Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шанара (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of Shannara, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 29гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
piki(2007)

Издание:

A Del Rey Book. Published by The Ballantine publishing Group

 

„АБАГАР ХОЛДИНГ“ — София 1995

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от ultimat)

ГЛАВА 16

След като последните думи на черното същество заглъхнаха със съскане в осветения от огъня въздух, онова, което се случи, сякаш стана изведнъж. С драматичен жест на слабата си ръка и с рязка команда, гигантът друид на секундата ги извади от вцепенението и ги хвърли в действие. Напрегнатите членове на малката група се втурнаха към откритите стълби, които водеха към главната вала на централната кула. Когато шестимата обезумели мъже се стрелнаха към виещите се стъпала, зад тях Носителят на черепи налетя върху Аланон Дори бягащите нагоре но стълбите мъже чуха трополенето от сблъсъка им. Флик вее още се колебаеше, макар и да гореше от желание да се спаси. Стоеше омагьосан от титанската борба между двете могъщи същества, които се бяха вкопчили в битката само на няколко инча от издигащите се пламъци на огромната открита пещ. Той стоеше в началото на стълбата, чуваше отдалечаващите се стъпки на спътниците си, които тичаха към залата на горния етаж. Минути по-късно стъпките заглъхнаха напълно и той остана единствен свидетел на невероятната борба между друида и Носителя на черепи.

Облечените в черно фигури застанаха неподвижно на ръба на пещта. Две статуи, замръзнали на място, изпълнени с огромното напрежение на битката, тъмните им лица иа разстояние само на няколко инча едно от друго, сухите ръце на огромния друид стискаха здраво завършващите с криви нокти крайници на ужасното същество от света на духовете, Носителят на черепи се мъчеше да сграбчи с острите си като бръснач нокти незащитеното гърло на мистика и да го унищожи, да приключи бързо битката. Черните криле се надигаха от усилието, размахваха се яростно, за да наберат сили за нападението, а отчетливото хрипливо дишане разкъсваше въздуха е дрезгави крясъци на отчаяние. После ненадейно якият крайник на съществото от Северната земя се стрелна напред и така препъна друида, че той падна назад върху каменния под на ръба на ямата. Като куршум нападателят се изстреля върху него, а едната му ръка се протегна към плячката. Но жертвата реагира светкавично, освободи се ловко от смъртоносните нокти на съществото, претърколи се на пода и се освободи от яката му хватка. Флик обаче видя как ударът закачи част от рамото му и чу ясно звукът на раздиране на плът. Пролята беше първата капка кръв. Флик извика ужасен, но секунда по-късно друидът се изправи без да проявява признаци, че е ранен. Две огнени мълнии се стрелнаха от разперените пръсти на ръцете му, удариха надигащия се Носител на черепи със страхотна сила и отблъснаха вбесеното същество отново към парапета. Но докато мълниите на мистика явно бяха наранили змея в битката им в Залата на кралете, сега ефектът им беше почти нищожен. Те само забавиха реакцията на съществото от Северната земя с няколко секунди. Виещо от гняв, то контраатакува. От горящите му очи изхвърчаха ярки червени светкавици. С рязко, широко движение Аланон вдигна плаща си и мълниите се отклониха в каменните стени на помещението. За миг съществото се поколеба. Двамата противници се въртяха в кръг и се дебнеха като два звяра в гората, вкопчени в борба на живот и смърт, в която само единият можеше да оцелее.

За пръв път Флик забеляза, че температурата се покачва. С приближаването на зората работниците, които отговаряха за пещта, бяха станали, за да се погрижат за отоплението на пробуждащия се палат. Без да знаят, че на пътеката над тях се води борба, те бяха задействали духалата в дъното на ямата, които раздухваха огъня, за да го засилят така, че да може нагорещеният въздух да стопли всички помещения на кулата на друидите. Пламъците вече бяха почнали да се издигат над ръба на ямата и температурата на помещението непрестанно се покачваше. Флик усещаше потта, която се стича по лицето му и се просмуква през топлото му ловно облекло. Въпреки това не си тръгна. Усещаше, че ако Аланон бъде победен, всички те щяха да бъдат обречени и беше твърдо решил да види изхода на битката. Мечът на Шанара нямаше да означава нищо за тях, ако мъжът, който ги беше довел до последното полесражение, бъде сразен. Като омагьосан, напълно хипнотизиран, Флик Омсфорд гледаше нещо, което можеше да се окаже съдбата на расите и на земите, която може би щеше да се реши от двамата, на пръв поглед непобедими врагове — единият простосмъртен, другият Господар на духовете.

