Карл Май
Синът на ловеца на мечки (6)

6. глава
При шошоните

Не е лесна работа уестмън да се промъкне до неприятелите си. Ако при не особено опасни случаи е без значение дали ще бъдат оставени следи, може да се пълзи на ръце и колена. Разбира се, после дирята се вижда ясно — особено в тревата. Но ако човек е принуден да избягва оставянето на каквато и да било следа, тогава трябва да се придвижва само на върховете на пръстите на ръцете и краката. За да бъде тялото съвсем ниско над земята, до която обаче не бива да се допира, необходимо е крайниците да се протягат далеч пред и зад тялото, така че цялата тежест пада върху пръстите на ръцете и краката. За да се издържи на подобно пълзене дори и за кратко време, е нужна необикновена физическа сила, ловкост и дългогодишно упражняване. Както плувците говорят често за схващане на някой мускул при плуване, така и уестмъните споменават за схващане при пълзене, което сигурно не е по-малко опасно. То може да доведе до откриването на разузнавача и до неговата смърт.

Докато уестмънът се промъква по този начин към врага си, той трябва добре да се съобразява с терена и не бива да поставя на земята дланта си или пръстите на краката, преди най-съвестно да се е запознал със съответното място. Така например, ако ръката или кракът се натъкнат на някое малко сухо клонче и то се счупи, това тихо изпукване може да повлече след себе си най-лошите последици. Има опитни ловци, които са в състояние незабавно да различат дали шумът е бил причинен от животно, или от човек. С течение на времето сетивата на уестмъна се изострят дотолкова, че легнал на земята, той долавя даже шумоленето, предизвикано от някой пълзящ бръмбар. Ще различи съвсем сигурно дали сухото листо само е паднало, или е било съборено от невниманието на някой притаен враг.

Опитният пълзач ще постави и пръстите на краката си съвсем точно на същото място, където преди това са били пръстите на ръцете му, защото по такъв начин остава не толкова ясно видима следа, която после може да бъде заличена по-лесно и по-бързо.

Често се налага дирята да бъде прикривана. В подобен случай уестмънът използва глагола „заличавам“. Ако някой се е промъкнал до нечий лагер, то едва на връщане за него започва най-уморителната част от задачата му. Никой не бива да узнае, че наоколо е имало чужди хора. Ето защо човек трябва да пълзи обратно с краката напред и същевременно да заличава всеки отпечатък, оставен от него. Това става с дясната ръка, докато равновесието на тялото се поддържа на пръстите на двата крака и на върховете на пръстите на лявата ръка. Опита ли се някой да издържи в това трудно положение дори и само една минута, той скоро ще разбере на каква умора и напрежение трябва да устоява ловецът в подобни случаи.

Така беше и сега. Олд Шетърхенд и Винету се придвижваха бавно напред един след друг по описания вече начин. Белият трябваше да опипва земята с ръце сантиметър по сантиметър, а индианецът беше принуден да полага усилия да използва най-точно отпечатъците, оставени от Поразяващата ръка. Затова двамата напредваха изключително бавно.

Тревата беше висока почти метър. От една страна, това бе добре дошло за тях, понеже им предлагаше прикритие, но от друга страна, им носеше и неизгода, защото във високата трева всяка следа е по-лесно забележима.

Скоро успяха да разберат и някои подробности. Между тях и неприятелския лагер един постови ходеше бавно напред-назад. Как ли щяха да успеят тогава да се доберат незабелязано до шатрата?

— Да се заеме ли Винету с пазача? — прошепна вождът на пачите.

— Не — отвърна Олд Шетърхенд. — Познавам силата на юмрука си и мога да му се доверя.

Безшумно като змии двамата продължиха да пълзят по тревата, като се приближаваха все повече и повече към поста. Изглежда, той беше млад човек и нямаше друго оръжие по себе си освен нож в пояса и пушка, която за по-голямо удобство носеше на рамо.

Беше облечен в бизонска кожа. Чертите му не можеха да се различат, защото напреки по лицето му бяха изрисувани червени и черни линии — цветовете на войната.

Червенокожият съвсем не гледаше към двамата, а вниманието му бе насочено предимно към лагера. Може би ароматът на месото, което се печеше на огъня, го примамваше по-силно, отколкото е уместно за човек, застанал на пост. Но дори и да се беше взрял към мястото, където се намираха двамата промъкващи се приятели, щеше да му бъде невъзможно да ги забележи, тъй като тъмните им фигури не се отличаваха от също така тъмната тревна площ. А и те бяха достатъчно хитри, за да пълзят в сянката, хвърляна от палатката към страната, противоположна на огъня.

Така успяха да се доближат на осем крачки от индианеца.

Крачейки напред-назад все по една и съща линия, постът беше изпомачкал тревата и там се беше образувала дебела права черта. Ако не искаха да оставят допълнителни следи, трябваше да го нападнат именно на тази черта.

В този момент шошонът достигна края на чертата, обърна се и бавно започна да се връща. Докато преминаваше покрай тях, той също се озова в сянката на шатрата.

— Бързо! — прошепна Винету.

Олд Шетърхенд се изправи. С два огромни скока се озова зад индианеца, който долови шума и светкавично се извърна. Но юмрукът на Поразяващата ръка беше вече над главата му. Последва удар в слепоочието и постът рухна на земята.

С два подобни скока Винету се намери до него.

— В безсъзнание ли е? — попита той.

— Да.

