Георги Караславов
Освобождение (9)

9.

На 11 януари към обед в Дервент Енимахле пристигна генерал Гурко. Генералът яздеше на кон. Лицето му беше заруменено от студа, по чаталестата му брада имаше скреж. Посрещнаха го със сол и хляб. Старият учител Тахчиев беше приготвил приветствено слово. Той застана твърде театрално пред прославения руски пълководец, поклони се дълбоко и след това изпъчи назад глава. Но още от първите думи се забърка, защото забрави как да го нарече — ваше превъзходителство или ваше високоблагородие. И накрая старият учител отсече: „Ваше превъзходителско високоблагородие.“

Генералът изслуша внимателно приветствието, поблагодари, стисна му здраво, сърдечно ръката и след това се ръкува поред с всички, които бяха се струпали. Един хлапак, който зяпаше ботушите му, той погали по главата. „Маладец!“ Хлапакът се ухили. Гурко го попита нещо. Преводачът предаде: „Негово превъзходителство пита искаш ли да се учиш за офицер?“

— Кажи! Кажи! — наведе се покровителствено старият учител към смутеното и зачервено момче. Искаш ли да станеш и ти такъв офицер?

— Искам! — отвърна смутено момчето и подсмъркна шумно.

— Добре — каза генералът и пак го погали по главата. — Сега вече България е свободна, сега на нея ще й са нужни и офицери. Но трябва да се учиш добре — допълни той.

— Учи се, добре се учи — рече поласкан Тахчиев, защото момчето беше негов ученик.

Преводачът, който придружаваше свитата на генерал Гурко, поговори малко настрана с чичо Гого. Попита го не би ли могъл генерал Гурко да отседне за малко, да си поотпочине, защото непрекъснато е яздил. А и да похапне малко. Чичо Гого веднага прати сина си у най-редовития човек в селото. Той имаше двуетажна къща с чардак, с хубава соба-одая, чисто и богато наредена. В къщата шетаха три снахи и една умна и още твърде запазена свекърва. Само след половин час, докато генералът да се види със селяните, които прииждаха при него, всичко за високия гост беше приготвено. Тъй като къщата беше наблизо, цялата свита тръгна пеша. Гурко вървеше с широка крачка, стъпваше някак разкрачено и твърдо, като че мереше разстоянието. На външната стълба го посрещна домакинът. Той беше на около 65 години — здрав, бодър и умен старец, работлив и примерен, но твърде стеснителен. Зад него чакаше стопанката. Тя повдигна тюлбена си, ръкува се и се поклони ниско.

Горе на чардака бяха наредени трите снахи. Те също се ръкуваха със знатния гостенин и поред му целунаха ръка. Гостенинът влезе пръв в одаята. Той се огледа — стаята беше много чиста, проветрена, постелена с домашно тъкани шарени черги. Генералът свали шинела си и го подаде на адютанта си, който го следваше като сянка. Стаята беше приятно затоплена, кюмбето пърпаше весело и през тесния отвор играеха кървавочервени отблясъци.

Гостенинът седна на миндера насреща и разтърка ръце. И започна шетня около закуската, която му приготвиха. Когато всичко беше завършено, той попита дали може да се намери чаша вино. Домакините се спогледаха. Тази година, поради войната и турските бежанци, гроздето беше прахосано — една част турците изпокрадоха, а друга част окапа и пропадна. Чичо Гого и Тахчиев изброиха всички дервентци, у които можеше да се намери вино, и поръчаха на своите хора да се пръснат и да донесат, където намерят. Намериха само у един не дотам заможен селянин, който беше си приготвил буренце с вино от асма. Поднесоха на генерала чаша от това вино. Той я пое, благодари и изпи половината. Стопанката пое чашата, попита дали ще иска още, сетне се отдръпна към вратата, без да разбере да чака ли така, или да не чака.

Генералът бързаше. След малко той излезе и възседна своя кон. Тълпата, която чакаше на двора и на улицата, го изпроводи. Свитата яздеше бавно, та изпращачите да могат да я следват. Стигнаха края на моста, минаха го, щяха вече да се разделят, когато отсреща откъм Близнаковата воденица изскочи мъж. Той тичаше насреща и махаше ръце като побъркан. Конниците спряха, чичо Гого се спусна и посрещна изплашения мъж.

— Какво има? — завъртя той строго глава. — Какво си се развикал като луд.

— Във воденицата има обесени… двама! — каза мъжът и посочи назад.

Неколцина от изпращачите, между които беше и Димитър, се спуснаха. Ужасно предчувствие парна някъде дълбоко в съзнанието коравия обущар.

Наистина на гредите във воденицата висяха двама мъже, вкочанясали от студовете, с изцъклени очи, с посинели езици, грозни и страшни.

Още щом отвори вратата, Димитър позна брата си. Нещо се завъртя пред очите му, той примижа и се подпря на стената. До Гоча, само на един разкрач, висеше Шарапа.

Доложиха на генерал Гурко за обесените. Преводачът му обясни, че това са български патриоти, които са действували в тила на турците. Били всичко шестима. На път към руските части, за да им разкрият позициите на врага, двама от тях били заловени, мъчени, разкарвани и обесени. Генералът изслуша внимателно обясненията, учуди се, че такава малка група е действувала толкоз дълго време в тила на врага, слезе от коня и тръгна към воденицата. Сториха му път. Той видя обесените, изпъна се, отдаде чест и рече:

— Да бъдат погребани с военни почести.

Старата Гатевица като че не можа да проумее онова, което отначало се опитаха да й разкрият със заобикалки и което най-сетне й казаха направо. Тя не повярва. Тези хора като че се шегуваха. Тя изскочи на улицата, изскочи по аладжа, без джубе, разчорлена, облещена, устремена като безумна. Никой не беше й казал, че обесените са отнесени в църквата, но тя хукна нататък.

Когато влезе в двора, хората, които бяха се струпали около мъртвите, се раздвоиха и й сториха път. Майката приближи, отметна чергата, с която беше покрит синът й, видя страшното лице, изправи се, помъчи се да изплаче, сетне, като че не й достигна въздух, тя само хълцукна, преви се и се строполи в ръцете на Димитра…

И в двора на църквата, и на улицата, и над цялото село, което допреди малко шумеше опиянено от свободата, настъпи зловещо безмълвие.