Тери Брукс
Мечът на Шанара (17)

ГЛАВА 17

Неприятният студ на небето на Северната земя се спускаше като сива мъгла на фона на високата самотната планина, където се намираше замъкът на Господаря на магиите. Кралството на черепите приличаше на зъбци на трион, а над и под обграждащата го равнина се издигаха притъпените върхове на Планините на бръснача и Острието на ножа, една непроходима бариера за простосмъртните. Между тях се простираше планината на Господаря на духовете, забравена от природата, отритната с презрение от сезоните. Покровът на смъртта, който застилаше високите й върхове, беше прилепнал безпощадно върху съсипаното й лице, разнасяше пагубния си дъх по цялата земя с неприкрита омраза към мъничкото признаци на живот и красота, които, незнайно как, бяха успели да оцелеят. Една обречена епоха чакаше безропотно в Северното кралство на Господаря на магиите. Сега беше времето на смъртта. Последните признаци на живот бавно чезнеха и се връщаха отново в земята. Оставаше само грубо нахвърляната скица от творението на талантливата ръка на природата, навремето толкова ярко и великолепно.

От незапомнени времена в недрата на самотната планина имаше стотици пещери. Търпеливите им, невидели слънце каменни стени, се виеха като свирепо навита на кълбо змия, притисната в чатал. В сивата мъгла на Кралството на духовете се стелеха тишина и смърт, един всепроникващ навъсен въздух, знак за безвъзвратно убити надежди, на окончателно погребано веселие и безгрижие. Но дори и тук имаше движение. Само че това беше живот, напълно непознат на простосмъртните. Неговият източник беше една единствена черна стая на върха на планината. Чудовищно помещение, което гледаше на север, към бледата светлина на безрадостното небе навън и към безкрайната верига на отблъскващите планини, които бяха северния вход на кралството. В тази стая-пещера, със студени и влажни стени се суетяха мастилено черните творения на Господаря на магиите. Малките им черни фигури пълзяха по пода на тихата стая, телата им — безгръбначни, прегънати и смазани от ужасната, насилническа власт, която господарят им упражняваше над тях. Дори ходенето би било спасение за тях при съществуването, което влачеха. Безмозъчни призраци оставени с една единствена цел — да служат на този, който ги беше превърнал в роби, Докато се щураха насам-натам, те непрестанно мънкаха нещо, стенеха и хленчеха, сякаш се гърчеха в една постоянна агония. В средата на стаята се издигаше широк пиедестал с вграден басейн. Тъмната повърхностна водата беше неподвижна и мъртвешка. От време на време някое от малките пълзящи същества се забързваше към ръба на басейна и се взираше внимателно в студената вода оглеждаше се крадешком, гледаше и чакаше. Миг по-късно се разцивряше тихо, изприпкваше обратно в сенките на пещерата и отново се сливаше с тях.

— Къде е господарят? Къде е господарят? — носеше се тихото им проплакване в сивотата, докато малките същества щъкаха неспокойно напред-назад.

— Той ще дойде, той ще дойде, той ще дойде — отговаряше им пропито с ненавист ехо.

По едно време въздухът се замята неудържимо, сякаш някой се мъчеше да се изскубне от пространството, което го задържаше, мъглата се събра и се превърна в огромна черна сянка, която бавно придоби материални очертания на ръба на басейна. Сянката се уплътни и се завихри, превърна се в Господаря на духовете — виснала във въздуха огромна фигура в черно наметало. Ръкавите се вдигнаха, но в тях нямаше ръце, а гънките на влачещото се наметало не покриваха нищо, освен пода.

— Господарят! Господарят! — викаха в хор ужасените гласове на съществата, в раболепно превити пред него пози. Качулката, под която нямаше лице, се обърна към тях и погледна надолу. В тъмнината вътре в нея те можеха да видят слабите припламвания на огън, който гореше с удовлетворена омраза, искри, които просветваха в сивкавозелената мъгла, изпълнила вътрешността на покривалото. После господарят на магиите се отвърна от тях и ги забрави. Втренчи се напрегнато във водите на странния басейн и зачака да се яви заповяданото от него изображение. Секунди по-късно тъмнината изчезна и на нейно място се появи помещението с пещта в Паранор, където групата на Аланон се беше изправила лице в лице с всяващия ужас Носител на черепи. Горящите в зелената мъгла очи се втренчиха първо в младежа от Вейл, а после започнаха да наблюдават борбата между двете тъмни фигури, докато те се претърколиха през ръба на ямата и се загубиха в пламъците долу. В този момент внезапен шум зад гърба му накара Господарят на духовете да спре и да се поизвърне. Двама от неговите Носители на черепи влязоха в стаята от един от тъмните тунели на планината, застанаха безмълвно и зачакаха да им обърне внимание. Не беше подготвен за тях, затова пак се обърна към водите на басейна. Те отново се избистриха и се оформиха в изображение на кулата, където изумените членове на групата се бяха вцепенили, възбудени и облекчени, пред Меча на Шанара. Изчака няколко секунди, поигра си с тях, наслаждавайки се, че е господар на положението, докато те се доближаваха до Меча като мишки, подмамени от бучка сирене, поставена като стръв в капан. Секунди по-късно, когато той разпръсна видението пред изумените им очи, капанът щракна, погрижи се вратата на кулата да се затръшне зад тях, и ги зазида навеки. Зад него двамата крилати слуги усетиха смразяващия смях, който премина през цялата му безплътна фигура и се разпръсна във въздуха на пещерата.

