Георги Караславов
Освобождение (2)

2.

По шосето пъплеха коли, потънали в прахуляци, уморените мършави волове едва се влачеха в непоносимия пек. Стопани от околните български села отиваха да пренасят джепане на фронта. Обикновено те спираха с колите си пред Ставраковата кръчмарница, за да нахранят добитъка, а и сами да хапнат и да пийнат нещо. Дечурлига и възрастни хора се купчеха около тях и ги питаха откъде са. Те бяха все от околните села и най-вече от селата, разположени на шосето. Кираджиите бяха млади хора. Те поглеждаха изплашени, уморени, смутени. Личеше си, че отиваха със страх към мястото, дето руси и турци се биеха.

Турски семейства, избягали от Северна България, бяха се настанили по кърищата и плячкосваха каквото намереха. Някои от тях се връщаха назад, уверени, че московците скоро ще бъдат прогонени отвъд Дунав. Турските власти разправяха, че московците напреднали до Балкана, защото нападнали ненадейно. Сега султанът изпращал своите неизброими и храбри низами, за да ги прогонят. Имаше турски бежанци, които не вярваха на тези приказки и се придвижваха на изток. Но те бяха много малко.

Турски офицери, те, види се, бяха от интендантските служби, канеха българите да не изоставят нивите си и да прибират реколтата и хората поизлизаха денем до близките ниви, но по-далече не смееха да отидат. И макар че житата не бяха лоши, вече се говореше за нечувано поскъпване на пшеницата и на царевицата. Гроздето вече зрееше, но тъй като лозята бяха по-надалече от селото, никой не смееше да припари нататък. Там шетаха разни въоръжени турски хайти, които никой българин не се решаваше да наближи. Зрееха вече и царевиците. И турските бежанци, и турците от съседните селца и махалички кършеха мамулите и хранеха добитъка си. Навсякъде се вършеха поразии, идеше тежка и гладна зима. И зимата щеше да бъде дваж и триж по-тежка, ако наистина русите се отдръпнеха отвъд Дунав…

В празничен ден бабичките обикновено ходеха на църква, дето старият поп Павел мърмореше от олтара. След това бабичките го начаваликваха и го питаха с тъга в очите какво още има да дочакат.

— Каквото е рекъл бог — отвръщаше дипломатично поп Павел и гледаше да се прибере у дома си.

Димитър и Гочо заспаха късно и грохнали от умората и напрежението, спаха докъм обед. Ободрени и освежени от дългия крепък сън, те се събудиха и като се измиха на кладенеца и се нахраниха, огледаха се из сиромашкия двор — искаше им се да поработят нещо, да помогнат на старите. Несвикнали да седят с празни ръце през делнични дни, те се поразшетаха, но нямаше какво да се работи. Майка им и Гатювица бяха обрали фасула от градината, но този фасул беше малко — двете жени сами си го очукаха и очистиха. Гостите се повъртяха из къщи и току излязоха из селото, за да разберат какво става и на какъв хал са хората.

Мъжете и жените, които се мяркаха по улиците, ги здравоваха с добре дошли и с разширени от любопитство очи ги питаха ще има ли край тази наказия. Димитър отговаряше уклончиво, а Гочо обикновено слушаше внимателно и мълчеше. Те се спряха на шосето до Ставраковия хан. Това шосе пресичаше селото на две, сега то гъмжеше от коли, от хора, от редовна войска и от башибозук.

В Ставраковия хан бяха отседнали някакви офицери. Чичо Гого се навърташе около тях, гласеше им обяд, из селото щъкаха негови хора, за да приберат от по-заможните стопани поръчаните от сутринта баници, обиварени кокошки и плодове. От хана излезе Тахчиев, облечен с нови потури и с нова салтамарка. Старият учител беше се учил някога в някой манастир и засега в селото той беше единственият учен човек. Трима младежи бяха завършили класно училище, но те и тримата учителствуваха в съседни села, та като започна войната, не се и мярнаха в родното си село, за да не се навират в очите на турските власти. Тахчиев знаеше отлично турски език, разбираше по малко и от турското писмо и това особено много го издигаше в очите на турците от околните селца. Той се зарадва, като видя двамата братя. Някога беше ги учил, те му бяха най-примерните и най-силните ученици.

— Е, какво ново из Чирпана? — попита той, загледан внимателно в тях.

— Всичко е добре — отговори неопределено Димитър.

— Какво се чува откъм Балкана? — сниши глас Тахчиев.

— Нищо не се чува.

— Разказват — много силно напъвали турците? — любопитствуваше учителят.

— Напъвали.

— А много ли аскер минава и през Чирпан?

— Много.

— И оттук минава много — забележи унило учителят. Той помълча и скърши някак многозначително побелелите си рунтави вежди. — И джепане много превозват.

— С какво го превозват? — попита нехайно Димитър.