— Нека моят брат го върже. Винету ще го замести. Апачът взе пушката от земята, сложи я на рамо и закрачи със същата стойка като шошона. Отдалече сигурно щяха да го вземат за поста. Така той започна да се движи нагоре-надолу. Междувременно Олд Шетърхенд се беше промъкнал до палатката на вожда. Ловецът се опита малко да я повдигне откъм едната страна, за да надникне вътре. Но силно изпънатото платнище не му позволи, трябваше най-напред да го развърже от колчето, забито в земята.

Но това изискваше голяма предпазливост. Беше възможно някой да го забележи отвътре и в такъв случай всичко щеше да пропадне. Но той успя. Прилепил се плътно към земята, ловецът потърси най-ниското възможно положение за очите си. Тихо, съвсем тихо повдигна нагоре края на платнището. Сега вече бе възможно да погледне вътре.

Но онова, което видя, го изненада. Пленниците ги нямаше в палатката, а и нямаше никой от шошоните. Само вождът седеше на една бизонска кожа, пушеше остро ухаещия киникиник — смес от тютюн и върбова кора или листа от див коноп — и през полуотворения вход на палатката гледаше към лагерния огън. Беше обърнал гръб на Олд Шетърхенд.

Ловецът знаеше много добре какво е необходимо да се направи, но не искаше да действа, без да се споразумее с апача. Затова отпусна платнището, обърна се в посоката, откъдето бе дошъл, откъсна стръкче трева и го постави по вече описания начин между двата си палеца. Разнесе се еднократно тихо изсвирване.

— Махакот-о-хобит-то — щурецът пее! — дочу се гласът на един от шошоните, седнали край огъня.

Да знаеше само какъв беше този щурец! Това беше сигнал за Винету да се приближи. Апачът продължи да крачи все така бавно и със същото достойнство, докато навлезе в сянката на палатката и вече не можеше да бъде забелязан от шошоните. Там остави пушката в тревата, легна на земята и запълзя към палатката колкото можеше по-бързо. Щом я достигна, попита шепнешком:

— Защо ме вика моят брат?

— Защото се налага да променим нашия план — отвърна Олд Шетърхенд също тъй тихо. — Пленниците не са в тази палатка.

— Лошо, защото ще трябва да се върнем обратно и да се промъкнем до останалите палатки откъм другата страна. Но всичко това може да продължи толкова дълго, че междувременно да се зазори.

— А може би изобщо няма да е необходимо да се връщаме, защото вътре седи Ойтка-петай, Смелия бик.

— Уф! Самият вожд! Има ли някой при него?

— Не.

— Тогава няма защо да търсим пленниците.

— И аз си помислих така. Пленим ли вожда, ще можем да принудим шошоните да освободят Дебелия Джими и Хобъл Франк.

— Моят брат има право. Но дали шошоните около огъня могат да виждат какво става в палатката?

— Да. Светлината от огъня не достига само задната й стена.

— Но те все пак веднага ще забележат, че вождът не седи на мястото си.

— Ще си помислят, че се е оттеглил в сянката. Нека моят брат Винету бъде готов да ми помогне, ако не успея веднага да го обезвредя.

Целият разговор премина в такъв тих шепот, че вътре в палатката не бе възможно да се долови абсолютно нищо.

Ето че сега Винету бавно и безшумно повдигна платнището дотолкова, че Олд Шетърхенд, прилепил се плътно към земята, да може да се промъкне отдолу. Храбрият ловец се справи със задачата си толкова тихо, че Смелия бик бе лишен от всякаква възможност да забележи надвисналата опасност.

Олд Шетърхенд се озова в палатката. Апачът промъкна тялото си наполовина, за да може в случай на нужда светкавично да помогне на приятеля си. Олд Шетърхенд протегна десницата си. Тъкмо можеше да достигне шошона. С бърза мощна хватка го сграбчи за гърлото. Смелия бик изпусна лулата на земята и нанесе един-два удара с ръцете си из въздуха. После ги отпусна. Дишането му беше спряло.

Олд Шетърхенд го издърпа от осветеното място в сянката а после, теглейки го след себе си, пропълзя отново навън.

— Успяхме! — прошепна Винету. — Но как ще го пренесем?

Ще трябва да го носим и същевременно да заличаваме нашите следи.

— Действително ще бъде трудно.

— А какво ще правим с поста, когото вързахме?

— И него ще вземем с нас. Колкото повече шошони се намират в ръцете ни, толкова по-скоро червенокожите ще освободят двамата си пленници.

— Тогава нека моят брат носи вожда, а Винету — другия индианец. Само че няма да можем едновременно да заличаваме и следите си, затова ще се наложи да се върнем пак.

— За съжаление! Ще изгубим скъпоценно време и… Той замлъкна. Стана нещо, което бързо сложи край на всички техни колебания. Разнесе се силен остър вик:

— Тукуават, тукуават! — извика някакъв глас. — Неприятели, неприятели!

— Постът е дошъл на себе си. Бързо да се махаме! — прошепна Олд Шетърхенд. — Ще го вземем с нас!

С огромни скокове Винету вече летеше към мястото, където лежеше вързаният шошон, грабна го на ръце и се затича заедно с него.

Въпреки голямата опасност Олд Шетърхенд остана още няколко мига зад палатката. Измъкна малките клончета, които беше отрязал, повдигна отново платнището и ги заби в земята така, че се кръстосваха като рогатка. Едва тогава вдигна вожда и побърза да се отдалечи.

