Георги Караславов
Освобождение (4)

4.

Турската власт беше тромава и работеше пипкаво, но опитът да се обърне цял влак и да спре движението по линията я стресна. Димитър знаеше това и дълго мисли и крои какво ще трябва да се прави, ако го потърсят и ако се опитат да го задържат. Но турците и да забравят за повредата, стопаните на железопътната линия няма да оставят работата. Спъва се движението по линията, те губят.

Изминаха няколко дни. И като че всичко се спотаи и забрави. Линията беше поправена, движението се възстанови. След една седмица на гарата в Хаджиелес слезе мъж с цивилни европейски дрехи, на преминала възраст, но още свеж и строен. Лицето му беше гладко, червендалесто като на попарено и остъргано прасе. Чертите му бяха правилни, красиви и само отдавна зараснал белег на бузата го загрозяваше малко. Той говореше турски, но от честите обръщения към тримата османлии, които го следваха, личеше, че му е по-лесно да говори на немски. Най-възрастният от турците беше висок, много важен и наперен. Другите двама бяха по-млади — единият тънък и дълъг като сарък, а другият шишкав и подвижен като топка. Те влязоха в стаята на началника на гарата, който не погледна дори тримата турци, но пред мъжа с европейските дрехи застана чинно. Виждаше се, че този мъж е големец от железопътната компания.

— Заповядайте, господин Хорн — покани го началникът на гарата на немски, като че в кабинета му нямаше и други хора. Едва след като Хорн седна, той покани и турците. И началникът се поклони мълчаливо, притвори тихичко вратата и започна да се разпорежда на перона.

Гостите веднага заговориха оживено за извършената повреда. Кой беше я извършил? Откъде беше той? Сигурно е от съседните села — трябва най-напред да се потърси в Хаджиелес, в Дервент Енимахле, в Папазлий. Хорн намекна, че злосторниците могат да бъдат и от по-далечни места. Може би това е работа на хора, които са членували в революционните комитети. А къде е имало такива комитети? Такива комитети, доколкото той знаеше, никога не е имало в околните села. Такива комитети е имало в Чирпан, в Хасково, в Пловдив. Най-напред, подчерта той, трябва да се провери дали някои българи от близките градове, в които е имало комитети, не са се преселили в околните села. Да се провери, посъветва той, да се поразучи и какви учители има, с какво са се занимавали досега, с кого са дружили…

Възрастният турчин забележи, че в революционните комитети са участвували занаятчии от по-големите български селища, даскали, хекими. Той също беше уверен, че на простите и мирни раи от българските села не може да хрумне да разтурват железопътната линия. Но и да се дигнат за такова нещо, трябва някой да ги поучи. Той каза, че е напълно съгласен с предложението да се провери какви хора са дошли напоследък от съседните градове в близките села. Най-напред трябваше да видят какви хора са се домъкнали тук, в Хаджиелес. Повикаха началника на гарата. Началникът не беше тукашен, но живееше на гарата от три-четири години, познаваше тъдявашните хора, може би ще им подскаже накъде да се търси. Но началиикът дигна рамене. Познавал само двама гостилничари, няколко търговци на жито, трима-четирима чиновници, но между тях нямало нито един българин. Началникът на гарата говореше много добре немски език, но по лекия акцент можеше да се допусне, че е славянин от Австро-Унгария. Той се държеше учтиво, но с достойнство. Когато му се извиниха за безпокойството, той кимна студено и излезе с някакво пренебрежение към своите неканени гости и следователи…

Повикаха кмета на Хаджиелес. Кметът беше едър, мургав, добре охранен. Той пухтеше от горещината и задухата и от време на време махаше с длан пред пълното си, малко подпухнало лице.

— Ти ли си мухтарят? — попита го строго и недобронамерено възрастният турчин. Кметът хъкна утвърдително и направи ниско раболепно темане.

— Добре! — процеди многозначително турчинът и като помълча, започна да го разпитва за поминъка на хората, за реколтата и дали всичко в селото е мирно и тихо. След като кметът потвърди, че всички са покорни раи на султана, турчинът попита някак случайно и небрежно дали някой хаджиелесовец, изселен оттук, се е завърнал. Кметът мигна плахо и отвърна, че само един касапин, който от години живеел в Пловдив се е завърнал.

— А друг някой? — пронизваше го с острия си поглед турчинът. — Помисли добре! — натърти той.

