Тери Брукс
Мечът на Шанара (11)

ГЛАВА 11

След като изминаха още десетина мили в планините Волфсктааг, Аланон им каза да спрат. Проходът на примката и опасността да бъдат нападнати от гномите отдавна бяха останали зад гърба им и сега те вече бяха навътре в гората. Вървели бяха бързо и до момента не се беше случило нищо, което да ги обезпокои. Пътят беше широк и чист, а теренът равен, въпреки че се бяха изкачили на няколко мили нагоре в планината. Въздухът беше свеж и прохладен, така че пътуването им беше почти приятна Топлото следобедно агънце грееше ярко и светлината му повдигаше духа на групата. В тази планина горите бяха разпръснати, отделени от стърчащи хребети и върхове, които бяха голи и покрити със сняг. Открай време това беше забранена страна, дори и за джуджетата, но никой не забеляза признаци на нещо необичайно, което би могло да бъде сигнал за тревога. Разнасяха се всичките нормални звуци на гората — от резониращото цвъртене на насекомите до веселото чуруликане на пъстроцветни птички с различни форми и размери. Изглежда бяха направили разумен избор на пьтя до палатите на Паранор, които все още бяха далеч.

— След няколко часа ще спрем да пренощуваме — каза високият странник, след като ги събра около себе си. — Но рано сутринта ще ви напусна, за да разузная пътя напред, да проверя дали зад Волфсктааг няма някакви следи от Господаря на магиите и помощниците му. След като свършим с прехода на тези планини и на един къс участък в горите на Анар, ще трябва да прекосим равнините отвъд тях и да стигнем до Зъбите на дракона, точно под Паранор. Трябва да разбера дали съществата от Северната земя или техните съюзници не са блокирали входа, за да можем бързо да изберем друг път.

— Сам ли ще тръгнеш? — попита Балинор.

— Мисля, че за всички ни ще бъде по-добре, ако тръгна сам. Опасността за мен е малка, а всеки от вас ще се нуждае от помощта на другия, когато отново стигнете до горите на централен Анар. Подозирам, че групите от гноми ловци ще наблюдават всички проходи, които извеждат от тези планини, за да се уверят, че няма да ги напуснете живи. Хендъл може да ви прекара през тези клопки не по-зле от мен. Ще се опитам да ви пресрещна някъде по пътя преди да стигнете до равнините.

— По кой път ще тръгнеш? — попита неразговорливото джудже.

— Проходът на Джейд предлага най-добро прикритие. Ще маркирам пътя с малки парчета плат, както правех досега. Червеното ще означава опасност. Следвайте белият цвят и всичко ще е наред. А сега да продължим още малко, докато все още е светло.

Тръгнаха през Волфсктааг и вървяха докато слънцето потъна зад очертанията на планините на запад и пътеката пред тях престана да се вижда ясно. Тази нощ нямаше луна, макар че звездите хвърляха мъждив блясък върху назъбения пейзаж. Групата се разположи под висок остър зъбер на скала, който се издигаше на няколкостотин фута над тях и приличаше на голям меч, врязващ се рязко в тъмното небе. Срещу скалата имаше групи от високи дървета, които заобикаляха лагера в полукръг — добро прикритие от всички страни. Втора вечер ядоха студена храна. Все още не искаха да палят огън, който можеше да разкрие присъствието им. Хендъл направи график за охрана на лагера през цялата нощ. Практика, която, според него, беше необходима във вражеска страна. Всички се редуваха, като всеки седеше на пост по няколко часа, докато другите спяха. След вечерята нямаше почти никакви разговори. Завиха се в одеялата си почти веднага, уморени от дългото ходене през деня.

Ший поиска да бодърства пръв, защото изгаряше от желание да вземе някакво участие като член на групата. Все още изпитваше чувството, че не е допринесъл) почти с нищо, докато другите бяха рискували живота си за него. Отношението на Ший към пътуването до Паранор се промени значително през изминалите два дни. Започна да осъзнава колко важно е да вземат Меча на Шанара, колко много хора от Четирите земи зависят от него, за да бъдат защитени от Господаря на магиите.

Преди той бягаше от опасността на Носителите на черепи и от наследството си като потомък на рода Шанара. Сега вървеше към една още по-голяма заплаха, сблъсък със сила, толкова внушителна, че границите й никога не са били определяни, и то под закрилата на куража само на седем простосмъртни мъже. Ший знаеше с какво ще се сблъска, но дълбоко в себе си усещаше, че ако се откаже да продължи, ако се откаже от малкото, което беше дал, той щеше да се превърне в жалък предател както на родството си с елфите, така и на човека. Той щеше най-бездушно да опровергае гордостта, която изпитваше от загрижеността си за сигурността и свободата на хората. Знаеше, че дори сега да му кажеха, че не ще може да успее, той трябваше да опита.

