Георги Караславов
Освобождение (3)

3.

За да не безпокоят никого в къщи, двамата братя се вмъкнаха в плевнята и там легнаха. Гочо се завря в куп отава и тутакси заспа. Макар че беше вече на двадесет и пет години, той все още се държеше като някакъв хлапак. Неговото безгрижие, спокойствието му, ленивият му нрав дразнеха Димитра. Димитър беше по-възрастен само с две години, но се носеше като човек, живял и кипял в света. Когато понаучи занаята в Чирпан и се позакрепи, той повика и Гоча. Двамата братя чиракуваха, станаха и майстори, но свой дюкян не можаха да отворят. Работеха при местен майстор, наследил от баща си и къща, и обущарница, и инвентар. Освен това той имаше ниви и хубаво лозе, които жена му, сестра му и децата му работеха. Той беше се позамогнал, но участвуваше в революционния комитет и до полуда обичаше и тачеше Русия. За него Русия беше и майка, и упование, и надежда. И това го сближаваше с братя Гатеви, по това те се разбираха. Братята пестяха, мъчеха се да скътат някоя пара, да си накупят свой инвентар, да си обзаведат свой дюкян и тогава да се оженят. Това, дето още ергенуваха, беше най-голямата мъка на майка им. Колчем отскочеха до селото, за да се видят с родителите си, тя не забравяше да им напомни, да ги упрекне, че още ергенуват. Най-много тя упрекваше Димитра. „Дай път бре дай път и на Гоча, заради тебе, та и той остана стар ергенин!“ — гълчеше го старата. А Димитър се смееше. „Не го спирам — викаше той. — На̀, давам му прошка — стига мома да има!“ „У, моми с лопата да ги ринеш!“ — викаше майката и се цупеше.

Но Димитър не бързаше да се ожени и поради много други причини. Отначало комитетските работи до такава степен го увлякоха, че той всяка пролет очакваше да се вдигне въстание и да свърши с турската тирания. Но всичко вървеше някак наопаки. Вместо въстание дойде провалът с Левски. Дълго време комитетските хора трепереха да не ги арестуват. След това се провали Старозагорското въстание. Няколко души увиснаха на бесилката, други потънаха из занданите и в далечните пустини на Турция. Ето, и сега освободителната война се затегна. А битката за свобода сега се водеше не от някакви комитети, които нямаха дори по един строшен пищов, а от Русия, от най-голямата страна в света, от държавата, пред която всички трепереха и се прекланяха. Когато в Чирпан нахлу турската войска, Димитър се слиса — та тези хора нямаха чет! Прииждаха табори, зебеци, араби… Димитър гледаше това море от фесове и се хващаше за главата. „И ние щяхме да излизаме сами срещу тая сила!“ — думаше поразен той.

И сега, в плевнята, сключил длани под главата си, Димитър мислеше за всичко това и се вълнуваше. И се пренасяше до дълбокото дере при високия мост, представяше си как влакът извива зад кантона и се насочва с голяма бързина надолу. Локомотивът стига до извадената релса, спъва се като човек, на когото внезапно са строшили десния крак, обръща се и се прекатурва. А след него вагоните с аскер и джепане започват да се прекатурват като големи сандъци. И цялата тая сила, изпратена срещу нашите освободители, отива по дяволите.

Той мигаше, унесен в мисли и предположения, доволен, че всичко завърши благополучно. И макар че беше грохнал от умора и напрежение, не му се спеше. Той наблюдаваше през зирките на керемидите, наредени върху тънки борови пръти и потънали в прахуляци и паяжини, как зората се сипваше и как утрото настъпваше — утрото на един тревожен и пълен с неизвестности летен ден. Още малко и той ще вземе наръч царевичак, за да се промъкне незабелязано до къщи — уж че е бил в плевнята по работа. И ще обади на майка си и на баща си да си мълчат и да не казват, че не са спали у дама си. Родителите и без това бяха предупредени да не отварят дума, че по цяла нощ не се прибират. Майката въртеше глава, че знае и че разбира, а бащата подсмърчаше недоволно, но не смееше да си изкаже тревогата. Той се досещаше, че тия момци вършат нещо опасно, и отдалече ги подсещаше да се вардят, защото турците не си поплюват. Но синовете и без това знаеха, че турците, особено сега, не се шегуват — те бесеха без съд и без кадии при най-малкото съмнение…

Димитър остави брата си да се наспи, а сам излезе с един сноп царевична шума, потъмняла и прогнила, останала още от миналото лято. Майка му го видя и се спря на двора учудена.

