Тери Брукс
Мечът на Шанара (20)

ГЛАВА 20

След малко храстът заприлича на истинско свърталище на демони. От него се разнесе ужасно пронизителен писък и цялата маса от храсталаци се раздруса неистово. Панамон се мъчеше отчаяно де се вдигне на колене и викаше на Ший да хвърли големия меч, който вцепененият от ужас човек от Вейл продължаваше да държи здраво в лявата си ръка. Ший стоеше замръзнал на място, стиснал в дясната си ръка могъщите камъни на елфите, готов да ги използва всеки момент, и чакаше ужасен нападението, което несъмнено щеше да последва от непознатото същество в храста. Накрая Панамон падна по гръб безнадеждно изтощен, без да може да привлече вниманието иа Ший. От гъстите храсталаци се разнесоха още няколко писъка и после настъпи тишина. След миг се появи якият Келцьт, който продължаваше да държи тежкия боздуган в едната си отпусната ръка. В другата тролът стискаше здраво в желязната си хватка извиващото се и мятащо се тяло на един гном ловец. Жилестата му жълта фигура приличаше на детско телце до гигантското тяло на човека, който го беше заловил. Мяташе ръцете и краката ся на всички страни и те приличаха на заловени за опашките змии. Облечен беше в кожена куртка, ловни ботуши и колан за меч около кръста. Мечът липсваше и Ший правилно допусна, че боричкането в храстите е включвало и обезоръжаването на малкия тип. Келцът се приближи до Панамон, който отново беше успял да заеме седящо положение и предано му протегна борещия се пленник, за да го разгледа.

— Пуснете ме, пуснете ме да си вървя, проклетници такива! — викаше озлобено мятащият се гном. — Нямате право! Не съм ви направил нищо, дори не съм въоръжен, кълна ви се. Пуснете ме!

Панамон Крийл погледна развеселен малкото същество и поклати облекчен глава. Накрая, докато гномът продължаваше да се моли, крадецът избухна в смях.

— Какъв ужасен враг, а, Келцът! Господи, та той можеше да ни избие всичките, ако не го беше заловил. Битката трябва да е била страхотна! Несъмнено борбата е била ужасна! Ха-ха, не мога да повярвам. А ние се страхувахме, че е някое от онези крилати черни чудовища!

Ший не беше много в настроение да се забавлява със случилото се, като си спомни ясно близките сблъсъци на групата с малките жълти същества при пътуването им през Анар. Те бяха опасни и лукави — врагове, които според него хич не бяха безопасни. Панамон вдигна очи и когато забеляза сериозното му изражение, престана да се подиграва на пленника и насочи вниманието си към Ший:

— Не се ядосвай. Ший. Правя го по-скоро по навик, отколкото от глупост, когато вземам на смях тези неща. Надсмивам им се, за да не загубя разума си. Е, добре, спирам. Какво ще правим сега с малкото ни приятелче, а?

Гномът се втренчи ужасен в престаналия да се смее мъж, с широко отворени очи и постепенно твърдият му глас се превърна в тих хленч.

— Моля ви, пуснете ме, — умоляваше ги угоднически той, — Ще си отида и няма да кажа на никого за вас. Ще направя всичко, което ми кажете, приятели добри. Само ме пуснете.

Келцът продължаваше да държи злочестия гном за врата на около един фут от земята пред Ший и Панамон, а малкият тип започваше да се задушава от якото му, силно стискане. Като видя незавидното положение на пленника, Панамон накрая даде знак на скалния трол да остави жертвата си на земята и да отпусне хватката си. След като се позамисли сериозно върху горещата молба на гнома, крадецът погледна Ший, намигна му бързо, обърна се рязко към пленника и с бързо движение допря края на шипа на лявата си ръка в жълтото гърло.

— Не виждам причина да те оставим жив, камо ли да те освободим — заяви той застрашително. — Мисля, че най-добре за всички ще бъде просто да ти прережа гърлото — тук и сега. После никой от нас няма да се безпокои вече за теб.

Ший не вярваше, че крадецът говори сериозно, но гласът му звучеше така, сякаш наистина възнамерява да направи това, което казва. Ужасеният гном преглътна с усилие и протегна напред ръце с последен отчаян вик за пощада. Той така зави и се завайка, че накрая Ший започна да се безпокои за него, почти се разтревожи. Панамон не се помръдваше, седеше и не откъсваше очи от изкривеното от ужас лице на нещастника.

— Не, не, моля ви, не ме убивайте — молеше обезумелият гном, а широко отворените очи шареха от едно лице на друго. — Моля ви, моля ви, останете ме жив — мога да ви бъда полезен. Мога да помогна! Мога да ви кажа нещо за Меча на Шанара! Дори мога да ви го донеса!

Ший трепна неволно при неочакваното споменаване на Меча и постави ръка върху широкото рамо на Панамон, за да го възпре.

— Значи можеш да ни кажеш нещо за Меча, така ли? — каза крадецът с леден, почти незаинтересован глас, без да обърне абсолютно никакво внимание на Ший. — Я да чуем какво можеш да ни кажеш?