Аланон си легна без да каже дума на никого и за секунди заспа. Ший наблюдаваше неподвижното му тяло по време на двучасови я си пост и после се оттегли, когато Дюрън го смени. Когато Флик се събуди след полунощ, за да заеме поста си, водачът им се поразмърда и се надигна бавно, загърнат злокобно в големия си черен плащ. Флик си помисли, че изглежда точно такъв, какъвто го беше видял за пръв път по пътя за Шейдската долина. Постоя за момент и погледа спящите, после обърна поглед към Флик, който стоеше неподвижен на един камък. След това, без да каже дума, без да направи никакъв жест, тръгна по пътеката, която го отдалечаваше от тях и изчезна в тъмнината на гората.

През останалата част от нощта Аланон вървя без да спира, за да стигне до Прохода на Джейд в централен Анар и в равнините на запад от него. Тъмната му фигура се плъзгаше през смълчаната гора като сянка, която докосва земята само за миг и продължава бързо напред. Изглеждаше нереален. Преминаваше край малките същества, които го зърваха и го забравяха. Той нито ги променяше, нито ги оставяше съвсем същите, след като ги отминеше, а запечатваше незаличимия си образ в неразбиращите им главици. Отново се замисли за пътуването, което правеха до Паранор. Разсъждаваше върху това, което той знае, но никой друг не би могъл да знае и изпита ужасно чувство на безпомощност пред предстоящите събития, които можеха да се окажат отминаването на една епоха. Другите само подозираха ролята му в това, което се беше случило, в това, което предстоеше да се случи, но единствено той беше принуден да живее с истината за собствената си съдба, и за тяхната съдба. Изропта на глас при тази мисъл. Ненавиждаше всичко, което се случваше, но знаеше, че той просто няма избор. Дългото му слабо лице приличаше на черна маска на нерешителност на фона на смълчаните дървета, край които минаваше при самотния си преход. Лице, набраздено с дълбоки бръчки на тревога, но непреклонно, с вътрешна твърдост, която щеше да подхранва душата, когато сърцето си отидеше. Зазоряването го свари в една особено гъста гора, която се простираше на няколко мили напред в хълмистата местност. Веднага забеляза, че тази част на гората е изумително тиха, сякаш някаква особена смърт беше докоснала с ледената си ръка земята. Пътят зад него беше внимателно маркиран с малки ленти бял плат. Забави крачка. Досега не беше забелязал нищо, което да го обезпокои, но сега някакво шесто чувство се надигна в пъргавия му ум и го предупреждаваше, че нещо не е наред. Стигна до място, където пътеката се разклоняваше. Едното отклонение, широка, чиста пътека, която приличаше на едновремешен главен път, водеше наляво и надолу, вероятно към огромна долина. Трудно можеше да се определи точно, защото дърветата се извисяваха над всичко и закриваха от погледа пътя след първите неколкостотин ярда. Втората пътека беше обрасла с гъсти шубраци. През нея не можеха да минат двама души, без да я разчистят, за да я разширят. Тясната пътека водеше нагоре към висок хребет, разположен под ъгъл към Прохода на Джейд.

Изведнъж мрачният историк настръхна, когато усети присъствието на друго същество, безспорно зла форма на живот, някъде по-надолу по пътеката, която водеше към невидимата долина. Не се чуваше шум от някакво движение. Каквото и да беше, то предпочиташе да лежи и да чака жертвите си на пътека. Аланон бързо откъсна две ленти плат, едната червена, другата бяла. Върза червения плат на по-широката пътека, която водеше към долината, а белия плат на по-малката пътека, която водеше към хребета. Когато изпълни задачата си се спря и отново се заслуша. Продължаваше да усеща присъствието на съществото надолу по пътя към долината, но не успя да забележи някакво движение. То в никакъв случай не беше по-силно от него, но щеше да бъде опасно за мъжете, които го следваха. След като за последен път провери лентите от плат, той безшумно пое по тясната пътека към хребета и изчезна в гъстите шубраци.

Измина почти час преди съществото, което лежеше дебнешком в долината, да се реши да разузнае. То беше високо интелигентно, нещо, което Аланон не отчете, и знаеше, че онзи, който беше минал отгоре, беше усетил присъствието му и умишлено беше избягнал този път. Освен това знаеше, че способностите на този човек бяха далеч по-големи от неговите. Затова лежа безшумно в гората и го изчака да си отиде. Реши, че беше чакало достатъчно дълго. Минути по-късно то се взря напрегнато в затихналото разклонение на главния път, където двете ленти плат се вееха леко в слабия горски вятър. Каква глупост са тези знаци, помисли си лукавото същество и тромаво повлече напред огромното си туловище с неправилна форма.