Шошоните бяха седели близо до огъня. Олд Шетърхенд не се бе излъгал в предположението си, че очите им няма веднага да привикнат на нощната тъмнина. Те бяха наскачали и сега се взираха в нощта, но не можеха да забележат нищо. Още повече че не бяха могли да различат от коя страна се беше разнесъл викът за помощ. Благодарение на това опасното оттегляне на Винету и Олд Шетърхенд завърши благополучно.

На апача му се наложи веднъж даже да спира. Не му беше възможно с дланта си напълно да запуши устата на шошона. Вярно, че пленникът не бе успял да нададе нов вик за помощ, но все пак можа силно да изстене, тъй че Винету се видя принуден за миг да спре, за да го стисне с ръка за гърлото.

— By love^[1], кого ни носите? — попита Дългия Дейви, когато двамата оставиха пленниците си на земята.

— Още заложници — отвърна Олд Шетърхенд. — Пъхнете им бързо по една кърпа в устата, а вождът трябва да бъде и вързан!

— Вождът? Heavens! Ама че номер! Дълго време ще има да се говори за него! Да измъкнеш Смелия бик измежду воините му! Само Олд Шетърхенд и Винету могат да го направят!

— Сега без излишни приказки! Трябва да изчезваме, да се изкачим обратно по височината, където са конете ни!

— Няма защо моят брат да бърза толкова — каза апачът. — Оттук ще виждаме по-добре какво ще предприемат шошоните.

— Винету е прав — призна Олд Шетърхенд. — Шошоните няма да се сетят да дойдат насам. Те не знаят с кого и с колко хора си имат работа. По-скоро ще бъдат принудени да се ограничат само в обезпечаване сигурността на лагера си. Едва с настъпването на деня ще им бъде възможно да предприемат нещо.

— Винету ще им отправи предупреждение, което ще им отнеме смелостта да напускат лагера си.

Апачът насочи дулото на револвера си към земята. Олд Шетърхенд го разбра веднага.

— Чакай! — предупреди го той. — Не бива да забелязват проблясването на изстрела, за да не разберат къде се намираме. Мисля, че тук има ехо, което ще ги заблуди. Мешърс, я си дайте връхните дрехи!

Дългия Дейви свали от раменете си своята съмнителна мушама. И останалите последваха поканата на Олд Шетърхенд. Разпериха дрехите си пред ръката на Винету и след това той натисна спусъка два пъти. Изстрелите изтрещяха. Стените на котловината ги отразиха и тъй като проблясването на оръжието не можеше да бъде забелязано, шошоните не успяха да разберат откъде се стреля. Отговориха с пронизителен рев.

След като бяха чули вика „Тукуават, тукуават — неприятели, неприятели“, индианците край огъня, както вече споменахме, бяха скочили на крака и се мъчеха да забележат нейде противника си. Обаче очите им бавно привикваха към тъмнината, а след това Олд Шетърхенд и Винету се намираха вече в безопасност.

Неколцина от червенокожите воини се приближиха до входа на шатрата на вожда. Погледнаха вътре и видяха, че е празна.

— Смелия бик вече е излязъл, за да попита поста какво става — обади се един от тях.

— Моят брат се лъже — отвърна му друг. — Вождът не може да е излязъл от вигвама си, без да го забележим.

— Но не е тук!

— Обаче никъде не е отивал!

— Тогава Таквантона, Злият дух е направил така, че е изчезнал!

Ето че един по-възрастен воин разбута останалите и заяви:

— Злият дух може да убива и да носи нещастия, обаче не може да направи така, че да изчезне някой воин. Щом вождът не е излизал от вигвама си, а въпреки това е изчезнал, тогава може само да е…

Той замлъкна. До този момент беше отметната само част от платнището на входа. Сега отвориха целия вход и светлината на огъня напълно освети вътрешността на палатката.

Възрастният воин влезе вътре и се наведе.

— Уф! — възкликна той. — Вождът е отвлечен!

Никой не отговори.

— Не ми ли вярват моите братя? — попита той. — Нека погледнат насам. Ей тук задната стена на палатката е разхлабена, а на това място в земята са забити две колчета. Познавам този знак. Принадлежи на Нонпе-та-ан, когото бледоликите наричат Олд Шетърхенд. Той е бил тук и е отвлякъл Смелия бик.

В този миг проехтяха двата изстрела на апача. Те развързаха езиците на шошоните и индианците нададоха онзи пронизителен рев.

— Бързо изгасете огъня! — заповяда възрастният воин. — Не бива да предлагаме на неприятеля никаква сигурна цел.

Изпълниха нареждането му, като незабавно разпръснаха горящите клони и стъпкаха пламъците. В лагера настана тъмнина. Понеже вождът беше изчезнал, шошоните доброволно започнаха да се подчиняват на най-възрастния воин. Всеки бе грабнал оръжията си и по заповед на новия предводител воините образуваха кръг около палатките, за да посрещнат неприятеля, независимо от посоката, от която щеше да се зададе.

Преди нападението бяха поставени четирима стражи, за да охраняват лагера откъм четирите посоки на света. Когато се разнесоха изстрелите, тримата незабавно се оттеглиха при своите хора. Но четвъртият липсваше. А точно той бе най-знатният от тях — Мо-ав, Москита, синът на вожда. Един от най-големите смелчаци предложи да отиде да го потърси. Той легна в тревата и запълзя в посоката, в която трябваше да бъде търсен изчезналият. След известно време индианецът се завърна с пушката на Мо-ав. Тя беше сигурно доказателство, че на сина на вожда се бе случило нещастие.