— И с коли, ала най-много с пампора.

— С пампора ли? — учуди се Димитър.

— Най-много с пампора — потвърди учителят. — Вчера ходих в Хаджиелес — гарата гъмжеше от аскер. — Той наведе глава, прехапа устни и рече тъжно: — Голяма сила имала тая Турция.

— Русия има още по-голяма сила! — отвърна натъртено Димитър.

Учителят като че се събуди от някакъв тежък сън, погледна с благодарност своя някогашен ученик и разпери длани:

— Дай боже.

Искаше му се да се поразговори с някогашните свои ученици, жадуваше да чуе вести от по-събудени хора, на приказките на които можеше да се вярва. Но сега не беше време да се дрънка много-много и особено да се дрънка на улицата, под носа на турската власт. Турските големци бяха станали много подозрителни, много груби и само търсеха причини да трепят българите. Простите българи, поради вярата и близостта им с московците винаги са били мразени от турците. Но сега, откак започна войната, те бяха като трън в очите на турските големци. Така си мислеше старият селски учител и докато се колебаеше да ги покани ли на гости, или да не ги поканва, двамата обущари се сбогуваха и си тръгнаха…

Цял ден Димитър мисли върху този разговор със стария Тахчиев. Значи, пренасят аскер и с пампора. Сигурно пренасят и джепане. Но ако човек не може да спре тези хиляди дървени коли, които скърцат по шосетата и пътищата за към Балкана, тъй като няма да има никаква полза, ако прекатурнеш една, две или десет от тях, то друго ще е, ако по някакъв начин се забави или повреди един пампор.

Преди пет години, още чирак, но вече член на революционния комитет, Димитър заедно с много комитетски хора трябваше да си бъхте главата за това как да бъде спасен Апостола. На революционния комитет в Чирпан беше съобщено, че Левски ще бъде откаран в Одрин или в Цариград по железницата. Не можеше ли да се спре някъде около Чирпанско влакът, или пампорът, както казваха местните хора, нямаше ли колай да отвлекат Апостола и да го спасят? Тогава бяха решили да спрат влака до Хаджиелес и да измъкнат Левски от ръцете на турските власти. В малката дружинка, която щеше да свърши тази добра работа, влизаше и Димитър. Дружинката се въоръжи, Димитър обходи всички места, дълго време следи движението по железницата, най-сетне обади какво е видял и проучил. И Апостола сигурно щеше да бъде отърван, Димитър не се съмняваше в това, ако не бяха го осъдили и обесили в София… Тогава Димитър беше проучил цялото движение по тази линия, знаеше къде машинистите намаляваха и защо намаляваха парата, къде я засилваха и защо я засилваха…

Още същия ден той отиде в Хаджиелес. Гората беше потънала в прахуляци. Пред дървеното здание шетаха важно и наперено чиновниците на барон Хирш. Група офицери, запотени и задъхани от жегата, бяха се спрели под едно каваче и гледаха унило товарните вагони, натъпкани с войници. Стар, ръждив локомотив кашляше охтичаво. На прозорчето беше се облегнал огнярят и зяпаше някъде към една житна маза, дето няколко души се караха за нещо.

Димитър беше аргатувал в Хаджиелес, та познаваше като дланта на ръката си цялото землище наоколо, през което минаваше железопътната линия. И той вече кроеше различни планове за спирането на тези ешелони с войници и оръжие… Тези ешелони носеха турските сили, които спираха братушките. Трябваше да се помогне на братушките. „Да се помогне! Да се помогне!“ — започна да повтаря в ума си Димитър, като че се страхуваше да не го забрави.

Когато започна войната за освобождението на българския народ, той си мислеше, че всичко ще стане бързо, тържествено и весело — като на сватба. В началото войната наистина започна като сватба — руските войски минаха Дунава и пометоха турчолята надолу, прехвърлиха набързо Балкана, превзеха Стара Загора и спряха. До Чирпан оставаше само един хвърлей място. И след това се върнаха. Отдолу, откъм Цариград, откъм Мала Азия допълзяха турските армии. По шосето от Пловдив към Стара Загора се движеше армията на Холуси паша. Таборите се движеха бавно, като гъсеници, потънали в прах. По мрачните, небръснати лица на аскерите течаха браздулици пот, яките им бяха замърсени, по сухите им изпънати шии се отлагаха мътни, кални петна. И редом с тези табори яздеха мрачни, настървени конни башибозуци, сладкодумни ходжи и мрачни дервиши, които славеха аллаха, благославяха оръжието на падишаха и канеха правоверните да не жалят гяурите, ако искат да отидат на вечно блаженство в мечтания Мохамедов рай. Като грозно предупреждение за силите на отоманската армия по чирпанските калдъръми прогърмяха и няколко топа, които еснафите поглеждаха и измерваха със скрита тревога… Много народ се извървя по всички пътища към Балкана, голяма сила притисна русите. Дочуваше се, че там някъде към старопланинските върхове се водели боеве. Турците бяха много окуражени. Един офицер разправял в Ставраковия хан, че до месец-два московците щели да си идат, откъдето са дошли, и съветвал селяните да си гледат спокойно работата. Хвалел се, че и ингилизите, и швабите, и французите били против московския цар. Димитър чуваше всички тия приказки и сърцето му се свиваше. Някаква горчива буца беше заседнала на гърдите му и като че го душеше. „Да се помогне! Да се помогне!“ — повтаряше тревожно той. И разсъждаваше: „Ако хиляди хора направят по нещо, ако помогнат по малко, братушките ще се задържат, ще им бъде по-леко…“