Аланон нападна отново с ярките сини светкавици. Нанасяше на обикалящия в кръг Носител на черепи отсечени болезнени удари, мъчеше се да го принуди да реагира прибързано, да го накара да се подхлъзне, да направи една единствена фатална грешка. Съществото от света на духовете не беше глупак, а едно зло с опита от стотици преследвания, в които единственият победител е било то, а всичките му жертви лежаха забравени отвъд света на простосмъртните. То се извиваше и изплъзваше с изумителна лекота, и отново приклякваше напрегнато, наблюдаваше и чакаше момента си за удар. Съвсем неочаквано, черните крила се разпериха широко и то започна да кръжи във въздуха с размах, който го понесе устремно около пламъците на пещта, после се снижи злобно и светкавично връхлетя върху високата фигура на Аланон. Завършващите му с криви нокти ръце загребаха надолу и за момент Флик си помисли, че всичко е загубено. Но като по чудо падналият на пода друид се измъкна от смъртоносните нокти, вдигна Носителя на черепи високо с мощните си ръце и го хвърли яростно. Злокобното същество политна бясно във въздуха и се блъсна жестоко в каменната стена, при което се чу силно тупване. Веднага се надигна с мъка на крака, но силата на удара го беше разтърсила и забавила реакциите му достатъчно, за да може друидът да се хвърли отгоре му преди да е успяло да избяга.

Двете черни фигури се блъснаха силно в стената, сякаш бяха споени един за друг, крайниците им преплетени като изкривени клони. Когато отстъпиха назад и се изправиха в цял ръст, Флик видя, че Аланон беше застанал зад съпротивяващия се Носител на черепи, стискаше като в менгеме главата му с яките си ръце, а напрегнатите му мускули бавно изцеждаха живота от тялото на съществото. Жертвата размахваше гневно, ожесточено криле, кривите й ръце напразно се мъчеха да се хванат за нещо, за да разхлабят хватката, която я унищожаваше.

Ярко червените очи горяха с яростта на огъня в пещта изстрелваха огнени светкавици, които се забиваха в каменните стени и оставяха зейнали, тъмни дупки. Борците се отделиха от стената, затъркаляха се бясно към огнената яма в центъра на нагорещеното помещение и накрая се спряха до ниския железен парапет. За момент на човека от Вейл, който наблюдаваше с широко отворени очи, му се стори, че двамата ще загубят равновесие и ще политнат към пламъците долу. Но внезапно Аланон се изправи с огромно усилие и извлече противника си на известно разстояние от парапета. Точно това неочаквано движение помогна на обърканото същество да се съвземе и изпълнените му със злоба очи се насочиха право към не напълно скрития младеж от Вейл, сграбчвайки възможността да отклони вниманието на впилия се в него друид.

Носителят на черепи нападна неподготвения Флик. Две огнени гръмотевици изхвръкнаха от пламтящите му очи, разбиха каменните блокове на стълбата на множество парчета, които се разлетяха във всички посоки като малки ножове. Флик реагира инстинктивно, като се хвърли от стълбата към пътеката, ръцете и лицето му бяха нарязани от камъка, но животът му — спасен от светкавичната му реакция. След като се махна от стълбите целият вход се разтърси рязко и се срина като водопад от откъртени каменни блокове, които напълно отрязаха пътя нагоре. От нападалите каменни отломъци се надигнаха облаци от прах.

В този момент Флик лежеше уплашен и потресен, но все още в съзнание на каменния под на помещението с пещта. Пламъците в бумтящата яма се издигаха все по-нависоко и се смесваха с прахта от блокирания проход. Здраво стиснатите пръсти на Аланон се отпуснаха точно толкова, колкото да позволят на хитрото същество да се освободи. То се изви и нададе вик, пропит с омраза, нанесе на разсеялия се друид унищожителен удар по главата, събори го и високият странник падна на колене. Съществото от Северната страна се запъти към плячката, но замаяният мистик успя някакси отново да се вдигне на крака, а сините светкавици от ръцете му проблясваха ярко, когато се удряха в незащитената глава на нападателя. Аланон нападна с яки юмруци, които отекваха силно и отново претьрколи нараненото същество. Огромните ръце притиснаха със смазваща сила гърдите му, притискаха крилата и ръцете му плътно зад гърчещото се тяло. Друидът със стоманен поглед и скърцащи от ярост зъби продължаваше да стиска безмилостно. Флик, който лежеше на пода, докато двамата се биеха на няколко ярда от него, чу ужасно хрущене, сякаш нещо вътре в Носителя на черепи се спука. После с подскок двете фигури отново бяха до ниският железен парапет и напрегнатите им черти се виждаха ясно очертани на ярката светлина на пламъците. Бученето на горящата пещ беше също толкова мощно и гневно, колкото агонизиращите викове на смазаната жертва, когато изкривеното, черно тяло потрепна веднъж. От някакъв дълбок извор на злоба, скрита дълбоко в него, Носителят на черепи събра отчаяно последния си прилив на сила, хвърли се към железния парапет, кривите му пръсти се вкопчиха в нападателя с черния плащ и докато падаше, повлече омразния враг със себе си. Двете фигури изчезнаха в гладните пламъци на огъня.