Старият воин свика най-изтъкнатите си съплеменници на кратко съвещание. Решиха особено внимателно да охраняват палатката, където се намираха пленниците, да вържат конете си в непосредствена близост до лагера и да изчакат настъпването на деня.

В същото време ловците се бяха погрижили двамата им пленници да не могат да издадат нито звук, а самите те се държаха тихо и внимателно наблюдаваха какво става наоколо. Не доловиха нищо друго освен след известно време стъпките на индианските коне, приглушени от меката трева.

— Нека моите братя наострят слух! Шошоните събират своите коне. Ще ги вържат близо до палатките си и после няма да предприемат нищо, преди да е настъпил денят — обясни Винету. — Можем да тръгваме.

— Да, нека се оттеглим — съгласи се с него Олд Шетърхенд. — Разбира се, че няма да чакаме да се зазори. Нека колкото може по-скоро Ойтка-петай научи какво искаме от него.

Все още не знаеше, че нощният улов бе много по-скъпоценен, отколкото предполагаха. Той вдигна от земята Смелия бик, който междувременно се беше свестил, метна го на рамо и започна да се изкачва по склона. Останалите го последваха, като Винету носеше Москита. След измерителното катерене те отново достигнаха мястото, където бяха оставили Вокаде.

Дългия Дейви разви ласото си и каза:

— Дайте тези типове насам. Ще ги вържем при другите.

— Не — отвърна Олд Шетърхенд. — Ще се махнем оттук.

— Защо? Да не мислите, че тук не сме в безопасност? О, шошоните с удоволствие ще ни оставят на мира! Ще се радват, ако не им се случи нещо неприятно.

— Знам го също тъй добре, както и вие, мистър Дейви. Но се налага да говорим с вожда, а може би и с останалите. Следователно трябва да махнем кърпите от устата им, а направим ли го тук, те лесно биха могли да дадат на своите хора някакъв сигнал чрез викове, които ще се чуят долу съвсем ясно.

— Моят брат е прав — отвърна апачът. — Днес Винету беше из тази околност, за да наблюдава шошоните. Известно му е едно място, където може да лагерува със своите братя и пленниците.

— Ще трябва да запалим огън — забеляза Олд Шетърхенд. — Възможно ли е това да стане там?

— Да. Вържете пленниците на конете!

Нареждането му бе изпълнено и малката колона начело с Винету потегли на път в нощта сред гъстата гора. По разбираеми причини напредваха бавно, крачка по крачка. След половин час изминаха разстояние, за което при дневна светлина щяха да са им необходими само пет-шест минути. Ето че апачът спря.

Естествено пленниците не знаеха в чии ръце бяха попаднали. Поради тъмнината двамата съгледвачи не бяха успели да забележат, че са заловени още двама пленници. От друга страна пък, на тези двамата не беше известно нищо за пленяването на съгледвачите, а вождът не подозираше, че заедно с него е заловен и синът му. По тази причина, щом спряха, ловците разделиха пленниците, след като ги бяха свалили от конете.

Олд Шетърхенд възнамеряваше да не дава възможност на Смелия бик да разбере числеността на неприятеля, в чиито ръце беше попаднал. Ето защо той взе мерки най-напред сам да преговаря с вожда. Останалите трябваше да се оттеглят. После той събра на купчина пръснатите наоколо сухи клони, за да запали огън.

Намираха се заедно с шошона на едно открито място, широко само десетина крачки. През деня апачът беше забелязал колко подходящо бе то за таен бивак и дори в тази тъмнина неговото чувство за ориентиране му позволи пак да го намери.

Мястото беше заобиколено от дървета, между които папрат и бодливи храсти образуваха доста плътна преграда, пречеща на светлината на огъня да прониква надалеч. С помощта на пункса си Олд Шетърхенд лесно запали сухите клонки, а после започна да сече с томахок ниските изсъхнали клонаци на околните дървета, за да поддържа с тях огъня. Пламъците трябваше да осветяват само малката полянка, тъй че нямаше нужда от голям огън.

Шошонът лежеше на земята и с мрачни погледи следеше действията на белия ловец. Когато Олд Шетърхенд приключи приготовленията си, той довлече пленника при огъня, изправи го да седне и извади кърпата от устата му. Индианецът не издаде облекчението си нито с въздишка, нито с изражението на лицето си. За индианския воин е позорно да издава мислите и чувствата си. Олд Шетърхенд седна срещу него откъм другата страна на огъня и най-напред огледа своя противник.

Вождът имаше яко телосложение и носеше дрехи от обработена бизонска кожа с индианска кройка, но без никакво украшение. Само по шевовете им се виждаха човешки коси, а по пояса му висяха може би двадесетина скалпа. Разбира се, те не бяха цели, защото биха заели твърде много място, а представляваха само кожите с косата от темето с големина на човешка длан. Лицето му не беше изписано с бои, така че трите червени белега по бузите му се виждаха ясно. Той седеше на мястото си с каменно лице и втренчено гледаше огъня, без да удостои белия с нито един поглед.

— Ойтка-петай не носи цветовете на войната — започна Олд Шетърхенд. — Защо тогава се отнася враждебно към миролюбиви хора?