Последен на пост стоя Балинор и когато зората се пукна рязко със заслепяващи златисти лъчи над източния планински хоризонт, високият обитател на граничната зона внимателно пробуди останалите от групата от спокойния им сън и те усетиха студа на ранното утро. Бързо се оправиха, погълнаха набързо закуската и докато се опитваха да се стоплят във все още хладния въздух на слънчевия ден, събраха мълчаливо багажа си и се приготвиха за прехода за деня. Някой попита за Аланон и Флик сънливо отговори, че историкът беше потеглил някъде около полунощ, без да му каже нещо. Никой не се изненада, че бяха напуснати безмълвно, и повече не коментираха въпроса.

След половин час групата беше на пътеката, водеща на север през горите на Волфсктааг. Вървяха безшумно, без почти никакви разговори, в същия ред както преди. Хендъл беше отстъпил мястото си на водач на надарения Мениън Лий, който се движеше с безшумната грациозна походка на котка през преплетените клони и храсталаци по покритата с листа земя.

Хендъл изпитваше особено уважение към принца на Лий. След време той нямаше да има равен на себе си като обитател на гората. Но джуджето знаеше и още нещо. Планинецът беше прибързан и все още неопитен, а в тези земи оцеляваха само предпазливите и улегналите. Но практиката беше единственият добър учител. Ето защо джуджето неохотно позволи на младия търсач на следи да води групата, а то следеше с четири очи всичко, което се появяваше на пътеката пред тях. Почти веднага вниманието на джуджето беше привлечено от една особено смущаваща подробност, която спътникът му изобщо не забеляза. На пътя нямаше никакъв знак от мъжа който беше минал само няколко часа преди тях, Хендъл разгледа много щателно земята, но не можа да забележи дори и най-малка следа на човешки крак. Лентите от бял плат бяха поставени на редовни интервали, точно както беше обещал Аланон. Но нямаше никакви следи от минаването му. Хендъл знаеше разказите за загадъчния странник и беше чувал, че той притежава невероятни способности. Но никога не беше допускал, че е такъв завършен следотърсач, че да може напълно да заличи следите си. Джуджето беше силно озадачено, но реши да не го споделя с другите. В края на колоната Балинор също си мислеше за загадъчния мъж от Паранор, за историка, който знаеше ужасно много неща, без някой да беше подозирал това, за пътешественика, който изглежда е бил навсякъде, но за когото се знаеше толкова малка Като дете беше виждал Аланон от време на време в кралството на баща си, но много смътно си го спомняше. Мрачен странник, който идваше и си отиваше без предупреждение, който винаги беше толкова мил към него, но никога не беще предлагал да му разкаже собствената си загадъчна съдба. Осведомените мъже на всичките земи познаваха Аланон като учен и философ, който няма равен на себе си. Други го познаваха само като скитник, който живее благодарение на добрите си съвети и притежава учудващо мрачен здрав разум, който никога никой не беше уличил в някаква грешка. Балинор се беше учил от него и можеше да се каже, че беше започнал да му се доверява едва ли не сляпо. Въпреки това той никога не беше разбирал истински историка. Поразсъждава още малко върху това и внезапно го осени една мисъл, почти като ненадейно откровение. Даде си сметка, че през цялото време, Прекарано с Аланон, той никога не беше забелязал някакъв признак на остаряване.

Пътят започна да се изкачва и стеснява, а големите дървета на гората и гъстите храсталаци прилепнаха в плътни стени. Мениън добросъвестно беше следил белите ленти плат и не се съмняваше, че те сочат правилната посока. Но след като пътят стана забележимо по-труден от преди, той, без да се усети, започна сам да проверява. Беше почти обяд, когато пътеката неочаквано се разклони и изненаданият Мениън се спря.

— Странно. Разклонение в пътя, а никакъв знак. Не мога да разбера защо Аланон е отминал, без да остави знак.

— Нещо трябва да се е случило на знака — каза Ший и въздъхна тежко. — Кой път да поемем?

Хендъл изучаваше внимателно земята. По пътеката, която водеше нагоре към хребета имаше следи от минаването на някой. Неотдавна паднали клонки и листа. По долната пътека обаче имаше следи от стъпки, макар и много бледи. Инстинктивно усещаше, че нещо опасно лежи по единия, а може би и по двата пътя.

— Това никак не ми харесва. Тук има нещо нередно — измърмори той неопределено. — Знаците са объркани, може би нарочно.

— Възможно е всичките тези приказки, че тази земя е табу, в крайна сметка да не са измислица — предположи Флик сухо и седна на едно паднало дърво.

