Тери Брукс
Мечът на Шанара (10)

ГЛАВА 10

За малката група сутринта дойде бързо и златистото развиделяване ги завари да се приготвят за дългото пътуване с натежали от сън очи. Балинор, Мениън и двамата младежи от Вейл чакаха Аланон и братовчедите на Ивънтайн. Никой не говореше, донякъде защото всички бяха още полусънени и не можеха да измислят нищо ободрително, и донякъде защото всеки си мислеше за опасния път, който им предстоеше. Ший и Флик седяха мълчаливо, без да се поглеждат и разсъждаваха върху разказа на Аланон от предишната нощ. Чудеха се какви евентуални възможности имаха да открият Меча на Шанара, да използват оръжието срещу Господаря на магиите, за да го унищожат, и въпреки това да се върнат живи в родната си земя. Ший се беше отърсил от страха, който за известно време беше обладал цялото му същество. Сега беше изпаднал във вцепенение, което сковаваше мозъка му в наложена от самия него капитулация и подобно на робот приемаше факта, че го водят към явна гибел. Въпреки липсата на капчица надежда за оцеляване при пътуването до Паранор, някъде в обърканите му мисли се беше загнездила вярата, че може би ще успее да преодолее всичките тези непреодолими, както изглеждаше, препятствия. Усещаше я някъде вътре и дълбоко в себе си. Тя чакаше по-удобен момент да се надигне и да поиска удовлетворение. Но засега той просто покорно се беше отдал на вцепенено примирение.

Младежите от Вейл бяха облечени в дадените от джуджетата дрехи на обитаващите гората хора. Загърнали се бяха в топлите полу-наметала, за да се предпазят от студа на ранното утро. Носеха и късите ловни ножове, които бяха взели от Вейл, затъкнати в кожените им колани. Торбите им бяха здравата натъпкани, но съобразени с дребния ръст на хората от Вейл. Местността, през която щяха да преминат, предлагаше една от най-добрите възможности за лов в цялата Северна земя и само няколко малки, приятелски настроени към Аланон и| джуджетата, общности. Но тя беше дом и на гномите отколешни ожесточени врагове на джуджетата. Имаше някаква надежда малката група да успее да се възползва от преимуществото си, да се прокрадне тайно и да избегне сблъсъците с гномите ловци. Ший грижливо беше прибрал камъните на елфите в кожената им торбичка, без да ги показва на никого. Аланон не беше споменавал за тях след пристигането си в Кълхейвън. Дали беше просто забравил или си имаше някакви други основания? Както и да е. Ший нямаше никакво намерение да се отказва от единственото действително мощно оръжие, което притежаваше и държеше торбичката скрита в куртката си.

Мениън Лий беше на няколко ярда от братята и вървеше отпуснато. Облечен беше в небиещи на очи ловни дрехи с цвят, който се сливаше с местността и бяха възможно най-удобни за задачата му на следотърсач и ловец. Обувките му бяха направени от мека кожа и намазани с най-различни масла. Така той можеше хем да се придвижва крадешком, без да бъде чут, хем да стъпва по най-коравата почва, без да наранява ходилата си. Големият меч беше пристегнат в ножницата на кокалестия му гръб, а яката му дръжка проблясваше слабо в светлината на ранното утро и се поклащаше от непрестанното движение. През рамото си беше преметнал дългия ясенов лък, любимото му оръжие по време на лов.

Балинор беше облечен в обичайното дълго ловно наметало, което обвиваше плътно високата му, едра фигура, със спусната около главата качулка. Отдолу беше ризницата, която проблясваше ярко всеки път, когато раменете му се показваха изпод прикритието на наметалото. В колана си беше затъкнал дълъг ловен нож и най-огромния меч, който младежите от Вейл бяха виждали в живота си. Беше толкова голям, че им се струваше, че само с един замах на страховитото си острие, той би посякъл всекиго. В момента беше скрит под наметалото, но братята бяха забелязали как тази сутрин той, преди да дойде при тях, го прикачи към колана си.

Най-после Аланон се появи от заседателната зала, придружен от гъвкавите фигури на двамата елфи. Без да се спре, поздрави всички с добро утро и им каза да се подредят в колона по един за похода. После строго ги предупреди, че след като пресекат Сребърната река на няколко мили пред тях, ще навлязат в патрулирана от гноми страна, така че е желателно всякакви разговори да бъдат сведени до минимум. Пътят им ще ги изведе от реката направо на север през горите на Анар до планините, които се простират отвъд. В тази неравна местност вероятността да бъдат забелязани е по-малка, отколкото ако пресекат равнините, които се намират на запад и теренът на които е определено по-равен и приятен. Основното за успеха им е да останат незабелязани. Ако целта на пътуването им стане известна на Господаря на магиите, с тях ще е свършена Ще се движат само през деня, когато горите и планините ще ги прикриват. Ще правят нощни преходи, с риск да бъдат открити от издирващите ги Носители на черепи, само когато се наложи да прекосяват равнините, намиращи се на много мили на север.

