Тери Брукс
Мечът на Шанара (12)

ГЛАВА 12

Обезсърчаващите думи на Дейъл предизвикаха незабавна реакция. Мениън скочи на крака, посегна към меча си и заплаши, че или ще си пробие път с бой, или в опита си да направи това, ще умре. Балинор се опита да го обуздае или поне да го поуспокои. Но за няколко минути настъпи истинска бъркотия, когато и останалите се присъединиха към викащия планинец. Хендъл разпитваше потресения Дейъл за това, което е видял при входа на прохода и след няколко кратки въпроса се провикна и нареди на всички да млъкнат.

— Там са вождовете на гномите — каза той на Балинор, който най-после успя да укроти Мениън дотолкова, че да изслуша джуджето. — Там са и всички високопоставени жреци и представители на околните села. Събрали са се за специален обред, който се организира веднъж месечно. Те идват по залез слънце и пеят песни с възхвала на боговете си, за да ги защитават от злите сили на земята табу, Волфсктааг. Това ще продължи цяла нощ и до сутринта можем да забравим, че трябва да помогнем на младите ни приятели.

— Изумителни същества са тези гноми — избухна Мениън. — Страхуват се от злите сили на това място, а самите те са на страната на Кралството на черепите! Ваша си работа, но аз лично няма да се откажа заради няколко си полу-умни гноми, които пеят безсмислени заклинания!

— Никой не се отказва, Мениън — бързо се намеси Балинор. — Ще се измъкнем от тези планини още тази нощ. Точно сега.

— И как смяташ да стане това? — попита Хендъл. — Ще преминем направо през половината гномска нация? Или може би ще прелетим над тях?

— Чакайте малко! — извика неочаквано Мениън, наведе се над изпадналия в безсъзнание Ший и затърси нещо трескаво в дрехите му. Накрая извади кожената торбичка с могъщите камъни на елфите.

— Камъните на елфите ще ни измъкнат от тук — каза той на останалите, стиснал здраво торбичката.

— Ти да не си откачил? — попита Хендъл, вперил недоверчив поглед в планинеца, който размахваше въодушевено кожената торбичка.

— Нищо няма да се получи, Мениън — каза тихо Балинор. — Единственият, който има силата да използва камъните, е Ший. Освен това Аланон ми каза, че те могат да се използват само срещу неща, чиято сила е извън материалното, опасности, които объркват ума. Тези гноми са простосмъртни от плът и кръв, а не същества от света на духовете или на въображението.

— Не разбирам за какво говориш, но знам, че тези камъни подействаха срещу съществото от Блатото на мъглите и аз видях това с очите си. — Мениън каза това разколебан. Поразмисли над думите си и накрая отпусна обезверен торбичката и ценното й съдържание. — Какъв смисъл има това? Сигурно си прав. Вече не знам какво говоря.

— Трябва да има начин! — Дюрън излезе напред и отчаяно чакаше предложения. — Единственото, от което се нуждаем, е план, който да отклони вниманието им от нас за около пет минути. Тогава ще можем да се промъкнем край тях.

Мениън се оживи от предложението му, явно оценявайки донякъде идеята, но неспособен да измисли начин, който да отвлече вниманието на няколко хиляди гноми. Балинор закрачи напред-назад, потънал в мисли, докато другите подхвърляха наслуки каквото им дойдеше наум. С присъщото си черно чувство за хумор Хендъл предложи да мине направо през тях и да се остави да бъде заловен. Гномите щели да изпаднат в такъв див възторг, че държат в ръцете си него, човека, когото през всичките тези години така упорито се опитват да смажат, че щели да забравят за всичко останала Мениън изобщо не разбра, че се шегува и заяви, че няма никакво намерение да му позволява да направи подобно нещо.

— Стига празни приказки! — изръмжа накрая принцът на Дий гневно. В момента имаме нужда от план, който незабавно да ни изкара от тук, преди да е станало късно да се помогне на младежите от Вейл. Какво да направим?

— Колко широк е проходът? — попита Балинор безучастно, като продължаваше да крачи напред-назад.

— Около двеста ярда на мястото, където са се събрали гномите — отговори Дейъл, опитвайки се да избегне сблъсък с Мениън. Позамисли се за минута, после се сети за нещо и щракна с пръсти. — Дясната страна на прохода е съвсем открита, но от лявата му страна има малки дървета и храсталаци, които растат край скалата. Те могат да ни бъдат някакво прикритие.

— Но не достатъчно — намеси се Хендъл. — Проходът на Джейд е достатъчно широк, за да мине цяла армия през него, но всеки опит да се премине при липсата на достатъчно прикритие би бил истинско самоубийство. Виждал съм го от другата страна и всеки гном, който погледне натам, моментално ще ни забележи!

— Ами в такъв случай те ще трябва да гледат в обратната посока — измърмори Балинор и в съзнанието му просветна смътна идея за план, който започна да се оформя в главата му. Внезапно спря, коленичи и започна да нахвърля груба скица на входа на прохода, като поглеждаше към Дейъл и Хендъл за одобрение. Мениън беше престанал да нервничи и се приближи до тях.

