Георги Караславов
Освобождение (8)

8.

Руските войски се спряха в Папазлий. Жителите на Дервент Енимахле не спаха през цялата нощ. Бабите се кръстеха пред иконостасите и се молеха да бъдат завардени от беди и сеч в тези последни часове на робството. Всички очакваха, че до сутринта русите ще бъдат в селото. И защо ще се бавят, че до Папазлий има само два часа път!

Турските войници в Ставраковия хан събираха партакешите си. Младият мюлязимин беше умислен и нервен. Той нямаше още заповед за отстъпление, а всеки момент московците можеха да го пленят. Ако го пленят другаде, той ще отърве кожата, но ако го спипат тук, дето избеси толкова невинни хора, няма да му простят. И той псуваше пашите, които минаваха с файтони и на коне, бягаха към Цариград, а на него заповядаха да стои още. Защо?

Но русите не настъпиха и селото осъмна в трепет и страх. Никой не смееше да си подаде главата навън. Хората чакаха покорни и смъртта от турския ятаган, и свободата от руския щик. Кое щеше да ги сполети в тези новогодишни дни, никой не знаеше.

А по шосето през селото течеше объркана върволица от турски бежанци. Мършави волове, посинели от студ, влачеха с последни сили претоварените коли. В колите лежаха болни кадъни, помръзнали деца, вкочанясали гъжвалии старци. По-младите и по-здравите дърпаха воловете или се тътреха отстрани. Когато воловете се подхлъзваха по заледеното шосе и падаха, безсилни да се движат вече, хората ги разпрягаха, издърпваха колите настрана оставаха така — под студеното и страшно небе. И над селото, и под селото бяха разпрегнати много такива коли. С надежда да ги подкрепят, за да продължат по-нататък, те замръзваха и не осъмваха — цели семейства оставаха да лежат мъртви в колите, свити, вкочанясали…

В ливадите под селото имаше истински лагер на смъртта. Тук-таме само някои се опитваха да си напалят огньове, но сухите върбови клони бяха смъкнати преди тях и те оставаха така, загледани тъжно и тъпо към запад, отдето минаваха омърлушени аскери, префунели от студ, бездушни, загрижени само за своята кожа. Никой не се заемаше да погребва умрелите.

Но защо освободителите се бавеха още? Дервентци нямаха вече сили да чакат.

На 6 януари призори турците се оттеглиха. Но никой още не знаеше това и никой още не смееше да се покаже от къщата си навън.

Утрото на този велик ден беше ледено, земята беше скована, широките комини пушеха лениво, из дворищата и пустите улици миришеше на тезек. На разсъмване откъм шосето за Пловдив се показаха конници. Като наближиха крайните къщи на селото, те се развърнаха наляво и надясно по шосето и стигнаха до плетищата. Някои от изплашените стопани ги забелязаха, ала не се показаха, защото още никой не знаеше какви са и откъде идат.

Но само след няколко минути новината, че в селото са пристигнали руси, се прехвърли през всички дворове, мегдани и улици. И народът се юрна навън. Да, това бяха те, дългоочакваните незабравими освободители! И какви младички, и какви весели са те! И всички със сини очи, гаче една майка ги беше раждала! Скоро дойде чичо Гого, сетне довтасаха двамата свещеници, излязоха като из бърлогите си чорбаджиите, юрнаха се мъже и жени, децата търкаха нослетата си, подсмърчаха и се бутаха да видят необикновените гости.

По-късно в селото влязоха и първите руски военни части. Народът ги посрещна с хляб и сол. Хората бяха облекли новите си дрехи и бяха се сипнали от двете страни на пътя. С тези части пристигнаха и комитите. Димитър пръв видя майка си и като се провря между струпаните жени, които бяха се разцвърчали, хвана ръката й и я целуна. Майката го прегърна, отмаляла от най-тежки страхове и предчувствия. Тя целуна и своя мизинец, който й се видя възмъжал, по-едър и по-внушителен.

— А Гочо къде е? — огледа се тя на всички страни. Димитър беше подочул, че Гочо и Шарапа са пропаднали, но къде и как бяха пропаднали, той още и сам не беше научил. Единственият човек в Дервент, който беше ги видял, беше старият Ставраки, но много нещо беше набъбрил той за Гатювското обущарче и поради това сега мълчеше. Той видя сам как тази сутрин още в тъмно мюлязиминът ги натовари в някакво ландо и ги препрати към Хасково, но какво му влизаха в работата тия двама разбойници.

— Ние се разделихме… той беше заедно с Шарапа от Караджилар… не знам къде са отишли — смънка Димитър, без да я погледне.

Повярва ли майката, Димитър не разбра, но тя клюмна и черният тюлбен падна над сухото й сбърчено лице. От лятото досега тази жена така беше се изменила, че и децата й не можеха да я познаят. Тя беше така съсипана, толкоз изстрадала, че както им се струваше, не й бяха останали сили дори за плач.

Хората сочеха Димитра, захвалваха Грозя, дивяха се на тяхното оръжие, приказваха с почуда за техните подвизи, които стократно бяха преувеличили, и се оглеждаха, питаха: „А Гочо къде е?“

Гочо къде е, ето този въпрос гнетеше и Димитра. Той беше свързан със своя по-малък брат от години, с него работеше занаята, с него делеше залъка си, с него споделяше всичко, с него беше тръгнал на живот и на смърт… и сега, тъкмо в този славен ден, него го нямаше.