Балинор мина напред и се посъветва набързо с Хендъл за посоката, в която се намира проходът на Джейд. Хендъл призна, че по долния път ще стигнат най-бързо, пък и той очевидно е главният. Но нямаше начин да разберат по кой път е тръгнал Аланон. Накрая Мениън вдигна отчаяно ръце и настоя най-после да вземат някакво решение:

— Всички знаем, че Аланон не би минал по този път, без да остави знак. Така че единственият възможен извод е, или че нещо се е случило на знаците, или че нещо се е случило на самия него. И в двата случая не можем да седим тук и да чакаме да открием отговора. Той каза, че ще се срещнем при Прохода на Джейд, или зад гората, затова предлагам да тръгнем по долния път — най-бързия.

Хендъл отново им каза, че е объркан от знаците по долния път. Натрапчивото му усещане, че там има нещо опасно, се беше появило и у Ший в момента, в който пристигнаха на мястото и не намериха ленти плат. Балинор и останалите поспориха разгорещено няколко минути и накрая приеха предложението на планинеца. Ще тръгнат по най-бързия път но ще бъдат ужасно нащрек, докато не излязат от тези тайнствени планини.

Смениха реда на колоната и поставиха Мениън за водач. Спуснаха се бързо по полегатия долен път. Той ги водеше към долина, закрита от големи дървета, които растяха плътно едно до друго мили наред във всички посоки. Много скоро пътят започна удивително да се разширява, дърветата и храстите се отдръпнаха, а теренът се изравни и наклонът стана почти незабележим. Страховете им започнаха да се разсейват, когато ходенето стана по-леко. Очевидно беше, че дълги години пътят е бил главно шосе за обитателите на тази земя. Вървели бяха не повече от час, когато стигнаха долината. Трудно беше да се каже къде точно се намираха поради планинските вериги, които ги заобикаляха отвсякъде. Гората закриваше всичко от погледа освен пътеката непосредствено пред тях и безоблачното синьо небе над тях.

След кратко пътуване през долината групата забеляза необикновена структура, която се издигаше пред дърветата като огромна рамка. Сякаш беше част от гората около нея, с изключение на това, че елементите й бяха прави. След малко те се озоваха достатъчно близко и видяха, че това е поредица от гигантски, покрити с ръжда греди, които опасяват като в рамка квадратни късове от откритото небе. Групата автоматично забави крачка, огледа се внимателно, за да се увери, че това не е някакъв капан, поставен за непредпазливи пътници. Но нищо не помръдна и те продължиха да се доближават, заинтригувани от структурата, която се издигаше мълчаливо пред тях.

Изведнъж пътят свърши и странната рамка се разкри напълно пред очите им. Огромните метални греди, захабени от времето, изглеждаха все така яки, каквито са били през изминалите векове. Те бяха част от един голям навремето град, построен толкова отдавна, че никой вече не си спомняше за съществуването му. Град, забравен като долината и планините, в които се намираше — последен паметник на цивилизацията на изчезнали същества. Металната рамка беше здраво поставена в огромна основа от нещо като камък, който сега се ронеше и рушеше от времето и годините. На места се виждаха останки от някогашни стени. Много от загиващите сгради бяха скупчени на групи. Те се простираха на няколко стотици ярда пред пътниците и завършваха там, където стената на гората отбелязваше края на немощната намеса на човека пред неунищожаемата природа. Вътре в самите структури и по основата на рамката растяха храсти и малки дървета в огромно изобилие и по-скоро изглеждаше, че те задушават до смърт града, а не че времето го руши. Групата съзерцаваше в гробно мълчание това странно свидетелство за друга епоха, дело на хора като тях отпреди толкова много години. Ший изпита остро чувство на безсмислие при вида на зловещите рамки, умореният живот на които ръждата бавно преяждаше и отнемаше.

— Какво е това място? — попита той тихо.

— Останките на някакъв град — вдигна рамене Хендъл, като се извърна към младежа от Вейл. — Струва ми се, че това място е пусто от векове наред.

Балинор се доближи до най-близката структура и потърка металната греда. Огромни прашинки от ръжда и мръсотия се посипаха като дъжд и отдолу се показа мътен стоманеносив цвят, който показваше, че в постройката все още имаше някаква сила. Другите от групата последваха човека от границата, когато той се доближи бавно до основата и загледа внимателно наподобяващата камък структура. Минута след това се спря до един ъгъл и изчетка ръждата и мръсотията от повърхността. Отдолу се показа една единствена дата, която все още се виждаше в рушащата се стена. Всички се наведоха, за да я разчетат.

— Та този град е съществувал преди Великите войни! — възкликна Ший изумен. — Не мога да повярвам. Това трябва да е най-древната структура, която все още съществува. — Спомням си какво ни каза Аланон за хората, които са — живели по онова време — каза Мениън, отдал се за момент на смътни спомени. — Той каза, че този век бил велик. Дори да е така, всичко, което той може да ни покаже, е само това. Нищо друго, освен няколко метални пръти.