Когато преди години решаваха как да спрат влака, за да освободят Левски, някой подхвърли, че ако се развъртят бурмите на релсите, влакът ще спре. Не може ли и сега да се повреди линията? Тогава войските и джепането, които превозват по железницата, ще спрат. И да поправят линията, ще мине време. А това ще бъде от полза. И в Дервент Енимахле, и в околните селища хората разказваха като за някакво чудо как русите се промъкнали чак до Каяджик, за да разрушат железопътната линия. Щом братушките са минали толкова път и толкова премеждия, за да прекъснат железопътната линия, значи, едно такова дело ще бъде много важно и от голяма полза за освободителите.

Димитър се замисли — къде ще бъде най-удобно да повреди железопътната линия? Макар че знаеше всички извивчици, всички мостчета, всички наклони, все пак сега, когато в ума му узря един нов план, трябваше отново да види, да прецени. Той тръгна към селото, но не по главния прав път към селото, а пое по затънтен, криволичещ междуселски път, тесен и неудобен, с дълбоки коловози. Най-напред трябваше да разбере дали линията се пази. Горе, откъдето линията се спускаше, се сивееше каменният кантон. На този кантон служеше един беден мъж от Дервент, муха човек, тих и работлив. Този човек не трябваше да види, че около линията се навъртат братя Гатеви. И никой от Дервент не трябваше да ги види. Види ли ги — при първата повреда на линията ще ги посочи на турците. А турците непременно ще се разлютят и ще потърсят „комитите“…

Откак научиха, че революционното движение за освобождението на България се ръководи от тайни комитети, за турците нямаше вече по-опасно и по-омразно нещо от комитета. И всичко, което беше против турската власт, османлиите го обясняваха с дейността на тези тайни комитети. Но турците бяха прости, неграмотни и пипкави — те нямаше и да помислят, че някакви чирпански обущари от Дервент Енимахле са направили поразията по железопътната линия…

Димитър крачеше бързо, оглеждаше се на всички страни и размишляваше. На едно място той се шмугна в една незагърлена царевица, в която плевелите бяха избуяли. От царевицата той излезе в дълбоко дере, бреговете на което бяха обрасли с драки, дъбови шубраки, кетра и шипки. Той се смъкна в дерето и тръгна предпазливо към линията. Ако на моста не вардят, значи, и по цялата линия още не са се сетили да поставят постове.

Младият обущар беше сърцат човек, но като наближи моста, краката му като че се подкосиха. Той приклекна и се ослуша. Ако около моста имаше хора, щеше да се чуе глъчка, говор, шум. Но наоколо беше така глухо и пусто, както беше глухо и пусто из целия кър. Бавно, предпазливо, той се промъкна до моста и като се престори на човек, който е забързал нанякъде по работата си, мина под железопътната линия. На стотина разкрача се спря и като се ослуша наново, върна се — и сега още по-предпазливо. Уверен, че никой не варди и че никой не го следи, той се спря под релсите и ги разгледа внимателно. Ех, да има няколко оки барут, да го завърже някъде под моста и да му тегли огъня! Какъв трясък ще бъде, какъв пушек ще се дигне! Разказваха, че руският отред, който се промъкнал и разрушил линията при Каяджик, спрял движението за цял месец. И колко радост донесе това в премалелите български сърца!

Да разруши линията така, че да спре движението за цял месец, Димитър не можеше. Нямаше такива сили, нямаше барут, а и от тези работи той не разбираше. Но ако той спре движението само за една седмица, дори само за два-три дни, то ще стига. Ако стотина хиляди българи направят по толкова, каква помощ ще бъде то за братушките! Да катурне само един влак, ако ще би само един вагон, пълен с джепане или с аскери, и това ще бъде голяма помощ! „Само по-скоро! По-скоро!“ — тръпнеше замаян от нетърпение той.

