Джон Голсуърти
Над всичко (23)

XVII

В Сен Джеймс Стрит Уинтон заповяда на шофьора: „Карай, колкото можеш по-скоро!“ Мургавите му страни се позачервиха; очите му под полуспуснатите клепки бяха по-спокойни; устните му бяха стиснати; той изглеждаше като да беше на лов, когато се покаже някоя лисица. Не искаше да се излага, нямаше да атакува направо. И после имаше време за това, ако беше нужно. Той имаше по-здрави нерви от много други и оная желязна решителност, която прави англичаните тъй способни в дребните работи. Сега остави колата, позвъни и попита за Джип, радвайки се на тая малка хитрост.

— Още не се е върнала. Господин Фиорсен е в къщи.

— А! А бебето?

— То е в къщи, господине.

— Бих искал да го видя. В градината ли е?

— Да, господине.

— И кучетата ли са там?

— Да, господине. Желаете ли чай?

— Не, благодаря. — Как да се отдалечи, без да даде повод за клюки и подозрение, и той прибави: — Като се върне госпожата.

Когато влезе в градината, той видя, че Фиорсен го наблюдава от прозореца на столовата. Детската количка стоеше в най-далечния ъгъл на градината под дърветата, кучетата се втурнаха като бесни върху него. Уинтон се приближи до детето, поздрави Бети и се загледа във внучката си. Тя лежеше под едно тънко було, което я пазеше от мухите, и беше будна. Сериозните й големи, кафяви очи, които приличаха вече на тия на Джип, го гледаха сериозно. Той поигра малко с нея, после се обърна така, че Бети остана с гръб към прозореца. — Нося ти известие от господарката ти, Бети. Стой спокойно, не се обръщай към прозореца, слушай какво ще ти кажа. Госпожа Фиорсен е на Бъри Стрит и ще остане там. Тя иска да дойдеш с детето и кучетата. — Очите на дебелата жена станаха още по-кръгли, устата й се разтвориха. Уинтон сложи ръката си на колата. — Стой съвсем спокойна! Сега излез както обикновено с детето, тъкмо сега е времето. Чакай на ъгъла на Риджън Стрит, аз ще ви взема в колата. Не се страхувай, не взимай нищо, дръж се като всякога. Разбра ли?

Не е свойствено на жени, на чиито грижи са поверени бебета да приемат заповеди без да зададат някой въпрос. Червеното лице на Бети и развълнуваните й гърди накараха Уинтон да прибави бързо.

— Съвземи се, Бети. Джип има нужда от тебе, в колата ще ти кажа всичко.

— Да, господине. Бедното дете! А ми нещата му? Ами нещата на госпожица Джип?

Понеже виждаше, че онзи стои още на прозореца, Уинтон се наведе пак над колата и каза:

— Не се безпокой! Щом се покажа на прозореца на салона, тръгвай. Не се озъртай, аз ще прикривам твоето отстъпление. Не напущай Джип сега. Дай си кураж!

С дълбока въздишка Бети промърмори: — Добре, господине… Ах Господи!… — и започна да си оправя шапката. Уинтон я поздрави и се опъти към къщи. Той беше навел очи, сякаш разглежда цветята, но забеляза, че Фиорсен се бе отстранил от прозореца. Уинтон мина през вратата на салона и влезе бързо в хола. За миг той се вслуша преди да отвори вратата на обедната стая. Фиорсен ходеше нагоре-надолу из стаята. Той погледна Уинтон, който каза:

— Как сте? Няма ли я Джип?

— Не.

Това „не“ пробуди у Уинтон някакво смътно разкаяние. Да бъдеш напуснат от Джип!… Но после сърцето му пак се втвърди. Този тип беше толкова непочтен.

— Бебето изглежда добре — каза той.

Фиорсен пак почна да крачи насам-нататък.

— Къде може да бъде Джип?

Уинтон извади часовника си. — Още не е късно. — Изведнъж той почувствува отвращение към ролята, която играеше. Да вземе детето, да запази Джип, да. Но не да лицемери, че не знае нищо. Той се обърна и излезе. Не можеше да се преструва повече. Дали беше излязла жената? Той пак влезе в салона. Те тъкмо минаваха. След пет минути щяха да бъдат на ъгъла. Той се спря, чакайки. Само да не влезе онзи! През стената го чуваше да крачи нагоре-надолу из стаята за ядене. Как бавно изминава една минута! Вече бяха изминали три, когато вратата на стаята за ядене се отвори, Фиорсен мина през хола и се запъти към входната врата. Какво търси, та се вслушва така? Изведнъж Уинтон го чу, че въздиша — чу същата въздишка, която се бе изтръгвала и от него толкова пъти, когато в копнеж и тревога се бе вслушвал да чуе стъпки. Обичаше ли тоя човек истински? Нещо у него не му даваше да го шпионира повече, той се приближи и каза:

— Не мога да чакам повече. Сбогом! — Думите: „Поздравете Джип!“, замряха на устните му.

— Сбогом! — повтори Фиорсен. Уинтон излезе и забърза по улицата, усещайки, че тъжната фигура все още стои на полуотворената врата. Бети не се виждаше, трябва да беше вече на ъгъла. Мисията му успя, обаче той не тържествуваше. Той ги качи в колата, натовариха отгоре детската количка и тръгнаха. Отначало искаше да обясни на Бети всичко, но сега каза само:

— Утре всички ще отидем в Мелденхем.

И Бети, която се боеше, от него още от първото им стълкновение, не се осмели да зададе никакъв въпрос. По пътя Уинтон накара да спрат пред едно пощенско бюро и изпрати следната телеграма:

„Джип и детето при мене. Писмо следва. Уинтон“.

Това успокои съвестта му, беше освен това необходимо, за да не се обърне Фиорсен към полицията. Всичко останало, след като се споразумее с Джип.

Стана късно преди да могат да говорят.

Близо до отворения прозорец, дето Марки, в знак на радост, че Джип се беше върнала, бе сложил две ортенции купени от самия него, Джип започна. Тя не скри нищо, изложи пълния неуспех на своя брак. Когато стигна до Дафне Уинг и това което беше открила в стаята за музика, цигарата на баща й конвулсивно затрепера. В нейната къща — в нейната собствена къща! И още бе продължила да стои при него! Той не я прекъсна, но неговото мълчание почти я изплаши.

Като стигна до последните събития, тя се разколеба. Да му разкаже ли и за Розек? Откровеността победи. Уинтон не се помръдна. Когато свърши, той стана, угаси полека цигарата си, погледна я и пак се обърна към прозореца.

По тоя час, когато театрите още не бяха свършили, над Лондонските улици тежеше мълчание, прекъсвано само от крясъка на някоя пияна жена, която се люшкаше към дома си и се караше със съпруга си, или от звуците на някои странствуващи музиканти, които се мъчеха да изкарат нещо, след като бяха обикаляли напразно целия ден. Тия звуци дразнеха Уинтон, защото му напомняха проклетите чужденци, които се бяха отнесли така с Джип. Да можеше да ги изправи пред своята сабя или своя револвер да им даде един урок!

— Татенце — чу я той да казва, — бих искала да платя дълговете му. Тогава ще е като че не съм се омъжвала за него… Искам също да съм сигурна, че онова момиче ще е добре, докато мине всичко… Може би мога да използувам ония… ония пари, ако моите са вложени… Искам да чувствувам, като че никога не съм му била жена. Може би дълговете му са част от това. Кой знае?

Колко приличаше сега на майка си — седнала на старото кресло, лицето й издигнато в сянката! Уинтон тържествуваше: тя беше пак негова!