Вождът на джуджетата беше избрал за представител в експедицията Хендъл, необщителният тип, който беше спасил Мениън от сирената. Хендъл, който беше най-запознат е тази част на местността, изведе групата от Кълхейвън. До него вървеше Мениън, който обелваше по някоя и друга дума само от време на време, гледаше да не се пречка в краката на начумереното джудже и всячески се мъчеше да не привлича вниманието му върху себе си. На няколко крачки зад тях вървяха двамата братя елфи, грациозно и леко със стройните си фигури. Те разговаряха с тихи напевни гласове, които успокояваха Ший. И двамата носеха дълги ясенови лъкове, подобни на лъка на Мениън. Не бяха с наметала, а само в странните, прилепнали към тялото им облекла, с които бяха предишната вечер на заседанието. Ший и Флик ги следваха, а зад двамата младежи от Вейл вървеше мълчаливият водач на групата. Движеше се с приведено към земята лице. Широките му крачки изминаваха разстоянието без никакво усилие. Най-отзад беше Балинор. И Ший и Флик бързо разбраха, че са поставени в средата на групата, за да им бъде осигурена максимална защита. Ший усещаше, че другите осъзнават колко ценен беше той за успеха на мисията, и в същото време го тормозеше усещането, че го смятат за неспособен да ос защитава в случай на истинска опасност. Групата стигна до Сребърната река и я прекоси на едно тясно място, където над проблясващата вода имаше здрав дървен мост. Веднага след като минаха по него всички разговори спряха и всички очи се вторачиха неспокойно в гъстата гора около тях Теренът все още беше относително равен, а пътеката криволичеше през голямата гора и ги водеше неотклонно на север. Сутрешното слънце се промушваше с дългите са серпентинени лъчи през пролуките на гъстите клони и от време на време осветяваше лицата им, стопляйки ги за миг в студения въздух на гората. Потъналите в обилна роса окапали листа н клонки образуваха под краката им дебел килим, който приглушаваше шума от стъпките им. Отвсякъде бяха „обиколени от звуците ни живота. Чуваха ги, въпреки че единственото, което виждаха, биха пъстроцветни птички я няколко катерички, пило подскачаха игриво от клон на клон в короните на дърветата и от време на време обсипваха минаващите под тях пътници с дъжд от жълъди и клонки. Дърветата пречеха на мъжете да виждат всичко, което ги заобикаляше. Те бяха огромни, с размери от три до десет фута в диаметър, а дебелите им корени се подаваха от дънерите като гигантски въжета. От никъде нямаше видимост и трябваше да се осланят единствено на това, че Хендъл познаваше местността и че Мениън Лий откриваше пътеката, която ги водеше през лабиринта на растителността.

Първият ден премина без произшествия. Прекараха нощта под гигантските дървета, някъде на север от Сребърната река и Кълхейвън. Очевидно беше, че Хендъл беше единственият, който знае точно къде се намират Аланон размени няколко думи с мълчаливото джудже за местонахождението им и за посоката, която щяха да поемат. Изядоха вечерята си студена Страхуваха се, че огънят може да привлече нечие внимание. Но общо взето настроението им беше добро, а разговорът приятен. Ший се възползва от възможността да говори с двамата елфи. Братовчеди бяха на Ивънтайн и Аланон ги беше избрал за членове на групата като представители на кралството на елфите, които да му помагат в издирването на Меча на Шанара.

