Тери Брукс
Мечът на Шанара (13)

ГЛАВА 13

Ший отвори очи едва в средата на следващия следобед, Откри, че се намира в удобно дълго легло, покрито с чисти чаршафи и одеяла, а ловните му дрехи бяха сменени със свободна бяла роба, вързана около врата му. На леглото до него лежеше Флик, който продължаваше да спи. Широкото му лице не беше вече изпито и бледо, а отново съживено от цвета на живота и спокойно в съня. Намираха се в малка стая с измазали стени, таванът на която беше подпрян с греди. През прозорците младият човек от Вейл можеше да види дърветата на Анар и ярката синевина на следобедното небе. Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание, нито пък какво се е случило по времето, през което го бяха довели на това непознато място. Но беше сигурен, че съществото на Волфсктааг едва не ги беше убило, него и Флик, и те дължаха живота си на хората от групата. Вниманието му бързо беше привлечено от отварящата се врата в единия край на малката стая и от появата на угрижения Мениън Лий.

— Е, стари приятелю, виждам че си се завърнал в света на живите. — Планинецът се усмихна и бавно се доближи до леглото. — Знаеш ли, че доста ни уплаши.

— Справихме се, нали? — засмя се Ший весело на познатото шеговито лице.

Мениън кимна леко и се обърна към лежащия по гръб Флик, който се поразмърда под завивките и започна да се пробужда. Набитият младеж отвори бавно очи и погледна нерешително към усмихващото се лице на планинеца.

— Невероятно — едва изговори той. — Преследва ме дори и в отвъдния свят. Истинско проклятие!

— Старият Флик също е напълно възстановен — изсмя се Мениън. — Надявам се, че оценява труда, който си направихме да носим тежкото му тяло през целия този път. — В деня, в който направиш нещо почтено, ще ме трогнеш — до сълзи, повярвай ми — измърмори Флик, опитвайки се да проясни замъглените си от съня очи. Погледна към усмихващия се Ший, усмихна се и той и махна за поздрав.

— И все пак къде сме? — попита любопитно Ший, насилвайки се да седне в леглото. Все още се чувстваше слаб. — Колко време бях в безсъзнание?

Мениън седна на ръба на леглото и повтори целия разказ за пътуването след като се спасиха от съществото в долината. Разказа им за похода до прохода на Джейд, за сблъсъка със гномите там, за Плана да минат покрай тях и за резултатите. Позапъваше се, докато разказваше за саможертвата на Хендъл. На лицата на младежите от Вейл се изписа изумление, когато научиха за зловещата смърт на смелото джудже, убито от разярените гноми. Мениън бързо продължи да разказва останалата част от историята и обясни как са вървели през Анар, докато бъдат открити от Аланон и странния народ, наречен стори, които ги довеждат на това място и излекуват раните им.

— Тази земя се казва Сторлок — заключи той накрая. — Хората тук са гноми, които са посветили живота си да лекуват болните и ранените. Това, което могат да правят, е наистина изумително. Имат мехлем, който като се намаже върху отворена рана, я затваря и изцелява за дванадесет часа. Видях с очите си въздействието му върху една рана на Дейъл.

Ший поклати недоверчиво глава и тъкмо щеше да попита за някои подробност, когато вратата се отвори отново и влезе Аланон. Ший си помисли, че мрачният странник за пръв път изглежда наистина щастлив, когато забеляза искрена усмивка на облекчение върху суровото му лице. Мъжът се доближи до тях и кимна със задоволство.

— Наистина съм доволен, че и двамата се възстановихте от раните си. Сериозно бях загрижен за вас, но изглежда сторите са си свършили добре работата. Достатъчно добре ли се чувствате, за да станете от леглата и да се поразходим малко, пък и да похапнете?

Ший погледна Флик въпросително и двамата кимнаха в съгласие.

— Е, добре тогава, тръгнете с Мениън и изпробвайте силата си — предложи историкът. — Важно е да се оправите достатъчно за да можем отново да тръгнем на път.

Без да каже нещо повече, излезе, като затвори вратата тихо след себе си. Гледаха го как си отива и се чудеха как може да продължава да се държи толкова студено и официално с тях. Мениън сви рамене и предложи да донесе ловните им дрехи, които бяха взети, за да бъдат почистени. Излезе и скоро се върна с тях. Младежите се надигнаха немощно от леглата си и се облякоха, докато Мениън им разказа още малко за сторите. Обясни им, че в началото не им гласувал доверие, защото били гном и, но опасенията му бързо се разсеяли, като ги наблюдавал как се грижат за хората от Вейл. Останалите от групата са се наспали добре сутринта и сега се пръснали из селото, за да се насладят на кратката почивка по пътя им към Паранор.