— За какво ти е това бре? — попита тя натъртено.

— Ей сегичка ще ти кажа — отговори той спокойно, влезе в обора, остави шумата и се изсули пак вън. — Къде е тетю? — наведе се той към нея.

— Лежи. Нещо стомах го свива.

— Ела да го видим! — рече той повелително и влезе в стаичката, в която беше задушно и горещо, макар че малкото прозорче беше открито.

Бащата седеше на трикрако столче и пушеше. Едната му ръка беше пъхната в пояса. Личеше, че с нея той притиска стомаха си. На поздрава на сина си той отвърна сухо, малко смръщено, но Димитър не можеше да схване дали е такъв вкиснат от болка, или се сърди заради закъснението.

— Къде е Гочо? — вторачи се тревожно в сина си майката.

— В плевнята. Спи.

Бащата се извърна и сега Димитър видя колко лицето му беше посивяло и сбърчено.

— Защо в плевнята? — попита той остро.

— Не искахме да ви будим.

— А чунким ние много сме спали! — рече с горчив упрек майката. — В такива времена да ви няма по цяла нощ и ние да спим!

— Ние ви казахме — не се безпокойте — смънка виновно синът. — И не казвайте само, че… закъсняваме — добави той многозначително.

— Опичайте си ума! — забележи строго бащата. — Срамота е аз, прост човек, да ви давам ум на вас, хора образовани, занаятчии.

Той натърти особено много на последната дума. Човек беден, но схватлив, той цял живот беше се мъчил да се позамогне малко, поне на стари години да си отдъхне. Но си остана сиромах. Димитър се отскубна от аргатлъка, запиля се към Чирпан, прави ­струва, научи обущарлъка, понареди се. Прибра и Гоча, и Гочо се вреди край него. Понякога те оставяха на баща си по някой грош и той бе доволен и горд. Надяваше се да ги види със свой дюкян, да завъртят своя работа, да позакачат и от търговийката, немъчен хляб да хапнат, а на старини и родителите си да попригледат. Занаятчии! Тая дума звучеше твърде внушително за него, сиромашкия земеделец. И то не какви да е занаятчии и не къде да е, а в град, в Чирпан! Може ли всеки да се нареди там? Пипе трябва, за да се влезе между оня избран свят, не е шега работа.

Откак си дойдоха в селото, и бащата, и майката наблюдаваха синовете си. И сърцата им се свиваха от тревоги и страхове. Синовете излизаха, без да се обадят, връщаха се, без да ги усетят, скитаха в незнайни посоки из незнайни краища. Бащата подочуваше, че синовете му се мешали в някакви нередни работи, но какви бяха тези нередни работи, той нито разбираше добре, нито се мъчеше да ги разбере. А ето тук той долови накъде води тяхната шетня. Те крояха нещо против турската управия. Те вършеха нещо опасно и страшно. А турците сега слухтяха като нерези и само дебнеха да затрият някого. Особено подозрителни и свирепи бяха те сега, когато усещаха, че агаларството им виси на косъм. И ето те, неговите синове, тачени от всички хора, дори от самите турци, те сами се навираха в очите на османлиите. Лошо ще е, ако ги нарочат и затрият. Ще рухне едничката надежда на стария Гатев, ще угасне неговата бащинска гордост. И майката в този момент ги гледаше тъжно, умолително.

— Ами седете си тук бре! — каза тя жаловито. — Хич време ли е сега да се ходи, а?

— Сега е време, мамо — отвърна твърдо Димитър.

— Защо бре, сине?

— Защото утре, когато дойдат братушките, тогава и баба знае да шета! — отговори й шеговито, и сериозно Димитър.

— Вардете се, сине! — предупреди грижовно и с тревога бащата. — Лоши времена настанаха, българина не го зачитат и за муха.

— Който е като муха, като муха и ще го зачитат! — подметна Димитър и тръгна към кладенеца, за да се измие.

Майката и бащата се спогледаха. Синовете им не бяха нито малки, нито прости, нито глупави, за да ги учат на ум и разум. А все пак те си бяха като деца и по детински си играеха с този огън, които гореше около тях.

Доста късно се събуди и Гочо. Отпуснат и безгрижен като винаги, тои мина през двора, източи кофа вода от кладенеца, наплакна лицето си, като пръхтеше по момчешки, и се втурна в средната стая, за да се избърше. До огнището клечеше майката и готвеше обед. Тя се извърна, та го погледна, понечи да му каже нещо, но замълча.