Бяха братя, по-големият се казваше Дюрън, строен, скромен обитател на западната земя, който още в първия момент създаде у Ший, а и у неотклонно следващия го Флик впечатлението, че е човек, на когото може да се гласува доверие. По-малкият се казваше Дейъл, стеснителен и изключително мил, с няколко години по-млад от Ший. Момчешкият му чар по странен начин разпалваше кръвта на по-възрастните членове на групата, особено на Балинор и Хендъл, калени в битки ветерани, които години наред бяха защитавали границите на родината си. Те аха-аха да повярват, че младостта и неподготвеността му за живота щяха да им предоставят още една възможност да уловят нещо, което ги беше отминало. Дюрън каза на Ший, че брат му напуснал елфския им дом няколко дни преди женитбата си с едно от най-красивите момичета в страната. Ший не можеше да повярва, че Дейъл беше достатъчно пораснал, че да се жени се чудеше защо му е трябвало да напуска дома си в навечерието на сватбата. Дюрън го увери, че той сам е направил избора си. Но по-късно Ший сподели с Флик, че според него връзките му с краля са изиграли голяма роля за решението му. Сега, когато всички от групата, с изключение на мълчаливия усамотил се Хендъл, седяха и си говореха тихо, Ший си мислеше дали младият елф не съжалява горко, че е напуснал бъдещата си булка и е тръгнал на това опасно пътешествие до Паранор. Прииска му се Дейъл да не беше решавал да се присъедини към групата, а да си беше останал на сигурно място в защитените граници на собствената си страна.

По-късно същата вечер Ший се доближи до Балинор и го попита защо са позволили на Дейъл да тръгне на тази експедиция. Принцът на Калахорн се присмя на загрижеността иа човека от Вейл и си помисли, че досега не беше забелязал разликата във възрастта на двамата. Каза му, че когато родните страни на толкова много хора са а такава голяма опасност, никой не си губи времето да се пита защо някой друг е предложил помощта ся. Това просто се подразбира от само себе си. Дейъл е решил да дойде с тях, защото кралят му го помолил да направи това и защото в противен случай щеше да се чувства по-малко мъж а собствените си очи. Балинор обясни, че години наред Хендъл е водил непрестанна битка с гномите, за да защитава родината си. Тази отговорност му е поверена, защото е най-опитният и най-осведоменият човек от граничния район на Източната земя. У дома има жена и семейство, които е виждал само веднъж през последните два месеца и не може да се надява: да ги види скоро отново. Всеки от групата има много неща за губене, заключи той, може би много повече, отколкото Ший би могъл да си представи. Без да се разпростира повече върху последната си забележка, високият обитател на граничния район се отдалечи и отиде при Аланон, за да разискват други въпроси. Леко раздразнен от рязкото прекъсване на разговора им, Ший се върна при Флик и братята елфи.

— Що за човек е Ивънтайн? — питаше Флик, когато Ший ги доближи. — Чувал съм, че го смятат за най-великия крал на елфите и всички го уважават. Какво представлява, той като човек?

Дюрън се усмихна широко. И Дейъл се разсмя весело на въпроса, намирайки го малко странен и неочакван. — Какво можем да кажем за собствения си братовчед?

— Той е велик крал — отговори Дюрън сериозно след кратък размисъл. — Другите монарси и вождове биха казали, че е много млад за крал. Но е прозорлив и най-важното, върши точно това, което трябва, преди да е станало прекалено късно. Радва се на обичта и уважението на всички елфи. Всички са готови да го последват навсякъде, да направят всичко, което ги помоли. А това е истински късмет за цялата ни общност. Старей шините от съвета предпочитат да не обръщат внимание на другите земи и да продължават да си живеят изолирани. Абсолютна глупост, но те просто се страхуват от нова война. Само Ивънтайн им се противопоставя, на тях и на политиката им. Той знае, че единственият начин да се избегне една война, от която всички се страхуват, е да се нанесе изпреварващ удар и да се отсече главата на застрашаващия враг. Това е една от причините, поради които тази мисия е толкова важна — трябва да се направи нещо, което да възпре нашествието, преди да се е разраснало в повсеместна война.

Мениън беше минал от другата страна на малкия лагер и седна при тях точно навреме, за да чуе последните думи.

— Какво знаеш за Меча на Шанара? — попита той любопитно.

— Всъщност много малко — призна Дейъл, — макар че за нас това е история, а не легенда. Мечът винаги е бил обещание на елфския народ да не се страхува от съществата от света на духовете. Винаги е било считано, че краят на Втората война на расите е сложил и край на заплахата, и то веднъж завинаги. До тази причина никой не е обръщал внимание на факта, че цялото потомство на Шанара е измряло с течение на годините, с изключение на малцина, като Ший, за когото никой не знае, фамилията на Ивънтайн, нашата фамилия, станала владетелка почти преди сто години — при Елеседилите. Мечът останал в Паранор, забравен почти от всички до сега.

— Каква е силата на Меча? — упорстваше Мениън, прекалено настойчиво, по мнението на Флик, който хвърли на Ший многозначителен поглед.

— Не знам отговора на този въпрос — призна Дейъл и погледна Дюрън, който само сви рамене и поклати глава. — Като че ли само Аланон го знае.