Жилавото жълто тяло на гнома се поотпусна, а очите му придобиха нормалните си размери и зашариха неспокойно насам-натам, търсеха някаква възможност да остане жив. Но в тях Ший забеляза и нещо друго, нещо, което не можеше да определи точна Заприлича му на фанатично коварство, което се разкри, когато гномът за миг отпусна маската на старателно прикриваните си чувства. Миг след това то изчезна, сменено от поглед, в който се четеше пълно покорство и подчинение.

— Дори ако искате, мога да ви заведа при Меча — прошепна хрипкаво той, сякаш се страхуваше, че някой можеше да чуе. — Мога да ни заведа на мястото, където е той. Ако ме оставите жив!

Панамон отдръпна железния връх на шипа от гърлото на подмилкващия се гном като оставя само една лека кървава следа по жълтия му врат. Келцът не се беше помръднал и не проявяваше никакви признаци, че се интересува от това, което става. Ший искаше да предупреди Панамон колко важен можеше да се окаже този гном, ако имаха и най-малката възможност да открият Меча на Шанара, но разбираше, че крадецът предпочита да държи пленника в неведение. Човекът от Вейл не беше сигурен какво и колко знае Панамон Крийл за легендата. Досега не беше показал някакъв интерес към расите изобщо и с нищо не беше подсказал, че знае нещо за историята на Меча на Шанара. Сериозното лице на крадеца се поотпусна леко и слаба усмивка премина по устните му, докато продължаваше да наблюдава треперещия пленник.

— А този Меч ценен ли е, гноме! — попита той с непринуден, безразличен глас, почти закачливо. — Мога ли да го продам срещу злато?

— Той е безценен, когато е в ръцете на хората, които трябва — отговори другият обещаващо и кимна енергично с глава. — Има хора, които биха дали всичко, абсолютно всичко, само и само да го имат. В Северната земя…

Изведнъж млъкна, уплаши се, че е казал прекалено много. Панамон се усмихна алчно и кимна на Ший.

— Този гном казва, че той може да ни донесе много пари — присмя се тихо крадецът — а гномът не би ни излъгал, нали, гноме? Жълтата глава се разклати енергично.

— Ами, при това положение, може би ще трябва да те оставим да поживееш още малко, докато докажеш, че имаш нещо ценно, което да размениш срещу безценната си кожа. Не ми се иска да пропускам възможността да направя пари само за да задоволя вроденото си желание да прережа гърлото на гном, който ми е под ръка. Какво ще кажеш, гноме?

— Разбрал си много добре, знаеш цената ми — захленчи малкият тип и се заумилква около коленете на усмихващия се крадец. — Мога да помогна. Мога да ви направя богати. Можете да разчитате на мен.

Панамон се усмихна още по-широко. Огромното му тяло беше отпуснато, а здравата му ръка лежеше върху малкото рамо на гнома, сякаш бяха стари приятели. Потупва известно време приведеното рамо, сякаш искаше да успокоя пленника и кимаше утвърдително. В продължение на няколко минути местеше поглед от гнома върху Келцът и после върху Ший.

— Я ни кажи какво търсиш сам по тези места, гноме? — подкани го накрая Панамон. — Между другото, как се казваш?

— Орл Фейн, воин от племето на пелите от Горен Анар — отговори той охотно. — Аз… изпълнявах куриерска задача от Паранор, когато попаднах на това бойно поле. Всички бяха мъртви, абсолютно всички и аз просто нямаше какво да направя. После ви чух и се скрих. Помислих си уплашен, че може да сте… елфи.

Млъкна и погледна уплашено Ший, като забеляза ужасен типичните за елфите черти на младежа. Ший не помръдна, изчака да види реакцията на Панамон. Панамон само погледна с разбиране гнома и се усмихна приятелски.

— Орл Фейн, от племето на пелите — повтори бавно крадецът. — Велико племе на ловци, смелчаци. — Поклати глава, като че ли дълбоко съжаляваше за нещо и отново се обърна към озадачения гном. — Орл Фейн, ако ще си правим взаимни услуги, трябва да си имаме взаимно доверие. Лъжите могат само да попречат на целта, която свързва новото ни партньорство. На бойното поле имаше знамена на пелите — знамето на вашето племе от гномската нация. Трябва да си бил с тях, докато е траело сражението.

Гномът стоеше безмълвен. В широките му зелени очи отново започнаха да се прокрадват бавно страх и съмнение. Панамон продължаваше да му се усмихва спокойно.

— Я се погледни, Орл Фейн, целият си покрит с кървави петна и с дълбока рана на челото, точно до косата ти. Защо криеш истината от нас? Тук си бил, нали? — Настойчивият глас го накара бързо да кимне, а Панамон се разсмя почти весело. — Естествено, че си бил тук, Орл Фейн. И когато сте били нападнати от народа на елфите, си се бил, докато са те ранили, а може би си изпаднал и в безсъзнание, а, и си лежал тук, докато дойдем. Е, това е истината, нали?

— Да, това е истината — съгласи се гномът, без изобщо да противоречи. — Не, това не е истината!

За миг настъпи потресаваща тишина. Панамон продължаваше да се усмихва, а Орл Фейн се разкъсваше от противоречиви чувства. Сянката на съмнението не беше изчезнала от очите му, а на устните му беше изписана страхлива полуусмивка. Ший погледна с любопитство и двамата, без да може да разбере какво точно става.