Като се криеше и дебнеше, Димитър пресече на няколко места железопътната линия. Кантона той заобиколи. Оттам направи един широк кръг и се върна. По-нататък не смееше да върви — по-нататък започваше землището на малкото турско селце Муранли. Около това селце имаше много турски бежанци. При своите местни сънародници те като че намираха някаква опора. Децата на бежанците пасяха добитък, налитаха в землището на Дервент, мъкнеха каквото намереха и се връщаха при своите родители. Бежанците бяха нащрек, те всеки момент чакаха вестта, че московците са изтласкани отвъд Дунав, та да се приберат по домовете си. Особено през последните дни бяха много оживени и нетърпеливи.

Своите планове за провеждане на железопътната линия Димитър съобщи на Гочо. Гочо дълго мисли, дълго хапа устните си и най-сетне рече:

— Добре. Акога?

Кога? Ето за това вече мислеше Димитър. Да идат и да разрушат линията напосоки, да чакат влак наслуки, в това нямаше никакъв смисъл. Трябваше да разберат кога минават влакове, в каква посока, с какъв товар. Ако гътнат някой празен влак — каква полза от това? Дето само ще подсетят турската власт да заварди железопътната линия и дето само ще разлютят османлиите, за да обесят някои невинни българи. Не. Трябваше да се пипа здравата, умната, да се нанесе тежък удар.

Кога и какви влакове минават надолу и нагоре, братя Гатеви не знаеха. А това трябваше да научат. И да научат главно какви влакове минават нощем. И братята решиха да проучат. Още същата нощ Димитър се измъкна незабелязано от селото, легна в едно стърнище на стотина разкрача от линията и цяла нощ, до призори, брои всички влакове, които минаха надолу и нагоре. Него обаче го интересуваха само ония влакове, които отиваха за Пловдив. На следната нощ той пак се приближи до линията. Този път се скри в една царевична нива. Същата нощ Гочо отиде в Хаджиелес, за да наблюдава какво пренасят влаковете. Така двамата братя следиха движението по железопътната линия. Повечето от влаковете пренасяха войници и снаряжения. Товарен влак минаваше точно в полунощ. Този влак трябваше да се удари.

Димитър определи и мястото, където трябваше да се направи повредата. Имаше дълбоко дере, върху моста на това дере трябваше да се извади една релса.

Дълго време двамата братя мислиха с какво да развъртят гайките. Те знаеха, че има специални ключове, с които гайките се вадеха само за няколко минути, но де такъв ключ сега! Те намериха обикновеии клещи и една нощ заминаха на определеното място. Бяха въоръжени само с по един стар револвер. Най-напред Димитър започна да развърта гайките, а Гочо застана на пост. Той трябваше да наблюдава дали някой няма да мине — случайно или нарочно. След време той се зае да върти с неудобните клещи, а Димитър — изпотен, зачервен, възбуден, се отдръпна настрана, наметна се със салтамарката си и се вторачи в мрачината. Той вадеше често-често часовника си и се вторачваше, но не можеше да различи нито стрелките, нито турските цифри. Страхуваше се да не закъснеят. Страхуваше се още да не мине някой нередовен влак и да развали всички кроежи. А не трябваше да чукат. Ударите върху желязото ще прокънтят в дълбоката нощ. И най-глупавият човек, ако чуе, ще се досети, че в такава късна доба и през такива размирни времена може само за пакост да се чука…

Решиха да отместят настрана релсата. Локомотивът ще се сгромоляса долу, а след него ще се катурнат и всички вагони. Тук насипът на линията беше висок, при това извиваше леко надясно, точно към най-дълбоката част на дерето. Най-сетне гайките бяха развинтени и извадени. С голяма мъка измъкнаха гвоздеите, с които релсата беше закрепена върху траверсите. Дългата тежка релса остана свободна върху траверсите. Двамата братя дълго се въртяха около нея, дълго време пъшкаха, като си помагаха с дългите дъбови колци. И най-сетне успяха да отместят единия край. След това те изместиха и другия край, измериха с доволство и трепет зейналата празна част между двете релси и като прибраха клещите, теслата и колците, спуснаха се от насипа и се изгубиха в нощта към селото. Те бързаха. Искаха да се приберат, докато не беше започнало да се разсъмва. Точно сега никой не трябваше да ги види. Ако ги зърне само, утре, когато вестта за съборения влак се разпръсне, някой неволно ще подскаже, че ги е видял по никое преме да влизат в селото…

„Какви времена!“ — мислеше си Димитър. И си представяше мирните лета, когато още призори хората плъпваха из полето на работа. По това време вече по пътищата бързаха мъже и жени, старци и деца, скърцаха коли, мучеше добитък. Сега колите пренасяха оръжие на турците. И туй, че български коли пренасяха това оръжие, го смущаваше, ядосваше го, срамеше го. „С нашата тояга — по нашата глава!“ — косеше се Димитър. Но какво можеше да се напра­ви, за да се спрат тези коли? Ето за това мислеше сега, а нищо не можеше да измисли…