Ловецът не получи отговор. Затова продължи:

— Изглежда, вождът на шошоните е онемял от страх, понеже не отговори на въпроса ми.

Белият знаеше много добре как да се отнася към един индианец. И резултатът не закъсня, тъй като пленникът му хвърли гневен поглед и отговори:

— Ойтка-петай не знае що е страх. Той не се бои нито от неприятеля, нито от смъртта.

— Но въпреки това се държи така, сякаш се бои. Храбрият воин изписва по лицето си цветовете на войната, преди да предприеме нападение. Това е честно и храбро поведение, защото по такъв начин неприятелят му ще знае, че трябва да се защитава. Ала вождът на шошоните няма бои по лицето си. То е като в мирно време, но независимо от това е нападнал бледоликите.

Или не съм прав? Ще намери ли Смелия бик думи, с които да се защити?

Индианецът сведе очи и каза:

— Смелия бик не беше при своите хора, когато са преследвали бледоликите.

— Това не е извинение. Ако той е храбър и честен мъж, щеше веднага да ги освободи. Изобщо не съм чувал още, че шошоните са изровили томахока на войната. Вигвамите им се намират край водите на Тънг и Бигхорн също като в мирно време. Те посещават поселищата на белите и въпреки това Смелия бик напада хора, които никога не са го обидили. Ще възрази ли нещо, ако един смел човек му каже, че само някой страхливец постъпва по такъв начин?

Червенокожият хвърли само бегъл поглед към белия, но от него си пролича, че индианецът трепереше от гняв. И все пак гласът му прозвуча спокойно, когато отговори:

— Да не би ти да си този смел човек? Имаш ли някакво име?

— Да — потвърди запитаният равнодушно.

— Бледоликите могат да притежават оръжия и имена дори и когато са страхливци. Най-големите мекошавци сред тях имат най-дългите имена. Ти знаеш моето име. Значи ти е известно, че Смелия бик не е страхопъзльо.

— Тогава освободи двамата бели пленници и след това се бори с тях открито и честно!

— Те са се осмелили да се появят при Кървавото езеро. Тази местност е свещена за нас, понеже из нея витаят духовете на избитите шошони. Белите пленници трябва да умрат.

— Тогава ще умреш и ти!

— Смелия бик вече ти каза, че не се бои от смъртта. Дори я желае.

— Защо?

— Защото беше пленен, измъкнат от собствения си вигвам от един бледолик. Той изгуби честта си и няма право да живее. Ще трябва да умре, без да може да подеме бойните песни. В гроба си няма да седи гордо изправен на гърба на своя боен кон, накичен със скалповете на враговете си, а ще лежи на пясъка и ще бъде разкъсван от вонящи лешояди.

Той говореше бавно и монотонно, с напълно безизразно лице и от всяка негова дума лъхаше някакво чувство, граничещо почти с безутешност. И според неговите възгледи той бе напълно прав. Да бъде измъкнат и пленен от палатката си, заобиколен от въоръжените си воини — това бе страхотен позор за него.

Олд Шетърхенд почувства, че думите на този човек го трогнаха, но с нищо не издаде съчувствието си. То би обидило червенокожия и само щеше да укрепи у него още по-здраво мисълта за смъртта. Ето защо той каза:

— Ойтка-петай е заслужил участта си. Но той може да остане жив, макар да е мой пленник. Готов съм да му върна свободата, ако нареди на хората си да освободят двамата бледолики.

В отговора на червенокожия прозвуча гордо презрение:

— Ойтка-петай не може повече да живее. Той иска да умре. Вържи го спокойно на кола на мъченията! Вярно, че няма правото да говори за подвизите си, разнесли славата му, обаче окото му няма да трепне, въпреки всички най-ужасни изтезания.

— Няма да те връзвам на кола на смъртта, защото съм християнин. Даже когато се налага да убия някое животно, аз го убивам така, че да не изпитва никакви мъки. Освен това ти би умрял безполезно. След твоята смърт аз все пак ще освободя пленниците от ръцете на хората ти.

— Опитай се! До мен успя да се промъкнеш незабелязано, да ме зашеметиш с коварен удар и да ме отвлечеш в тъмнината на нощта. Обаче сега воините на шошоните са предупредени. Ще ти бъде невъзможно да предупредиш бледоликите. Те се осмелиха да дойдат при Кървавото езеро и ще изкупят това с бавната си смърт. Щом си победил Смелия бик, той ще умре. Но Мо-ав е жив, неговият единствен син, гордостта на неговата душа, и той ще отмъсти за баща си. Още сега Мо-ав е покрил лицето си с цветовете на войната, защото той беше определен да нанесе смъртоносния удар на пленените бледолики. Той ще нашари тялото си с топлата им кръв, което ще го закриля от враждата на всички бледолики.

Ето че нещо прошумоля в храсталака. Мартин Бауман се приближи, наведе се към Олд Шетърхенд и му прошепна на ухото:

— Сър, трябва да ви кажа, че плененият пост е син на вожда. Винету успя да го изкопчи от него.

Тази новина бе добре дошла за ловеца. Той му отвърна също тъй тихо:

— Нека Винету незабавно ми го изпрати тук. Да го донесе Дългия Дейви и после да остане тук при него.

Мартин се отдалечи. Олд Шетърхенд отново се обърна към индианеца и му заяви:

— Не ме е страх от Мо-ав. Та откога ли има свое име и къде ли са чували за подвизите му? Ще го пленя също като тебе.

