Георги Караславов
Освобождение (7)

7.

Застудя. Тази година зимата дойде бързо, с киша и фъртуни. Едни от турските бежанци се прибраха на сушина в околните села, а други се запиляха надолу към Цариград. По шосето за Пловдив продължаваха да се влачат кервани. Керванджиите бяха завити с дебели ямурлуци, обути с високи навуща, загърнати, отрупани с дрехи. Случаят с нападението върху кервана преди време озадачи турските управници в Пловдив, но сега те нямаха охота да се занимават с такива въпроси. Поразията не бе кой знай каква, а и след ден-два набраха нови коли от съседните села.

След нападението малката дружинка се укри в горните кории и там се шляя, докато да завалят първите студени дъждове. Няколко дни те се свиваха в корубите на старите дъбове, сетне се опитаха да си направят колиба, намислиха да изкопаят землянка и да дочакат освободителите, но тъй като им се струваше, че войната всеки ден може да свърши и те няма защо да се морят, слязоха в една от запустелите воденици и там останаха десетина дни. А когато мраз скова земята, те се прибраха в Дервент. Ала за всички беше ясно, че в Дервент е опасно да стоят. Опасно беше не само защото навсякъде се говореше за тях, но и защото селото беше свърталище на разни турски големци. Оттук всеки ден минаваха низами, башибозуци, пресрещаха се коли — едни отиваха за Пловдив, други идеха от Пловдив…

През един ясен, но студен ден на ноември се завърна и Гатю. Той беше простинал, беше начумерен и зъл. Дервентци, които заминаха след него да пренасят оръжие, му разказаха за бедата, която е сполетяла баща му. Той се лютеше не само на османлиите, които бяха като бесни кучета, сърдеше се и на братята си, че не са мирували, докато да се изясни положението. Много пъти той беше пътувал с колата си до Казанлък и Карлово, беше чувал бумтенето на топовете към Шипка, много бесилки и много сеч беше видял из българските села, но когато видя майка си, сгърчена от болка и скръб, когато зърна жена си, съсипана от немотията, душата му се потресе. Двете жени, останали сами и безпомощни, пестяха оскъдната храна, даваха само на децата, но зимата идеше тежка и страшна и както изглеждаше, семейството щеше да остане без трошица хляб през най­студените дни. През студените дни щяха да се свършат и дървата. За няколко седмици косата на младия мъж посивя, бузите му хлътнаха, очите шареха трескаво. Той попита за своите братя, откри ги и една вечер се видя с тях. Срещата стана у тъща му. Той се канеше да ги сгълчи за това вироглавство, което донесе такива беди в дома му и върху толкова още къщи в Дервент, но като ги видя брадати, окичени с оръжие, стегнати в низамски дрехи, наметнати с тежките ямурлуци, нещо се прекърши в душата му и той се разплака. Та това бяха то народните борци, тези вардеха българщината, те сега помагаха на братушките! И вместо да се сърди, той обеща да даде всичко, което е по силите му. На прощаване Димитър попита как са с брашното. Гатю повдигна рамене.

— Имаме още за някой ден, па сетне… не знам — отговори той унило.

— Може ли да се купи? Намира ли се? — Димитър го гледаше загрижено и чакаше търпеливо да чуе какво ще му каже.

Гатю повдигна вежди.

— Може — рече той, като помълча и съобрази добре. — Само че… много е поскъпнало… а и още ще поскъпне…

— А пари няма, нали?

— Няма.

Димитър разкопча елека си, извади отвътре дълбока кесия и я размота. Сетне кимна и към Гоча.

— Вади и ти своите грошове! — каза повелително той. — Нали са рекли — бели пари за черни дни… Е, от тия по-черни дни едва ли ще дочакаме.

Той отброи една шепа лири и една шепа махмудии, ирмилици и бешлици и му ги подаде.

— Купи брашно, но купи още сега, защото то още ще поскъпне — предупреди Димитър. — Тая зима чорбаджиите ще изметат парите на сиромашията… Тук са две хиляди и петстотин гроша. За нас, тримата, остават още около петстотин. Това е всичката ни сермия. Толкоз години сме ги пестили, от голо гърло сме ги делили, уж дюкян да си отворим. Ама ти сега гледай децата, да има там какво да ядат, па като се освободим, ще мислим за сетнините…

Димитър говореше тихо, но внушително, от сърце. Гатю слушаше, кимаше леко с глава и преглъщаше сълзите, които напираха. Какви лоши мисли беше премислял той за своите братя! И особено за Димитра! А ето какъв бил Димитър!