В този момент всички погледнаха към високата фигура, която разговаряше сериозно с Балинор от другата страна на поляната. После Дюрън се обърна към останалите:

— Имаме късмет, че с нас е Ший — потомък на рода Шанара. Той ще съумее да разгадае тайната на силата на Меча, когато успеем да го вземем и с тази сила ще можем да сразим Господаря на мрака, преди той да е успял да подпали унищожителната война.

— Искаш да кажеш, ако успеем да го вземем — поправи го бързо Ший. Дюрън оцени забележката му, засмя се одобрително и кимна утвърдително.

— Все още има нещо, което не пасва както трябва — заяви Мениш тихо, стана ненадейно и тръгна да си търси място за спане. Ший го наблюдаваше как се отдалечава и усети, че е на същото мнение, но не знаеше какво могат да направят. В момента му се струваше, че надеждата им за успех в издирването на Меча е толкова малка, че предпочете да си мисли само за приключването на пътуването им до Паранор. Прогони мислите си за това, което може да се случи после.

Групата се събуди с пукването на зората и отново тръгна по виещата се пътека, с Хендъл най-отпред. Джуджето ги водеше с бърза крачка през множеството големи дървета и тучната зеленина, която ставаше все по-гъста и по-гъста колкото по навътре навлизаха в Анар. Пътеката започна да се изкачва, което показваше, че доближават до планините по протежението на централен Анар. Някъде по на север щяха да прекосят високите хребети, за да стигнат до равнините на запад, които се простират между тях и палатите на Паранор. Колкото по-дълбоко навлизаха в територията на гномите, толкова по-неспокойни ставаха. Завладя ги неприятното чувство, че някой непрекъснато ги дебне, скрит в гъстата гора и изчаква подходящия момент, за да ги нападне. Само Хендъл изглеждаше спокоен, очевидно освободен от страховете им защото познаваше местността. Вървяха без да говорят, а очите им претърсваха гората около тях. Към обед пътеката тръгна рязко нагоре и групата започна да се изкачва. Тук дърветата растяха доста нарядко и шубракът беше рехав. Небето вече се виждаше ясно през дърветата, тъмносиньо, абсолютно чисто, без никаква следа от облаче. Слънцето беше топло и ярко, лъчите му се промъкваха през разпръснатите дървета и огряваха цялата гора. Тук-там се появяваха малки групички от скали и теренът се издигаше във високи върхове и назъбени хребет Явно приближаваха южния сектор на планината в централен Анар. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова въздухът ставаше по-хладен, а дишането им по-трудна След няколко часа групата стигна до много гъста борова гора, толкова гъста, че беше невъзможно да виждат на разстояние повече от двадесет-тридесет стъпки пред тях. Напред стръмни скали се издигаха на неколкостотин ярда и се извисяваха в синевата на следобедното небе. Гората се простираше във всички посоки и свършваше при високите канари. Когато излезе на една поляна Хендъл даде кратка почивка и поприказва няколко минути с Мениън, като ту сочеше към гората, ту към канарите. Очевидно се консултираше с него за нещо. Аланон отиде при тях, после махна на останалите да се съберат в тесен кръг.

— Името на горите, които ще прекосим, е Волфсктааг, ничия земя, както за джуджетата, така и за гномите. — обясни Хендъл тихо. — Избрахме този път заради по-малката вероятност да се сблъскаме с ловен патрул на гномите, нещо, което неминуемо би завършило с ожесточена битка. Говори се че Волфсктаагската планина се населява от същества от друг свят. Голям майтап, нали?

— Карай по въпроса — сряза го Аланон.

— Въпросът е — продължи Хендъл, като се направи, че не е забелязал забележката на историка, — че преди около петнадесетина минути бяхме забелязани от един, а може да са били и двама, гноми разузнавачи. Нищо чудно и други да се навъртат наоколо, кой знае. Планинецът казва, че е забелязал признаци, които говорят за голяма група. Няма никакво съмнение, че разузнавачите ще докладват за нас и бързо ще повикат помощ, затова ще трябва да вървим бързо.

— И което е още по-лошо — добави нетърпеливо Мениън — следите показват, че някъде пред нас има още гноми — зад тези дървета или в тях.

— Може да е така, но може и да не е така, планинецо — изрепчи му се Хендъл. — Дърветата растат по този начин на още почти една миля до стръмните скали. След гората пътеката навлиза в Прохода на примката, входът към Волфсктааг. Трябва да минем оттам. Всеки друг път ще ни коства още два дни и е почти сигурно, че ще налетим на гномите.