Балинор и Хендъл се притесняваха от това спиране. Но се съгласиха да починат малко, стига да не се разпръскват. Ший се доближи до следващата сграда, придружен от Флик. Хендъл седна и погледна подозрително огромните рамки. Противен му беше всеки момент от престоя им в тази метална джунгла, толкова различна от собствената му горска родина. Другите последваха Мениън от другата страна на сградата, на която току-що бяха научили датата, и откриха част от име, издълбано върху паднал къс стена. След няколко минути Хендъл се улови, че мечтае за Кълхейвън и за семейството си, и моментално застана нащрек: всички бяха наоколо, но Ший и Флик се бяха отдалечили към лявата част на мъртвия град — те продължаваха да разглеждате любопитство разпадащите се останки и търсеха следи от древната цивилизация. В този момент усети, че чува само тихите гласове на спътниците си. Заобикалящата ги гора беше потънала в мъртвешка тишина. В спокойната долина нямаше дори лек полъх на вятър, нямаше дори една прелитаща над тях птичка, не се чуваше резониращо бръмчене дори на едно насекомо. Собственото му тежко дишане отекваше дрезгаво в напрегнатия му слух.

— Нещо не е наред — промърмори той на глас, а ръката му инстинктивно посегна към тежкия боен боздуган.

В този момент Флик забеляза нещо матово бяло на земята от едната страна на сградата, която Ший и той изучаваха, скрито отчасти от основата. Изгарян от любопитство, той се доближи до предмета, който приличаше на пръчки с различна големина и форма, разхвърляни безразборно наоколо. Ший не забеляза интереса на брат си и се отдалечи от сградата, загледан като омагьосан в останките на друга структура. Флик се приближи, но все още не можеше да разбере, дори и от няколко стъпки разстояние, какво представляват белите пръчки. Едва когато се надвеси над тях и видя мътния им блясък върху черната земя, осветена от следобедното слънце, разбра, изтръпнал до премаляване, че това са кости.

Джунглата зад набития младеж от Вейл се разцепи и клонки и клечки се разхвърчаха с оглушителен трясък. Сивкав ужас с много крайници и с чудовищни размери се измъкна от укритието си. Кошмарна мутация на човешка плът и машина с уродливи крака, които крепяха покритото с твърда козина тяло, състоящо се наполовина от метално покритие, наполовина от плът. Насекомоподобна глава се поклащаше от време на време върху метален врат. Пипала, които завършваха със сензори, се спускаха леко над две искрящи очи и свирепи челюсти, които потракваха гладно. Създадено от хората на друга епоха, за да служи на господарите си, то беше надживяло масовото унищожение, което ги беше заличило от лицето на земята. Но оцеляло и запазило вековното си съществуване с метални части, присадени към разпадащото се тяло, то се беше превърнало в злочеста аномалия. И още по-лошо. Започнало беше да се храни с плът.

Нахвърли се върху нещастната си жертва преди някой да успее да се помръдне. Ший се намираше най-близко, когато огромното същество удари брат му с протегнат крайник, свали го и го прикова безпомощен на земята. Докато се навеждаше към него челюстите му издаваха стържещи звуци. Ший мислеше напрегнато. Извика силно, изтегли късия си ловен нож и размаха жалкото си оръжие, докато търчеше бясно, за да помогне на Флик. Съществото току-що беше сграбчило изпадналата в безсъзнание жертва, когато вниманието му беше отклонено към другото човешко създание, което се беше втурнало в яростно нападение. Разколеба се за миг от неочакваната атака, после отпусна смъртоносната си хватка и отстъпи предпазливо малко назад. Огромното му туловище отново зае нападателна позиция, а изпъкналите му зелени очи се приковаха върху крехката фигура на мъжа пред него.

— Ший, не…! — извика ужасен Мениън, когато младежът от Вейл замахна безуспешно към един от разкривените крайници на съществото. От дълбините на огромното тяло на чудовището изригнаха яростни стържещи звуци и то замахна силно с един протегнат крайник, мъчейки се да прикове жертвата на земята. Но Ший се измъкна с леки отскоци. И тогава, пред ужасените очи на останалите, кошмарът от джунглата връхлетя върху нещастния човек от Вейл — една вихрушка от заплетени крайници и косми. Точно когато Ший щеше да изтегли Флик на безопасно разстояние, съществото го претърколи на земята и за секунда всичко потъна в облак от прах.