— Можем да останем под прикритие и извън светлината, докато стигнем дотук — обясни Балинор и посочи точка на земята близо до линията, която обозначаваше лявата страна на скалата. — Склонът е достатъчно полегат, за да ни позволи да останем над гномите и под прикритието на храсталаците. После, преди да започнат горите по по-стръмната страна на склона, има едно открито пространство, дълго около двадесет и пет-тридесет ярда. Това е мястото, от което вниманието им трябва да бъде отклонено. Тук светлината ще ни разкрие ясно пред погледа на всеки, който гледа в тази посока. Гномите трябва да са обърнати на другата страна, когато преминаваме през това открито пространство.

Замълча и погледна угрижените лица на другите четирима, които страстно желаеха да има по-добър план, но знаеха, че нямат време за друг, ако искат да се опитат да открият Меча на Шанара. Много неща бяха заложени на карта, но най-важното в момента беше да се спаси животът на губещия сили наследник на силата на Меча. Това беше единствената възможност хората от Четирите земи да избягнат конфликт, който щеше да ги унищожи до един. Собственият им живот можеше да бъде продаден на сравнително ниска цена, само и само да можеха да запазят тази единствена надежда.

— За това ще е нужен най-добрият стрелец на лък в Южната земя — каза тихо високият човек от границата.

Планинецът го погледна изненадан от неочакваната забележка, без да може да скрие гордостта, която изпитваше.

— Ще има само един изстрел — продължи принцът на Калахорн. — Ако стрелата не улучи целта, с всички ни ще бъде свършено.

— Какъв ти е планът — прекъсна го Дюрън любопитно.

— Когато стигнем до откритото пространство, Мениън ще се прицели в един от вождовете на гномите на отдалечената страна на прохода. Ще трябва да стреля веднъж с лъка си и да го убие, а при объркването, което ще последва, ние ще можем да се измъкнем.

— Няма да стане, приятелю — изръмжа Хендъл. — В момента, когато видят, че вождът им е улучен от стрелата, те всички ще се струпат при входа на прохода. Ще ни открият за няколко минути. Балинор поклати глава и се усмихна леко, но неубедително.

— Не, няма, защото вниманието им ще бъде привлечено от някой друг. В минутата, в който вождът на гномите падне, някой от нас ще се покаже отново в прохода. Гномите ще бъдат толкова обезумели и така ще изгарят от желание да го пипнат, че няма да си губят времето да търсят някой друг. Така че ние ще можем да се измъкнем по време на объркването.

Предложението му беше посрещнато с мълчание и те се споглеждаха един друг с посърнали лица, с една и съща мисъл в главите.

— Всичко това звучи добре за всички с изключение за човека, който ще трябва да им се покаже — проговори Мениън разколебано. — Кой ще се заеме с тази самоубийствена задача?

— Планът е мой — заяви Балинор. — Мой дълг е да остана и да поведа гномите във Волфсктааг, докато успея да направя кръг и да ви настигна по-късно в края на Анар.

— Трябва да си луд, ако си мислиш, че ще те оставя да си припишеш всичките заслуги — заяви Мениън. — Ако улуча, ще остана да приема аплодисментите, ако не улуча…

Той млъкна и се усмихна, повдигаше от време на време рамене, потупваше Дюрън по раменете, докато другият го гледаше, без да може да повярва на ушите си. Балинор тъкмо се канеше да му се противопостави, когато Хендъл излезе напред, разтърси широката си глава и възрази.

— Планът е добър, но всички знаем, че след човека, който ще остане за примамка, ще тръгнат няколко хиляди гноми. Те ще се помъчат да го заловят или в най-добрия случай, ще го изчакат да напусне забранената зона. Този човек трябва да бъде някой, който познава гномите и техните методи. Той трябва да знае как да се бие срещу тях и как да оцелее. Във всеки случай този човек е джудже, което има зад гърба си цял живот на бойна закалка. Този човек ще бъда аз. — Освен това — добави мрачно той — колко пъти съм ви казвал за огромното им желание да ми вземат главата. Не биха пропуснали възможността след едно такова оскърбление.

— Вече ви казах — отново настоя Мениън. — Планът е…

— Хендъл е прав — прекъсна го рязко Балинор.

Другите го погледнаха изненадано. Само Хендъл знаеше, че взетото от човека от границата решение, колкото и противно да беше, е същото, което той щеше да вземе, ако беше в неговото положение.

— Изборът е направен и ние ще се придържаме към него. Хендъл ще има най-голяма възможност за оцеляване.

Той се обърна към якото джудже войн и протегна широката си ръка. Другият я стисна здраво, после бързо им обърна гръб и изчезна по пътеката в лек тръс. Думкането на барабаните и монотонното пеене се носеха провлачено от осветеното небе на запад.