Кметът дълго мига, напряга се, съобразява, пъшка и най-сетне заяви, че не знае друг някой да е идвал в селото.

Освободиха кмета и изпратиха да задържат пловдивския касапин. Касапинът обаче беше дошъл след повредата на железопътната линия. Не го освободиха, но и не бяха убедени, че той може да знае нещо за извадената релса. След това заминаха за Дервент. Осведомени предварително, те слязоха в Ставраковия хан. Посрещна ги младият офицер. Хорн му обясни защо са дошли. Офицерът прати да повикат кмета на селото. След малко чичо Гого пристигна и се спря чинно до вратата.

— Имате ли в селото занаятчии? — попита го веднага Хорн на турски. — Трябват ни много… ще им дадем хубава работа.

Кметът поклати глава.

— Има. Дал господ! — отговори той простодушно, но очите му играеха живо и схватливо.

— Всички тукашни ли са? — продължи да любопитствува немецът.

— Па тукашни са.

— Нас ни интересуват и по-добри майстори, дето са учили занаята в град… дето са работили в град! — следеше го със светлосините си очи Хорн. Имате ли такива?

Кметът се запъна — не можеше да схване защо тия големци се интересуват от селските занаятчии, та дотам ли е стигнала царщината им!

— Кажи, Гого чорбаджи — кимна му приятелски офицерът.

— Аз от занаята им не разбирам, мюлязим ефенди — направи се, че правилно е разбрал какво се иска от него кметът. — Който има ум в главата и божия дарба, той по-добре работи.

— А да имате майстори от вашето село, които работят другаде? — попита направо Хорн.

— Па трябва да има — отвърна с наивно изражение кметът. Двадесет години вече той кметуваше тук и никога на турците не отвръщаше рязко, никога не им казваше „да“ или „не“. Искаше да разбере добре за какво го питат, какво искат от него и чак след като преценеше положението, отвръщаше по-определено. — Двамина нашенци работят в Чирпан.

Високият тънък турчин се надигна.

— Какво работят там?

— Обущари са май…

— Тъкмо обущари ни трябват — обади се най-сетне и шишкавият турчин, който като че беше уморен и незаинтересован. — Да поработят малко за аскера на падишаха, да видим доколко са верни и покорни раи.

— Ами аз не съм ги виждал в селото — излъга кметът. — Не знам дали са си дошли.

— Я иди, та виж! — кимна му мюлязиминът.

— Да ида, защо да не ида — съгласи се тутакси кметът и като се кланяше заднишком, измъкна се от проклетата кръчма. Той знаеше, че сега турците колеха и за най-малкото прегрешение, беше уверен, че ако го усетят да клинчи, няма да му простят, но все пак защо те се интересуваха за тукашните занаятчии? И защо бяха се дотътрили чак тук? И се интересуваха от ония, които работеха в град. Нещо мътно имаше тук. Трябва да се каже на Гатевчетата. Ако пътеките им не са много чисти, да си обират крушите.

Кметът се промъкна из най-тесните улички и влезе у Гатеви през харманската портичка. След това се вмъкна в стаята и каза на Димитра:

— Дошли са едни големци… Приказваха си с мюлязимина, па ме питаха за вас и ме пратиха да видя дали сте си дошли. Разгеле. Стегнете се, чакат ни в Ставраковата кръчма. — И се измъкна, без дори да се сбогува.

Димитър се облещи, Гочо остана като треснат. Значи, усетили са ги. Ами сега?

В къщата настъпи глуха суматоха. Старата онемя, старият преглътна мъчително, помъчи се да каже нещо и се отпусна като ранен на миндера. Той искаше да им се скара, но сега вече и да им се кара, и да ги бие, всичко е свършено.

Но време за губене нямаше — Димитър измъкна револверите, провери патроните, затъкна ножа си в пояса, попипа табакерата, за да види дали е на място, и поръча на майка си да отреже два комата хляб и да стъкми някаква сухоежбинка. И едва сега майката като че разбра всичко и се спусна към съседната стая. След малко братята се измъкнаха през комшулука в отвъдния двор, оттам се прехвърлиха в празно дворно място, а от дворното място излязоха на улицата и поеха бързо към старата дъбова гора.

В това време кметът влезе в Ставраковия хан и направи дълбоко темане на важните големци, които пиеха ракия. Мюлязиминът го изгледа въпросително и завъртя глава:

— Е?