— Я ме чуй, ти малък лъжлив гризач такъв. — Усмивката изчезна от лицето на Панамон, чертите му се изостриха, а гласът му отново стана студен и заплашителен.

— Лъжеш от самото начало! Ако беше член на племето на пелите, щеше да имаш техния герб. А ти нямаш такъв. И изобщо не си бил раняван в боя. Тази малка драскотина на челото ти е нищо работа! Ти просто си пребърквал мъртвите — ти си просто един дезертьор, нали! Нали така?

Крадецът беше сграбчил ужасения гном за куртката му и го разтърсваше с такава сила, че Ший чуваше как зъбите му тракат. Жилавият пленник се мъчеше да поеме дъх, отворил широко уста, без да може да повярва на неочаквания обрат на нещата.

— Да, да! — най-после признанието беше направено с хриптящ глас. Панамон го пусна и го блъсна силно в яките ръце на бдителния Келцът.

— Дезертьор от собствения си народ. — Панамон изплю думите отвратен. — Дезертьорът е най-нисшата форма на живот, която ходи или пълзи. Преравял си това бойно поле, търсел си скъпоценности от умрелите. Къде са те, Орл Фейн? Ший, я виж в тези храсти къде ги е скрил.

Докато Ший се доближаваше до храстите, борещият се гном нададе най-страховития писък на ужас, който човек можеше да си представи. Младежът си помисли, че Келцът му е извил врата и откъснал главата, и се обърна. Но Панамон само се усмихна и му кимна да продължи, вече сигурен, че гномът е скрил нещо в храстите. Ший си проправи път през гъстите клони до средата на храсталака и започна да се оглежда внимателно за някаква следа от скривалище. Земята и клоните в центъра бяха изпочупени безмилостно от борбата между Келцът и гнома и в началото не забеляза нищо. Продължи да търси безуспешно още няколко минути. И тъкмо щеше да се откаже, когато очите му попаднаха на нещо полузаровено под листа, клони и пръст в отдалечения край на храстите. С късия си ловен нож и с ръце той бързо изрови продълговата торба, в която имаше метални предмети, които се удряха един в друг, докато копаеше. Извика на Панамон, че е открил нещо, което незабавно отприщи нова поредица от вой и крясъци, издавани от обезумелия пленник. Когато напълно освободи торбата от укритието й, той я издърпа изпод храста в гаснещата слънчева светлина на следобеда и я занесе пред другите. Орл Фейн беше напълно обезумял и Келцът беше принуден да използва и двете си ръце, за да го удържа.

— Не знам какво има тук, но то явно е важно за малкото ни приятелче — ухили се Панамон на Ший и протегна ръка да вземе торбата.

Ший надникна през широкото му рамо, докато Панамон развързваше кожените връзки, които стягаха горната част на торбата и трескаво се зарови в нея. Внезапно променил решението си, облеченият в аленочервено крадец извади ръката си, сграбчи другия край на торбата, преобърна я и изсипа съдържанието й на земята. Другите се загледаха в нещата и местеха любопитно погледи от един предмет на друг.

— Боклуци — намръщи се Панамон Крийл след кратък размисъл. — Абсолютни боклуци. Гномът е толкова тъп, че дори не отбира от истински ценните неща.

Ший погледна съдържанието на торбата без да отговори. В нея имаше най-различни видове ками, ножове и мечове, някои дори не бяха извадени от кожените ножници. Няколко евтини бижута блестяха на слънчевата светлина и една-две гномски монети, без никаква стойност за никой, освен за гном. Наистина изглежда всичко беше ненужен боклук, но вайкащият се Орл Фейн очевидно ги смяташе за някаква ценност. Ший поклати глава, изпълнен със съжаление към малкия гном. Той беше загубил всичко, когато беше станал дезертьор, и всичко, с което можеше да се похвали, бяха тези непотребни предмети от метал и евтини бижута без никаква стойност. А сега изглежда щеше да загуби и живота си, защото се беше осмелил да излъже сприхавия Панамон Крийл.

— За това не си заслужава да се умира, гноме — изсумтя сърдито Панамон и кимна рязко с глава на Келцът, който вдигна тежкия си боздуган, за да приключи с нещастния тип.

— Не, не, чакайте, почакайте малко, моля ви — извика пискливо гномът, с изпълнен с отчаяние глас Това беше неговият край. Това беше последната му молба. — Не излъгах за Меча, кълна се, не излъгах! Мога да ви го предоставя. Не си ли давате сметка колко ценен е Мечът на Шанара за Господаря на мрака?

Без да се замисли, Ший се протегна и сграбчи силната ръка на Келцът. Огромният трол изглежда разбра. Бавно свали боздугана и погледна любопитно Ший, Панамон Крийл отвори ядосан уста, но се поколеба. Искаше да научи истината за присъствието на Ший в Северната страна и тайната на този Меч, който явно беше свързан с цялата тази работа. Изгледа мъжа от Вейл, после се обърна към Келцът и вдигна рамене, искайки да каже, че му е все едно.