Тримата излязоха от стаята и влязоха в друга сграда, която служеше за столова на селото. Там им сервираха обилни порции топла храна, с която да утолят вълчия ся апетит. Въпреки раните си, младежите от Вейл откриха, че са способни да погълнат няколко допълнителни порции от питателната храна. След като приключиха, Мениън ги изведе навън, където се срещнаха с напълно възстановените Дюрън и Дейъл, и двамата радостни, че могат да видят братята отново на крака. По предложение на Мениън петимата се запътиха към южния край на селото, за ла се насладят на прекрасното Синьо езеро, за което планинецът беше чул от сторите по-рано същия ден. Стигнаха до малкото езеро само след няколко минути, седнаха на края му под огромна плачеща върба и се загледаха мълчаливо е спокойната синя повърхност. Мениън им каза, че сторите приготвяли много мехлеми и балсами от водите на това езеро. Говорело се, че те съдържат редки целебни съставки, които не можели да се намерят никъде другаде по света. Ший опита водата и откри, че е различна от всички, които беше пил досега, но не беше неприятна на вкус Другите също я опитаха и я одобриха. Синьото езеро беше толкова спокойно място, че за момент всички се отпуснаха, забравили за опасното пътешествие, с мисли, литнали към дома и хората, които бяха оставили.

— Това езеро ми напомня за Билийл, дома ми в западната земя, — Дюрън се усмихна на себе си, докато прокарваше пръст през водата и чертаеше някакъв образ, появил се в мислите му. — Там цари същото спокойствие като тук.

— Ще се върнем там преди да се усетиш — обеща Дейъл и после добави пламенно — почти момчешки — а аз ще се оженя за Линлис и ще имаме много деца.

— Я се откажи от тези мераци — каза рязко Мениън. — Остани си ерген и си живей щастливо.

— Не си я виждал, Мениън — продължи Дейъл въодушевена — Ти никога през живота си не си срещал такава девойка. Кротка и мила, толкова красива, колкото е бистро това езеро.

Мениън поклати глава, придаде си вид на отчаян, потупа леко слабия елф по рамото и се усмихна с разбиране на дълбоките му чувства към девойката. Няколко минути никой не проговори и те продължиха да съзерцават със смесени чувства сините води на езерото на сторите. После Ший ги попита:

— Мислите ли, че постъпваме правилно? Имам предвид това пътешествие и всичко останала Искам да кажа, заслужава ли си?

— Не е ли странно, че точно ти задаваш такъв въпрос, Ший — отбеляза замислено Дюрън. — Доколкото разбирам, смяташ себе си за най-ощетен от всички, които тръгнахме на път. Та нали всичко това е заради теб! А ти какво мислиш, заслужава ли си?

Ший се умълча, а другите го наблюдаваха замислено.

— Не е много честно да му задаваш такъв въпрос — защити го Флик.

— Напротив — прекъсна го замислено Ший. — Те всички налагат живота си на опасност заради мен, а единствено аз се съмнявам в смисъла на това, което правим. Но не мога да си отговоря на един мой въпрос, дори на самия себе си. Усещам, че все още не зная какво точно става. Не мисля, че ни е ясна цялата картина.

— Знам какво имаш предвид — съгласи се Мениън. — Аланон не ни е казал всичко за това, което правим по време на пътуването. Има още нещо в цялата тази история за Меча на Шанара, което ние все още не знаем.

— Виждал ли е някой някога Меча? — изведнъж попита Дейъл. Другите поклатиха отрицателно глави. — Може и да няма никакъв Меч.

— Е, стига, мисля че Мечът съществува — каза бързо Дюрън. — Но какво ще правим с него, след като го вземем? Какво може да направи Ший срещу Господаря на магиите, дори да държи в ръцете се Меча на Шанара?

— Мисля, че трябва да се доверим на Аланон и да му повярваме, че ще ни отговори на този въпрос, когато му дойде времето — каза някакъв друг глас.

Новият глас дойде иззад петимата. Те се обърнаха рязко и шумно изпуснаха въздишка на облекчение, когато видяха, че това е Балинор. Докато наблюдаваше приближаващия се до тях принц. Ший се чудеше, защо всички те продължават да изпитват неизречен страх от Аланон. Човекът от границата се усмихна на Ший и Флик и седна при тях.

— Е, изглежда трудностите, които изживяхме при преминаването ни през прохода на Джейд, все пак си заслужават труда. Радвам се да видя, че сте добре.

— Жалко за Хендъл — каза Ший и гласът му прозвуча странно дори на самия него. — Сигурен съм, че беше верен приятел.

— Това беше пресметната опасност, която положението изискваше — отговори тихо Балинор. — Той знаеше какво върши и какви са шансовете му. Направи го заради всички нас.

— И какво ще правим по-нататък? — попита Флик след малко.

— Чакаме Аланон да реши по кой път ще минем в последната част на пътешествието ни — отговори Балинор. — Между другото, аз наистина му се доверявам, както ви казах. Той е велик човек, добър човек, макар че на моменти може би не изглежда такъв. Казва ни това, което смята, че трябва да знаем, но, повярвайте ми, той се тревожи за всички нас Не бързайте да го съдите.

