Георги Караславов
Освобождение (5)

5.

Едва на третия ден Димитър и Гочо научиха за смъртта на баща си. А десетина дни след това научиха и за смъртта на другите свои съселяни. Заинтересуваха се за участта на малкия си брат. Казаха им, че се е укрил. Потърсиха го и го намериха. Той беше въоръжен само с кама. Гледаше под вежди, мълчеше и сумтеше. Момъкът беше потресен от смъртта на баща си. Жадуваше да мъсти, искаше да се втурне в Ставраковия хан и да плати на всички джелати, да ги насече на мръвки. Но какво можеше да направи само с една кама!

Димитър го разпита за всичко, което младежът беше видял с очите си.

— Е, а сега? Щеш ли да вървиш с нас? — попита Димитър.

— А с кого да ходя? — извърна се и го изгледа учудено Грозю.

— Да те изпратим в Кетенлик… при леля Паса, а? — наблюдаваше го внимателно Димитър.

— Не искам! — отсече момъкът.

Димитър помълча. Този отговор му хареса. Но той се боеше, че в трудната борба могат и тримата да загинат. Тежко ще бъде за старата да изгуби наведнъж трима сина. Нека по-малкият да оцелее, че най-малкият е най-скъп на майката. Но като разбра, че Грозю няма да склони, Димитър го потупа по рамото:

— Добре.

Братята бяха свикнали вече с тревогите и опасностите на вълчия живот. Те се криеха из кориите, из небраните царевици, из камъшите и тръстиката на азмаците, спяха, дето завърнеха, и ядяха, каквото намереха. Всеки ден те очакваха русите да се спуснат от Балкана и да освободят и Южна България. Но войната се затягаше. Долитаха неточни сведения за тежки боеве. Турците разправяли, че московците бягат назад.

С два револвера и с една кама не можеше да се направи нищо. И братята замислиха как да се въоръжат с пушки. Откъде да намерят? Българите нямаха оръжие. Пък и да имаха — кой смееше сега да надигне глава! И Димитър предложи да обезоръжат някои турски постове. Такива постове имаше край лагерите на турските бежанци. Постове имаше в различни села и на различни места. Една мартинка те откраднаха от един хлапак, който беше я оставил в канавката на шосето и беше отишъл да зяпа в срещната нива, дето неколцина стари турци колеха крава. Но пушката имаше само един патрон. Един-единствен. Все пак пушката и когато е празна, е страшна.

Веднъж, като лежаха в корията над селото, те забелязаха двама въоръжени турци. Къде отиваха тези читаци? Решиха да ги пленят. На един завой братята изскочиха и заповядаха на изненаданите османлии да дигнат ръце. Оказа се, че това са някакви редифи. Те бяха сбъркали пътя и вместо за Татарево бяха тръгнали по най-затънтения път към Дерекьой. Вързаха им ръцете и ги отведоха в дъното на корията. Там ги съблякоха, убиха ги и ги заровиха под един сипей.

— Няма да идат в рая при Мохамеда — рече Димитър мрачно, макар че искаше да се пошегува, за да разпъди тежкото впечатление у братята си. — Мохамеданин, който умира от гяурски нож, нямал право да пие шербет и да гледа кючеци в райските гюлови градини…

След това Димитър и Гочо облякоха дрехите на убитите редифи. Така те по-лесно можеха да се движат. Димитър говореше много добре турски език, знаеше той простотията и фанатизма на турците и се надяваше, че предрешени така, ще свършат добра работа. Убитите запасняци, според сведенията, които дадоха, били от Северна България. Между другото те обадиха, че известно време вардили някакъв склад на оръжие в едно село. Те бяха забравили името на селото, но казаха, че се намира на шосето за Филибе, че има гара и голям, но отдавна занемарен кервансарай.

Димитър се досети къде ще да е този склад. И той все си мислеше за складираното снаряжение. Беше ясно, че турците стоварват снаряжение не само в Пловдив, но и по съседните гари.