— Стига спорове — извика Аланон. — Да се измъкваме бързо. Когато минем от другата страна на прохода ще навлезем в планината. Гномите няма да ни последват там.

— Много оптимистично, няма що — измърмори Флик под носа си.

Групата навлезе в скупчените нагъсто дървета на боровата гора, в колона по един, и тръгна лъкатушейки сред грапавите, неравномерно разпръснати стволове. Изсъхнали иглички бяха нападали, струпани на купчинки, по цялата земя и образуваха мек килим, който поглъщаше шума от стъпващите по него крака. Дърветата със светла кора се издигаха високи и стройни. Завършваха с корони, наподобяващи оплетена от паяк паяжина, която украсяваше ясносиньото небе с филиграни с омайващи форми. Групата лъкатушеше упорито напред през лабиринта от стволове и клони и следваше неотклонно Хендъл, който бързо избираше пътя им, без да се колебае. Не бяха изминали и няколкостотин ярда, когато Дюрън бързо ги доближи и им направи знак да мълчат. Оглеждаше се подозрително и явно душеше нещо. — Дим — веднага извика той. — Те са подпалили гората.

— Не подушвам никакъв дим — заяви Мениън, душейки внимателно въздуха.

— Ти просто нямаш силното обоняние на елфите — отбеляза важно Аланон. Той се обърна към Дюрън. — Можеш ли да кажеш къде са го запалили?

— И аз подушвам миризмата на дим — каза замислено Ший изумен, че собствените му сетива са също толкова остри колкото на елфите.

Близо минута Дюрън въртя глава във всички посоки и се опитваше да уточни откъде идва миризмата на дим.

— Не съм съвсем сигурен, но изглежда са запалили огньове на повече от едно място. В такъв случай, гората ще пламне само след няколко минути! Аланон се поколеба за части от секундата, после им направи знак да продължат напред към Прохода на примката. Ускориха значително крачката, за да стигнат от другата страна на огнения капан, в който бяха заловени. Един пожар в тази борова гора бързо щеше да пресече всякаква възможност за спасение, когато се разпростреше по короните на дърветата. Големите крачки на Аланон и на обитателя на граничния район принудиха Флик и Ший да започнат да тичат, за да не изостават. В един момент Аланон извика вещо на Балинор и едрата фигура изостана и се скри край пътеката. Не виждаха Мениън и Хендъл пред себе си и само от време на време зърваха братята елфи, които се стрелваха между боровете. Аланон се движеше на няколко крачки зад тях и им подвикваше да побързат. Гъсти облаци от бял дим започнаха да проникват през скупчените стволове като плътна мъгла, засенчваха пътеката и все повече затрудняваха дишането. Още нямаше признаци за истински пожар. Явно огънят не се беше разгорял достатъчно силно, за да плъзне през преплетените клони и да ги повали. След няколко минута димът обгърна всичко и Ший и Флик започнаха ла кашлят силно при всяко поемане на въздух, а очите ги засмъдяха от острата миризма. Тогава Аланон им викна да спрат. Спряха неохотно и всеки миг очакваха да продължат, но Аланон като че ли се взираше в нещо назад, а слабото му мрачно лице изглеждаше странно бледо в бялата димна завеса. Не след дълго едрото тяло на Балинор отново се появи в гората зад тях, загърнато плътно в дългото ловно наметало.

— Прав беше, те са зад нас — каза той задъхан на историка, мъчейки се да си поеме въздух. — Подпалили са цялата гора зад гърба ни. Прилича на капан, който цели да ни подмами в Прохода на примката.

— Остани с тях — нареди бързо Аланон, като кимна към уплашените хора от Вейл. Трябва да настигна другите преди да са стигнали прохода!

С изумителна за такъв едър човек бързина високият водач скочи, стрелна се към дърветата отпред и изчезна почти на секундата. Балинор направи знак на младежите да го последват и те продължиха с бърза крачка в същата посока през задушаващия ги лютив дим. После, най-неочаквано, чуха ужасени острото пращене на горящата гора. Димът започна да се издига на талази край тях и да се превръща в ослепително бяла пещ от огромни облаци. Пожарът постепенно ги догонваше. След няколко минути щеше да ги застигне и да ги изгори живи. Тримата се разкашляха, без да могат да си поемат въздух, и се втурнаха като обезумели през боровете, в отчаян опит да се измъкнат от пъкъла, в който бяха попаднали. Ший хвърли бърз поглед към небето и ужасен видя как пламъците прескачат бясно по върховете на високите борове над и пред тях, упорито пълзят по огнения си път и се спускат все по-ниско и по-ниско.