От съседната стая излезе Димитър, надникна и като видя брат си, също влезе. Двамата обущари се спогледаха многозначително. Димитър беше нещо неспокоен — това забележи майката и още одеве на няколхо пъти се вторачва в него. И колкото се въртеше из къщи, толкоз той ставаше по-нетърпелив. Пак ли щеше да ходи някъде?

— Аз ще изляза за малко — каза той някак доверително на Гоча. Гочо кимна одобрително.

— Къде пак? — извърна се неспокойно майката.

— Аз ей сегичка ще се върна — увери я Димитър и излезе.

Той очакваше, че през нощта е станала катастрофа при моста на дълбокото дере, че турците са в тревога, че новината вече се е пръснала из селото, че всеки момент някой от съседите щеше да се покаже иззад оградата и да се похвали. Но слънцето се издигаше, припичаше, хората отдавна бяха се разщъкали из дворовете, по улицата минаваха хлапетии, но никой нищо не съобщаваше. И това именно тревожеше Димитра. И като не се стърпя, той се измъкна, за да види, за да научи какво е станало.

Пред Ставраковата кръчмарница имаше някаква шетня. Това го ободри и зарадва. Той прие най-спокойния изглед и приближи. На шосето бяха се спешили конници. Някакъв миралай, наконтен и надут като паун, заобиколен от низши и по-висши офицери, излезе от кръчмата, даде някакво нареждане и плесна с ръце. Доведоха му черен като смола хат, който хапеше юздата, тупаше отривисто с копитото и отстъпваше леко и кокетно назад, като че разбираше и от силата си, и от чина на ездача си. Двама низами помогнаха на големеца да стъпи на стремето. Като пъхна крака си, миралаят, не много възрастен и доста подвижен, се приповдигна рязко и се метна върху мекото седло. Ставраки, запасан със синя престилка, накрехнал висок ален фес с дълъг черен пискюл, направи три дълги теманета и чак когато конницата, дигнала облак прах, се изгуби нагоре по шосето, се прибра в кръчмарницата. След него влезе и мюлязиминът, който като че си отдъхна, след като изпрати благополучно важния паша. Димитър постоя, помая се, зяпна безцелно надолу по шосето и щеше вече да си се прибере, когато от кръчмата се измъкна Запрянко Тамахкерин, който до неотдавна беше слугувал при Ставраки. Той беше ядосан и още псуваше полугласно.

— Кому се сърдиш? — подмигна му Димитър. — На пашата ли? — И кимна с глава нагоре.

— Сърдя се на тоя грък — отговори все още ядосан и зачервен Запрянко. — Работих му, аргатувах му, чистих му тук боклуците и кога дойде да ми плаща, подяде ме със сто и петдесет гроша. Мръсник! Да дойде жълтата му кокона да слугува, защо пазарува мене?

— Няма ли я тук коконата? — попита Димитър, като разбра, че става дума за кръчмарина.

— В Стиминех е. И синовете му са там. Там било по-хладно. — Запрянко плюна в гъстата пепел и се извърна. — Ще му платя аз. Нека почака.

— Какво ще му направиш? — с престореиа шеговитост подметна Димитър. — Виж какви големци спират при него.

— Големци! — И като погледна под вежди обущаря, процеди язвително: — Ще види и те докога ще са големци… — и се стресна от приказката си, подсмъркна и попита нехайно: — А ти откога си?

— От ден-два.

— Какво има към Чирпана града?

— Каквото и тук.

— Чирпанлиите са комити — той натърти на думата комити, — ама нашенци май ще ги ударят.

— Защо?

— Ама ти не знаеш ли? — Запрянко го гледаше с разширени зеници.

— Какво да знам?

— Между Муранли и нашето село снощи повредили линията.

— Не думай! — извика изтръпнал Димитър. — Е? И какво е станало?

— Още малко и един пампор щял да се обърне в дерето. Машинистът карал полека и видял, че едната релса е извадена. Но докато да спре…

— Какво е станало? — хвана го Димитър под лакътя и така силно го стисна, че ръката на момъка изтръпна.

— Локомотивът хлътнал. И само толкова. Сега се мъчели да го изправят.

— Да го изправят? — гледаше го като гръмнат Димитър.

— Да го изправят.

— А вагоните?

— За вагоните не мога да ти кажа. Май повредени били.

— Чудно! — каза като на себе си Димитър, сбогува се с момъка и си тръгна.