Без да се обръща, Господарят на магиите рязко им посочи отворената северна стена и Носителите на черепи се запътиха натам веднага. Без да питат знаеха какво се очаква от тях. Трябваше да отлетят до Паранор и да унищожат заловения син на Шанара, единствения наследник на омразния Меч. След смъртта му и с Меча в ръцете си, те щяха да престанат да се страхуват от мистичната сила, която беше по-могъща от тяхната. Безценният меч вече беше на път от палатите на Паранор към Кралството на Северната земя, където щеше да бъде заровен, погребан и забравен в безбройните пещери на Планината на черепите. Господарят на магиите се обърна и видя как двамата му слуги тръгнаха тромаво, пресякоха тъмната стая, стигнаха до отворената стена, издигнаха се бавно в тъмното небе и отлетяха на юг. Повече от сигурно беше, че кралят на елфите Ивънтайн щеше да се опита да открие и върне Меча заради народа си. Но опитът щеше да се провали и Ивънтайн щеше бъде заловен — последният велик вожд на свободните земи, последната надежда на расите. А след като Ивънтайн бъде пленник, Мечът в ръцете му, последният наследник на Шанара мъртъв, а най-омразният му враг — друидът Аланон — загинал в пещта в Паранор — значи борбата щеше да е приключила, преди да е започнала. В Третата война на расите нямаше да има поражение. Той беше победил.

Махна с ръкава на плаща си и водите отново потъмняха, а изображението на Централната кула на крепостта на друидите изчезна заедно с хванатите там простосмъртни. После въздухът започна да кръжи буйно около черния дух, фигурата му започна да избледнява и да се разсейва в мъглата на стаята и постепенно изчезна. Накрая не остана нищо, освен басейнът и празната стая. Доста време измина, докато най-после раболепните любимци на Господаря на магиите се увериха, че Господарят отново ги беше напуснал. Тогава те изпълзяха от сенките и малките им черни фигури се затътриха нетърпеливо към ръба на басейна, където отново за надничаха любопитно, и с вайкане и хленч, продължиха да изплакват нещастието си на неподвижните води.

Във високата кула на Паранор, в отдалечената и непристъпна стая на Централната кула на крепостта на друидите четиримата смълчани, уморени членове на малката група от Кълхейвън крачеха мрачно в затвора си. Само Дюрън седеше тихо, подпрян на стената на кулата, а раната му така го болеше, че вече не можеше да се движи. Балинор се беше изправил до висок прозорец с решетки, поклащаше се леко на пети и наблюдаваше слабите лъчи на слънцето, които се промъкваха като дълги струи от движеща се прах И осветяваха мрачната стая с малки квадратчета слънчева светлина, които падаха нехайно върху пода. Вече повече от час бяха затворени в тази стая, зад огромната, залостена с желязо врата. Безвъзвратно бяха загубили Меча, а заедно с него и всякаква надежда за победа. В началото бяха чакали търпеливо, с вярата, че Аланон скоро ще дойде и ще премахне огромната каменна преграда, която им препречваше пътя към свободата. Зовяха го дори по име, надяваха се да ги чуе и следвайки гласовете им, да дойде в кулата. Мениън им припомни, че Флик все още го няма, вероятно се лута из залите на Паранор и ги търси. Но скоро вярата им се разколеба и накрая съвсем изчезна. И всеки си мислеше, без да го казва на глас, че няма да има спасение, че смелият друид и малкият човек от Вейл са се превърнали в плячка на Носителите на черепи, че Господарят на магиите е победил.

Мениън отново се замисли за Ший и се чудеше какво се е случило на приятеля му. Групата беше направила всичко по силите си, но то се оказа недостатъчно, за да спаси живота на едно малко човешко същество. А сега никой не можеше да предположи какъв му е бил краят, изоставен на грижите на пустошта в пограничните равнини на Източната страна. Ший беше изчезнал и вероятно е мъртъв. Аланон беше убеден, че ще намерят Ший, когато намерят Меча, но Мечът беше загубен, а нямаше и следа от липсващия наследник. Сега и Аланон си беше отишъл, загинал в помещението с пещта в Централната кула на крепостта — домът на неговите прадедите. Или ако не беше убит, тогава беше пленен и окован във вериги в някоя тъмница, така, както те бяха затворени в тази кула. Щяха да ги оставят да изгният или нещо още по-лошо, я всичко, което бяха изстрадали, щеше да отиде на вятъра. Усмихна се мрачно, докато разсъждаваше за съдбата им и му се искаше да има поне една единствена възможност да застане лице в лице с истинския враг и да размаха бързо меча си срещу всемогъщия Господар на магиите.