— Знаеш, че не ни е казал всичко — отбеляза Мениън.

— Сигурен съм, че ни е казал само част от историята — кимна Балинор. — Но той е единственият, който осъзнава заплахата, надвиснала над четирите земи. Дължим му много, а най-малкото, с което можем да му се отплатим, е известно доверие.

Другите се съгласиха и кимнаха бавно с глави повече заради уважението, което изпитваха към човека от границата, а не защото бяха много убедени в думите му. Това важеше най-много за Мениън, който признаваше, че Балинор е изключително смел мъж, мъж, на когото Мениън гледаше като на водач. Не говориха повече по въпроса, а продължиха разговора си за сторите, за историята им като клон на гномската нация и за дългогодишното им трайно приятелство с Аланон. Слънцето залязваше, когато високият историк се появи неочаквано и седна при тях до Синьото езеро.

— След като свършим тук, искам двамата младежи от Вейл отново да си легнат и да си отпочинат известно време. Едва ли малко сън ще навреди и на останалите. Ще напуснем това място някъде около полунощ.

— Не е ли малко прибързано, имам предвид раните на Ший я Флик — попита Мениън предпазливо.

— Нямаме друг избор, планинецо. — Тъмното му лице изглеждаше черно в гаснещата светлина на слънцето. — Времето на всички ни изтича. Ако нещо за мисията или за присъствието ни в тази част на Анар стигне до ушите на Господаря на магиите, той веднага ще се опита да изнесе Меча. А без Меча цялото това пътешествие е безсмислено.

— Флик и аз ще се справим — заяви Ший твърдо.

— По кой път ще тръгнем — попита Балинор.

— Ще прекосим равнината Раб тази нощ. За това ще ни трябват около четири часа. Ако имаме късмет, няма да бъдем заловени на откритото пространство, въпреки че съм сигурен, че Носителите на черепи продължават да издирват и Ший, и лен. Единствената ни надежда е, че не са успели да ни проследят в Анар. Не ви казах по-рано, защото и без това имахте достатъчно много тревоги, но при всяко използване, камъните на елфите сигнализират за точното ни местонахождение и на Броня, и на преследвачите му. Мистичната сяда на камъните може да бъде засечена от всяко същество от света на духовете и го предупреждава, че се прибягва до магьосничество, подобно на магиите, които то използва.

— Значи, когато използвахме камъните на елфите в Блатото на мъглите — започна Флик ужасен.

— Показали сте на Носителите на черепи къде точно се намирате — довърши изречението му Аланон с вбесяващата си усмивка. — Ако не се бяхте загубили в мъглите на Черните дъбове, те са могли да ви спипат точно там.

Ший внезапно усети как го заля студена пот, когато си спешни колко близко се бяха почувствали до смъртта тогава без да си дават точна преценка в каква огромна опасност са се намирали заради съществата, от които се страхуваха най-много.

— След като си знаел, че използването на камъните ще привлече съществата от света на духовете, защо не ни каза? — попита Ший гневно. — Защо ни ги даде да ги използваме за защита, след като си знаел какво ще се случи?

— Ти беше предупреден, приятелю — беше бавният, ръмжащ отговор, който винаги показваше, че търпението на Аланон се изчерпва. — Без тях вие щяхте да бъдете под заплахата на друго също толкова опасни същества. Освен това те, камъните, сами по себе си, са достатъчна защита срещу крилатите същества.

Отклони всякакви по-нататъшни въпроси, като показа, че темата е изчерпана. Това засили още повече подозренията и гнева на Ший. Наблюдателният Дюрън забеляза настроението му и сложи ръка на рамото на младежа от Вейл, възпря гнева му и поклати предупредително глава.

— А сега, ако ми позволите, ще се върна на въпроса — продължи Аланон с още по-равен глас. — Искам да ви обясня още нещо за пътя през следващите дни. И без да ме прекъсвате. Пътуването през равнината Раб ще ни изведе призори до подножието на Драконовите зъби. В тази планина можем да се укрием от всеки, който ни издирва. Но трудното е да ги прехвърлим и да слезем от другата страна, за да стигнем до горите около Паранор. Всички известни проходи през Драконовите зъби ще бъдат строго охранявани от съюзници на Господаря на магиите и всеки опит да се изкачат склоновете, без да се преминава през някой от проходите, ще причини смъртта на половината от нас. Ето защо ще минем по друг път, който те няма да охраняват.

— Чакай малко! — възкликна Балинор изумено. — Не смяташ да ни прекарваш през Гробницата на кралете, надявам се!

— Нямаме друга възможност, ако искаме да останем неразкрити. Можем да влезем в Залата на кралете при изгрев слънце, да прекосим цялата планина и да стигнем до Паранор при залез слънце, без да бъдем забелязани от охраната при проходите.