— Нищо не ни пречи да те убием по-късно, Орл Фейн, ако се окаже, че това е поредната ти лъжа. Сложи му въже около безценния врат и го докарай тук, Келцът. Ший, ако ми подадеш ръка да стана и рамо, на което да се облегна, мисля, че ще мога да стигна до гората. Келцът ще държи под око хитрия ни малък дезертьор.

Ший помогна на ранения Панамон да стане и се опита да го подкрепя, докато той направи няколко пробни крачки. Келцът завърза Орл Фейн и постави въже около шията му, за да го води. Гномът се остави да бъде вързан без да хленчи, макар че изглеждаше притеснен за нещо. Ший си помисли, че той сигурно отново лъжеше, когато каза, че знае къде може да бъде намерен Мечът и се мъчеше да си представи по какъв начин би могъл да им се изплъзне, преди да открият измамата му и да го убият. Ший не беше способен да убие гнома, нито дори би се съгласил той да бъде убит, но не изпитваше никакво съчувствие към лъжеца. Орл Фейн беше страхливец, дезертьор, крадеше вещи от мъртъвци — човек без народ и без родина. Сега Ший беше сигурен, че хленчещото, раболепно поведение на гнома в началото беше усърдно заучена защитна реакция на лукавото, ужасно същество, което се криеше зад тази маска. Орл Фейн би прерязал гърлата им без ни най-малко угризение на съвестта, ако можеше да го направи безнаказано. Ший почти съжаляваше, че Келцът не беше сложил край на неприятностите им и не беше убил гнома. Щеше да се чувства по-добре.

Панамон им направи знак, че е готов да продължи към гората, но преди да направят и две крачки, хленченето и молбите на Орл Фейн ги спряха. Нещастният гном отказваше да върви без торбата и скъпоценностите си. Нададе такъв вой на протест, че Панамон отново изпадна в ярост и едва се въздържа да не го цапардоса по омразната жълта глава.

— Има ли някакво значение, Панамон — попита най-после Ший вбесен. — Дай му дрънкулките, ако това ще го направи щастлив. Можем да се отървем от тях по-късно, когато се поуспокои.

Панамон поклати възмутен красивото си лице и накрая се съгласи неохотно. Вече му беше дошло до гуша от Орл Фейн.

— Е, добре, ще отстъпя, но само веднъж, съгласи се крадецът. Орл Фейн веднага се успокои. — Но ако още веднъж си отвори устата, ще му отрежа езика. Келцът, дръж го настрана от торбата. Не искам да се докопа до някое от тези оръжия, което да е достатъчно дълго, че да може да се освободи и да ни очисти! Тези нищо и никакви мечове едва ли могат да свършат някаква чиста работа и аз ще умра от отравяне на кръвта.

Ший се изсмя без да иска. Оръжията изглеждаха жалки, въпреки че той доста хареса тънкия меч с гравираната в дръжката му протегната ръка с горящ факел. Но дори и той беше доста безвкусен. Евтината позлата беше изтъркана и на места дръжката беше олющена. Той, както няколко други, беше в кожена ножница и беше трудно да се каже в какво състояние беше острието му. Но във всеки случай би могъл да се окаже опасен в ръцете на лукавия Орл Фейн. Келцът метна торбата и съдържанието й на рамо и групата се запъти към гората.

Разстоянието, което изминаха, беше сравнително малко, но когато стигнаха края на гората, Ший беше изтощен от тежестта на ранения Панамон, когото подкрепяше. Малката група спря по нареждане на крадеца. После, сякаш сетил се изведнъж, той изпрати Келцът да заличи следите им и да направи няколко фалшиви, за заблуда на евентуалните им преследвачи. Ший не се противопостави, въпреки че се надяваше, че Аланон и останалите го търсеха, защото имаше огромна опасност патрулиращите гноми ловци, или още по-лошо, някой друг Носител на черепи, да попаднат на следите им.

След като завърза Орл Фейн за едно дърво, скалният трол се върна и заличи всички следи от преминаването им в тази посока. Панамон се свлече изтощен на земята и се подпря на един дебел клен, а умореният човек от Вейл се настани точно срещу него, легна по гръб на малко затревено хълмче, загледа се разсеяно в короните на дърветата и започна да вдишва дълбоко горския въздух. Слънцето бързо изчезваше с отминаването на следобеда и вечерта се прокрадваше в небето на запад с бледи пурпурни, червени и тъмносини отблясъци. Слънцето щеше да грее не повече от час и нощта щеше да им помогне да се скрият от враговете си. В този момент Ший изпитваше ужасна нужда от помощта на приятелите си, от властното мъдро ръководство и удивителната мистична сила на Аланон, от смелостта на останалите — Балинор, Хендъл, Дюрън, Дейъл и избухливия Мениън Лий. Най-много от всичко му се искаше Флик да е до него — с непоклатимата му сляпа вярност и доверие. Хубаво беше, че Панамон Крийл е до него, но тях не ги свързваше нищо истинско. Крадецът беше живял прекалено дълго, разчитайки на разума и хитростта си, за да може да разбере почтеността и истината. А Келцът? Пълна загадка, дори и за Панамон?

— Панамон, беше споменал, че ще ми разкажеш за Келцът — каза тихо Ший. — Откъде го познава Носителят на черепи?