Изведнъж вечно бдителният Дейъл изшътка предупредително и всички застинаха на мястото си. Впериха очи в голямата врата и наостриха уши, застанали нащрек от тихия шум на стъпки по каменните стъпала отвън. Мениън посегна към меча на Лий, който беше в кожената ножница на пода и безшумно го извади. До него огромният обитател на границата вече държеше извадения си меч. Всички се насочиха с тихи, забързани крачки към входа и застанаха от двете му страни. Дори раненият Дюрън се надигна, олюлявайки се на крака и закуцука, превит от болка, за да се присъедини към приятелите си. Стъпките стигнаха до площадката и спряха. Настъпи миг на зловеща тишина.

После огромната каменна врата внезапно се отвори и се задвижи тежко навътре, а железните й панти поскърцваха тихо, поемайки цялата тежест на каменната плоча. В тъмнината се появи уплашеното лице на Флик Омсфорд, и очите му засвяткаха, когато видя затворените си приятели въоръжени и готови за нападение. Мечовете и боздуганите бяха бавно свалени, а изумените му приятели, които ги държаха, заприличаха на механични кукли. Малкият човек от Вейл влезе без особено желание в бледо осветената кула, засенчен отчасти от високата черна фигура, която вървеше след него. Беше Аланон.

Безмълвно се вторачиха в него. Потънала в пот, тъмната му фигура беше покрита с няколко пласта от пепел и сажди. Застана сред тях, едната му ръка беше поставена спокойно на малкото рамо на Флик. Усмихна се на реакцията им. — Аз съм добре — увери ги той.

Флик продължаваше да клати глава, все още не можейки да повярва, че Аланон го беше намерил.

— Видях го как пада… — опитваше се да обясни на другите.

— Успокой се, Флик, нищо ми няма. — Аланон погали малкия човек от Вейл по рамото. Балинор пристъпи крачка напред, сякаш искаше да се увери, че това наистина е Аланон, а не някакво привидение. — Мислехме, че си… загубен — продума той. Познатата присмехулна усмивка се появи на изпитото лице.

— Вината донякъде е на този наш млад приятел. Видя ме как падам в ямата на пещта заедно с Носителя на черепи и реши, че съм мъртъв. Но той не е знаел, че в пещта има много железни стъпенки, по които работниците се спускат в рова, когато го почистват и ремонтират. Тъй като Паранор векове на ред е бил фамилен дом на друидите, аз знаех за тези стъпала. Когато усетих, че злият ме повлече зад парапета, протегнах ръце и се хванах за тях на няколко фута под ръба. Флик, естествено, не е могъл да види това и силното пращене на огъня е погълнало гласа ми, когато му виках.

Спря и изтръска част от пепелта, полепнала по плаща му.

— Флик е имал късмет, че се е измъкнал от помещението, но после се е загубил в тунелите. След битката с Носителя на черепи бях изтощен, но имам специална защита от огъня и ми трябваше малко време, за да се измъкна от ямата. Тръгнах ла търся Флик, обърках се в лабиринта от подземни коридори, но накрая го открих. Изплаших го до смърт, когато го измъкнах на светло. После дойдохме при вас. Но хайде да изчезваме. Бързо.

— А мечът? — попита остро Хендъл.

— Няма го. Отнесен е някъде по-рано. Можем да говорим за това по-късно. Опасно е да седим тук, Гномите ще изпратят подкрепления, за да защитят Паранор, а Господарят на магиите ще изпрати още Носители на черепи, за да е сигурен, че няма да му създавате повече неприятности. След като Мечът на Шанара е все още в ръцете му, той бързо ще пренасочи вниманието си към плановете за нахлуване в Четирите земи. Ако успее да завземе Калахорн и пограничните страни достатъчно бързо, останалата част от Южната земя ще падне без съпротива.

— Значи много сме закъснели — загубихме — възкликна Мениън с горчивина. Аланон поклати глава енергично.

— Само сме надхитрени, но не и победени, принц на Лий. Господарят на магиите се заблуждава, че е победил, че сме унищожени и вече не представляваме никаква опасност. Защо да не използваме тази негова заблуда срещу него самия? Не трябва да се отчайваме. А сега последвайте ме.

Той бързо ги поведе през отворената врата. Миг по-късно стаята на кулата беше празна.