Олюлявайки се, Флик се вдигна на крака, а на смазаното му лице бавно се изписа смайване. Тръгна, залитайки, към ръба на ямата, но горещината беше толкова силна, че мигновено отстъпи назад. Опита още веднъж, но пак безуспешно. Потта се стичаше от челото му, влизаше в очите и устата му и бавно се смесваше със сълзите на безпомощен гняв. Пламъците от ямата се извисиха над ниския железен парапет, плъзнаха по камъка и запращяха с нова сила, сякаш за да благодарят за допълнителното гориво, хвърлено им от облечените в черно същества, чиито тела те лакомо погълнаха. През мъглата, която обгръщаше парещите му очи, мъжът от Вейл се взираше втренчено в бездънната яма. Долу нямаше нищо, освен червеният блясък на пламъците и непоносимата жега. Викаше името на друида, отново и отново, изпаднал в безнадеждно отчаяние и ехото на всеки негов вик се удряше в каменните стени и умираше в горещината на огъня. Младежът от Вейл разбра, че е останал сам с пращящите пламъците и най-после, че друидът е мъртъв.

Изпадна в паника. Като обезумял започна да отстъпва от огнената яма. Стигна до останките на стълбището и после се сети, че входът с блокиран. Рухна сред срутилите се камъни и остана известно време там. Разтърси глава, за да проясни объркания си мозък и усети огъня с цялата му сила. Инстинктивно усещаше, че ако до няколко минути не успее да избяга от помещението, горещината ще го опече жив. Втурна се към вратата и изтича до най-близката каменна врата. Започна да я блъска и дърпа отчаяно. Но вратата не помръдваше. Накрая се отказа. Ръцете му бяха покрити с кръв от усилието. Плъзна поглед надолу по стената и видя друга врата. Доближи я бавно, но и тя беше залостена от другата страна. Усети как го напусна И последната му капка надежда. Вече беше сигурен, че е заловен в капан. Вдървен, той се насили да отиде до третата врата. Събра последните остатъци от напускащата го сила и започна да бута и дърпа неистово неподдаващата се преграда. В един момент докосна нещо скрито в скалата, което задвижи някакъв механизъм и вратата се отвори. Извика облекчено, втурна се през отвора в коридора отвън, ритна вратата и я затвори. Залегна в полумрака, оставил горещината и мъртъвците зад себе си.

Дълго време лежа изтощен в тъмнината на коридора. Пламтящото му тяло поглъщаше хладината на каменната врата и на облекчителния въздух. Поолекна му. Не се опитваше да мисли, не си правеше труда да си спомня. Единственото му желание беше да се отпусне в спокойствието и тишината на скалния тунел. Накрая се насили и застана внимателно първо на колене, после на крака, облегна се, олюлявайки се, на студената стена на коридора и зачака силите му да се възстановят. За пръв път си даде сметка, че дрехите му са скъсани и обгорени, станали почти неузнаваеми, а ръцете и лицето му са опърлени и потъмнели от горещината. Огледа се бавно наоколо. Изправи якото си тяло, като се отблъскваше от стената. Слабата светлина на факлата пред него показваше посоката на виещия се коридор, по който той тръгна, влачейки крака, докато успя да сграбчи горящото парче дърво. Продължи бавно и несигурно, протегнал факлата пред себе си. Някъде отпред дочу викове и свободната му ръка инстинктивно се хвана за дръжката на късия му ловен нож. След няколко минути шумът като че ли се отдалечи и накрая изобщо замря, а младежът от Вейл все още не беше видял нищо. Коридорът се виеше по странен начин през скалата и поведе Флик край няколко врати, всичките заключени и залостени с напречни греди, но не се изкачваше нагоре, нито някъде се разклонявате в други коридори. Често тъмнината пред него се разкъсваше от бледата светлина на горяща факла, прикрепена здраво към камъка, а жълтата й светлина хвърляше на отсрещната страна сянката му, която приличаше на бягащ в мрака злочест призрак. Изведнъж проходът се разшири и светлината отпред се засили. Флик се поколеба за миг, после сграбчи здраво оръжието си. Лицето му беше потъмняло от сажди, набраздено от струйки пот, но на мъждукащата светлина изглеждаше сурово и решително. Докато се движеше напред не дочу никакви звуци. Знаеше, че там някъде трябва да има стълба, която да води до главната зала на Централната кула на крепостта на друидите. Всичко дотук беше едно дълго и безполезно търсене, а силите му все повече го напускаха. Сега, макар и със закъснение, му се прииска да не беше изпитвал това силно желание да остава след другите и да позволи да бъде откъснат от групата. Попаднал беше в капан от отвратителни коридори в центъра на Паранор. А какво ли се беше случило с другите, помисли си с ужас той. Може би никога нямаше да ги намери, лутайки се в този лабиринт. Продължи още малко напред и стигна до завой в скалата, напрегна мускули и надникна предпазливо в светлината. За негова изненада откри, че се е озовал в кръгла зала с много друго коридори, които водеха до нея. Около дузина факли светеха приветливо от кръглата стена. Отдъхна си облекчено, когато видя, че в помещението няма никой. После разбра, че положението му с нищо не се е подобрило. Другите коридори изглеждаха абсолютно същите като този, който беше преминал. Нямаше врати, които да водят към други стаи, нито стълби, които да извеждат нагоре и никакви знаци, които да показват по кой път да върви. Огледа се смутено и отчаяно се мъчеше да различи един коридор от друг, а надеждата го напущаше с всяка изминала секунда и с всеки следващ опит да се ориентира. Накрая объркан поклати глава. Приближи се до една от стените, седна уморено, затвори очи и се насили да приеме горчивия факт, че се е загубил безнадеждно.