За момент крадецът не отговори и Ший го погледна да види, дали го беше чул. Той го гледаше изненадан, без да продума.

— Носителят на черепи? Май ти си много по-осведомен от мен по тези въпроси. Я по-добре ти ми кажи нещо за огромния ми спътник. Ший.

— Не ми каза истината, когато ме спаси от онези гноми, нали? — попита го Ший. — Той не е саможивец, прогонен от родното му село от неговите хора. Не ги е убил, защото са го нападнали, нали? Панамон се изсмя весело и с шипа погали тънките си мустаци.

— Защо, може да е било точно така. Възможно е това да му се е случило. Не знам. Винаги съм си мислил, че наистина трябва да му се е случило нещо подобно, след като се е хванал с човек като мен. Той не е крадец. Не знам какво всъщност е той. Но ми е приятел — виж, в това съм сигурен. Не те излъгах, когато ти казах това. — От къде е? — попита Ший след кратко мълчание. — Срещнах го на север оттук преди около два месеца. — Тръгнал беше да излиза от планините Чарнал, изранен, пребит, просто се чудех как беше останал жив. Не знам какво му се е случило. Така и не пожела да ми каже, пък и аз не го попитах. Явно беше решил да крие миналото си, също като мен. Грижих се за него няколко седмици. Поназнайвах нещичко от езика на знаците. Той разбра това и започнахме да си общуваме. Догадих се за името му чрез знаците. Понаучихме туй-онуй един за друг. Когато се оправи, го попитах дали иска да дойде с мен и той прие. Знаеш ли, имали сме и хубави моменти, най-лошото е, че не е истински крадец.

Ший кимна с разбиране и се изхили тихо на последната забележка. Панамон Крийл вероятно никога нямаше да се промени. Не разбираше, не приемаше никакъв друг начин на живот и не искаше да променя собствения си. Единствените хора, които разбираше бяха онези, които плюеха на света и вземаха насила това, което им беше нужно. И все пак приятелството беше за него ценна стока, нещо, което не трябваше да се захвърля с лека ръка. Дори и Ший беше започнал да изпитва някакви странни чувства на приятелство към крещящо облечения Панамон Крийл, едно учудващо приятелство заради разликата в характерите и в ценностите им, които бяха коренно противоположни. Но и двамата проявяваха разбиране към чувствата на другия въпреки различията, пък и изживяванията в битката срещу общия враг ги свързваха. Нищо чудно това да беше предостатъчно като основа за приятелство за всеки, който се нуждаеше от него.

— От къде може Носителят на черепи да го познава — настояваше Ший.

Панамон повдигна рамене, като искаше да му покаже, че нито знаеше, нито пък това го интересуваше. Наблюдателният човек от Вейл усещаше, че последното не е вярно и че на Панамон много му се иска да разбере истината за появата на Келцът два месеца по-рано. Тайната на миналото му трябваше да има нещо общо със съществото от света на духовете, което кой знае как беше разпознало огромния трол. В жестоките му очи се беше изписал някакъв страх, а Ший не можеше да си представи как можеше един простосмъртен да изплаши могъщия Носител на черепи. И Панамон беше забелязал това, така че сигурно и той си задаваше същия въпрос.

Слънцето беше залязло, когато Келцът се върна при тях и бледите лъчи на късния следобед осветяваха съвсем слабо тъмната гора. Тролът беше заличил грижливо всичките им следи от полесражението дотук и беше направил множество други, объркващи, в случай че някой се опитваше да ги проследи. Панамон се чувстваше достатъчно добре, за да може да се движи сам, но помоли Келцът да го подкрепя, докато стигнат до подходящо за нощуване място, защото се стъмваше много бързо. Ший трябваше да води укротилия се Орл Фейн за ремъка, задача, която не му беше по сърце, но прие безропотно. Панамон отново се опита да се освободи от износената торба и съдържанието й, но Орл Фейн не се остави да отнемат толкова лесно скъпоценностите му. Веднага започна да вие така жалостно и силно, че крадецът нареди да му вържат здраво устата, докато накрая единственият звук, който се чуваше от нещастния гном, беше приглушено стенание. Но когато се опитаха да влязат в гората без торбата отчаяният пленник се тръшна на земята и отказа да стане, въпреки безпощадните ритници на излезлия от себе си Панамон. Келцът би могъл да носи гнома и да подкрепя Панамон, но Щеше да му бъде трудно, а и не си заслужаваше труда. След като отправи страховити заплахи към виещия гном, накрая крадецът остави Келцът да вдигне торбата му и четиримата навлязоха в сумрака на гората.