— Завържете устите на младежите от Вейл, за да не могат да викат — нареди Балинор и изненада останалите трима с рязкостта на неочакваната команда.

Мениън не се помръдна. Стоеше като закован на мястото си и гледаше замислено пътеката, по която тръгна Хендъл минута преди това. Балинор се обърна към него и постави успокоително ръката си върху рамото му:

— Бъди сигурен, принц на Лий, че изстрелът ти заслужава неговата саможертва за нас.

Продължаващите да се мятат тела на хората от Вейл бяха бързо завързани за импровизираните носилки, а слабите им викове приглушени от здраво стегнати платнени превръзки Останалите четирима взеха торбите си и носилките, излязоха от прикритието на дърветата и се насочиха към отвърстието на Прохода на Джейд. Огньовете на гномите горяха ярко пред тях и осветяваха нощното небе с блестяща аура от жълта и оранжеви пламъци. Барабаните трещяха в отмерен ритъм, а шумът им удряше все по-оглушително в ушите на приближаващите се четирима мъже. Монотонното пеене се засили и накрая им се стори, че цялата гномска нация се е събрала там. Всички изпитаха чувството, че са попаднали в някакво зловещо нереално обкръжение. Сякаш се бяха загубили в този примитивен свят на полусънища, прекосяван както от простосмъртни, така и от духове, които изпълняваха странни ритуали с напълно непонятна цел. Стените на извисяващите се скали се издигаха назъбени от двете страни в нощното небе, далечни, но зловещи натрапници на малката сцена, която се разиграваше пред входа на Прохода на Джейд. Скалите проблясваха с множество светлини — червени, оранжеви и жълти, които се преливаха в преобладаващо тъмнозелено, танцуваха и премигваха в светлината на запаления от хората огън. Цветовете се отразяваха от твърдите скали, осветяваха меко мрачните лица на четиримата носещи носилките и за миг докосваха страха, който те се мъчеха да скрият.

Накрая мъжете се озоваха в коридора на прохода извън полезрението на пеещите гноми. Склоновете и от двете страни бяха стръмни и високи, северният беше почти гол, а южният обрасъл с малки дървета и гъсти храсталаци, които растяха толкова близо едни до други, че просто се задушаваха. Балинор мълчаливо направи знак на останалите да тръгнат нагоре по склона. Той поведе колоната, като търсеше най-безопасния преход и се движеше предпазливо нагоре към малките дървета, които растяха в по-високата част на планините. Не след дълго стигнаха до заслона на дърветата и Балинор ги подкани с глава да продължат бавно напред към отвора на прохода. Докато се придвижваха Мениън успяваше да зърне през пролуките на дърветата и храстите горящите долу огньове, които все още бяха пред тях. Ярките им пламъци почти не се виждаха от стотиците дребни, жилести фигури, които се клатеха ритмично в светлината и пееха дрезгаво и монотонно, търсейки душата на духовете на Волфсктааг. Устата му пресъхна, като си представи какво щеше да им се случи, ако ги откриеха. Помисли си с болка за Хендъл. Изведнъж се уплаши ужасно много за джуджето. Храсталаците и дърветата започнаха да се разреждат и да се отдръпват по-нависоко по склона. Четиримата вървяха приведени зад прикритието им, но сега напредваха по-бавно, по-несигурно, а Балинор не изпускаше от поглед гномите долу. Дюрън и Дейъл напредваха с котешка стъпка. Леките тела на елфите се движеха безшумно през сухите, крехки съчки и клонки и се сливаха с природата около тях. Мениън отново хвърли неспокоен поглед към гномите, този път по-отблизо. Жълтеникавите им тела се извиваха под такта на барабаните и лъщяха от потта, избила от часовете, прекарани в призоваване на боговете им и в молитви към планините.

Четиримата стигнаха до края на прикритието. Балинор посочи напред към ярдовете открито пространство, което се разстилаше между тях и гъстите гори на Анар, ширнали се отвъд. Разстоянието беше голямо, а между хората и подножието на прохода нямаше нищо, освен няколко редки, изсъхнали от слънцето туфи трева. Пеещите гноми се намираха точно под тях. Те се олюляваха в проблясъците на огъня и така бяха насядали, че можеха да видят всеки, който се опиташе да премине през ярко осветеното открито пространство на южния склон. Дейъл беше прав. Истинско самоубийство беше да се мъчат да се промъкнат незабелязани при това положение. Мениън погледна нагоре и бързо разбра, че по-нататъшните усилия да се изкачват с двамата ранени младежи от Вейл бяха на практика невъзможни заради отвесната скала. Тя се издигаше стръмно в небето в продължение на неколкостотин фута и някъде, много високо, съвсем леко се накланяше в неуморното си катерене към невидимия връх. Обърна се отново, за да погледне откритото пространство. Сега то му се стори по-голямо, по-далечно, отколкото преди. Балинор направи знак на останалите и те го заградиха в кръг.