По заповед на Аланон останалите от групата се втурнаха към стълбите. Дюрън и Дейъл бяха най-близо до каменния път и като най-бързи се озоваха на половината на стълбите, когато другите едва започнаха да се изкачват. Малките им крака на елфи ги носеха нагоре по стъпалата с плавни бързи отскоци като едва докосваха камъка. Хендъл, Мениън и Балинор тичаха след тях, но по-бавно, донякъде заради тежките оръжия и по-тежките им тела, донякъде защото си пречеха в усилията да не се блъскат един друг по виещата се тясна стълба. Тичаха бясно, без никакъв ред, към горния салон и всеки от тях се изкачваше бързо, устремен към целта на дългото им дирене и към спасението от ужасното същество от света на духовете. В стремежа си да постигнат по-бързо целта и да настигнат двамата елфи, те дори не забелязаха, че Флик не е с тях.

Дюрън пръв влезе през входа на стълбището в Централната кула, едва държащ се на крака, а скоро след него се появи и дребната фигура на брат му. Коридорът ги смая с разточителната си пищност. Огромно помещение с висок таван и огромни стени от масивно, полирано до блясък дърво, които сияеха величествено на смесената светлина от запалени факли и червеникавите отблясъци на зората, която струеше през високите наклонени прозорци. Стените бяха украсени с картини, с майсторски изработени от камък и дърво фигури върху поставки от мозайка, с ръчно тъкани дълги завеси, които се спускаха вадил лени до излъскания мраморен под по цялата дължина на помещението. На различно разстояние бяха поставени огромни статуи от желязо и зърнест камък, скулптури от друга епоха, съхранявани през вековете под покрива на това убежище, построено в незнайни времена. Те сякаш бяха стражи на тежките инкрустирали дървени врати, украсени с красиви месингови дръжки. Някои от тях бяха отворени и в стаите, които се намираха зад тях, се виждаше същият придирчиво замислен разкош. Предметите блестяха ярко в слънчевата светлина, която проникваше през отворените прозорци на дълги снопове от преливащи се багри, свежа със свежестта на новия ден.

Братята елфи нямаха време да се прехласват по вековната красота на Паранор. Миг след като бяха изкачили откритото стълбище налетяха на пазачи гноми, които прииждаха от всички страни. Жилестите им жълти тела изпълзяваха от укритията си зад вратите, зад статуите, иззад самите стени. Дюрън пресрещна щурма с дългия си ловен нож и удържа на атаката само минута преди да го повалят. Дейъл се притече на помощ на брат си. Размахваше дългия си лък като хладно оръжие и отхвърляше встрани нападателите, докато якият лък се счупи със силно пукане. За момент им се стори, че ще бъдат разкъсани на парчета, преди силните им приятели да могат да им се притекат на помощ. Но Дюрън се освободи и изтръгна дълго, страховито на вид копие из ръката на желязна статуя на воин от друга епоха и, размахвайки го яростно на всички страни, разпръсна напиращите напред врагове. След миг гномите получиха подкрепление и бързо се приготвиха за втора атака. Братята елфи бяха отстъпили до стената, задъхваха се тежко, целите покрити с рани и кръв от ударите на нападателите си. Гномите се събраха в жълта група, насочили пред себе си смъртоносните къси саби, решени да си пробият път край размахващото се копие на Дюрън и да насекат двамата братя на парчета. С див оглушителен рев те се втурнаха към плячката си.

За нещастие на гномите, те бяха забравили да наблюдават отворената открита стълба в случай, че братята елфи не бяха сами. В момента, в който се спуснаха върху Дюрън и Дейъл, другите трима членове на групата се втурнаха през вратата и нападнаха неподготвените нападатели. Гномите никога не се бяха сблъсквали с мъже като тези. В центъра беше огромният човек от Калахорн, пробляскващият му меч изсичаше пътека през по-късите мечове с такова ожесточение, че гномите падаха един връз друг. От едната страна те попадаха под мощните ударите на размахания от Хендъл боздуган, а от другата бяха пресрещани от бързото острие на подвижния и ловък планинец. За момент продължиха да се бият срещу петимата разбеснели се мъже, после, когато бяха още по-силно притиснати, се разколебаха и накрая се разбягаха. Без да продумат дума, петимата ранени воини се спуснаха към великолепния салон, като прескачаха ранените и убитите, а ловните им ботуши кънтяха върху излъскания мрамор. Няколкото гноми, които се изправиха срещу тях, когато те се появиха, бяха посечени преди още да успеят да ги нападнат. След всичко, което бяха изстрадали и загубили, нямаше да е честно на петимата, останали от малката група, да им бъде отказана победата, към която се стремяха толкова отчаяно.