Когато стана толкова тъмно, че не можеха да бъдат сигурни в каква посока се движат, Панамон им даде знак да спрат на малко открито пространство сред огромни дъбове, преплетените клони на които образуваха рехав покрив. Орл Фейн беше вързан за един от високите дъбове, след което останалите трима се заловиха да запалят огън и да приготвят вечерята. Отпуснаха въжето, с което беше вързан Орл Фейн толкова, колкото да може да се нахрани. Панамон не знаеше къде точно се намират, но се чувстваше в достатъчна безопасност и затова беше позволил да запалят огън. Почти сигурен беше, че никой няма да ги следи през нощта. Едва ли щеше да бъде толкова спокоен, ако знаеше за опасностите, които криеха непроходимите гори около черните скали на Паранор. Четиримата мъже се намираха в съседство с опасните гористи местности, които окръжаваха Паранор. Добре, че участъкът от гората, в който бяха спрели да пренощуват, беше рядко посещавано място от любимците на Господаря на магиите и малко вероятно беше някой да се навърта насам. Ядоха мълчаливо, гладни и уморени след продължителното ходене през деня. Дори досадният гном от време на време преставаше да хленчи и ядеше лакомо с приведено към топлината на малкия огън лукаво жълто лице, а тъмнозелените му очи шареха неспокойно наоколо. Ший не му обръщаше внимание. Мислеше какво да каже на Панамон Крийл за себе си, за групата и най-вече за Меча на Шанара. Когато свършиха с яденето, той все още не беше решил това. Пленникът пак беше завързан за най-близкия дъб и му махнаха превръзката от устата, за да може да диша свободно, след като даде тържествено обещание, че няма пак да започне да вие и да крещи. После, след като се настани удобно до гаснещия огън, Панамон насочи вниманието си към човека от Всйл.

— Е, Ший, дойде времето да ми разкажеш всичко, което знаеш за този Меч — започна той оживено. — Никакви лъжи, никакви полуистини и нищо скрито-покрито. Обещах да помогна, но трябва да си имаме взаимно доверие, а не нещо подобно на отношението ми към този жалък дезертьор. Бях честен и откровен с теб. Бъди и ти такъв с мен.

И така. Ший му разказа всичко. Не смяташе да го прави, когато започна. Той наистина не знаеше каква част от истината трябва да му каже, но едното водеше към другото, второто към третото и преди да се усети, беше разказал абсолютно всичко. Разказа му за пристигането на Аланон, после за появата на Носителя на черепи, която принуди двамата братя да избягат от Шейдската долина. Разказа какво им се случи по пътя до Лий и за срещата им с Мениън, а после за ужасното им бягство през Черните дъбове до Кълхейвън, където се присъединиха към останалата част на групата. Пропусна подробностите от пътуването им до Драконовите зъби, много от които все още бяха неясни в съзнанието му. Завърши, като обясни как падна от Ръба в реката и бе отнесен до равнината Раб, където беше заловен от групата на гномите ловци. Панамон го слушаше, без да го прекъсва, с широко отворени от смайване очи. Келцът седеше до него неразгадаем и безмълвен. Грубото му, но интелигентно лице беше обърнато напрегнато към малкия човек от Вейл, от началото до края на разказа Орл Фейн шаваше неспокойно, стенеше и бръщолевеше нещо, докато слушаше заедно с другите двама, очите му шареха тревожно, сякаш очакваше самия Господар на магиите да се появи всеки момент.

— Това е най-изумителното нещо, което някога съм чувал — промълви най-после Панамон. — Всичко е толкова невероятно, че дори и на мен ми е трудно да повярвам. Но аз ти вярвам, Ший. Вярвам ти, защото сам се бих с това чудовище с черни крила там, в равнината и защото видях необикновената власт, която имаш над тези камъни на елфите, както ги нарече ти. Но виж, всичко това около Меча, че ся загубеният наследник на Шанара — де да знам? А ти самият вярваш ли, а?

— В началото не вярвах — призна бавно Ший — а сега не знам какво да мисля. Толкова много неща ми се случиха, че вече нито знам кой съм, нито в какво да вярвам. Във всеки случай трябва да намеря Аланон и другите. Те вече може и да са намерили Меча. Възможно е вече да имат отговора на цялата тази загадка за произхода ми и за силата на Меча.

Внезапно Орл Фейн започна да се превива от смях. Гласът му беше ужасно писклив, а той напълно обезумял.

— Не, не, Мечът не е в тях — викаше той като малоумен, превзет от собствената си лудост. — Не, не, само аз мога да покажа Меча! Мога да ви отведа до него. Само аз. Можете да го търсите колкото си искате, да търсите и да търсите — ха-ха-ха, хайде де. Но аз знам къде е той! Знам у кого е! Само аз знам!

— Тоя май че полудява — измърмори навъсено Панамон Крийл и нареди на Келцът отново да върже устата на досадния гном. — Утре сутринта ще разберем какво знае. Ако знае нещо за Меча на Шанара, в което много се съмнявам, ще ни го каже, доброволно или не.

— Мислиш ли, че може да знае у кого е Мечът? — попита сериозно Ший. — Този Меч може да означава толкова много, не само за нас, но и за всички народи на Четирите земи. Трябва да се опитаме да измъкнем от него всичко, което наистина знае.

— Още малко и ще ме разплачеш с тази твоя загриженост за хората — присмя му се Панамон презрително. — Да вървят по дяволите, хич не ми пука, не ме е грижа за тях. Никога не са направили нищо за мен — освен че пътуват сами, невъоръжени, с натъпкани с пари портфейли, но за съжаление много рядко. — Погледна към разочарованото лице на Ший и вдигна равнодушно рамене. — И все пак, любопитен съм да узная нещичко за Меча, затова ми се иска да ти помогна. В края на краищата, дължа ти много, а не съм от хората, които забравят, че са длъжници.

