и посочи към основата на склона, на който те лежаха скрити. Мениън и Флик надникнаха предпазливо надолу и изненадано забелязаха неясните фигури на гноми от охраната, които патрулираха долу. Изобщо не бяха предположили, че врагът щеше да си направи труда да постави охрана толкова далеч от лагера. Но той явно не поемаше никакви рискове. Аланон им направи знак да се отдръпнат от ръба на канарата. Веднага изпълниха нареждането му и го последваха, навътре между високите скали. Когато стигнаха до най-долната част на канарата, друидът наведе глава към тях и им каза сериозно:

— Трябва да бъдем много тихи — предупреди ги той, шепнейки напрегнато. — Там горе звукът от гласовете ни щеше да резонира в скалата и да проехти в равнината. Онзи патрул щеше да ни чуе.

Мениън и Флик кимнаха разбиращо.

— Положението е по-сериозно, отколкото си мислех — продължи Аланон, гласът му шепнеше дрезгаво в мрака. — Изглежда цялата армия на Северната земя се е струпала тук, за да удари Калахорн. Брона възнамерява да смаже мигновено всякакъв отпор на Южната земя, като раздели по-добре подготвените армии на Изтока и Запада, и да се справи с тях поотделно. Злото същество вече държи всичко на север от Калахорн. Балинор и останалите трябва да бъдат предупредени.

Замълча за миг, после погледна очаквателно Мениън Лий.

— Не мога да ви оставя сега — отвърна Мениън разгорещено. — Трябва да ви помогна да намерите Ший.

— При сегашното положение нямаме време да спорим кое е по-важно — заяви Аланон почти заплашително и размаха пръста си пред лицето на планинеца. — Ако Балинор не бъде предупреден, Калахорн ще падне, а след това и останалата част на Южната земя, включително и Лий. Вече е време да започнеш да мислиш за собствените си хора. Ший е само един човек, пък и в момента нищо не можеш да направиш за него. Но има какво да направиш за хилядите хора на Южната земя, които са застрашени да бъдат превърнати в роби от Господаря на магиите, ако Калахорн падне!

Гласът на Аланон беше толкова студен, че Флик усети как тръпки побиха тялото му. Усети как и Мениън до него настръхна ужасен, но Принцът на Лий не отвърна нищо на язвителното смъмряне. Принцът и Друидът се гледаха известно време в тъмнината без да мигнат, без да прикриват гнева си, впили очи един в друг. Накрая Мениън внезапно сведе поглед и кимна рязко. Флик въздъхна облекчено.

— Ще отида в Калахорн и ще предупредя Балинор — измърмори Мениън, а гласът му още беше заглъхнал от ярост — но ще се върна и ще ви намеря.

— Прави каквото щеш, след като изпълниш задачата си — отговори хладно Аланон. — Във всеки случай всеки опит да се върнеш през редиците на враговете ще бъде, най-меко казано, глупост. Флик и аз ще се опитаме да разберем какво се е случило на Ший и на Меча. Няма да го изоставим, планинецо, обещавам ти.

Мениън го погледна остро, с недоверие, но погледът на друида беше ясен и открит. Не лъжеше.

— Движи се близо до тези малки планини, докато — минаваш край разставените наблюдателни постове на врага — посъветва го тихо огромният странник. — Когато стигнеш до реката Мърмидън над Керн, прекоси я и влез в града преди разсъмване. Подозирам, че армията на Северната земя ще нападне първо Керн. Едва ли има някаква възможност градът да се защити успешно срещу сила с такива огромни размери. Хората трябва да бъдат евакуирани в Тирзис преди нашествениците да са успели да пресекат пътя за отстъпление. Тирзис е построен върху плато на гърба на една планина. Ако се отбранява както трябва, може да издържи всякакво нападение поне няколко дни. Така Дюрън и Дейъл ще имат достатъчно време да стигнат до родината си и да се върнат с армията на елфите. Хендъл би трябвало да може да осигури някаква помощ от Източната земя. Калахорн вероятно ще може да издържи достатъчно дълго, за да даде време на армиите на трите земи да се мобилизират и обединят за контранастъпление срещу Господаря на магиите. Това е единствената възможност, която имаме без Меча на Шанара.

Мениън кимна утвърдително, обърна се към Флик и му подаде ръка за сбогом. Флик се усмихна и я стисна сърдечно.

— Е, късмет, Мениън Лий.

Аланон го доближи и постави силната си ръка върху кокалестото рамо на планинеца.

— И помни, принц на Лий, че зависим от теб. Хората на Калахорн трябва да бъдат предупредени за опасността, която ги застрашава. Ако те се огънат и разколебаят, ще бъдат загубени, а заедно с тях и цялата Южна земя. Не се проваляй.

Мениън се обърна рязко и тръгна като сянка към скалите отвъд. Огромният друид и малкият човек от Вейл наблюдаваха мълчаливо как високата му фигура се отдалечава бързо, гъвкаво и леко между скалите и накрая изчезна от погледа им. Постояха още малко без да кажат нещо, после Аланон се обърна към Флик:

— За нас остана задачата да открием какво се е случило на Ший и на Меча. — И отново снижи глас, докато сядаше тежко на малка скала. Флик се приближи до него. — Притеснявам се и за Ивънтайн. Онази счупена дръжка на знаме, която видяхме на бойното поле, беше дръжката на личното му знаме. Може да са го взели в плен, а ако това е станало, нищо чудно армията на елфите да се разколебае и да не ни съдейства, докато не го спасят. Толкова много го обичат, че не биха рискували живота му, дори за да спасят Южната земя.

— Искаш да кажеш, че народът на елфите не се интересува какво ще стане с народа на Южната земя? — възкликна Флик смаян. — Не знаят ли какво ще им се случи, ако Южната земя падне в ръцете на Господаря на магиите?

— Не е чак толкова просто, колкото изглежда — каза Аланон и въздъхна дълбоко. — Последователите на Ивънтайн знаят опасността, но има и такива, според които народът на елфите трябва да стои настрана от работите на другите земи, ако не е пряко нападнат или застрашен. Не е ясно какъв избор ще направят, ако Ивънтайн го няма, а всякакви спорове за това, кое е правилно и уместно могат да забавят намесата на армията на елфите и да стане прекалено късно, за да могат да помогнат.

Флик кимна бавно и си мислеше за онзи момент в Кълхейвън, когато мрачният Хендъл им беше казал почти същото нещо за градовете от Южната земя. Струваше му се невероятно, че хората могат да бъдат толкова нерешителни и объркани пред лицето на такава очевидна опасност. Всъщност и Ший, и той не се различаваха от тях, когато чуха за пръв път за наследството на Ший и за заплахата от Носителите на черепи до момента, в който не видяха с очите си едно от тези злокобни същества, които ги издирваха…

— Трябва да разбера какво става в този лагер — прекъсна мислите му гласът на Аланон, остро и решително. Помълча замислен, втренчил очи в малкия човек от Вейл.

— Млади ми приятелю Флик… — усмихна се той в тъмнината. — Не та ли се иска да бъдеш за малко гном?