Почти в края на древния коридор, сега покрит с мъртви е ранени гноми, с разкъсани и разхвърляни от ожесточената борба гоблени и рисунки, видяха последна групичка от отчаяни пазачи, които се подреждаха в сбит боен ред пред няколко високи, инкрустирани дървени врати, които бяха затворени и залостени. Решителните гноми държаха късите ловни мечове пред себе си като стена от копия и бяха готови за последен отпор. Нападателите щурмуваха смъртоносната стена, мъчейки се да пробият в центъра, но закалените в боевете мъже отблъснаха нападението след няколко минути на ожесточена схватка. Петимата се оттеглиха изтощени, телата им насечени и наранени. Дюрън се отпусна тежко на коляното си, двете му ръце и краката бяха лошо засегнати от мечовете на гномите. Едната страна на главата на Мениън беше одра на от върха на копие, кръвта бликаше от раната и образуваше яркочервена струйка. Планинецът като че ли не усещаше раната. Петимата отново нападнаха, после отново и отново, и след дълги минути на ожесточена ръкопашна борба бяха отблъснати. Броят на гномите беше намалял почти наполовина, но времето изтичаше за мъжете от групата. Нямаш никакви следи от Аланон, а гномите щяха да получат подкрепление, за да запазят Меча на Шанара, ако той наистина беше в помещението, което те сега така отчаяно се мъчеха да превземат.

Изведнъж, събрал нечовешки сили, високият Балинор се втурна към отсрещната страна на салона и с невероятен напън прекатури една огромна каменна колона, на върха на която беше закрепена метална урна. Колоната и урната се стовариха върху пода с оглушителен трясък, който така прокънтя в потъналата в кръв зала, че всички ги побиха тръпки на ужас Колоната би трябвало да се разбие от този силен удар, но тя остана цяла. С помощта на Хендъл огромният човек от границата започна да търкала закръглената стенобойна машина към вкаменените гноми и затворените врати на помещението зад тях. При всяко поредно претъркулване чудовищният валяк набираше скорост и сила и се приближаваше с трясък към нещастните стражи. За миг жилавите жълти същества се поколебаха. Но в момента, в който насочиха късите си мечове за отбрана, смазващата тежест на каменната колона се търкулна върху тях. Те се разбягаха и се втурнаха да се спасяват, духът им беше паднал, бяха загубили битката. Няколко гноми обаче не бяха достатъчно бързи, за да се спасят от импровизирания таран и попаднаха под огромната колона, докато тя се търкаляше с грохот под дъжд от камъни и разбито на трески дърво към залостените врати. Вратите се разтърсиха и поддадоха. От удара дървото се разцепи, а металните панти изплющяха като камшик, изметнаха се и изхвърчаха със силен трясък. Петимата мъже влетяха § стаята, за да потърсят Меча на Шанара.

Изумиха се, когато видяха, че стаята с празна. Тя беше с високи прозорци и дълги диплещи се завеси, с окачени по стените майсторски нарисувани картини. Имаше и няколко малки мебели с орнаменти, които бяха грижливо разположени в огромната стая. Но никъде нямаше и следа от скрития меч. Поразени и невярващи на очите си петимата огледаха бавно затворената стая. Дюрън се свлече тежко на колене, омаломощен от загубата на кръв и на път да загуби съзнание. Дейъл бързо се доближи до него, откъсна парче плат, за да превърже откритите му рани, после му помота да седне на един стол, където той припадна от изтощение. Мениън разглеждаше една след друга стените и търсеше друг изход от стаята. После Балинор, който обикаляше из стаята и изучаваше внимателно мраморното покритие на пода, извика тихо. Една част от пода в центъра на стаята се различаваше малко по цвят от останалата и беше леко издрана. Личеше, че някой се е опитвал, но явно без особено голям успех, да прикрие, че на това място е имало нещо голямо и квадратно, което е стояло години наред.

— Каменният блок на Тре-стоун — възкликна Мениън.

— Но ако е преместен, то трябва да е било неотдавна — изрази Балинор гласно мислите си, дишайки тежко и гласът му прозвуча уморено. — Защо тогава гномите се опитваха да ни задържат отвън…?

— Може да не са знаели, че е бил преместен — предположи отчаяният Мениън.

— Да не би да е примамка…? обади се рязко Хендъл. — Но защо си губеха времето, освен ако…?

— Искали са да ни задържат тук, защото Мечът все още е в замъка — заключи Балинор възбудено. — Не са имали време да го изнесат, затова се опитаха да ни примамят. Но къде е мечът сега? У кого е?