— Но според приказките никой никога не е успявал да премине през тези пещери жив! — присъедини се Дюрън към опита на Балинор да отхвърли този план. — Никой от нас не се страхува от живите същества, но тези пещери се обитават от духовете на умрелите и само умрелите могат да минават оттам, без да им се случи нещо лошо.

Балинор поклати бавно глава, показвайки, че е на същото мнение, а другите гледаха разтревожени. Мениън и младежите от Вейл никога не бяха чували за това място, от което другите изглеждаха ужасени до смърт. Аланон се подсмихна странно на последната забележка на Дюрън, очите му бяха тъмни под гъстите вежди, а белите му зъби блестяха застрашително.

— Не си съвсем прав, Дюрън — отговори след малко той. — Аз съм минавал през Залата на кралете и ви казвам, че това е възможно. Е, не е съвсем безопасно пътешествие, вярно. Пещерите наистина се обитават от духовете на умрелите и точно на това разчита Брона, за да пречи на живите същества да влизат там. Но силата ми ще бъде достатъчна, за да ни предпази.

Мениън Лий нямаше не знаеше какво представляват тези пещери, които караха дори човек като Балинор да има едно на ум, но каквото и да беше то, той усещаше, че има основателна причина за страх. Освен това вече гледаше с друго око на приказките, които беше наричал бабини деветини и глупави измишльотини, след сблъсъците им в Блатото на мъглите и във Волфсктааг. Това, което действително го интересуваше в момента, беше какви бяха силите на човека, който им предлагаше да ги преведе през пещерите на Драконовите зъби, че да ги предпазят от духовете.

— Цялото пътешествие е пресметнат риск — проговори отново Аланон. — Всички знаехме какви са опасностите, преди да тръгнем на път. Готови ли сте сега да се върнете или ще вървим докрай?

— Ще те следваме — заяви Балинор след кратко колебание. — Знаеш, че ще го направим. Заслужава си да поемем риска, ако можем да, вземем Меча.

Аланон се поусмихна, дълбоките му очи преминаха по лицата на останалите, Спираше проницателния си поглед върху всеки и накрая се втренчи в Ший. Човекът от Вейл издържа погледа му без да мигне, макар че сърцето му се сви от ужас и несигурност, когато тези очи задълбаха в най-потайните му мисли. Той явно осъзнаваше всички съмнения, които младежът се мъчеше да скрие дълбоко.

— Много добре — кимна мрачно Аланон. — А сега отидете да си починете.

Обърна се неочаквано и се запъти към селото на сторите. Балинор се затича след отдалечаващата се фигура, явно искаше да попита неща Другите ги наблюдаваха, докато се загубиха от погледа им. Тогава за пръв път Ший осъзна, че е почти тъмно че слънцето потъва бавно зад хоризонта и настъпва здрач, една мека прозрачна светлина във все по-наситеното пурпурно на небето. За момент никой не помръдна, после безмълвно станаха и тръгнаха към тихото село да поспят до уречения час в полунощ.

На Ший му се стори, че току-що беше заспал, когато усети грубо стискане на силна ръка, която го разтърсваше. Минута по-късно ярката светлина на горящ факел затрептя в тъмната стая, той примигна, за да се предпази, докато натежалите му от съня очи привикнат с нея. В полусън видя решителното лице на Мениън Лий, неспокойния му, нетърпелив поглед, който му казваше, че часът за тръгване е настъпил. Стана, олюлявайки се в студения нощен въздух и, след моментно колебание, започна да се облича бързо. Флик беше вече буден и полуоблечен и упоритият израз на лицето му беше приятна гледка в зловещата тишина на полунощния час. Ший отново се почувства силен, достатъчно силен, за да издържи на дългия преход през равнината Раб до Драконовите зъби и отвъд, а ако се наложеше — на всичко, само и само да стигне до края на това пътуване.

Минути по-късно тримата спътници вървяха през спящото село на сторите към срещата с другите членове на групата. Потъналите в мрак къщи бяха черни квадратни фигури в нощния сумрак. Небето беше закрито от черна покривка от облаци, които се придвижваха бавно към някаква неопределена цел. Нощта беше добра за пътуване на открито и Ший се почувства по-уверен при мисълта, че издирващите ги пратеници на Господаря на магиите трябва да хвърлят огромни усилия и да загубят много време, за да ги открият. Докато вървяха забеляза, че шумът от леките им ловни ботуши по влажната земя почти не се чува. Като че ли всичко работеше в тяхна полза.