Нямаше съмнение, че тези складове, пълни със снаряди и патрони, се вардят добре. Но и да ги вардят добре, той би се промъкнал до склада. А след това? Да имаше газ, би го подпалил. Ала газ сега не можеше да се намери. По-рано само в богаташките къщи светеха с газ. Сега вече и в тези къщи се осветяваха с борина. Търговията беше замряла, дюкяните бяха празни. Складът можеше да се подпали и с барут, но откак започна войната, и барут не можеше да се намери. Тези мисли, че бездействуват, че си губят дните, гнетяха Димитра.

А откак избягаха, той все си мислеше — какво да направят, за да помогнат на братушките? Като научи за смъртта на баща си, той реши да се вмъкне някоя вечер в селото и да убие мюлязимина и неговите хора. Те бяха много разгащени, нямаха никаква охрана и нападението щеше да бъде успешно. Но турските власти сега са много подозрителни, много са наежени против българите и са страшно отмъстителни. След нападението — Димитър беше сигурен в това — те ще избият цялото население на Дервент и ще изгорят селото.

Димитър не беше приказвал още със своите братя за всички тези мисли и кроежи. Имаше време да се поразговори с тях. А и те много-много не се интересуваха от тези въпроси. Гочо, както винаги, гледаше без особени вълнения на събитията и само чакаше да се покажат братушките, за да се върне в Чирпан. Там той беше хвърлил око на една мома, а и тя го задиряше. Най-често той си мислеше за няколкото случайни срещи с тази изгора, мечтаеше да се ожени за нея и да си нареди дом и семейство. И ако понякога се ядосваше в себе си, то се ядосваше, че войната се затегна и освобождението не дойде така скоро, както си мислеше и както очакваше. При това той смяташе, че това, дето забавиха движението по железницата макар и за един ден, е достатъчно, и беше доволен, дето се изплъзнаха от ръцете на турците. Грозю постоянно настояваше да нападнат някои от бежанците, настанени около близките турски селца. Тези бежанци, разлютени и сърдити на българите, задето са оставили родните си огнища, налитаха върху дервентските имоти, завличаха и плячкосваха всичко, каквото им попаднеше, стреляха при най-малката съпротива и бяха стегнали наплашените българи като с обръчи. Тези обръчи, мислеше си той, лесно ще се разтрошат, ако ударят само един от околните бежански лагери. „От тях ще вземем и пушки“ — казваше той. Димитър го възпираше. Но един ден, когато момъкът заяви, че той ще се отдели и сам ще се разправи с някои от тези бежанци, Димитър се ядоса и му заяви, че ако тръгне на своя глава, ръцете му ще отсече.

— Аз не се шегувам — предупреди той смръщено. — Кажи ми ти — каква полза, ако убием няколко турски бежанци? Чунким те много разбират от гламавата турска политика, която ги докара до това положение. И те си изпатиха като нас, българите. Но да речем, че те послушаме и съсипем няколко турски семейства. Ще помогнем ли с това на руските войски? С нищо няма да им помогнем. А турците ще се разлютят и ще почнат да колят българите. В Чирпан имахме един комитетски човек — Христо Бабата, него оная пролет го обесиха в Едрене. Защо го обесиха? Не за кражба и не за вагабонтлуци, а защото работеше за народно въстание против турската тирания. Помня какво ни казваше Апостола — Не за себе си работим ние, а за народа. И никой да не забравя това. Вярно е, че турците убиха тетя. Но само той ли загина? Загинаха още много българи. И гинат. И не само българи — та малко ли мили наши братя руси умират! И за какво? Та те не са и помирисвали турци. Те умират за нашата свобода. И ако те са дошли да умрат за нашата свобода, нека ние пък да помислим как най-добре да им помогнем. А като помагаме на тях, помагаме и на себе си. Пък като се освободим, тогава ще видим кои турци какво са правили. И които ни паднат, сетне ще ги съдим.