Този път Смелия бик не успя да се овладее напълно. Беше чул презрителни думи за сина си. Веждите му се сбърчиха, очите му засвяткаха и той гневно попита:

— А ти кой си, та се осмеляваш по такъв начин да говориш за Мо-ав? Пред погледа му ще се свреш в миша дупка! Той се е сражавал със сиусите огелала и е победил неколцина от тях. Мо-ав има очите на орела и слуха на нощна птица. Никой враг не може да го изненада и отмъщението му за неговия баща. Смелия бик, ще бъде кърваво.

Ето че се зададе Дългия Дейви, метнал на плещите си младия индианец. С дългите си крака той направо прекрачи през най-гъстите храсталаци, положи пленника на земята и каза:

— Ето, донесох хлапето.

— Сложете го седнал, мистър Дейви, и се настанете до него! Можете да извадите и кърпата от устата му.

— Ау, сър! Но ми се ще да знам какво би могло да ни каже това момче.

Когато Мо-ав се намери седнал на земята, двамата шошони се погледнаха изплашено в очите. Вождът не се помръдна и не продума нищо. Но въпреки тъмния цвят на кожата му се видя, че лицето му беше пребледняло. Обаче синът му извика:

— Уф! И Ойтка-петай е пленен! Из вигвамите на шошоните ще се разнесат плачове. Великият дух е отвърнал лицето си от своите деца.

— Мълчи! — прогърмя гласът на баща му. — Никоя скуоу^[2] на шошоните няма да пролее нито една сълза, ако воалът на смъртта покрие Ойтка-петай и Мо-ав. Очите и ушите им са били затворени и са били останали без мозък също като жабата, която без съпротива се оставя на змията да я нагълта. Позор за бащата, позор и за сина!

Сега Олд Шетърхенд се обърна към Дейви и тихо му нареди:

— Доведете всички останали. Нека само Винету все още не се показва!

Дългия стана и се отдалечи.

— Е — попита Олд Шетърхенд, — нима Смелия бик вижда да се крия в миша дупка от погледа на сина му? Не искам да ви обидя. Вождът на шошоните е прославен с храбростта си като воин и с мъдростта си в Съвета на старейшините. Синът му Мо-ав ще върви по неговите стъпки и ще стане също тъй храбър и мъдър. Ще ви върна свободата срещу свободата на двамата пленени бели ловци.

По лицето на сина пробягна изразът на радост. Но заради това неговият баща му хвърли яростен поглед и сърдито избоботи:

— Смелия бик и Мо-ав са попаднали във властта на някакъв жалък бледолик без никаква борба. Те не заслужават повече да живеят. Само чрез смъртта си могат да изкупят този позор. А нека умрат и пленените бледолики заедно с всички онези, които в бъдеще ще попаднат в плен у шошо…

Той замлъкна. Изплашеният му поглед се беше спрял върху двамата съгледвачи, донесени току-що от Дейви, Боб и Мартин.

— Защо Смелия бик не продължава да говори? — попита Олд Шетърхенд. — Да не е почувствал как страхът протяга ръце, за да стегне сърцето му?

Вождът сведе глава и се загледа безмълвно пред себе си. Той не забеляза, че зад него клонките се раздвижиха. Олд Шетърхенд видя как се появи главата на апача и му отправи въпросителен поглед. Отговорът беше леко кимване.

— Сега Ойтка-петай разбра, че надеждите му за нова победа са напразни — продължи Олд Шетърхенд. — Но ние не сме тръгнали на път, за да избиваме храбрите воини на шошоните, а да накажем огелаласите. Разрешаваме ви да се завърнете във вашите вигвами.

С тези думи той се изправи, приближи се до вожда и развърза ремъците му. Знаеше, че започва рискована игра. Но той познаваше Запада и неговите обитатели и таеше убеждението, че няма да претърпи поражение в тази игра.

Вождът бе загубил цялото си самообладание. Онова, което вършеше бледоликият, беше съвсем непонятно, съвсем безразсъдно! Освобождаваше неприятеля си, без в замяна да е измъкнал от плен своите приятели. А Олд Шетърхенд пристъпи към Мо-ав и също го развърза.

Смелия бик бе втренчил в него смаяния си поглед. Но ето че с едно светкавично движение той измъкна ножа от пояса на седящия до него Мартин и скочи на крака. В очите му необуздано горяха подигравателни пламъци.

— Свободни ще бъдем, а? Свободни? — извика той. — За да видим как старите скуоу ни сочат с пръст и разказват, че сме били нападнати и победени от безименни койоти? За да лежим на земята във Вечните ловни полета и да се храним с мишки, докато нашите червенокожи братя се наслаждават на филета от вечно живи бизони и мечки? Имената ни са опетнени. Никаква неприятелска кръв, а само нашата собствена кръв може да измие петната от тях. Ойтка-петай ще умре, но ще изпрати душата на сина си да върви пред неговата!

Той размаха ножа си и се хвърли към сина си, за да забие острието в сърцето му, а после да прониже и себе си. Мо-ав не се помръдна. Беше готов да посрещне смъртоносния удар от ръката на баща си.

— Ойтка-петай! — извика силен глас зад гърба на вожда. Не можеше да се устои на този глас. С високо вдигната ръка, държаща ножа, шошонът се обърна. Пред него бе застанал вождът на апачите. Ойтка-петай отпусна ръката си. — Винету! — възкликна той.