Когато стигнаха до западната граница на Сторлок, откриха останалите, с изключение на Аланон. Дюрън и Дейъл приличаха на безплътни същества в тъмнината, слабите им фигури — същински сенки, които се движеха безмълвно, заслушани в звуците на нощта. Когато в един момент мина по-близо до тях. Ший остана изненадан от характерните им елфски черти — странните заострени уши и тънките, изписани като с молив вежди, които се издигаха като арки нагоре в челото. Чудеше се дали другите човешки същества гледаха на него така, както той сега разглежда двамата братя елфи. Наистина ли бяха по-различни същества? Отново се замисли за историята на народа на елфите, историята, която Аланон веднъж нарече забележителна, но не пророни нито дума повече за нея. Тяхната история беше и негова. Сега знаеше онова, което винаги беше подозирал. То беше нещо, за което той искаше да научи повече, може би само за да разбере по-добре собствения си произход и легендата за Меча на Шанара.

Погледна високата, широка фигура на Балинор, изправена като статуя. Чертите на лицето му не се виждаха в тъмнината. Безспорно Балинор вдъхваше най-голяма увереност на цялата група. Имаше нещо много стабилно в човека от границата, нещо непоколебимо, което се предаваше на всички членове на групата и ги окуражаваше. Дори Аланон не ги вдъхновяваше така, макар че Ший чувстваше, че той безспорно е по-силният от двамата. Може би Аланон, с явното си безгранично усещане на нещата, осъзнаваше какво значение има Балинор за другите. Дали пък не го беше взел точно заради това?.

— Точно така, Ший. — Тихият глас прозвуча толкова близо до ухото му, че човекът от Вейл подскочи силно изненадан, когато облеченият в черен плащ странник се озова до него и направи знак на другите да се доближат. — Трябва да вървим, докато имаме прикритието на нощта — Не се отдалечавайте един от друг и не изпускайте от поглед другите пред вас И никакви приказки.

Без да каже нито дума повече, мрачният гигант ги поведе в горите на Анар по тясна пътека, която излизаше точно на запад от Сторлок. Ший вървеше зад Мениън, сърцето му още беше заседнало в гърлото от уплахата, а мислите му се връщаха бясно към миналите срещи със странния мъж. Чудеше се дали пък това, което беше подозирал през цялото време, не е истина Реши, че трябва да пази мислите си само за себе си винаги, когато Аланон е наблизо, колкото и трудно да се окаже това. Групата стигна западния край на анарските гори и началото на равнината Раб по-скоро, отколкото Ший беше очаквал. Въпреки тъмнината на нощното небе младежите от Вейл усетиха присъствието на Драконовите зъби, които се мержелееха в далечината. Без да говорят, те се спогледаха после се обърнаха и се взряха в тъмнината. Аланон ги поведе през пустата равнина без да спира и без да намали крачка. Равнината беше абсолютно равна и безжизнена. По нея растяха само храсталаци и тук-там голи шубраци, приличащи на скелети. Земята беше спечена, на места толкова суха, че се бяха образували дълги неравни пукнатини. Нищо не помръдваше наоколо. Пътниците вървяха мълчаливо, с очи и уши напрегнати за всичко, което е извън обичайното. В един момент, след около три часа път, Дейъл ги спря с рязко махване на ръка, показвайки им, че е чул някакъв шум зад тях, далеч в тъмнината. Те се приведоха и останаха няколко минути безшумни и неподвижни, но нищо не се случи. Накрая Аланон вдигна рамене, даде им знак отново да се подредят един зад друг и потеглиха. Стигнаха Драконовите зъби точно преди разсъмване. Нощното небе все още беше черно и заоблачено, когато спряха в подножието на зловещата планина. И Ший, и Флик се чувстваха добре, въпреки продължителното ходене и уведомиха другите, че са готови да продължат без почивка. Аланон искаше да продължат незабавно, сякаш бързаше да не закъснее за среща. Поведе ги направо към планината, която имаше коварен вид. Обсипаната с камъчета пътека лъкатушеше леко нагоре и водеше до нещо, което приличаше на падина между скалите. Флик се улови, че гледа към върховете от двете страни на пътеката. Извиваше якия си врат под прав ъгъл, за да хвърля от време на време погледи към назъбените върхове.

Името Драконови зъби изглеждаше много подходящо за планината. Докато следваха пътя си към падината в скала, възвишенията от двете страни започнаха да се приближават към тях. По-нататък се виждаха други хълмове, по-високи от тези и явно непроходими за всичко, което се движи на крака. В един момент Ший се спря, вдигна парче откъртена скала изпод краката си и започна да го разучава с любопитство, продължавайки пътя си. За негова изненада повърхността му се оказа равна и гладка, почти като стъкло, с наситен огледално черен цвят. Напомняше за въглищата, които някои общности на Южната земя горят. Само че тази скала изглеждаше по-твърда от въглища, сякаш беше специално пресована и полирана, за да придобие сегашния си вид. Подаде парчето на Флик, който го погледна, вдигна рамене, без да проявява някакъв интерес, и го захвърли.