Изведнъж високата каменна стена на канарите се замержеля през дима и дърветата и Балинор им кимна да тичат в тази посока. Минути по-късно излязоха на открито и видяха останалите от групата, които се бяха свили между скалите. Пред тях пътеката се виеше нагоре между канарите и се губеше в Прохода на примката. Тримата бързо се присъединиха към групата и цялата гора лумна в пламъци.

— Опитват се да ни заставят да избираме дали да бъдем изпечени живи в тази борова гора или да тръгнем през прохода — кресна Аланон, като се мъчеше да надвика пращенето на горящата гора, вперил неспокоен поглед в пътеката пред тях.“ — Знаят, че пътищата, по които можем да тръгнем са само два. Но и техните възможности са само две и точно по тази причина губят предимството си. Дюрън, навлез малко в прохода и виж дали гномите не са устроили засада.

Елфът се отдалечи, ниско приведен, без да каже дума. Наблюдаваха го, докато изчезна нагоре по пътеката в скалите. Ший се сгуши до другите. Толкова много му се искаше да може да помогне с нещо.

— Гномите не са глупаци — гласът на Аланон се вряза внезапно в мислите му. — Онези в прохода знаят, че ще бъдат отрязани от другите, които са подпалили гората. Но и не биха рискували да отстъпят през Волфсктаагските планини просто ей така. Или отпред в прохода има голяма сила от гноми, което Дюрън би трябвало да може да ни каже, или имат нещо друго наум.

— Каквото и да е то, те вероятно ще се помъчат да осъществят плановете си в местността, наречена Възела — обясни им Хендъл. — На това място пътят се стеснява толкова много, че по пътеката, образувана от издигащите се ужасно близо една до друга скали, не могат да минат двама души едновременно. — Замълча и като че ли се замисли за нещо.

— Не разбирам защо са намислили да ни спрат — намеси се бързо Балинор. — Тези скали са почти отвесни. Никой не би могъл да ги изкачи без продължително опасно катерене. Гномите не са имали достатъчно време да стигнат ей-там до високото, след като са ни забелязали.

Аланон поклати замислено глава. Явно и той си мислеше същото и не можеше да разбере какво им готвеха гномите. Мениън Лий заговори нещо тихо на Балинор. После внезапно остави групата, насочи се към входа на прохода, където стените на канарите се стесняваха рязко, и започна да разглежда внимателно земята. Горещината беше станала толкова непоносима, че бяха принудени да се доближат още малко до входа на прохода. Всичко все още беше замъглено от облаците бял дим, които се носеха откъм загиващата гора и се разпръсваха бавно във въздуха. Изминаха дълги минути докато шестимата чакаха завръщането на Мениън и Дюрън. Все още можеха да виждат как слабият планинец изучава земята при входа на прохода, високата му фигура неясно очертана в наситения с дим въздух. Накрая той се изправи и тръгна бавно към тях. Почти веднага след него се появи и връщащият се елф.

— Има следи от стъпки, но никакви друга признаци на живот в прохода — докладва Дюрън. — Явно нищо не е пипано до най-тясното място. Не продължих по-нататък.

— Има нещо друго — намеси се бързо Мениън. — При входа на прохода открих две ясни редици от отпечатъци на стъпки, които водят навътре и две други, които водят навън. Следите са от крака на гноми.

— Трябва да са се промъкнали преди нас и после са излезли и заели позиции близо до стените от канари. А ние сме допуснали груба грешка, че сме се заклещили в средата. — каза ядосано Балинор. — Но ако те са били там преди нас, какво…?

— Нищо няма да разберем, ако седим тук и умуваме — заключи възмутено Аланон — само ще тънем в догадки. Хендъл, тръгвай най-отпред, след теб планинеца, а останалите да следват в досегашния ред.

Якото джудже тръгна до Мениън и острите им очи се впиваха във всеки камък, който очертаваше виещата се пътека, докато се стесняваше в Прохода на примката. Другите вървяха на няколко крачки зад тях и хвърляха преценяващи погледи към неравния терен, който ги заобикаляше. Ший рискува и погледна бързо назад. Видя, че Аланон го следва отблизо, но Балинор не се виждаше никакъв. Очевидно Аланон отново беше оставил обитателя на граничната зона да охранява гърба на колоната в края на горящата борова гора, да наблюдава дали останалите някъде зад тях гноми ловци не са намислили някакъв начин на действие, който да ги погуби. Ший инстинктивно усещаше, че са хванати в капан, усърдно подготвен за тях от лукавите гноми и всичко, което им оставаше, беше да открият как точно ще се задейства.