За момент всички бяха объркани. Дали Господарят на магиите наистина е знаел, че групата е на път към кулата, както намекна Носителят на черепи при пещта? А ако нападението им е било неочаквано, тогава какво ли се е случило на Меча, след като Аланон го е видял за последен път в тази стая?

— Почакайте! — провикна се слабо Дюрън от другия край на стаята и се надигна бавно. — Когато се изкачвах по стълбите, нещо ставаше на други стълби долу до залата — по тях се изкачваха хора.

— Кулата! — извика Хендъл и се втурна към отворената врата. — Заключили са меча в Кулата!

Забравили за умората, Балинор и Мениън тръгнаха бързо след изчезващото джудже. Мечът на Шанара не беше все още безвъзвратно загубен. Дюрън и Дейъл ги последваха по-бавно. Дюрън продължаваше да изпитва слабост и се облягаше силно на брат си, но в очите му блестеше надежда. Миг след това стаята остана празна.

След като си почина няколко минути, Флик се надигна унил и реши, че единственото, което му остава, е да си избере един от коридорите и да го извърви до края с надеждата, че той ще го изведе до стълба, водеща към кулата. Помисли си за другите, които бяха някъде из коридорите над него и може би вече държаха Меча в ръцете си. Не можеха да знаят, че Аланон е паднал в ямата, нито за собствената му злочеста съдба, загубен в тези неизбродими тунели. В същото време се надяваше, че ще го потърсят, но едновременно с това си даваше сметка, че ако бяха открили меча, нямаше да имат време, за да тръгнат да го търсят. Те трябваше да се спасят преди Господарят на магиите да изпрати Носителите на черепи, които да му върнат безценния Меч. Чудеше се какво ли се е случило на Ший, ако е останал жив, ако е спасен. Не знаеше защо, но беше сигурен, че Ший не би напуснал Паранор, докато Флик е жив. Но брат му нямаше как да научи, че той не е загинал в пещта в онова помещение. Трябваше да си признае, че собственото му положение изглеждаше доста безнадеждно.

В този момент от един от тунелите се разнесе силна врява, шум на ботуши, които вървяха по каменния под, мъже, които тичаха право към кръглата стая. Мигновено човекът от Вейл прекоси стаята, бързо се шмугна в друг тунел и се притисна плътно до скалата, потънал в укритието на сянката й. Спря се съвсем наблизо до осветената ротонда и извади късия си ловен нож. След няколко минути множество бягащи гноми пазачи се втурнаха в съседната стая и изчезнаха надолу по друг коридор без да се спрат. Шумът от тичащите им крака скоро заглъхна в чупките и завоите на скалата. Флик нямаше представа от какво бягаха, или може би тичаха към нещо, кой знае. Във всеки случай, той искаше да е там, където бяха те, независимо къде се намираше това място. Обзалагаше се, че идваха от по-горните помещения на Централната кула на друидите, а това беше мястото, до което младежът от Вейл трябваше да стигне. Върна се предпазливо в осветената стая, прекоси я и стигна до тунела, по който бяха минали гномите. Тръгна след тях, влезе във вече празния коридор и потъна в тъмнината. Държеше ножа пред себе си и слепешката опипваше пътя край слабо осветените стени, докато стигна до първата поставка с факел. Взе горящото дърво и продължи по коридора, а очите му неспокойно шареха по — грубите стени и търсеха следи от врата или открита стълба.

Изминал беше едва стотина ярда, когато съвсем неочаквано част от скалата се отмести, едва ли не до самия му лакът, и той видя един гном.

Трудно беше да се каже кой от двамата беше по-изненадан при вида на другия. Пазачът гном беше изостанал от по-голямата група, която бягаше от битката в залите отгоре и появата на един от нападателите тук, в тунелите, го стресна. Макар и по-дребен от човека от Вейл, гномът беше як и въоръжен с къс меч. Нападна мигновено. Флик инстинктивно се отдръпна и размаханият меч попадна далеч от целта.

Младежът от Вейл се нахвърли върху гнома, преди той да е успял да се съвземе и го събори на каменния под. Напразно се мъчеше да измъкне меча от пъргавия си противник и а боричкането изпусна ножа си. Флик нямаше опит в ръкопашен бой, а гномът беше добре обучен и това даваше на малкия жълт човек определено преимущество. Убивал беше и преди, и сега щеше да убие без да се замисли, докато Флик само се мъчеше да обезоръжи неприятеля си и да се спаси. Няколко минути се търкаляха по пода и се боричкаха, преди гномът да успее да се освободи отново и да замахне злобно към врага си като насмалко не улучи главата му. Флик отскочи рязко назад като търсеше отчаяно ножа си. Малкият човек от охраната се хвърли върху му точно когато пръстите му напипаха тежкото дърво на факела, който беше изпуснал при първото нападение. Късият меч се стовари, отплесна се от рамото на Флик и се заби болезнено в ръката му. В същия момент стъписаният човек от Вейл замахна рязко с факела и усети как той се удари в главата на гнома. Пазачът залитна напред от силата на удара и не се помръдна повече. Флик бавно се изправи на крака и след кратко търсене откри ножа си. Усещаше пулсираща болка в ръката си, а кръвта беше напоила ловната му куртка и се стичаше по ръката в дланта му, където можеше ясно да я види. Уплашен от обилното кървене, той бързо скъса няколко парчета плат от късото наметало на лежащия неподвижно гном и ги стегна около ранената си ръка, за да спре кървенето. Взе меча на другия и тръгна към все още отворената каменна плоча, за да види накъде води.