Отначало Грозю слушаше пренебрежително, облегнат на лакът. Но постепенно думите на батя му го заинтересуваха, увлякоха го, развълнуваха го. Преди Димитър и Гочо да се завърнат от Чирпан, той ги смяташе за хора от някакъв друг свят и постоянно напираше да иде при тих. Долавяше той, че братята му там се срещат с някакви големи хора, че вършат някаква особено важна работа, но нямаше ясна представа за тази работа. Като избягаха и тръгнаха заедно, полека-лека той престана да се възхищава от тях. Особено се разочарова той от батя си Димитра. И сега изведнъж Димитър го порази с учената си реч, с думите и имената, които разкриваха един нов свят пред захласнатия момък. Наистина Русия беше далече-далече, зад морета и планини, а ето че оттам бяха тръгнали хиляди и хиляди хора да се бият за нашата свобода. Не да мъстят някому идеха те, а да се борят за свободата на българския народ. И умираха за тази свобода. Право казваше Димитър — трябва да им се помогне. Младежът се въодушеви. „Да им се помогне!“ Та той ли, който имаше някаква неясна представа за свободата, но гореше от жажда да я опита, да глътне от живителния й въздух, не иска да помогне на русите! Как бързаше той да види час по-скоро тези наши братя от далечния север, които и наяве, и в сънищата му се явяваха като кралимарковци! Да види тези юнаци, па тогава, ако ще, и да умре!

Но винаги, когато си спомняше за своя мъртъв баща, Грозю стискаше дръжката на своя дълъг нож и очите му блестяха зловещо. Струваше му се, че баща си той никога няма да прежали и да забрави. И той ще го помни — строг, наглед студен, но справедлив, работен и мъдър. Щом батю му Димитър казва, че е опасно и глупаво да отмъщават на бащините си убийства, тогава да направят нещо полезно, но да направят…

В първите дни на своето бягство братята печаха царевица, тикви, събираха диви круши се хранеха. Не искаха да ходят в селото за храна — ще ги зърне някой и виж, че стигнало до ушите на мюлязимина. В селото имаше няколко чорбаджии, които се подмазваха пред турските големци и всеки помисъл за свобода наричаха чапкънлък. Но сега, когато всеки ден очакваха пристигането на руските освободителни войски, и те си кютеха… Веднъж братя Гатеви намериха край корията едно заблудено шиле, което вечерта опекоха на шиш. Няколко дни те бяха сити и доволни. Но полека-лека и царевицата, и житото, и тиквите, та дори и дивите круши започнаха да изчезват от запустелия кър. Трябваше да се мисли за прехраната. На няколко пъти ту Димитър, ту Гочо, ту Грозю се промъкваха край градините на съседните селища и обираха изоставените торби на орачи и копачи. Но по такъв чакалски начин те не можеха да поминуват. Надяваха се, че досега братушките ще дойдат, ала ето, седмиците минаваха, а още нищо нямаше. Наистина турците все още се хвалеха, че напердашили московците и че скоро щели да ги изгонят там, откъдето са дошли, но на тези хвалби никой не вярваше. „Дано не зазимим тук — казваше загрижено Гочо. — А то инак ще изпукаме от студ и от глад.“

И денем скрити в някоя кория край шосето, и нощем, полегнали в някоя нива, братята наблюдаваха движението на кервани коли. Едни отиваха към Пловдив, други се връщаха. Нощем се виждаха огнените опашки, които локомотивите на препълнените влакове изхвърляха. Тези влакове носеха гибел за братушките. Но какво можеха да направят, за да ги спрат? Ако имаха барут, щяха да разрушат някой мост. Но откъде да вземат барут? Пък и да имаха, за това трябваше и умение, и знание. А те и тримата не знаеха как да боравят с барута.

Нощем братята се промъкваха край селото и се срещаха със случайни работници, закъснели в своите крайселски ниви и градини. От тях те научаваха какво става в селото. Да идат у дома си, за да видят майка си и снаха си, те не смееха. И не смееха не защото се страхуваха, че ще ги хванат — турците вечер се затваряха в Ставраковня хан и не се показваха, а защото, ако се научеха, че са ходили у дома си, щяха да избесят и жените, и децата.