— Нима вождът на шошоните счита Винету за койот? — попита апачът.

Койот се нарича дребният прериен вълк на Запада. Това животно е страхливо и често заедно с лешоядите се нахвърля върху умрелите животни, тъй че е голям позор да сравнят някого с койота.

— Кой се осмелява да го каже! — отговори шошонът.

— Самият Ойтка-петай го каза. Не нарече ли онези, които го победиха, безименни койоти?

При тези думи шошонът пусна ножа на земята.

— Винету ли ме победи?

— Не, но неговият бял брат, който се намира тук до Винету. Той посочи към Олд Шетърхенд.

— Уф! Уф! Уф! — изтръгна се от Смелия бик. — Нима този бял е Нонпе-та-ан, наричан от бледоликите Олд Шетърхенд?

Погледът му зашари въпросително между Олд Шетърхенд и Винету. Апачът отговори:

— Очите на моя червенокож брат са били уморени, а също тъй уморен е бил и неговият дух. Иначе той вече щеше да размисли и да се досети. Онзи, който с едно-единствено стисване на ръката може да задуши Смелия бик, е сигурно някой герой с известно име!

Шошонът се хвана с ръка за главата и възкликна:

— Ойтка-петай е имал мозък, но в него са липсвали всякакви мисли.

— Да, пред теб е застанал Олд Шетърхенд, твоят победител. Нима заради това е необходимо моят червенокож брат да се убива?

— Не — прозвуча с дълбока въздишка на облекчение, — той ще може да живее.

— Така е, защото чрез доброволното си желание да отиде във Вечните ловни полета Ойтка-петай доказа, че има силно сърце. А също Олд Шетърхенд беше онзи, който с един удар на поразяващата си ръка изпрати Мо-ав на земята. Нима това е позор за младия храбър воин?

— Не е. И той ще може да живее.

— Олд Шетърхенд и Винету плениха и съгледвачите на шошоните, но не като врагове, а за да ги разменят срещу пленените бледолики. Не знае ли моят червенокож брат, че Олд Шетърхенд и Винету са приятели на всички честни и смели червенокожи воини?

— Да, Ойтка-петай го знае.

— Тогава нека той избере какво иска да бъде — наш брат или наш враг! Ако е наш брат, неговите неприятели ще бъдат и наши неприятели. Но избере ли враждата, тогава ние пак ще го освободим заедно със сина му и неговите съгледвачи. Обаче за свободата на двамата бели ловци ще се пролее много кръв и децата на шошоните ще покрият главите си и ще подемат траурни песни във всеки вигвам и край всеки лагерен огън. И тъй, нека вождът избира. Винету каза!

Настъпи дълбока тишина. Впечатлението, направено от личността и думите на апача, беше голямо. Ойтка-петай се наведе, взе ножа, паднал от ръката му, заби го до дръжката в земята и извика:

— Нека враждата между воините на шошоните и храбрите воини, застанали тук наоколо, изчезне тъй, както изчезна острието на този нож!

После отново измъкна ножа, вдигна го заплашително нагоре и продължи:

— И нека ножът прониже всички врагове, опълчили се срещу шошоните и техните братя! Хау!

— Хау, хау! — разнесе се наоколо.

— Моят брат направи мъдър избор — каза Олд Шетърхенд. — Той вижда тук Дейви-хонске, прочутия ловец. А знае ли имената на бледоликите, които лежат пленени във вигвама му?

— Не.

— Те са Джими-петатше и Куция Франк, съдружникът на Ма-то-пока. Ловеца на мечки.

— Мато-пока? — възкликна шошонът изненадан. — Защо не ми е казал Куция? Та нима Мато-пока не е брат на шошоните? Нима не спаси живота на Ойтка-петай, когато сиу-огелаласите го преследваха?

— Живота ти е спасил? Е, а тук виждаш Мартин, неговия син, и Боб, негови^ чернокож слуга. Те са тръгнали на път, за да му помогнат, а ние ги придружаваме, защото Мато-пока, Ловеца на мечки, е попаднал в ръцете на огелаласите и ще бъде убит заедно с петимата си спътници.

— Кучетата огелаласи искат да измъчват Ловеца на мечки? Великият Маниту ще ги унищожи. Душите им ще бъдат изтръгнати от телата, а косите им ще се белеят под слънчевите лъчи! Къде можем да се натъкнем на техните следи?

— Отправили са се нагоре из планините на Йелоустоун Ривър, където се намира гробницата на Злия огън.

— Нали моят брат Олд Шетърхенд уби Злия огън и двамина от воините му само с юмрука си? Тогава нека загинат и тези, които са се осмелили да посегнат на Ловеца на мечки! Нека братята ми ме последват долу към лагера на моите воини! Там ще бъде изпушена лулата на мира и там мъжете ще насядат около огъня на съвещанието.

Всички се съгласиха. Двамата съгледвачи също бяха освободени от ремъците, а ето че сега бяха доведени и конете.

— Сър, вие сте дяволска личност! — прошепна Дългия Дейви на Олд Шетърхенд. — Всичко, с което се захванете, е страшно дръзко и пак ви се удава с такава лекота, сякаш става въпрос за някоя дреболия. Свалям ви шапка. — Той енергично смъкна цилиндъра си, останал без периферия, и започна толкова настойчиво да го размахва насам-натам, сякаш се канеше да изгребе цялата вода от някой рибник.