Всичко стана толкова бързо, че никой не беше имал възможност да реагира. Хендъл никога не беше виждал толкова огромно и толкова свирепо същество, същество, което явно беше живяло в тези планини от незапомнени времена, в очакване на нещастните ся жертви. Джуджето се намираше най-далече от мястото на битката, но бързо се придвижи напред, за да помогне на падналия младеж от Вейл. Другите също се задвижиха. В момента, в който прахта се слегна достатъчно и отвратителната глава отново се появи, се разнесе шум от отпуснати едновременно три тетиви на лъкове. Стрелите се забиха с тъпи звуци дълбоко в черното покрито с козина туловище. Съществото заскърца побесняло, надигна се, простря напред крайниците си и затърси новите си нападатели.

Предизвикателството не остана без ответна реакция. Мениън Лий хвърли лъка от ясеново дърво, изтегли от ножницата големия меч и го стисна здраво в ръцете си.

— Лий, Лий! — бойният вик на хиляди години проехтя, когато принцът се втурна като обезумял към чудовището през ронещите се основи и срутените стени. Балинор беше изтеглил собствения си меч, чието огромно острие искреше свирепо в ярката слънчева светлина и се хвърли да помага на планинеца. Дюрън и Дейъл запращаха една след друга стрели в главата на гигантския звяр, а той, изпаднал в бяс, стържеше бясно и с помощта на предните си крайници отблъскваше стрелите и ги вадеше от дебелата си кожа. Мениън стигна до отвратителното чудовище преди Балинор и със силен замах на меча си нанесе дълбока рана в най-близкия му крайник. Усети силен удар на желязото в кост, който го разтресе. Когато чудовището отстъпи назад и удари Мениън странично, то беше зашеметено от силен удар по главата. Бойният боздуган на Хендъл го беше ударил с изумителна сила. Секунда по-късно Балинор стоеше здраво на краката си пред огромното същество, ловното му наметало беше отметнато назад и се развяваше зад искрящата ризница. С поредица от бързи, мощни удари големият меч на принца на Калахорн напълно отряза втори крайник. Звярът се извърна свирепо и се опита безуспешно да свали някой от нападателите си на земята и да го смаже до смърт. Тримата мъже нададоха бойните си викове, нахвърлиха се безпощадно и отчаяно се мъчеха да отделят чудовището от повалените му жертви. Нападенията им бяха точни, ударите им прицелени към незащитените му флангове, които принуждаваха гиганта да се мята ту на едната, ту на другата страна. Дюрън и Дейъл се приближиха още и продължиха да обсипват със стрели огромната си мишена. Много от тях бяха отклонени от металното покритие, но безпощадният щурм непрестанно отклоняваше вниманието на влуденото същество. В един момент Хендъл беше ударен толкова силно, че за няколко секунди загуби съзнание, а кошмарният нападател бързо се доближи, за да го довърши. Но непоколебимият Балинор събра последните си капчици сила и нападна така безжалостно и свирепо, че то не успя да стигне до поваленото джудже преди Мениън да го вдигне на крака.

Накрая стрелите на Дюрън и Дейъл улучиха дясното око на съществото. Кръвта се стичаше обилно от засегнатото му око и от многото други сериозни рани. Чудовището разбра, че е загубило битката, а нищо чудно да загубеше и живота си, ако не избяга веднага. След като предприе кратка маневра към най-близкия нападател, то изведнъж се обърна с изумителна ловкост и хукна бързо към безопасността на бърлогата си в гората. Мениън се впусна да го преследва, но съществото увеличи разстоянието между тях и се скри сред огромните дървета. Петимата спасители бързо насочиха вниманието си към двамата младежи от Вейл, които лежаха неподвижни върху изпотъпканата земя. Хендъл ги разгледа внимателно. С течение на годините той беше натрупал известен опит в лекуването на получени при сражения рани. Телата им бяха силно наранени и насинени, но явно нямаха счупени кости. Трудно можеше да се каже дали бяха получили вътрешни увреждания. И двамата бяха ранени от съществото: Флик в основата на врата, а Ший по рамото. Противните, тъмно червени белези показваха, че ударите са проникнали дълбоко. Отрова! Двамата мъже продължаваха да са в безсъзнание въпреки многократните опити да бъдат върнати на себе си. Дишането им беше повърхностно, кожата им бледа и започваше да посивява. — Те умират, нали? — попита Мениън с едва доловим шепот. Хендъл кимна леко в настъпилата тишина. Балинор веднага взе нещата в ръцете си, нареди на Дюрън и Мениън да отсекат върлини и да направят носилки, а Хендъл и той приготвиха хамаци, на които да поставят младежите. Дейъл стоеше на пост в случай, че съществото решеше неочаквано да се върне. Петнадесет минути по-късно носилките бяха готови изпадналите в безсъзнание мъже бяха вързани здраво за тях и покрити с одеяла, които да ги предпазват от студа на приближаващата нощ и групата потегли. Прекосиха бързо руините на мъртвешко тихия град и след няколко минути намериха пътя, който извеждаше от скритата долина. С мрачни лица погледнаха в безпомощен гняв към все още виждащите се структури, които се извисяваха над гората. В тях се надигна горчиво чувство на безсилие. Когато бяха пристигнали в долината, те бяха силни и изпълнени с решителност и увереност в себе си, с вяра в мисията, която ги бе събрала. Но сега, когато си отиваха, те се чувстваха като победени, обезкуражени жертви на една жестока съдба.