— Мениън може да се придвижи до края на прикритието — прошепна той предпазливо. — След като си избере целта и улучи гнома, Хендъл ще отклони гнева им, като привлече вниманието им към себе си и ще ги повлече навътре е прохода, високо на другия склон. Той трябва вече да е стигнал. Когато гномите хукнат след него, ние ще прекосим откритото пространство колкото се може по-бързо. Не спирайте и не се оглеждайте, продължавайте все напред.

Останалите трима кимнаха с глава и очите на всички се впериха в Мениън, който свали големия ясенов лък от гърба си и провери тетивата. Изтегли една единствена дълга черна стрела, изгледа я изпитателно, за да види дали е наред. За миг се поколеба и погледна надолу през забуленото прикритие на дърветата към стотиците гноми в долината. Изведнъж осъзна какво се очаква от него. Той трябваше да убие човек не в сражение, не в открита битка, а от засада, скришом, без да даде възможност на другия да се самоотбранява. Инстинктивно усети, че няма да може да стори това, че не е закоравял в боевете войн като Балинор, че му липсват хладнокръвието и решителността на Хендъл. На моменти беше нахакан и смел, готов да се противопостави на всеки в открита борба, но не беше убиец. Обърна се за миг към другите и те веднага прочетоха всичко в погледа му.

— Трябва да го направиш — прошепна сурово Балинор, а очите му горяха с твърда непоколебимост.

Лицето на Дюрън беше полуобърнато и в полусянка — мрачно и застинало в несигурност. Дейъл погледна Мениън право в очите. Широките му очи на елф бяха уплашени от избора, пред който планинецът беше поставен, а младежкото му лице беше бледо и призрачно.

— Не мога да убия човек по този начин — каза сякаш на себе си Мениън и неволно поклати глава — дори за да спася живота им…

Той стоеше, а Балинор не откъсваше втренчения си поглед от него и чакаше.

— Всъщност, защо не? Ще го направя — заяви неочаквано Мениън след кратко размишление и погледна още веднъж към долината долу. — Само че по друг начин.

Без да обяснява повече той тръгна през групите от дървета. Вървя безшумно и бавно до самия край, едва не излезе от рехавото им прикритие. Очите му бързо изучаваха телата на гномите долу и накрая се спряха върху вожда в отдалечената страна на прохода. Гномът стоеше пред поданиците си, с високо вдигнато набръчкано жълто лице, а издадените му напред малки ръце държаха продълговат поднос с тлеещи въглени, които поднасяше в жертвоприношение. Стоеше неподвижен, докато водеше монотонното пеене с останалите вождове на гномите, с лице обърнато към входа на Волфсктааг. Мениън издърпа втора стрела от колчана и я постави пред себе си. После приклекна на едно коляно, излезе бавно от прикритието на малкото дърво, зад което се беше спрял, нагласи първата стрела и се прицели. Другите трима чакаха напрегнато, затаили дъх в края на листака и наблюдаваха стрелеца. За миг всичко сякаш замря. Чу се звук, който приличаше на издаден от рязкото отпускане на силно опъната струна шум, и стрелата политна към целта си. Почти като продължение на същото движение, Мениън закрепи втората стрела към тетивата, изстреля я със светкавична бързина и после се свлече неподвижен в прикритието на най-близкото дърво.

Стана толкова бързо, че успяха да проследят не движенията на стрелеца, а само сцената, която последва сред нищо неочакващите гноми. Първата стрела улучи продълговатия поднос в протегнатите ръце на пеещия вожд на гномите и я отпрати във въздуха като взрив от малки дървени тресчици. Блещукащи горящи червени въглени се разхвърчаха във всички посоки и се разпръснаха като дъжд от искри. В следващия момент, докато изумените и все още замаяни от тайнството на обряда гноми останаха за миг вцепенени и неуверени, втората стрела се заби болезнено в полуобърнатите и силно уязвими задни части на вожда. Той нададе ужасяващ вик, който се разнесе по цялата дължина и ширина на Прохода на Джейд. Моментът беше избран безпогрешно точно. Всичко стана толкова бързо, че дори злочестата жертва нямаше нито време, нито желание, да открива откъде е дошла неприятната атака или кой може да бъде извършителят предател. Вождът на гномите заподскача известно време ужасен и умиращ от болка, а гномите го наблюдаваха ту смутени, ту уплашени. Церемонията им беше нагло прекъсната и един от вождовете им беше предателски улучен от засада. Те се чувстваха унизени и бяха ужасно разгневени.

Секунди след като стрелите улучиха целта си, преди още гномите да дойдат на себе си, далеч навътре в прохода, на горния край на северния склон, се появи факел. Той подклаждаше огромен пожар, който лумна и се стрелна високо в небето, сякаш самата земя беше изригнала в отговор на виковете на отмъстителните гноми. Пред огромните пламъци стоеше набитата неподвижна фигура на джуджето Хендъл. Той беше вдигнал предизвикателно ръце. В едната стискаше здраво боздугана и го размахваше заплашително и пренебрежително пред очите на всички, които го гледаха. Смехът му кънтеше оглушително и ехото му се разнасяше от стените на скалата.