Келцът отново беше завързал устата на бръщолевещия гном и се присъедини към тях до малкия огън. Орл Фейн беше изпаднал в пристъп на кратки, пронизителни изблици на смях, а в промеждутъците мърмореше нещо несвързано, което дори здраво стегнатата превръзка не можеше напълно да заглуши. Ший погледна обезпокоен към малкия пленник и наблюдаваше как жилестото жълто тяло се гърчи, сякаш обладано от зъл демон, с широко отворени очи, които се въртяха неистово. Панамон се мъчеше да не обръща внимание на стенанията му, но накрая, загубил всякакво търпение, скочи и извади камата си с намерението да изтръгне езика на гнома. Орл Фейн моментално притихна и за известно време забравиха за него.

— Какво мислиш — поднови след малко разговора Панамон. — Защо съществото от Северната земя беше убедено, че ние крием Меча на Шанара? Странно, то изобщо не подлагаше на съмнение това. Каза, че усещало, че е в нас Как си обясняваш това? — Може би заради камъните на елфите, знам ли?

— Възможно е — съгласи се бавно Панамон и се замисли, като поглади със здравата ръка брадичката си. — Честно казано, нищо не разбирам. Келцът, ти какво ще кажеш?

Огромният скален трол ги погледна сериозно, после направи няколко кратки знака с ръце. Панамон го наблюдаваше съсредоточена след което се обърна към Ший възмутен.

— Според него Мечът е изключително важен, а Господарят на магиите много опасен за всички нас — Крадецът се разсмя весело. — Няма що, много ни помогна!

— Мечът наистина е много важен! — повтори Ший и гласът му потъна в тишината. Замълчаха и се замислиха.

Станало беше много късно. Нощта около тях чернееше зад бледата светлина на червеникавите въглени на огъня. Гората беше като защитна стена, иззад която долитаха острите звуци от света на насекомите и от време навреме крясъка на някое същество в далечината. На места небето прозираше през клоните на големите дървета и приличаше на тъмносини кръпки, опръскани с някоя и друга далечна звезда. Панамон продължи да говори тихо още малко, докато въглените се превърнаха в пепел. После стана, разрови с крак пепелта, стъпка недоизгасналите въглени и каза лека нощ на спътниците си с тон, който пресече всякакви намерения за разговор. Келцът се беше увил в едно одеяло и вече спеше, а Ший още не си беше избрал подходящо място за спане. Човекът от Вейл се чувстваше ужасно изморен от дългото ходене през деня и от битката с Носителя на черепи. Хвърли одеялото си на земята, легна по гръб, изхлузи ботушите си и се загледа в тъмнината, в която едва-едва различаваше клоните на дърветата.

Ший се замисли за всичко, което му се беше случило, и отново се върна по дългия, безкраен път от Шейдс ката долина. Голяма част от него продължаваше да бъде загадка. Стигна дотук, изживя толкова много неща и въпреки това не знаеше защо е всичко това. Тайната на Меча на Шанара, Господарят на магиите, собственият му произход — всичко си оставаше толкова неясно, колкото и в самото началото. Групата се луташе там някъде и го търсеше, водена от тайнствения Аланон, вероятно единственият, който знаеше отговорите на всички въпроси. Защо още в началото не каза всичко на Ший? Защо така упорито поднасяше на хората от групата само по нещичко от историята и винаги беше запазвал тази малка част; винаги премълчаваше това, което щеше да им позволи да разберат напълно неизвестната сила, заключена в изплъзващия им се Меч на Шанара?

Обърна се на една страна, взря се през тъмнината в спящата само на няколко стъпки от него фигура на Панамон Крийл. Оттатък, от другата страна на празното пространство можеше да чуе тежкото дишане на Келцът, което се сливаше със звуците на нощта в гората. Орл Фейн седеше, опрял гръб на дървото, за което беше завързан, а очите му светеха като очите на котка в тъмнината, втренчени неподвижно в Ший. Човекът от Вейл го погледа известно време, изнервен от втренчения поглед на гнома, но накрая се насили да отвърне поглед, затвори очи и след няколко секунди беше в прегръдките на съня. Последното, което си спомняше беше, че притисна малките камъни на елфите по-силно до гърдите си под куртката, чудейки се дали силата им ще продължи да го закриля и в дните занапред.

В сивотата на ранната утрин в гората Ший внезапно се събуди от дълга нестихваща врява, една безкрайна поредица от клетви, които развилнелият се Панамон Крийл бълваше жлъчна Крадецът вилнееше из лагера, изпаднал в необуздана ярост и ругаеше настървено, без да спира. Ший не можа веднага да разбере какво се е случило. Чак след няколко минути успя да прогони съня от очите си, след което се подпря на лакът и примигна сънливо. Имаше чувството, че е спал не повече от няколко минути, усещаше болка и умора в мускулите си, а мозъкът му беше замъглен. Панамон продължаваше да беснее в малкото празно пространство, а Келцът беше клекнал до един от големите дъбове. Тогава Ший забеляза, че Орл Фейн липсва. Скочи разтревожен на крака и разбра, че най-лошите му опасения са се оправдали. Въжето, с което беше вързан лукавият гном, беше разрязано на парчета, разхвърляни около дънера на дървото. Пленникът беше избягал и Ший беше загубил единствената възможност да открие Меча.