С облекчение откри зад вратата виеща се стълба, която водеше спираловидно нагоре. Промъкна се през отвора и затвори плочата с няколко подръпвания на здравата си ръка. Познатата светлина от факлите очертаваше слабо стълбите в той започна да се изкачва с бавни, предпазливи стъпки. Докато вървеше нагоре в прохода цареше тишина, а дългите факли в железните поставки хвърляха достатъчно светлина, която му позволяваше да подбира пътя си върху неравния камък. Стигна до една затворена врата на горния край на стълбата, спря се и се ослуша, прилепил ухото си до пролуките в железните панти. Отвъд беше тихо. Бутна предпазливо вратата, открехна я и надникна в древните зали на Паранор. Стигнал беше до целта си. Отвори още малко вратата и пристъпи внимателно в тихия коридор.

Изведнъж стоманената хватка на суха тъмна ръка се стовари върху протегнатия му напред меч и го издърпа на откритото.

Хендъл се спря колебливо в долния край на стълбата, която водеше към върха на Централната кула на друидите и се взря нагоре в тъмнината. Другите стояха мълчаливо зад него и напрегнато проследиха погледа му. Стълбището се състоеше от открити каменни стъпала, тесни и наглед коварни, които се виеха спираловидно нагоре край стените на една кръгла кула. Всичко беше обгърнато в зловеща тъмнина. Нямаше нито факли, нито някакви процепи в тъмния камък. От мястото, където се намираха, членовете на групата трудно можеха да видят какво има след първите няколко завоя на стълбата. От вътрешната страна на извитото стълбище зееше тъмна пропаст. Мениън се доближи до ръба на площадката и погледна надолу, без да забравя, че няма никакъв предпазен парапет, нито тук, нито край стъпалата. Хвърли малко камъче в черната бездна и зачака то да стигне до дъното. Но не се чу никакъв звук. Отново погледна откритото стълбище и мракът нагоре, после се върна при останалите.

— Прилича на откровена покана за влизане в капан — изрече той сухо.

— Нищо чудно, — съгласи се Балинор и пристъпи напред, за да хвърли поглед по-отблизо. — Но ние трябва да се качим горе.

Мениън кимна, вдигна рамене и тръгна към стълбите. Другите го последваха мълчаливо. Хендъл беше непосредствено зад планинеца, после Балинор, а братята елфи отзад. Заизкачваха се предпазливо по тесните каменни стъпала, напрегнато се оглеждаха и ослушваха за някакви признаци на капан, с доближени до стената рамене, далеч от опасната открита страна на стълбата. Изкачваха се с отмерена крачка неотклонно по виещата се стълба в плесенясалия мрак. Мениън изучаваше внимателно всяко едно стъпало, а проницателните му очи се взираха в ръбовете на каменната стена и търсеха скрити механизми. От време на време хвърляше по някое камъче нагоре по стъпалата и проверяваше за капани, които биха могли да бъдат освободени от някоя случайна тежест, попаднала върху тях. Но нищо не се случи. Бездната под тях беше няма черна дупка, изрязана в плътния мрак на кулата и никакъв звук не проникваше в мрачната й тишина, освен лекото поскърцване на ловните ботуши, които изкачваха разбитите стъпала. Накрая слабата светлина на горящи факли се открои в тъмнината далеч над тях и малките пламъци заблещукаха живо с порива на неизвестен източник на вятър в горния край на стълбата. Появи се малка площадка, а зад нея неясните очертания на огромна, закрепена с желязо каменна врата, която беше затворена. Върхът на Централната кула на крепостта на друидите.

В този момент Мениън задвижи първия скрит капан. Ненадейно множество дълги, остри шипове изскочиха от каменната стена, задвижени от тежестта на Мениън върху каменните стъпала. Ако в този момент той все още се намираше на стъпалото, те щяха да се забият в незащитените му крака, да го осакатят и да го изхвърлят през ръба на откритата вита стълба право в черната пропаст. Но Хендъл беше чул щракването на освободената пружина секунда преди капанът да се задвижи. Дръпна бързо планинеца и за негова изненада така го блъсна назад към останалите, че той едва не ги повали върху тесните стъпала. Те се олюляха силно в плътния мрак на педя от острите стоманени шипове. След като отново стъпиха здраво на крака, петимата се притиснаха плътно до стената и останаха така няколко минути, дишайки шумно в безмълвната тишина. После мълчаливото джудже сплеска шиповете с няколко точни удара на огромния си боздуган и разчисти пътя пред тях. Сега той поведе колоната, мълчалив и бдителен, а разтърсеният Мениън остана зад Балинор. Хендъл бързо откри втори капан, подобен на първия, задвижи го и изпотроши шиповете, след което продължиха изкачването.