Пътеката започна да се вие през огромни купчини от откъртени камъни, които от време на време закриваха изцяло заобикалящите ги хълмове. Те дълго време криволичиха из заплетения лабиринт от каменни блокове и продължаваха да се изкачват към падината, а мрачният им водач явно беше забравил, че никой няма никаква представа накъде вървят. Накрая стигнаха до празно място в скалите, откъдето можеха да се огледат и разбраха, че са близо до най-високата част на пътеката. Оттук тя или щеше да се спусне надолу или да поведе навътре в планината. В този момент Балинор наруши мълчанието и подсвирна тихо, с което обяви почивка. Веднага се заговори с Дюрън, който беше изостанал с човека от границата в подножието на планината. После се обърна бързо към Аланон и другите и ги погледна разтревожено.

— Дюрън е сигурен, че е чул някой да ни преследва по пътеката — съобщи им угрижено той. — Този път няма никакво съмнение — някой е по петите ни.

Аланон погледна неспокойно нощното небе. Намръщи се тревожно, а по изпитото му лице се четеше силно безпокойства Погледна неуверено, въпросително към Дюрън.

— Сигурен съм, че там има някой — потвърди Дюрън.

— Не мога да спра тук и да се справям с това сам. Трябва да — бъда в долината, която се простира пред нас, преди пукването на зората — отвърна Аланон рязко. — Каквото и да има зад нас ще трябва да почака, докато си свърша работата — тя е по-важна.

Ший никои не го беше чувал да говори така безапелационно за нещо. Долови смайване и върху лицата на Флик и Мениън докато се споглеждаха. Каквото и да трябваше да свърши Аланон трябваше да го направи в долината и за него беше от жизнено важно значение да не бъде прекъсван, докато не го свърши.

— Аз ще остана най-отзад, — предложи Балинор, като издърпа големия си меч. — Чакайте ме в долината.

— Не сам, нали — обади се бързо Мениън. — И аз оставам, просто за всеки случай.

Балинор се усмихна и кимна на планинеца в знак на съгласие. Аланон го погледна за момент, сякаш искаше да се противопостави, но после кимна рязко и даде знак на другите да го следват. Братята елфи бързаха нагоре по пътеката, като следваха високия водач, но Ший и Флик изостанаха объркани, докато Мениън не им махна с ръка да тръгнат. Ший също му махна. Нямаше желание да изоставя приятеля си, но разбираше, че едва ли би могъл да му помогне, ако остане. Погледна само веднъж назад и видя двамата мъже как се настаняват сред скалите от двете страни на тясната пътека, а тъмните им плащове се сливаха със сенките на скалата.

Аланон поведе останалите четирима напред през хаоса от отрупаните на безразборни купчини камъни право нагоре към хребета, заграждащ загадъчната долина. Само след няколко минути те стояха на края й и изненадано гледаха пейзажа, който се простираше пред погледа им. Долината беше дива пустош от откъснати скални блокове и камъни, разхвърляни по цялата земя, черни и блестящи като камъка, който Ший беше разглеждал на пътеката. Цялото място беше покрито с тях. Нищо друго не се виждаше, освен малко езеро с тъмни води, които блещукаха слабо с зеленикаво-черни отблясъци и се движеха в малки бавни кръгове, като че ли имаха свой собствен живот. Ший беше изумен от странното движение на водата. Нямаше вятър, който да предизвиква леките вълнички. Погледна мълчаливия Аланон и беше потресен, когато видя странния блясък, който се излъчваше от мрачното му сурово лице. Високият странник изглеждаше потънал в мислите им, втренчил поглед в езерото и младежът от Вей л усетя странната тъга, с която той неотлъчно наблюдаваше леко пенещите се води.

— Това е Шейлската долина, прагът пред Залата на кралете и домът на духовете на вековете. — Плътният глас излезе от дълбините на огромните му гърди. — Езерото е Рогът на Хадес — водите му са смърт за простосмъртните. Елате с мен до края на долината, но после ще триона да продължа сам.

Без да чака отговор, той се заспуска бавно по склона на хребета, като стъпваше здраво върху нестабилните камъни, с поглед, отправен към езерото. Другите го следваха озадачени и смълчани и усещаха, че моментът щеше бъде важен за всички тях. Усещаха, че тук, повече отвсякъде другаде във всички земи, Аланон е крал. Без да може да обясни защо. Ший знаеше, че историкът, пътешественикът, философът и мистикът, човекът, който ги беше прекарал през неизброимите опасности на един безумен риск, смисъла на който единствено той знаеше, загадъчният мъж, когото те познаваха като Аланон, най-после си е у дома. Минути по-късно, когато всички се събраха в края на Шейлската долина, той отново се обърна към тях.

— Каквото и да се случи занапред, няма да ме следвате. Няма да мърдате от това място, докато не свърша. Там, където отивам, има само смърт.