— Как е успял да се измъкне — попита ядосано Ший. — Мислех, че така стегнато си го вързал, че няма да може да се докопа до нещо, което да може да разреже въжето!

Панамон го погледна така, сякаш виждаше кръгъл идиот пред себе см и върху пламналото му от гняв лице се изписа възмущение.

— Я стига! Аз да не съм пълен глупак! Разбира се, че го вързах далеч от всякакви оръжия. Не само че го вързах за проклетото дърво, но и за по-сигурно му сложих превръзка на устата. А та къде си бил? Този малък проклетник просто е изгризал въжето и превръзката на устата си. Сега дойде ред на Ший да се втрещи.

— Говоря ти съвсем сериозно, уверявам те — продължи вбесен Панамон. — Въжетата бяха прегризали със зъби. Малкият ни приятел гризач се оказа по-изобретателен, отколкото подозирах.

— Или може би по-отчаян — заяви замислено младежът от Вейл. — Чудя се защо не се е опитал да ни убие. Имаше достатъчно основание да ни мрази.

— Колко жестоко от твоя страна да допускаш такова нещо — каза другият с насмешка. — Но щом питаш, ще ти кажа. Страхувал се е, че ще се събудим преди да ни е убил и тримата. Този гном е дезертьор — най-долнопробен страхливец. Не е имал смелостта да направи нещо друго, освен да избяга. Какво има, Келцът?

Огромният трол се беше доближил мълчаливо до приятеля си и беше направил бързо няколко знака, сочейки на север. Панамон с отвращение тръсна глава.

— Безгръбначната мишка е изчезнала в ранни зори — преди няколко часа. И което е по-лошо, избягал е на север, а хич не е препоръчително да го преследваме в тази посока. Освен това, много вероятно е да бъде открит от собствените му хора и да бъде очистен от тях. Те не биха приютили дезертьор. Ама я стига, прав му път, по-добре ще ни бъде без него, Ший. Пък и сигурно ни е лъгал за Меча на Шанара.

Ший кимна несигурно. Не беше убеден, че гномът ги е излъгал за всичко, което им беше казал. Колкото и лицемерен да беше, той звучеше убедително, когато твърдеше, че знае къде се намира Мечът. Самата мисъл, че той знае такава тайна, вбесяваше човека от Вейл. Ами ако беше тръгнал да търси Меча? Ами ако знаеше къде е той?

— Забрави цялата тази история, Ший — намеси се примирено Панамон. — Този гном се уплаши до смърт от нас. Единствената му мисъл е била да се спаси, Историята с Меча беше просто номер, за да не го убием, докато му се отдаде възможност да избяга. Погледни това. Толкова е бързал, че дори е забравил скъпоценната си торба.

Едва сега Ший забеляза торбата, оставена полуотворена на отсрещната страна на малкото открито пространство. Наистина беше странно, че Орл Фейн беше забравил скъпоценностите си, след като се беше подложил на толкова неприятности, само и само да ги убеди да ги вземат със себе си. Тази безполезна торба беше толкова важна за него, и въпреки това лежеше там забравена. Явно и съдържанието й беше вътре. Това личеше по малките издутини по нея. Ший се доближи любопитно и я изгледа с нескрито подозрение. Изпразни съдържанието й на земята. Мечовете, кинжалите и бижутата се изсипаха с подрънкване. Ший се загледа в предметите и усети огромното тяло на Келцът до себе си. Тъмното му безизразно лице беше надвесено над него. Стояха и изучаваха изоставените вещи на гнома, сякаш те криеха някаква загадъчна тайна. Спътникът им ги наблюдава няколко секунди, после измърмори ядно нещо, доближи се и се загледа в оръжията и бижутата.

— Хайде да тръгваме — подкани го той. — Трябва да открием приятелите ти, Ший, и може би с тяхна помощ ще можем да разберем къде се намира Мечът. Какво толкова зяпаш? Нали вече видя веднъж всичките тези боклуци? Не са се променили. Нищо не се е променило. Все са си същите.

В този момент Ший разбра.

— Не са същите — каза той бавна — Няма го. Той го е взел.

— Какво го няма — попита раздразнено Панамон и подритна купчината. — За какво говориш?

— Онзи стар меч в кожената ножница. С ръката и факела.

Панамон погледна бързо мечовете в малката купчина, присвил вежди. Изведнъж Келцът се изправи, погледна Ший и прикова дълбоките си, интелигентни очи в неговите. И той беше открил истината.

— Значи, взел е един меч — измърмори сърдито Панамон, а мозъкът му не преставаше да работи. — Но това не означава, че той… — Млъкна, ченето му увисна от смайване, извъртя невярващо очи. — О, не! Не може да бъде. Невъзможно е. Искаш да кажеш, че той е…?

Не можа да довърши мисълта си. Думите му заседнаха в гърлото. Ший кимна с глава, напълно отчаян.

— Мечът на Шанара.