— Елате и застанете лице в лице с мен, червеи на земята! — ревеше той подигравателно. — Надигнете се и се бийте. Ясно е, че няма да бъдете заловени, докато седите там. Глупавите ви богове няма да могат да ви спасят от силата на едно джудже, камо ли от духовете на Волфсктааг!

Гневният вик, който се изтръгна от гномите, беше ужасяващ, Почти до един те се втурнаха към Прохода на Джейд, към надсмиващата им се от склона над тях фигура, твърдо решени да я разкъсат на парчета заради срама и унижението, на които ги подлагаше. Да посягаш на живота на вожд на гноми беше ужасно, но да се гавриш с религията и смелостта им беше непростимо. Някои от тях веднага разпознаха джуджето, съобщаваха името му на останалите и крещяха, искайки незабавно смъртта му. Когато гномите се втурнаха сляпо към прохода, забравили за церемонията, неугасили огньовете, четиримата мъже на склона скочиха на крака, хванаха здраво носилките с безценния товар и се затичаха ниско приведени през открития и незащитен южен склон. Ярката светлина на огньовете ги освети целите, а сенките им заприличаха на огромни призраци, които се движеха по скалата над бягащите им тела. Никой не се спираше да провери до къде са стигнали разгневените гноми. Устремили се бяха бясно напред, с очи приковани в убежището на тъмните гори на Анар, които се мержелееха в далечината.

Като по чудо стигнаха до подслона на гората. Спряха се, дишайки тежко, в студените сенки на големите дървета и се ослушаха. Под тях входът на прохода беше опустял. Останала беше само една малка група от гноми, един от които помагаше на ранения вожд да измъкне причиняващата му болка стрела. Тази гледка накара Мениън да се усмихне. Но усмивката му изчезна бързо, когато погледна към прохода, където огънят на северния склон продължаваше да гори буйно. Побеснелите гноми се катереха нагоре от всички страни, една безкрайна маса от малки жълтеникави тела, най-първите от които бяха почти стигнали до пожара. Хендъл не се виждаше никакъв, но по всичко изглеждаше, че е хванат в капан някъде на склона. Четиримата наблюдаваха само минута и после Балинор мълчаливо им даде знак да продължат. Проходът на Джейд остана зад гърба им.

В гъстите гори беше тъмно, когато светлината от огньовете на гномите се скри. Балинор постави Принца на Лий в началото на колоната и му нареди да се движи надолу по южния склон, за да намери път, който да ги изведе на запад. Не след дълго стигнаха до такава пътека и малката група навлезе в Централен Анар. Горите около тях закриваха почти цялата бледа светлина на далечните звезди. Младежите от Вейл отново започнаха да се мятат неистово в носилките и да стенат от болка въпреки стегнатите превръзки на устите им. Носачите започнаха да губят надежда за младите си приятели. Отровата се процеждаше бавно в телата и когато достатъчно количество от нея стигнеше до сърцата им, краят щеше да дойде внезапно. Четиримата мъже не можеха да знаят колко време остава на братята, нито пък да преценят на какво разстояние се намират от мястото, където може да им бъде оказана някаква медицинска помощ. Единственият, който познаваше Централен Анар, беше зад тях, хванат в капан във Волфсктааг, и се бореше за живота си.

Изведнъж, толкова внезапно, че четиримата не успяха да отскочат от пътеката, за да се скрият, от тъмнината пред тях изникна група гноми. За миг всички замръзнаха на място и започнаха да се взират при слабата светлина. Когато те разбраха кой стои срещу тях четиримата мъже бързо оставиха тежките носилки, минаха напред и застанаха в редица, за да препречат пътя. Гномите, които бяха десет или дванадесет на брой, се скупчиха за момент, а после един от тях изчезна сред дърветата.

— Изпратиха го да вика помощ — прошепна Балинор на другите. — Ако не се промъкнем край тях бързо, ще получат подкрепления и ще ни довършат.

Едва беше изрекъл тези думи и останалите гноми като нададоха смразяващ кръвта боен вик, се втурнаха към четиримата, с извадени къси мечове, които изглеждаха зловещи н проблясваха слабо. Безшумните стрели на Мениън и на братята елфи свалиха трима от тях в движение, преди останалите да се нахвърлят върху тях като освирепели кръвожадни вълци. Дейъл беше почти изваден от строя по време на нападението, остана някъде назад и за момент го изгубиха от поглед. Балинор стоеше здраво на краката си и огромният му меч разсече на две двама гноми с широкия си размах. Следващите няколко минути бяха разкъсвани от пронизителни викове и тежко дишане, докато биещите се ту нападаха, ту отстъпваха по тясната пътека. Гномите се опитваха да се промъкнат през мъжете пред тях, а четиримата защитници маневрираха и се мъчеха да се задържат между ожесточените нападателя и двамата си ранени спътници. Накрая всички гноми лежаха мъртви на пропитата с кръв пътека, телата ни като малки купчинки на слабата светлина на наблюдаващите звезди. Дейъл беше сериозно ранен в ребрата и трябваше да бъде превързан, а Мениън и Дюрьн бяха покрити с множество малки рани. Балинор не беше засегнат. Леката метална ризница под разкъсания му плащ беше предпазила тялото му от ударите на гномите.