Бързо излязоха от долината и се заизкачваха по леко наклонените склонове на заобикалящата ги Планинска верига, нагоре по широката лъкатушна пътека сред високи мълчаливи дървета. Мислеха единствено за мъжете, които носеха. Познатите звуци на гората отново се върнаха и им подсказваха, че опасностите на долината са вече минало. Никой от тях не можеше да забележи това сега, с изключение на мълчаливото джудже, чийто закален в битките ум регистрираше автоматично промените на родната му гора. То отново се върна към горчивите си мисли за избора, който ги беше завел в долината и се чудеше какво се беше случило на Аланон и на обещаните от него знаци. Почти без да се замисля той беше сигурен, че високият странник е сложил знаците преди да поеме по горния път и че някой или нещо, може би съществото, което срещнаха, беше разбрало целта на знаците и ги беше махнало. Поклати осъдително глава на собствената си глупост, че не е успял да разбере веднага истината и започна да тъпче по яростно земята под обутите си в ботуши крака, изливайки върху нея яда си.

Стигнаха до края на долината и продължиха без да спират нататък през гората, която се простираше пред тях с огромни стволове и големи клони, объркани и преплетени едни в други, сякаш искаха да закрият планинското небе. Пътеката отново се стесни и те бяха принудени да вървят в колона по един с носилките. Следобедното небе бързо променяше цвета си от тъмносиньо в смесица от кърваво и пурпурно червено, което бележеше края на още един ден. Хендъл изчисли, че можеха да се надяват най-много на още един час слънчева светлина. Нямаше представа на какво разстояние се намират от прохода на Джейд, но беше сигурен, че не е много далеч от мястото, където се намираха. Всички знаеха че няма да спрат с падането на нощта, че тази нощ няма да могат да поспят, а вероятно и през следващия ден, ако искаха да спасят живота на младежите от Вейл. Трябваше бързо да намерят Аланон и раните на братята да бъдат излекувани, преди отровата да стигне до сърцата им. Никой не казваше нищо и никой не смяташе, че е нужно въпросът да се разисква. Имаше само един избор и те го приемаха.

Когато час по-късно слънцето се скри зад западните планински хребети, ръцете на четиримата носачи бяха изчерпили границите на издръжливостта си и бяха изтръпнали от непрекъснатото носене през гората. Балинор реши да направят кратка почивка и те се сгромолясаха един до друг. Дишаха тежко в тишината на ранната вечер. С приближаването на нощта Хендъл отстъпи водачеството си на Дейъл, който явно беше най-изтощен. Младежите от Вейл продължаваха да са в безсъзнание, загърнати в одеяла, с изпити лица, които изглеждаха пепеляви на гаснещата светлина. Хендъл потърси пулса им и едва успя да долови искрица живот в отпуснатите им ръце. Изпаднал в необуздан гняв Мениън започна да ругае на глас местността и се кълнеше, че ще отмъсти за всичко, което му идваше на ум. Изпитото му лице беше почервеняло от разгорещеността на неотдавнашната битка и от изгарящото го желание да открие още нещо, върху което да излее яда си. Групата отново потегли след кратка десетминутна почивка.

Слънцето се беше скрило напълно и ги беше оставило само на бледата светлина на звездите и сребристата луна. Лошата видимост забавяше вървежа им и го правеше опасен по виещата се и често неравна пътека. Хендъл беше заел мястото на Дейъл в задната част на носилката на Флик, а слабият елф използваше силно развитото си чувство за ориентация и следваше пътеката в тъмнината. Хендъл не можеше да се откъсне от мрачните си мисли за лентите плат, които Аланон беше обещал да оставя, за да им помотае да излязат от Волфсктааг. Сега, повече от всякога, те имаха нужда от знаци, които да им показват правилния път. Не мислеше за себе си, а за двамата младежи от Вейл, чийто живот зависеше от бързината. Докато вървеше и мислите му се въртяха около положението, в което бяха изпаднали, усети, че погледът му почти несъзнателно се е насочил към два високи върха, които се врязваха в нощно небе вляво от него. След няколко минути внезапно осъзна, че гледа входа на Прохода на Джейд. В същия момент Дейъл съобщи на групата, че пътеката точно пред тях се разклонява в три посоки. Хендъл бързо ги уведоми, че до прохода може да се стигне по лявата пътека. Без да спират, те продължиха напред. Пътеката ги поведе надолу извън планините, по посока на двата върха. Успокоени, че краят му се вижда, закрачиха по-бързо и силите им се възвърнаха от надеждата, че Аланон ги чака. Ший и Флик вече не лежаха неподвижни върху носилките. Започнали бяха да се дърпат неудържимо, и дори да се мятат буйно под завързаните одеяла. В отровените им тела се водеше борба между затягащата се хватка на смъртта и едно силно желание за живот. Хендъл си помисли, че това е добър знак. Телата им все още не са се отказали от борбата за оцеляване. Той се обърна към останалите от групата и видя, че те се бяха вторачили в нещо, което приличаше на светлина и грееше ярко на фона на черния хоризонт между двата върха. После ушите им доловиха далечни звуци от силно бумкане и глух шум от гласове, които идваха от мястото на светлината. Балинор им нареди да продължат да вървят, но каза на Дейъл да разузнае пътя пред тях и да си държи очите отворени.