В първите стотина ярда пътеката се изкачваше рязко, после постепенно изтъняваше и така се стесняваше, че между скалите беше невъзможно да се промъкне повече от един човек. Проходът не беше нищо друго, освен дълбока ниша в предната част на канарата. Скалите от двете й страни се накланяха толкова навътре, че почти се допираха и образуваха нещо като свод високо над главите им. Една единствена тънка ивица от синьото небе струеше надолу към тях и осветяваше слабо виещата се, отрупана с камъни, пътека. Напредваха много бавно, защото водачът им се оглеждаше за поставени от гномите капани. Ший нямаше представа какъв участък Дюрън беше успял да разузнае, но той явно не се бе осмелил да навлезе в местността, която Хендъл беше нарекъл Възела. Досещаше се за произхода на името. Проходът беше ужасно тесен и пораждаше у човек тягостното усещане за възела на примката на палач и злата участ на осъден на смърт. Чуваше тежкото дишане на Флик почти в тила си и изпитваше неприятното чувство, че се задушава от близостта на скалите. Движеха се бавно напред, леко приведени, за да избегнат допира с острите им като бръснач издатини.

В един момент намалиха още повече ход и се скупчиха заедно. Ший чу зад тях плътния глас на Аланон, който роптаеше, искаше да разбере какво се е случило, настояваше разпалено да мине пред тях. Но в тези тесни участъци беше невъзможно някой да му направи път. Ший надзърна напред и забеляза пред водачите силен лъч от светлина. Явно пътеката най-после се разширяваше. Почти се бяха освободили от Прохода на примката. Но после, точно когато ся помисли, че са стигнали до безопасността на другия край, се чуха силни викове и цялата колона спря. Гласът на Мениън проряза полумрака изненадано и ядосано. Това накара Аланон да изругае тихо и гневно и да нареди на групата да продължи напред. За момент нищо не се случи. Отново тръгнаха бавно напред и навлязоха в широко открито пространство, засенчено от стените на канарите. Внезапно стръмните скали се раздалечаваха рязко и разкриваха обляно в слънчева светлина небе.

— Точно от това се страхувах — мърмореше си Хендъл под носа, когато Ший последва Дейъл и излезе от нишата. — Надявах се гномите да не са стигнали толкова далеч в земята, която за тях е табу. Изглежда, че са ни пипнали в капан, планинецо.

Ший излезе в светлината на скалиста площадка, където останалите от групата стояха и си говореха приглушено с нотки на гняв и безсилие. Почти в същия момент се появи Аланон и всички се загледаха напред. Скалата, на която стояха, се издаваше напред от отвора на Прохода на примката на около петнадесетина фута и образуваше малък ръб, който рязко се спускаше в широка зейнала цепнатина, дълбока стотици фута. Дори и на ярката слънчева светлина дъното й не се виждаше. Стените на канарата зад гърбовете им образуваха полукръг и слизаха косо и рязко надолу до гъстите гори. Пропастта, истинско чудо на природата, не можеше да се заобиколи. От другата страна на цепнатината висяха останките на нещо, което е било висящ дървен мост. Той е бил единственото средство, което пътниците са могли да използват, за да преминават. Осем чифта очи изучаваха отвесните стени на канарите и търсеха начин да се изкачат по хлъзгавите им стени. Повече от ясно беше, че единственият начин да стигнат до отсрещната страна е да минат направо през зейналия ров пред тях.

— Гномите са знаели какво правят, когато са разрушили моста! — разгневи се Мениън, без да се обръща определено към някого. — Оставиха ни да паднем в капан между тях и тази бездънна яма. Дори няма да има нужда да идват след нас. Могат да чакат, докато умрем от глад. Ама че гадост…

Млъкна вбесен. Всички знаеха, че са постъпили глупаво, като позволиха да бъдат примамени да влязат в такъв елементарен, но истински капан. Аланон се доближи до ръба на пропастта, надникна внимателно в дълбините и и после проучи терена от другата страна. Търсеше начин за преминаване.

— Ако беше малко по-тясна или ако разполагах с малко повече пространство, да се засиля, може би щях да мога да я прескоча — обади се Дюрън.

Ший изчисли, че разстоянието до отсрещната страна е около тридесет и пет фута. Поклати глава със съмнение. Дори Дюрън да беше най-добрият скачач в света, опитът му едва ли щеше да бъде успешен при тези условия.

— Чакайте малко — изведнъж извика Мениън, като се обърна към Аланон и посочи на север. — Какво ще кажете за онова старо дърво, закрепило се на канарата вляво?