После потеглиха. Дърпайки поводите на конете след себе си, ловците пипнешком намериха обратния път до склона на котловината. Огънят беше изгасен още преди това. Горе от височината, сложил длани около устата си, Мо-ав силно се провикна надолу в смълчаната долина:

— Куна, куна, кот-ко — огъня, огъня, запалете огъня на съвещанието!

Ехото многократно повтори вика. Долу го чуха и разбраха, понеже се разнесоха силни гласове.

— Ханг па — кой идва? — прозвуча мощен вик откъм дъното на котловината.

— Мо-ав, Мо-ав! — отговори синът на вожда. След това долетяха силни и ликуващи възклицания „ха-ха-хи!“ и няколко секунди по-късно можеха да се видят бързо разгарящите се пламъци на огъня. Това бе сигурен признак, че шошоните са разпознали гласа на младия индианец. Но въпреки всичко те се показаха дотолкова предпазливи да изпратят срещу приближаващите се хора неколцина воини, които трябваше да се убедят, че действително няма от какво да се опасяват.

След като вождът се озова в лагера заедно със своите придружители, неговите хора се зарадваха на завръщането му. Всички бяха нетърпеливи да узнаят нещо повече за загадъчното му изчезване, но никой с нищо не го издаваше. Учудиха се, когато с него се появиха непознати бледолики. Но те бяха свикнали твърде добре да крият чувствата си, за да издадат с каквото и да било изненадата си. Само възрастният воин, поел междувременно ролята на предводител, пристъпи към своя вожд и каза:

— Ойтка-петай е велик вълшебник. Той изчезна от вигвама си също както изчезва изречената дума.

— Моите братя наистина ли повярваха, че Смелия бик е изчезнал безследно също като дима, издигащ се във въздуха? — попита вождът. — А нямали ли са очи, за да видят какво се е случило?

— Воините на шошоните имат очи. Те намериха знака на прочутия бял ловец и разбраха, че Нонпе-та-ан е разговарял с техния вожд.

Това беше много тактично препредаване на факта, че Смелия бик е бил отвлечен от Олд Шетърхенд.

— Предположението на моите братя е било вярно — заяви вождът. — Ето тук е застанал Нонпе-та-ан, белият ловец, който поваля неприятелите си с юмрук. А до него се намира Винету, великият вожд на апачите.

— Уф, уф! — разнесе се наоколо.

Погледите на шошоните се спряха на двамата известни мъже с израз на възхищение и уважение и като отстъпиха почтително няколко крачки назад, разшириха кръга, образуван около новодошлите.

— Тези воини са тук, за да изпушат с нас лулата на мира — продължи вождът. — Искаха да освободят своите двама другари, които лежат в онази палатка. Животът на Смелия бик и на сина му беше в техни ръце, но те не го взеха. Затова нека воините на шошоните развържат пленниците. В замяна на това моите братя ще се сдобият със скалповете на мнозина сиу-огелаласи, които са изпълзели като плъхове от дупките си, за да бъдат изядени от ястреба. С настъпването на деня ще тръгнем по следите им. А сега нека воините се съберат около огъня на съвещанието, за да попитат Великия дух дали той ще дари бойния им поход с успех!

Никой не пророни нито дума, макар че вестта, която чуха, бе вълнуваща. Неколцина безмълвно се отправиха към посочената палатка, за да изпълнят заповедта на вожда, и скоро доведоха пленниците при огъня. Олюлявайки се, двамата се приближиха с несигурни крачки. Силно стегнатите ремъци бяха нарушили кръвообръщението им.

— Старий Куне^[3], какви щуротии си надробил пак? — посрещна Дългия Дейви своя дебел приятел. — Само жаба като тебе може тъй да скочи право в човката на щъркела!

— А ти си затваряй твоята човка, защото иначе незабавно ще скоча и в нея! — отвърна ядосаният Джими, разтривайки изранените китки на ръцете си.

— Е, приятелю, успокой се! Не съм искал да те обидя, нали знаеш, че сърдечно се радвам да те видя отново свободен.

— Хубаво! Но вероятно дължа свободата си най-вече на Олд Шетърхенд. — И обръщайки се към него, той продължи: — Кажете ми как да ви се отблагодаря! Вярно, че животът ми е само живот на Дебелия Джими, обаче всеки миг съм готов да го предоставя на ваше разположение.

— Не на мен дължите благодарност — махна с ръка Олд Шетърхенд. — Вашите другари помагаха усърдно. И преди всичко трябва да се обърнете към Винету, без чието съдействие изобщо нямаше да ни бъде възможно да се появим тук толкова бързо и безпрепятствено.

Дебелия огледа с възхищение стройната силна фигура на апача. После му подаде ръка и каза:

— Знаех, че Винету сигурно е наблизо, щом се появи Олд Шетърхенд. Тъй като казват, че съм бил жаба, тогава нека този щъркел, наричан Дългия Дейви, ме изгълта на място, ако ти не си най-храбрият и доблестен индианец, на когото изобщо съм подавал ръка.

С вик на радост негърът Боб се беше приближил до Хобъл Франк, след което възкликна:

— Най-сетне, най-сетне масер Боб отново виждат свой добър масса Франк! Масер Боб искал изтрепят съвсем всички индианци шошони. Но масса Шетърхенд решил съвсем сам с Винету направят освобождава. Затова и шошони пак останал жив.

Чернокожият улови ръцете на Франк и с трогателна нежност започна да гали изранените места по тях.