Четиримата спряха само колкото да превържат раната на Дейъл в ребрата, след което взеха носилките и продължиха с още по-бързо темпо по обезлюдената пътека. Сега имаха и друга причина, за да бързат. Гномите ловци бързо щяха да тръгнат да ги преследват, когато откриеха убитите си другари. Мениън се мъчеше да отгатне часа по разположението на звездите и по времето, през което бяха се движила след залязва нето на слънцето в планините Волфсктааг. Но единственото, което успя да заключи беше, че е ранно утро. Планинецът усета как последният сигнал на умората започна да пълзи по болящите го ръце а по напрегнатите мускули на гърба, докато следваше бързо широкоплещестия Балинор, който водеше колоната.

Всички бяха на ръба на изтощението, телата им обезсилени от целодневното ходене и от срещите им първо с чудовището във Волфсктааг, а после с гномите. Държаха се на краката си най-вече защото знаеха какво щеше да се случи на младежите от Вейл, ако спрат. Въпреки това 30 минути след кратката схватка с ариергарда на гномите Дейъл просто се срина на земята от загубата на кръв и от пълно изтощение. Минаха няколко минути, докато другите го съживят и вдигнат отново на крака. Но темпото, с което продължиха, беше чувствително забавено. Няколко минути по-късно Балинор беше принуден да спре и да разреши толкова необходимата на всички почива. Те се сгушиха безшумно встрани от пътеката и се заслушаха ужасени в засилващата се врява около тях. Викове и приглушени удари на барабани, все още далечни, отново се разнесоха след сблъсъка им на пътеката. Очевидно гномите бяха предупредени за присъствието им и бяха вдигнали на крак много ловни групи, които ги преследваха. Сякаш цялата гора на Анар беше изпълнена с разгневени гноми, които дебнеха наоколо и се опитваха да открият врага, който им се беше изплъзнал на пътеката, убил десетина от техните хора и избягал. Мениън сведе уморен поглед към младежите от Вейл. Лицата им бяха бели и покрити с плътен слой пот. Чуваше ги как стенат през платнените превръзки, виждаше как крайниците им се свиват в конвулсии, докато отровата проникваше упорито в отпадащите им тела. Гледаше ги и изведнъж изпита чувството, че някак ги беше изоставил точно когато бяха имали най-голяма нужда от него. Сега те щяха да платят цената за това, че ги беше предал. Вбеси се, когато се замисли за цялата тази налудничава идея да отидат до Паранор я да възстановят някаква реликва от друга епоха. На всичкото отгоре, изобщо не бяха сигурни, че тя ще ги спаси, тях или всички хора на четирите земи, от същество като Господаря на магиите. Но въпреки угризенията си знаеше, че сега не трябва да поста вя под въпрос нещо, което още в началото бяха приели като нещо доста несигурна Погледна уморено Флик и се зачуди защо не бяха успели да станат по-добри приятели.

Внезапното предупредително изшъткване на Дюрън ги накара да се отдръпнат бързо от откритата пътека и заедно с тежките носилки да се приютят в уединението на големите дървета. Притиснаха се плътно до земята и чакаха, затаили дъх. Минута по-късно отчетливият звук на тежки ботуши отекна по пустата пътека и видяха, че от посоката, от която бяха дошли, се приближава група гномски воини, маршируващи в тъмнината към укритието им. Балинор веднага разбра, че са прекалено много, за да се бият с тях и постави ръката си върху възбудения Мениън, за да го предпази от някое необмислено действие. Гномите се движеха по пътеката, подредени в боен ред, жълтите лица изглеждаха каменни в светлината на звездите, а широко отворените им очи шареха неспокойно наоколо в тъмнината. Те стигнаха до мястото, където групата се беше скрила и продължиха нагоре без да се спрат. Не усетиха, че плячката им беше само на няколко крачки от тях. Когато изчезнаха от погледа и вече не се чуваше никакъв звук от тях, Мениън се обърна към Балинор.

— С нас е свършено, ако не намерим Аланон. Няма да можем да изминем още една миля, носейки Ший и Флик, ако някой не ни помогне!