— Тук са, ефенди — доложи кметът и се поклони пак. — Видях ги с очите си, у дома си са. — Той гледаше с плах, покорен израз на малкото си мургаво личице и само по-прозорлив човек би забелязал как очичките му играеха хитро.

— Защо не ги доведе? — сопна се Хорн.

— Не ми казахте, ефенди — повдигна рамене кметът. — Поръчахте ми само да видя дали са тук. И аз видях.

— Иди им кажи да дойдат! — заповяда Хорн.

— Отивам — отстъпи заднишком кметът, като се навеждаше и слагаше дланта на дясната ръка до сърцето си.

Схватлив и съобразителен, чичо Гого долови, че тези големци не са дошли само за да се запознаят с дервентските занаятчии. Той много добре познаваше привичките на турските големци, долавяше какво търсеха и знаеше как да постъпва с тях. Но сега, макар и да беше убеден, че те не са се домъкнали за хубаво, той не можеше да се досети за какво точно им трябваха двамата обущари. Той по своему преценяваше случайно срещнатите хора и сега, кой знае защо, най не му харесваше русият мъж с белега на бузата.

Още щом кметът излезе, Хорн нареди на мюлязимина да вземе десетина от своите момчета и да иде да арестува обущарите. Мюлязиминът изскочи начаса и след малко подкара като чарда разпасаните и сънливи свои войници. До черквата той видя младия поп Георги.

— Папаз ефенди — обърна се той към попчето, без да спира войниците си. — Ти знаеш ли къде живеят двамата обущари, дето работят в Чирпан?

Попът се смути, разтрепера се и поклати глава.

— Хайде да ни покажеш къщата! — заповяда мюлязиминът.

Попът тръгна уплашен, като подбра расото си. Мюлязиминът пръсна войниците си около къщата.

Но в това време кметът, който беше забелязал неканените гости, излезе разсърден от къщата, като викаше и ругаеше нещо. Той се престори на крайно изненадан, като забеляза офицера.

— Излезли, ефенди! — каза той с такова дълбоко съжаление, че в първия момент мюлязиминът дори не можа да схване какво всъщност е станало. — Излезли! — повтори кметът и посочи с леко кимване схлупената къща.

— Как излезли? Къде са излезли? Че кога? — сопна се турчинът. — Лъжеш, куче!

— Провери сам, ефенди! — сви се робко кметът и отвори широко вратата.

Турчинът разбра, че е сглупил, за него беше ясно, че обущарите са били нащрек и още щом са се досетили, са офейкали. Пак ще го кастрят, пак ще го псуват. И за какво? За двамина крастави гяури, които под носа му са работили против царщината. Мюлязиминът понечи да прекрачи прага, но се досети, че обущарите може би се спотайват в някой ъгъл и за да не рискува, потърси с очи войниците си. Той зърна баш чауша и щракна с пръсти. Баш чаушът изтича пъргаво и застана мирно, вперил поглед в своя началник, готов да изпълни всяка заповед.

— Мехмед — каза доверително и ласкаво мюлязиминът. — Претърси цялата къща, да не оставиш кьошенце непрегледано. Тия харсъзи не са излезли, те са тук, ама са сметнали, че ние като серсеми само ще попитаме и ще ги оставим. — Той го потупа приятелски по рамото. — Вземи двама от войниците и да си отваряте зъркелите.

Баш чаушът за пръв път виждаше своя началник така приятелски разположен към един обикновен подофицер. Той каза, че е разбрал всичко и че ако гяурите са в къщи, няма да се изплъзват от ръцете му.

— Хайде! — посочи къщата мюлязиминът и се оттегли зад близкия кирпичен зид, като провери пистолета си.

След половин час му докладваха, че в къщата освен стопаните никого другиго няма. Тогава мюлязиминът тръгна към двора на Гатеви и влезе в схлупената къща. Старите бяха застанали като мъртъвци до стената и чакаха.

— Къде са синовете ви? — попита строго мюлязиминът.

— Преди малко излязоха, аго — рече с глух глас бащата.

— Къде отидоха?

— Па знаем ли? Те са големи мъже… ходят, където си искат — поясни бащата.

— Чувай, крастав гяурино! Не лъжи! По очите ти познавам, че ме лъжеш! — И кресна високо и пискливо: — Къде са синовете ти?

— Аз казах, ага…

— Лъжеш! Ти знаеш!

— Не знам, аго.