Те стояха като заковани на място, докато той се отдалечаваше през каменистата местност към странното езера Наблюдаваха как високата му черна фигура с леко издуващ се голям плащ се движи неотклонно напред, без да променя нито бързината, нито посоката. Ший хвърли бърз поглед на Флик, на чието лице беше изписан страх от това, което предстои да се случи. За миг на Ший му се прииска да се махне оттам, но веднага осъзна колко глупаво би било подобно поведение. Инстинктивно стисна здраво куртката си и усети успокоителното въздействие на малката торбичка, в която бяха камъните на елфите. Присъствието им го накара да се почувства по-сигурен, въпреки че се съмняваше, че биха могли да му помогнат срещу нещо, с което Аланон не би могъл да се справи. Погледна тревожно другите, които наблюдаваха смаляващата се фигура. После отново се обърна и видя, че Аланон е стигнал до ръба на Рога на Хадес, където явно очакваше нещо. Сякаш цялата долина потъна в гробна тишина. Четиримата чакаха с очи, вперени в мрачната фигура, която стоеше неподвижно на брега на езерото.

Бавно високият странник вдигна обгърнатата си в черен плащ ръка към небето и смаяните мъже видяха как езерото се разбунтува и запени гневна Долината се разтресе силно, сякаш някакъв скрит, дремещ живот, беше пробуден. Ужасените простосмъртни се огледаха наоколо невярващо. Уплашиха се, че ще бъдат погълнати от осеяните с камъни челюсти на някакъв кошмар, предрешил се като долина. Аланон стоеше без да помръдва на края на брега, когато водите в центъра кипнаха бурно и фонтан от пръски изригна нагоре към тъмните небеса с остро свистене на облекчение, като че ли се освобождаваше от дълбините. Сред нощния въздух се разнесоха тихи вопли, виковете на оковани души, чийто сън беше нарушен от човека, който стоеше на ръба на Рога на Хадес. Гласовете, нечовешки и сковани от смъртта, се врязаха през несъвършената обвивка на разсъдъка на четиримата, които; трепереха и гледаха от края на долината, напрягаха уплашените си мозъци и се гърчеха с безпощадна жестокост, докато накрая изглежда и малкото смелост, която им беше останала, явно беше изстискана от тях, оставяйки ги напълно изцедени от всичките им защитни сили. Те стояха вцепенени от ужас, неспособни да се движат, да говорят, да мислят дори, докато звуците на света на духовете ги връхлитаха, пронизваха съзнанието им, предупреждаваха ги за нещата извън този свят и извън тяхното разбиране.

Всред смразяващите кръвта викове се разнесе глух тътен, който сякаш се надигаше от недрата на земята. Рогът на Хадес се разтвори в центъра, завихри се като буен водовъртеж и от тъмните му води се появи призрак на прегърбен от вековете старец. Фигурата се изправи в цял ръст и сякаш застана върху самата вода. Високото, измършавяло тяло заблещука с прозрачно сиви, призрачни оттенъци, като водата под него.

Флик побеля като платно. Появата на този истински ужас само потвърди страха му, че последният им миг на земята е настъпил. Аланон стоеше неподвижно. Черният плащ беше обгърнал плътно фигурата му и той приличаше на статуя, с лице, обърнато към привидението, което стоеше пред него. Те като че ли разговаряха, но четиримата от групата не можеха да чуят нищо заради нестихващия влудяващ крясък на нечовешките викове, които разкъсваха оглушително нощта всеки път, когато фигурата от Рога на Хадес направеше някакъв жест. Разговорът, на каквато и тема да беше, продължи не повече от няколко кратки минути. Ненадейно призракът се обърна към тях, вдиша изнемощялата си, скелето-подобна ръка и посочи към мястото, където се намираха. Ший усети студ, който прониза незащитеното му тяло и се вряза до мозъка на костите му. Разбра, че за миг беше докоснат от ръката на смъртта. После призракът се извърна и с последно махване за сбогом към Аланон, потъна бавно в тъмните води на Рога на Хадес. Буйно водите отново се размърдаха, а воплите и писъците се засилиха. После затихнаха в стенания на страдание. Накрая езерото се усмири, водите му се укротиха и пътниците останаха сами.

Когато слънцето се показа на източния хоризонт, високата тъмна фигура на брега на езерото се олюля леко и се свлече на земята. За миг четиримата го гледаха нерешително, после се втурнаха през долината към падналия им водач, като се подхлъзваха и препъваха в ронливите камъни. Стигнаха до него след секунди и се наведоха загрижено над него, без да знаят какво трябва да направят. Накрая Дюрън го разтърси предпазливо, като викаше името му. Ший разтърка огромната ръка, усети ледената студенина на кожата и забеляза ужасяващата й бледност. Но страховете им се разсеяха, когато след няколко минути Аланон се размърда и дълбоките му очи отново се отвориха. Гледа ги няколко секунди, после седна бавно, а те го наобиколиха.

— Напрежението трябва да е било огромно — измърмори на себе си той и разтърка челото си. — Притъмня ми пред очите след като загубих контакта. След малко ще се оправя.

— Кое беше това същество? — попита бързо Флик и се ужасяваше при мисълта, че то всеки момент може отново да се появи.