Всички погледнаха нетърпеливо, без да могат да разберат какво имаше предвид планинецът. Дървото, което им показваше, бе пуснало корени в скалата отсреща на почти сто и петдесет ярда от тях. Сивият му ствол се очертаваше на фона на ясното небе, клоните му бяха без листа и голи, провиснали тягостно надолу, като уморени крайници на някой източен гигант, замръзнал в полукрачка. Това беше единственото дърво на обсипаната с камъни пътека, която се отдалечаваше от пропастта и изчезваше под канарите в гората отвъд. Ший гледаше като всички останали, но не можеше да разбере с какво то можеше да им помогне.

— Ако мога да забия стрела в онова дърво със завързано на нея въже, някой по-лек може да мине по него и да завърже въжето за останалите — предложи принцът на Лий, като стискаше силно в лявата си ръка големия ясенов лък.

— Разстоянието е повече от сто ярда — отговори Аланон, като го преценяваше. — Като прибавим и тежестта на въжето, завързано за стрелата, ти ще трябва да постигнеш най-високия резултат по стрелба в света, за да я изпратиш там. Да не говорим, че трябва да я забиеш в дървото достатъчно дълбоко, за да може да издържи тежестта на човек. Не мисля, че това е възможно.

— Или дайте да измислим нещо, или да забравим за Меча на Шанара — изръмжа Хендъл с пламнало от гняв лице.

— Имам една идея — изведнъж се осмели да се обади Флик и направи крачка напред, докато говореше. Всички погледнаха към якия младеж от Вейл, сякаш го виждаха за пръв път.

— Е, хайде, казвай, какво чакаш! — извика Мениън нетърпеливо. — Каква е тя, Флик?

— Ако в групата има стрелец специалист — Флик стрелна към Мениън злобен поглед — той би трябвало да е способен да изпрати стрела с въже в дървената част на моста, който виси на отсрещната страна и да го изтегли обратно отсам.

— Тази идея си заслужава да се опита — съгласи се Аланон веднага. — Но кой…

— Мога да се справя — отвърна Мениън и на свой ред стрелна ядно с очи към Флик. Аланон кимна с глава, а Хендъл извади яко въже, което Мениън Лий стегна здраво за стрелата и завърза свободния му край за широкия си кожен колан. Постави стрелата на големия ясенов лък и се прицели в парче дърво, което висеше на тридесетина фута под него, все още закрепено за една скоба на счупения мост. Всички гледаха притаили дъх, когато той опъна тетивата, прицели се бързо и уверено и освободи стрелата с рязко отпускане. Стрелата полетя към пропастта и се заби в дървото, а въжето се заклати отпуснато.

— Великолепен изстрел, Мениън — Дюрън го потупа одобрително по рамото, а планинецът се засмя.

Останките от моста бяха изтеглени обратно при тях. Аланон потърси място, където да ги прикачи, но клиновете, които са крепили моста, бяха свалени от томите. Накрая Хендъл и Аланон се наведоха над ръба на пропастта, и опънаха въжето на моста, а Дейъл започна да се придвижва по него над зейналата пропаст, местейки последователно ръцете си с прикрепено второ въже около кръста му. Имаше няколко напрегнати момента, когато облеченият в черно наметало гигант и мълчаливото джудже се огъваха силно от тежестта, но накрая Дейъл успя да стигне на отсрещната страна. Балинор се появи и ги осведоми, че пожарът започва да затихва и гномите ловци скоро ще навлязат в Прохода на примката. Дейъл завърза здраво края на въжето, което носеше със себе си и бързо го прехвърли обратно, където завързаха и другия му край. Останалите от групата започнаха да преминават на другата страна на пропастта по начина, използван от Дейъл, един по един. Когато всички успяха да преминат, въжето беше срязано и пуснато в пропастта, заедно с остатъците от стария мост, за да са сигурни, че няма да могат да ги преследват.

Аланон нареди на групата да се изнесе бързо и тихо, за да не разберат приближаващите гноми, че са успели да се измъкнат от грижливо подготвения капан. Преди да тръгнат високият историк се доближи до Флик, постави мършавата си тъмна ръка на рамото му и се усмихна мрачно.

— Днес, приятелю мой, ти си извоюва правото да бъдеш част от групата ни — право, което не е свързано с родството ти с брат ти.

Обърна се и даде знак на Хендъл да поеме водачеството, Ший погледна пламналото от щастие лице на Флик и потупа сърдечно брат см по гърба. Той наистина беше заслужил правото да бъде редом с другите — право, което Ший все още може би не си беше извоювал.