Мюлязиминът беше уверен вече, че двамата харсъзи наистина са избягали, от това се виждаше, че те са извадили релсата и тъкмо туй го вбесяваше, като гледаше упорития стар българин, който с простите си отговори сякаш му думаше: „Хвани им цървулите де!“

Мюлязиминът стисна здраво бича, който беше закачен за ръката му, и като замахна ненадейно, удари стареца по лицето. Старецът само мигна, но не трепна. И това като че още повече го ожесточи. И той започна да удря с все сила, като псуваше и ахкаше лекичко. Най-сетне отпусна бича. Той дигна бича, за да го удари втори път, но Гатевица се хвърли и го хвана за китката. Офицерът я бишна с лакът, тя политна и се строполи в ъгъла, като изохка. Офицерът замахна пак и с все сила шибна стареца по лицето. Старецът стоеше прав, подпрян на стената, стиснал здраво зъби, и при ударите само мигаше. Тази твърдост като че вбеси офицера. Той започна да бие често, биеше с ожесточение и се надяваше, че старецът поне ще дигне ръка, за да се предпази. Но той не дигна ръка. Бичът се залепяше и оставяше сини следи по лицето и по оплешивялата глава. Най-сетне отпусна бича и изтри потта от високото си бяло чело.

— Изведете тази гяурска свиня! — заповяда мюлязиминът. — Ей сега ще го обеся на една върба.

От съседната стая се показа момченце, любопитно и изплашено, но майка му го дръпна назад.

В това време старата Гатевица, възпирана досега от баш чауша, се изправи и се просна пред краката на мюлязимина.

— Пощади го, ага! — изрева тя. — Остави ми го! Не ми го затривай!

Мюлязиминът я погледна, ритна я и продължи. Беше сърдит и на тези неверници, и на важните господа, които в никое време се дотътриха, и на себе си. На гяурите той се сърдеше, задето подкопаваха султанската държава под краката му, без той да се усети. На важните господа се сърдеше, защото само знаеха да заповядват и да се крият на топличко и на сигурно. На себе си той се сърдеше, задето погледна така глупаво на цялата тази история. Трябваше сам да иде и да хване бунтовните българи, а не да праща този глупав мухтар, който се оглежда като изтърван заек… Кореше се, че цяло лято прекара в това мръсно село като котарак, и се боеше, че гяурите са вършили и други поразии, които, ако се разкрият при разследването, ще го злепоставят… „Не, нека почакат тия мърши!“ — заканваше се в себе си той. Ще обеси най-малко десетина души, ще ги окачи по гераните сред селото, та да помнят и да знаят кога са ръка дигали против падишаха и царщината му…

Както и очакваше мюлязиминът, важните господа в кръчмата обвиниха не себе си, а него за бягството на двамата царски душмани. И в края на краищата те и сами заявиха, че на тези български разбойници трябва да се покаже дебелият край… Потърсиха и най-малкия от братя Гатеви. Но и той беше се укрил. В това време три войничета налагаха в избата на кръчмарницата стария Гатев. Донякъде той пъшка, но след това се отпусна и като че заспа. Свести се привечер. Малко след това го натовариха на една талига и го изведоха на площада край шосето. Той не можеше да се държи на краката си. Двама души го крепяха. Лицето му беше подуто и окървавено — хората, които надничаха страхливо през пролуките на съседните вратни, не можеха изпървом да го познаят.

Обесиха го на старата корубеста черница край шосето и си отидоха.

Малкият мегдан опустя. Вечерният ветрец, който по това време освежаваше хората и помагаше да отвяват овършаното зърно, полюшваше тихичко окървавения труп и го завърташе съвсем лекичко ту на една, ту на друга страна. Никой не смееше да се приближи, да го прибере и погребе. Нощта настъпи глуха, страшна, зловеща. Мракът притискаше духовете на поробените хора, свиваше измъчените им сърца, душеше ги. Денем като че страхът не беше толкова дълбок и угнетителен.

И след това мюлязиминът и неговите аскери плъзнаха по дворищата, преобърнаха къщите. Влачеха, биеха, трепеха. За три дена обесиха осем души.

Народът настръхна и като че в земята потъна. Селото опустя. Никой не смееше да се покаже от вратата навън. Майките, разчорлени и объркани от уплаха, не пущаха децата си дори в дворищата, биеха ги без причина и не знаеха какво да предприемат и къде да се дянат. В оборите мучаха крави и волове, макаха биволици, блееха овце. В горния край на селото изгоряха няколко къщи. Никой не дръзна да ги гаси.