Балинор кимна бавно, но не каза нищо. Много добре знаеше в какво положение се намират. Но знаеше и нещо друго. Още по-лошо щеше да бъде, ако спряха сега, или ако ги заловяха, или ако втори път се сблъскаха с гномите. А и не можеха ла оставят братята в тези гори и да се надяват, че ще ги намерят, след като получат помощ Това беше прекалено голям риск. Направи знак на останалите да станат. Без да проговорят те вдигнаха носилките и подновиха изтощителния си поход по горската пътека и сега знаеха, че гноми има и пред тях, и зад тях. Мениън отново се запита какво ли се беше случило на храбрия Хендъл. Струваше му се невъзможно дори находчивото джудже със всичките му умения в бойното изкуство в планински условия да е успяло да се измъкне от разгневените гноми. Във всеки случай джуджето едва ли беше в по-лошо състояние от тях, скитащи се в Анар с ранени хора и без надежда за помощ. Мениън изобщо не се съмняваше в изхода, ако гномите ги откриеха отново преди да са стигнали на безопасно място.

Острият слух на Дюрън отново долови шума на приближаващи се крака и всички хукнаха към укритието на големите дървета. Тъкмо се бяха отдръпнали от откритата пътека и залегнали сред храстите в гората, когато пред тях се появиха фигури. Дори в слабата светлина на звездите острите очи на Дюрън успяха веднага да различат водача на малката група — огромен мъж в дълга черна роба, загърната леко около тялото му. Беше Аланон. Но внезапните предупредителни жестове на Дюрън възпряха въздишките на облекчение, които Мениън и Балинор бяха готови да изпуснат. Взряха се в тъмнината и видяха малките, облечени в бели наметала фигури, които съпътстваха историка и беше повече от сигурно, че те са гноми.

— Не, почакайте малко — нареди бързо Балинор и ги накара да легнат, докато групата се приближаваше към укритието им.

Високата фигура на Аланон се движеше бавно по пътеката. Той очевидно не бързаше, а дълбоките му очи гледаха право напред, докато вървеше. Тъмните му вежди бяха събрани в дълбок размисъл. Мениън инстинктивно усети, че ще бъдат открити и напрегна мускулите си за скок върху пътеката, където първият му удар щеше унищожи предателя. Знаеше, че няма да има втора възможност. Облечените в бели наметала гноми следваха покорно водача си, без да маршируват в някакъв ред, а вървяха разбъркано и с явно безразличие. Аланон внезапно спря и се огледа наоколо, сепнато, сякаш беше усетил присъствието им. Мениън се приготви за скок, но една тежка ръка сграбчи рамото му и го притисна към земята.

— Балинор — извика високият странник, закова се на място и погледна очаквателно. — Пусни ме — викна гневно Мениън на принца на Калахорн.

— Те нямат оръжие! — Гласът на Аланон го отрезви и го накара да се вгледа отново в облечените в бели наметала гноми до високия мъж. Оръжия не се виждаха.

Балинор се изправи бавно и се доближи до откритото място, стиснал здраво в ръката си големия меч. Мениън беше точно зад него и забеляза слабата фигура на Дюрън сред дърветата, със стрела на тетивата. Аланон се доближи, въздъхна облекчено и протегна ръка на Балинор. Но бързо се спря, когато забеляза лекото недоверие, което се четеше в очите на човека от границата и нескритото огорчение, изписано на лицето на планинеца. Той като че ли се пообърка за момент, но погледна отново малките фигури, които стояха неподвижно пред него.

— Не се притеснявайте, всичко е наред — обясни той бързо. — Това са приятели. Нямат оръжие и не изпитват злоба към вас Те са лечители, лекари.

За момент никой не помръдна. После Балинор върна в ножницата големия си меч и пое протегнатата ръка на Аланон. Мениън направи същото, все още притеснен от гномите, които чакаха на пътеката.

— А сега ми кажете какво се случи — нареди Аланон, който отново беше взел в ръцете си командването на уморената група. — Къде са другите?

Балинор набързо му разказа какво ги беше сполетяло във Волфсктааг, за погрешния избор на пътеката при разклонението, за битката след това със съществото в развалините на града, за пътешествието им до прохода и за плана, който ги преведе край насъбралите се гноми. Когато чу за раните на младежите от Вейл, Аланон веднага заговори на гномите, които го придружаваха и съобщи на подозрителния Мениън, че те могат да излекуват раните на приятелите му. Гномите бързо се доближиха до ранените и се засуетиха над тях с явна загриженост, като извадиха някаква течност от мускалите, които носеха. Мениън ги гледаше неспокойно и се чудеше защо тези гноми бяха различни от останалите. Когато Балинор завърши разказа си, Аланон поклати възмутено глава.

— Грешката е моя, не съм дооценил нещата — промърмори той гневно. — Гледах прекалено много напред в пътуването, а не обръщах достатъчно внимание на непосредствените опасности. Ако тези двама младежи умрат, цялото пътуване ще бъде напразно!

Отново заговори на суетящите се гноми и един от тях тръгна бързо нагоре по пътеката към прохода на Джейд.

— Изпратих го да разбере нещо за Хендъл. Ако нещо му се случи, единственият виновник за това ще бъда аз.