Аланон се позамисли върху въпроса му, загледан в пространството, тъмното му лице посърна от мъка я после се отпусна бавно.

— Загубена душа, същество, забравено от света н народа си — каза той тъжна Обрекъл е себе си на съществувание на полу-живот, което може да трае вечно.

— Не разбирам — каза Ший.

— Това не е важно точно сега. — Аланон отклони въпроса рязко. — Тази скръбна фигура, на която току-що говорих, е духът на Бремен, друидът, който някога се е бил срещу Господарят на магиите. Говорих с него за Меча на Шанара, за пътуването ни до Паранор и за съдбата на групата ни. Научих от него малко, което показва, че съдбата ни ще се решава в по-далечни дни, по-точно, съдбата на всички, с изключение на един.

— Какво искаш да кажеш — обади се настойчиво Ший.

Аланон се вдигна, без да се олюлява, на крака, огледа мълчаливо долината, сякаш за да се увери, че срещата с духа на Бремен е приключила, после се обърна към лицата, конто го чакаха нетърпеливо да продължи.

— Никак не е лесно да се каже това, но вие стигнахте дотук, почти до края на това дирене. Извоювахте си правото да разберете. Духът на Бремен предсказа съдбата на хората от групата, когато го призовах от света на преддверието на ада, в което той е прикован. Обеща, че спец две зазорявания ние ще притежаваме Меча на Шанара. Но предсказа и още нещо. Един от групата ни няма да стигне до най-отдалечената страна на Драконовите зъби. Въпреки това той пръв ще притежава свещения меч.

— Все още не разбирам — призна си Ший след кратък размисъл. — Вече загубихме Хендъл. Той като че ли е говорил за него.

— Не, грешиш, млади ми приятелю — въздъхна тихо Аланон. — Когато каза това, той се обърна и посочи към вас четиримата, които стояхте на края на долината. Един от вас не ще стигне до Паранор!

Мениън Лий се сгуши в прикритието на камъните по пътеката, която водеше нагоре съм Долината на призраците, и зачака тайнственото същество, което ги беше дебнало в Драконовите зъби. На отсрещната страна, скрит в тъмнината на сенките, беше Принцът на Калахорн. Острието на големия му меч беше обърнато надолу и опряно в скалите, а едната му ръка беше отпусната върху дръжката. Мениън се взря в тъмнината. Нищо не се помръдваше. Можеше да вижда само петнадесет ярда пред себе си. След това имаше остър завой, който скриваше останалата част от пътеката. Чакали бяха най-малко половин час и още нищо не се появяваше, въпреки уверенията на Дюрън, че нещо ги преследва. За момент Мениън се зачуди дали съществото, което върви по петите им, не е някой от пратениците на Господаря на магиите. Всеки Носител на черепи можеше да се вдигне във въздуха, да мине зад тях и да застигне останалите. Мисълта го уплаши и тъкмо се канеше да даде знак на Балинор, когато вниманието му беше привлечено от внезапен шум по пътеката под тях. Незабавно се прилепи към скалата.

Ясно се чуваше шум от някой, който подбираше пътя си нагоре по виещата се пътека и се влачеше бавно сред големите камъни в слабата светлина на приближаващата се зора. Който и да беше той или каквото и да беше топа, явно не подозираше, че те са скрити горе, или по-лошо, не се интересуваше, защото изобщо не си правеше труда да прикрива стъпките си. Секунди по-късно тъмна фигура се появи на пътеката точно под прикритието им. Мениън хвърли бърз поглед и за миг квадратната форма и влачещата походка на приближаващата се фигура му заприлича на Хендъл. Сграбчи меча на Лий и зачака. Планът за нападението беше прост. Той трябваше да скочи пред натрапника и да му препречи пътя отпред. В същия момент Балинор щеше да му отреже пътя за отстъпление.

Със светкавичен скок планинецът, с вдигнат меч, се озова лице срещу лице със странния натрапник и му заповяда да спре. Приведената фигура пред него се приближаваше бавно. Изведнъж една силна ръка се повдигна леко и показа огромен железен боздуган, който проблесна леко. Секунда по-късно, когато очите на двамата се срещнаха, те смаяно се разпознаха, хвърлиха оръжията си и принцът на Лий нададе вик на изненада.

— Хендъл!

Балинор излезе от сенките иззад новодошлия тъкмо навреме, за да види как ликуващият Мениън подскочи във въздуха нададе див вой на необуздана радост и се хвърли да прегръща по-малкото, набито тяло. Принцът на Калахорн постави облекчено големия си меч в ножницата, усмихна се и поклати учудено глава при вида на изпадналия в екстаз планинец и дърпащото се, мърморещо джудже, което смятаха за мъртво. За пръв път след успешното им измъкване през Прохода на Джейд във Волфсктааг, той усети, че успехът им е близък и че групата сигурно щеше да се изправи заедно пред Меча на Шанара.