Една вечер братята бяха се прехвърлили у един свой роднина, който живееше в горния край на селото. От него те взеха хляб, малко сланина, прахан, тютюн и се измъкнаха към полето. До една чешма, която наричаха Сухата чешма, тъкмо когато пресичаха шосето, те видяха някаква сянка, която се изправи зад високия зид на чешмата. Димитър попита по турски кой е.

— Мирен човек — отговори плахо и несигурно някой.

Димитър приближи предпазливо, със запъната пушка, и позна Запрянка Тамахкерин. Запрянко разказа, че Ставраки го наковладил, та мюлязиминът разпитвал що за човек е и не е ли душманин на падишаха и царщината му. Като знае с каква лека ръка турските власти сега бесят българите, той не смеел да се прибере у дома си — спял в плевнята на вуйчо си, по цял ден се укривал където и както завърне, и чакал с нетърпение руските войски, за да си отдъхне.

— Има ли задържани нашенци? — интересуваше се Димитър.

— Задържаха Русина Бачов и Христа Герджикангов, но го освободиха. Сега и те като мене са на тръни. — Запрянко помълча. — Русин вчера бил при вуйча Петра. Питал за мене, питал и за вас.

Димитър се интересуваше защо е питал за тих, но в първия момент той се учуди, че турците са задържали двама българи и са ги освободили. Обикновено зздържаните те или бесеха, или изпращаха някъде към Одрин. Като измери внимателно и остро момъка, Димитър се усмихна и хъкна леко.

— Защо е питал за нас? — кимна той настрана, към селото.

— Сигурно ще иска да дойде при вас.

— А ти откъде знаеш, че за това може да е питал?

— А за какво друго ще пита за вас? — Запрянко погледна със страх и с уважение пушките на братята. Сетне попипа ръкава на елека му. — А тая руба… каква е?

— Руба — отвърна неохотно Димитър.

— Аха — кимна Запрянко. И рече, като заекваше леко: — То… ако искате да знаете… и аз питах за вас.

— Кого си питал?

— Питах майка ви.

— И защо?

— Да дойда с вас.

Братя Гатеви трепнаха. Гочо се наведе и погледна внимателно Запрянка. Грозю кимна одобрително. Димитър хъкна пак и го тупна по рамото.

— Харно, че искаш да дойдеш с нас — рече Димитър.

— По-голяма дружина, по-голяма сила — допълни Гочо.

— Това и аз исках да кажа — седна на високия топъл камък Димитър и дръпна при себе си Запрянка. — По-голяма дружина, по-голяма сила. Така е и затова ти ще потърсиш и Русина Бачов, и Герджикангов Христа. Ако искат, нека и те да дойдат…

— Ще дойдат! — завъртя глава Запрянко.

— Само като им кажа, че още сте тука…

— Че къде да сме? — усмихна се закачливо Гочо. Запрянко се смути, преглътна мъчително и сви рамене.

— За вас се дрънка, че сте избягали при русите — каза той.

— Че къде са русите? — облещи се и се дръпна леко назад Димитър.

— Русите били на Балкана.

— На Балкана ли? А ти откъде знаеш? — дръпна го за ръкава на салтамарката Димитър.

— Завърнал се е Тянко Начев, нали носи с тяхната кола джепане, та той разказвал. Джепането те пренасяли до Казанлък… Други нашенци носели до Карлово… Там било страшно… в българските села не се мяркала жива душа. Което можело да избяга нагоре при русите, избягало, което не могло — всичко минало под нож.

С вълнение и с големи подробности Запрянко разказа как на дърветата край пътищата висели обесени българи. В Пловдив Тинко Начев видял, като карали човек с бозови дрехи и го блъскали в гърба. И изведнъж те спрели под един чинар, преметнали въже и го обесили. Човекът извикал: „Да живее България!“ — и увиснал на въжето.

Четиримата замълчаха. А какво ще стане тук, в тези села, през които са плъпнали озлобени турски бежанци? Ако русите пробият и тръгнат насам, кой ще закриля българите, докато ги освободят?… Още когато бяха в Чирпан, Димитър и Гочо слушаха за пожарищата и сечта в Старозагорско и Новозагорско…

Уговориха да се видят на другата вечер при Заешките дъбици.