Нареди на гномите лекари да вземат младежите от Вейл и цялата група се насочи по пътеката на запад. Носачите вървяха отпред, а всички останали от изтощената група след тях. Раната в реброто на Дейъл също беше превързана отново и сега той можеше да ходи без помощ. Докато се движеха по пустата пътека Аланон им обясни защо в този район няма да срещнат ловни групи на гноми.

— Приближаваме се до земята на сторите, на гномите, които ме придружават — каза той. — Те са лечители, живеят отделени от останалата гномска нация и от всички други раси. Посветили са живота си да помагат на всички, които се нуждаят от подслон или медицинска помощ Управляват се сами, живеят настрана от дребните дрязги на другите нации, нещо, което повечето хора не биха успели да направят. Всички в тази част на света ги уважават и почитат. Земята им, в която скоро ще навлезем, се нарича Сторлок. Тя е свята и нито една ловна гномска група не би се осмелили да я прекоси, ако не бъде поканена. Уверявам ви, тази нощ покани няма да има.

Продължи да обяснява, че от дълги години е приятел с тези безобидни хора, споделя с тях тайните им, живее заедно с тях по няколко месеца. На сторите може да се разчита, гарантира той на Мениън и го увери, че ще излекуват всичко, което не е наред с младите от Вейл. Те били най-добрите лечители в света и не случайно дошли с историка, когато той се върнал в Анар, за да се срещне с групата при прохода на Джейд. Чул за странните събития от устата на един бягащ гном, който срещнал на пътеката в края на Сторлок. Гномът бил убеден, че духовете на земята табу са се запътили, за да ги унищожат всичките. Тогава Аланон помолил сторите да го придружат в търсенето на приятелите му. Опасявал се, че може да са ранени при прохода.

— Нямах представа, че съществото, което усетих в онази долина във Волфсктааг, може да бъде толкова интелигентно, че да махне знаците след като съм отминал — призна той гневно. — Трябваше да го допусна и да поставя други знаци, за да съм сигурен, че ще заобиколите онова място. И още по-лошо, минах през прохода на Джейд в ранния следобед без да разбера, че същата вечер ще се събират, за да прогонват горските духове. Май съм ви подвел жестоко.

— Всички допуснахме грешки — заяви Балинор. — Ако бяхме по-бдителни, нямаше да ни се случи това, което ни се случи. Важното е Ший и Флик да бъдат излекувани и да се опитаме да направим нещо за Хендъл преди гномите да са го открили.

Известно време вървяха мълчаливо, подтиснати, прекалено уморени, за да мислят за по-нататъшното развитие на нещата. Вниманието им беше съсредоточено единствено върху това, да поставят единия си крак пред другия, докато стигнат обещаната сигурност на сторското селище. Пътеката се виеше безкрай през дърветата на анарската гора и скоро четиримата загубиха всякакво чувство за време и място, мозъците им се бяха притъпили в сънливо изтощение. Нощта бавно отмина и първите проблясъци на утринната зора се появиха неочаквано на източния хоризонт. Те все още не бяха стигнали целта си. Час по-късно видяха светлината на горящите в селото на сторите нощни огньове, които се отразяваха в дърветата около уморените пътници. Озоваха се в селото, заобиколени от приличащи на призраци стори, загърнати в същите бели наметала. Те ги наблюдаваха с тъжни, немигащи очи, докато I им помагаха да се приютят в една от ниските сгради.

Щом влязоха членовете на групата се сринаха безмълвно върху меките легла, прекалено уморени, за да се измият и дори да се разсъблекат. След секунди всички вече спяха, освен Мениън Лий. С присъщата си прекалена възбудимост, той се съпротивляваше на изкушението да потъне в дълбок успокоителен сън и оглеждаше бавно със замъглените си очи стаята. Търсеше Аланон, но не го откри. Надигна се бавно от мекото легло и се запъти уморено към затворената дървена врата, която смътно си спомняше, че води към друга стая. Натисна силно вратата, притисна ухото си до процепа в страничната част на касата и се заслуша в откъслечните разговори между историка и сторите. Странните дребни хора бяха убедени, че младежите от Вейл ще се възстановят, ако лежат в покой и бъдат подложени на специално лечение. После внезапно вратата в другата стая се отвори. Влязоха няколко души. Невъзможно беше да се разбере какво говорят, защото гласовете им се смесиха с възклицания на тревога и ужас. Гърленият глас на Аланон се извиси с ледена яснота.

— Какво разбрахте? — полита той. — Толкова ли е страшно, както се опасявахме?

— Хванали са някого в планината — беше тихият отговор. — Невъзможно беше да се разбере кой е бил той, нито какво точно се е случило, докато го довършат. Разкъсали са го на парчета. Хендъл!

Потресен, въпреки изтощението си, планинецът се изправи и олюлявайки се, се върна в очакващото го легло. Не можеше да повярва, че е чул добре. Дълбоко в себе си почувства огромна празнота. Сълзи на безпомощен гняв се надигаха, но не успяваха да стигнат до сухите му очи, докато принцът на Лий най-после потъна в успокоителен сън.