— Какво е това — попита любопитно Мениън.

— Не мога да кажа със сигурност от това разстояние — отговори Дюрън. — Прилича ми на биене на барабани и на хора, които скандират или пеят.

— Гноми — отбеляза зловещо Хендъл.

След още един час път те стигнаха достатъчно близко, за да могат да определят, че странната светлина идва от запалените стотици малки огньове, а шумът наистина е от думкането на много барабани и от пеенето на много, ужасно много мъже. Звуците се засилиха неимоверно и станаха оглушителни, а двата върха, от двете страни на входа на Джейд, се издигаха като огромни стълбове пред тях. Балинор беше сигурен, че ако фигурите пред тях са гноми, те не биха се осмелили да поставят постове в земята, която беше табу. Така че групата щеше да бъде в безопасност, докато стигнат до прохода. Шумът от барабаните и от монотонното пеене продължи да отеква през гъстата гора. Който и да беше блокирал прохода, щеше да остане там още известно време. Минути по-късно групата стигна до ръба на прохода на Джейд, точно извън обсега на светлините от огньовете. Като напуснаха тихо пътеката и се скриха в сенките на дърветата, те спряха, за да обсъдят накратко въпроса.

— Какво става? — попита разтревоженият Балинор Хендъл, когато се сгушиха в прикритието на гората.

— Невъзможно е да се каже чак оттук, освен ако човек може да чете мисли от разстояние — изръмжа джуджето гневно. — Монотонното пеене ме кара да мисля, че са гноми, но думите са неясни, по-добре е да се приближа и да проверя.

— Не мисля, че си прав — бързо се намеси Дюрън. — Това е работа за елф, а не за джудже. Мога да се движа по-бързо и по-безшумно от теб и имам способността да усещам присъствието на всякакви постове.

— Тогава по-добре ще бъде аз да свърша тази работа — предложи Дейъл. — по-дребен съм и по-бърз от всички вас. Ще се върна след минута.

Без да чака отговор, той се шмугна в гората и изчезна, преди някой да успее да му възрази. Дюрън изруга тихо. Страхуваше се за живота на по-малкия си брат. Ако в Прохода на Джейд наистина има гноми, те биха убили всеки заблудил се елф, когото хванат да дебне в тъмнината. Хендъл вдигна възмутено рамене и седна до едно дърво да чака завръщането на Дейъл. Ший беше започнал да пъшка и да се мята по-бурно, отметна одеялата и едва не се изтъркули от носилката. Флик реагираше по същия начин, само че не чак толкова буйно, и стенеше тихо а лицето му беше ужасно пребледняло. Мениън и Дюрън бързо се заеха да оправят и затягат одеялата с дълги кожени ремъци. Стенанията продължиха, но групата не се страхуваше, че ще бъде открита при целия този шум, който идваше от другата страна на прохода. Те седяха тихо и чакаха Дейъл, наблюдаваха неспокойно светлия хоризонт и слушаха барабаните, знаейки, че някак си ще трябва да намерят начин да минат покрай онези, които бяха блокирали входа, независимо кои са те. След доста време Дейъл се появи изведнъж от тъмнината. — Гноми ли са? — попита остро Хендъл.

— Стотици гноми — отвърна мрачно елфът. — Настанили са се навсякъде около входа на Прохода на Джейд и има десетки огньове. Сигурно е някакъв обред, ако се съди по начина, по който бият барабаните си и пеят монотонно, най-лошото е, че всички теса обърнати с лица към прохода. Невъзможно е някой да влезе или да излезе, без да бъде забелязан.

Млъкна и хвърли поглед на изкривените от болка тела на наранените младежи от Вейл, после се обърна към Балинор:

— Проучих целия вход и върховете от двете страни. Няма друг начин да се измъкнем, освен да минем право през гномите. Хванали са ни в капан!