Двамата братя се нахраниха, подсушиха се, постоплиха се и се преоблякоха. Те смениха дрехите си, които бяха неудобни, и си заминаха. В землището на Дервент се въртяха още около седмица. Но тъй като студовете ставаха все по-люти, дружинката се оттегли в Кетенлик. Селото беше малко, сиромашко, захвърлено сред голи чукари, недалече от Родопите. И хората, в които отседнаха, бяха добри, и турци тук много-много не се мяркаха, но поради непредпазливостта на Шарапа всички съседи научиха за необикновените гости. И тъй като можеха да попаднат в ръцете на турската власт, предадени неволно от никоя бъбрива съседка, дружинката се прехвърли в Караджилар. Това село беше голямо, с много будно българско население, в самото подножие на Родопите. Тук комитите научиха, че русите настъпват и че турците бягат. Че положението на османлиите не е добро, можеше да се разбере дори от бежанските кервани, които в това тежко време пъплеха по шосето за Хасково. Пред Нова година вече пролича, че скоро многонековната тирания на османлиите ще свърши. Турците от близките села, сгушени в пазвите на планината, станаха неслокойни. Мнозина от тях бяха ходили в Стиминех, за да разберат какво стам. И се връщаха омърлушени, с наведени глави.

Скоро откъм северозапад започнаха да се чуват глухи тътнежи.

— Слушайте! — сочеше Димитър. — Руски топове!

— Може да не са руски — забеляза колебливо Шарапа. — Може да са турски.

Но Димитър махна решително с ръка.

— Турските топове не могат да гърмит така силно! — заяви той с такъв тон и с такава непоколебима решителност, че и комитите, и стопаните го изгледаха възторжени, готови да хукнат навън с радостната вест, че братушките вече са тук, вече се чуват…

 

 

Неочаквано за караджиларци в селото им нахълта и се спря голяма турска войска. Тази войска имаше и топове.

Отначало комитите помислиха, че са ги усетили и че идват да ги ловят. Те се изпокриха из тавана на къщата и започнаха да се готвят за отбрана. Решиха да не се предават. „Все едно — викаше Димитър, — те ще ни обесят, барем да изчистим няколко от тия мърди.“

Ала скоро стана ясно, че тази низамска част бягаше от руските войски, които вече превзели Филибе. Тук низамите смятаха да дадат отпор на братушките, които настъпвали по шосето за Хасково и Одрин.

Хората тръпнеха и от радост, и от уплаха, защото никой не знаеше дали в своето отчаяние турците няма да ги подберат и да ги замъкнат към Анадола. Та малко ли жени и дечурлига бяха забрали те откъм Балкана! Една част от тези клети българки и българчета, отървали се по чудо от ятаганите на башибозука, бяха докарани в Араповския манастир „Света Неделя“. Младите и хубави невести и моми не се мяркаха навън от къщите, защото се бояха да ги не отведат аскерлиите.

Но турските войници и офицери бяха много уморени и много смутени, та никой не дръзна да влезе в българска къща за зулумлуци. Още щом се настаниха в селото, военните започнаха да се укрепяват, нагласиха оръдията, зачакаха. А бумтежите вече се чуваха към Стиминех, там, види се, руси и турци бяха се счепкали. Турските военни власти забраниха на българите да излизат от селото. И тази заповед озадачи комитите. Защо турските военни власти не позволяваха на българите да излизат извън селото?

— Стяга ги калеврата! — рече възбудено Шарапа. — Трябва да видим.

— Дали не можем да се промъкнем до братушките? — попита Димитър.

Но той не попита, за да му отговорят, неговият въпрос приличаше повече на подкана да тръгнат.

Решиха още същата нощ да поемат долу през драките и да намерят пролука, за да се доберат до руските войски.

Като разузнаха внимателно, малко преди полунощ те се измъкнаха по двойки. Шарапа и Гочо излязоха първи. След тях, малко наляво, тръгнаха Русин и Запрянко. Надясно поеха Димитър и Грозю. Димитър се боеше да остави с другите малкия си брат — той беше непредпазлив, буен, можеше да направи някоя пакост.

Първата двойка попадна в клопката на турски пост. Докато да разберат какво става, Шарапа и Гочо бяха заобиколени и заловени, завързани и откарани в щаба на войската. Другите две двойки се събраха на уреченото място и оттам, брулени от нощната виелица, стигнаха до русите. Разказаха за разположението на турските части в Караджилар и придружиха една група, която нападна ненадейно турците. Едни разгони, други плени, трети изби. Плени и оръдията, без дори да гръмнат. В Караджилар научиха за съдбата на Шарапа и Гоча. Двамата комити бяха отведени нанякъде, но къде бяха отведени, никой не знаеше.

Шарапа призна всичко, той издаде и Гоча. И още на следния ден след пленяването, по тъмно, ги отведоха в Дервент. Там смятаха да разпитат близките на Гоча, защото той мълчеше, сумтеше, гледаше накриво своите следователи и от време на време само цъкаше през равните си зъби гъста, оскъдна плюнка…