Бяха вече съвсем близо до площадката и изглеждаше, че ще стигнат без повече препятствия, когато Дейъл извика рязко. Острият му слух на елф беше доловил нещо, което другите не бяха чули — леко пощракване, което беше сигнал, че още един капан се е отворил. За миг всички замръзнаха по местата си и проницателните им очи изучаваха стъпалата и стените. Но не откриха нищо и накрая Хендъл се осмели да направа крачка напред. За всеобща изненада не се случи нищо и предпазливото джудже продължи към върха на стълбите, а другите стояха на местата си. След като стигна благополучно до площадката, останалите го последваха. Застанали в най-горния край те погледнаха страхливо надолу към стълбите и черния ров. Не можеха да си обяснят как са успели да се измъкнат от третия капан. Според Балинор той не се е задвижил, защото дълги години не е поддържан както трябва, но Хендъл не беше убеден в това. Не можеше да се отърве от чувството, че не бяха забелязали очевидното. Кулата се извисяваше като огромна сянка над откритата стълба. Черният й камък беше студен и влажен на пипане — маса от огромни вековни блокове, устояли твърдо на опустошенията на времето с издръжливостта на самата земя. Огромната врата на площадката изглеждаше неподвижна. Повърхността й беше грапава, железните панти яки, сякаш бяха поставени предишния ден. Забити в камъка огромни железни шипове крепяха пантите и ключалката и на петимата, които стояха пред нея им се струваше, че единствено някое земетресение би могло да избие чудовищната каменна плоча. Балинор се приближи внимателно и прокара ръката си по ръбовете и ключалката, мъчейки се да открие някой скрит механизъм, който да я отвори. Завъртя бавно желязната дръжка и я натисна. За всеобща изненада каменната плоча се отмести леко, пораздруса се и ръждясалото желязо проскърца. Миг след това цялата тайнственост на кулата се разкри пред очите им, когато вратата напълно се отвори и се удари с остър звук във вътрешната стена.

Точно в центъра на кръглата стая, закрепен в полираната черна повърхност на гигантския блок Тре-стоун, ее издигаше като искрящ кръст от сребро и злато легендарният Меч на Шанара. Дългото му острие блестеше ярко на слънчевата светлина, която струеше през високите, покрити с решетки прозорци на кулата и се отразяваше от огледалната повърхност на квадратния камък. Никой от тях не беше виждал митичния Меч, но веднага разбраха, че това е той. За момент фигурите им останаха очертани в отвора на вратата. Гледаха изумени и не можеха да повярват на очите си, че най-после, след толкова много усилия, след толкова много безкрайни преходи, след толкова много дни и нощи на пълно отчаяние и криене, пред тях стоеше древният талисман, за който бяха рискували всичко. Мечът на Шанара беше техен! Надхитрили бяха Господаря на магиите. Бавно влязоха един по един в каменната зала с усмихнати лица, забравили умората и раните. Останаха така доста дълго, съзерцавайки меча, безмълвни, удивени, благодарни. Не можеха да се насилят да се задвижат и да вземат скъпоценния Меч от камъка. Изглеждаше им прекалено свят за ръце на простосмъртни. Аланон го нямаше, Ший също, а къде…

— Къде е Флик? — Дейъл изведнъж зададе на глас въпроса. За пръв път забелязаха, че го няма. Огледаха стаята и се питаха: с очи къде ли можеше да се е дянал. Мениън, който отново се беше извърнал към блестящия меч, видя как невъзможното се случи. Огромният блок на Тре-стоун и изложената върху него скъпоценна вещ започнаха да блещукат и се разтапят пред изумените му очи. Само за няколко секунди целият идол се скри в дим, после в плътна мъгла и накрая се сля със самия въздух. Петимата мъже останаха сами в стаята, взирайки се в празното пространство.

— Капан! Третият капан! — изрева Мениън, идвайки на себе си след първоначалния шок.

В този момент чу, как зад него огромната каменна плоча хлопна и ги остави в затвор, от който не можеха да се спасят. Ръждясалите й панти издадоха скърцащ и остър стържещ звук под напора на ужасната тежест на камъка. Планинецът хукна през стаята и се хвърли върху вратата точно когато тя се затвори, катанците й простъргаха рязко и щракнаха, заели предишното си място. Той се свлече бавно върху износения каменен под, а сърцето му щеше да се пръсне от ярост и безпомощност. Другите не се бяха помръднали. Стояха онемели и отчаяни, и наблюдаваха как просналата се на пода фигура зарови лице в ръцете си. От хладните стени се разнесе слаб, приглушен, накъсан смях, който се присмиваше на глупостта им, и на жестокото им, неизбежно поражение.