Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Sohn des Bärenjägers, 1887 (Обществено достояние)
- Превод отнемски
- Веселин Радков, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 32гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Boman(2007)
- Сканиране и разпознаване
- ?
Издание:
Карл Май. Сред лешояди
Избрани произведения, том 12
Издателство „Отечество“, 1993
Unter Geiern (Band 35)
История
- —Добавяне
- —Разделяне на двата романа; оставяне тук на първия
10. глава
В плен на огелаласите
„Сенатът и Конгресът на Съединените щати решават да забранят всяко заселване, присвояване или продажба на земя в областта, намираща се на териториите Монтана и Уайоминг, близо до изворите на реката Йелоустоун. Нека същата да служи за обществен парк или място за развлечение за благото и увеселението на народа. Всеки, който противно на тези разпоредби се настани да живее там или присвои каквото и да било парче земя, да се счита за нарушител на закона и да бъде изгонен. Нека паркът бъде поставен под изключителния контрол на секретариата на съответното ведомство, чиято задача ще бъде колкото може по-бързо да издаде закони и разпоредби за неговото запазване и поддържане.“
Така гласи един закон, приет от Конгреса на Съединените щати на 1 март 1872 година, чрез който гражданите на Съединените щати получиха такъв подарък, за чиято стойност по онова време никой нямаше никаква представа.
В онези години из източните щати се носеха какви ли не слухове за споменатата област, наричана днес Национален парк на Съединените щати. Позната само на най-дивите индианци, посещавана само в една или друга своя част от някой смел самотен трапер, тази местност си оставаше забулена в най-дълбока тайна. Разказаното от някой от тези ловци се препредаваше по-нататък, разкрасено по най-фантастичен начин. Говореше се, че там имало горещи прерии и планини, врящи извори, вулкани, бълващи течен метал, езера и реки, пълни с петрол вместо с вода, вкаменени гори с вкаменени индианци и животни.
Едва професор Хейдън, предприел първата научна експедиция из онази чудновата област, донесе точни сведения и той самият наистина можеше да разкаже най-необикновени неща. Благодарение на него бе издаден гореспоменатият закон.
Националният парк обхваща територия от 8 671 квадратни километра. От него извират реките Йелоустоун, Галатин, Медисън, както и Змийската река. През тази област се простират огромни планински вериги. Въздухът в планините е чист и здравословен, а стотиците студени и горещи извори с различно химическо съдържание на водата и чудодейна лековита сила оказват оздравяващо и укрепващо въздействие на болните или хората с намалена жизнеспособност. Гейзери, с които гейзерите на Исландия едва ли биха могли да се сравняват, изхвърлят водните си струи на височина от неколкостотин фута[1]. Цели планини от природно стъкло блестят под лъчите на слънцето във всички цветове на дъгата. Страхотни каньони и пропасти, каквито няма по други места, изглеждат прорязани само за да дадат възможност на човека да надникне в земните недра. По земята се образуват мехури, които се надигат и спадат. Често земният слой изглежда дебел само няколко сантиметра и ездачът с голяма мъка може да накара ужасения си кон да продължи напред. Отварят се грамадни дупки, изпълнени с вряща кал, която бавно се надига и спуска. Невъзможно е да се движиш из тази местност и четвърт час, без да се натъкнеш на някое удивително природно чудо. Само гейзерите и горещите извори са над две хиляди. Докато на едно място от земята извира кипяща вода, в непосредствена близост блика кристално чиста студена вода. Изглежда, че под земната повърхност са се счепкали добри и зли духове, ангели и дяволи. Ако в даден миг чстек се възхищава на възвишеното и съвършеното, само на няколко крачки по-нататък той изплашено отскача назад пред ужасното. Ако на едно място се удивляваш на някой великански водоскок, бликащ на около стотина метра нагоре между стените на тесен каньон, то недалеч отново започваш да крачиш през полета от карнеоли, ахати, калцедон, опали и други полускъпоценни камъни.
А сред планините дремят великолепни езера. Най-голямо и красиво от тях е Йелоустоунското езеро, което с изключение на езерото Титикака е и най-високо разположеното голямо езеро на земята. Намира се на около 2400 метра над морското равнище.
Водата му съдържа значително количество сяра. Неговите дълбоко врязали се заливи гъмжат от едри пъстърви, чието месо има твърде своеобразен, но същевременно и много добър вкус. Околните гори са богати на сърни, елени и мечки. По бреговете му има безброй горещи извори, от които със силно и рязко свистене изскачат парите на подземния свят, наподобявайки свирката на локомотив.
Някоя по-страхлива душа лесно ще вземе решение да обърне гръб на тази местност. Неуморно работещите сили във вътрешността на земята се проявяват тук твърде открито. Просто човек не се чувства вече сигурен на земята. Имаш усещането, че цялата област, разпростряла се на много мили разстояние, се кани всеки миг или да потъне, или да се издигне далеч по-високо от Скалистите планини във формата на гигантски огнедишащ кратер.
Там, където река Йелоустоун изтича от езерото, а езерният бряг се простира на югозапад в посока към устието на Бридж Крийк, горяха няколко огъня. Бяха запалени, защото се беше стъмнило, а не защото бяха необходими за приготовляването на вечерята. В това отношение природата услужливо се бе погрижила за хората.
Едрите пъстърви, уловени в студената езерна вода, можеха да бъдат сварени във врящата вода, която извираше от земята, вдигайки пара само на десетина-двадесет метра от езерото. Дребничкият саксонец се надуваше немалко заради това, че по обед беше застрелял една дива овца. Ето защо като първо ястие имаше овнешка супа, а като второ — пъстърва. Горещият извор бе толкова малък, че можеше направо да служи като тенджера за варене, а изтичащата вода получи толкова приятен вкус, че хората пълнеха кожените си чаши и я пиеха с удоволствие.
Отрядът от бели и червенокожи се беше прехвърлил през реките Пеликън и Йелоустоун, а на следващия ден преди обед се канеше да пресече Бридж Крийк и после да се отправи на запад към Реката на огнената дупка. Там изригваше гейзерът, наречен от индианците Козо-тип-тупа, което означава Устата на ада, а близо до него се намираше гробницата на вождовете — целта на това далечно пътуване.
Бяха яздили по-бързо, отколкото си бяха мислили отначало. До пълнолунието имаше още цели три дена и Олд Шетърхенд беше убеден, че не бе възможно сиу-огелаласите да са вече тук. В хода на разговора той направи забележката:
— Едва ли са достигнали ранчото на Ботълър и няма защо да се опасяваме от тях. Оставете спокойно огньовете да горят, докато луната се извиси над планинските върхове! Няма основание да очакваме тук появата на други човешки същества освен сиусите. Следователно няма от какво да се страхуваме.
— А какъв е пътят от ранчото на Ботълър нагоре, сър? — попита Мартин Бауман. — Чувал съм, че бил много опасен.
— Не бих твърдял подобно нещо. Разбира се, трябва да се избягва близостта на гейзерите и на онези места, където земната кора е толкова тънка, че при стъпване върху нея човек би могъл да пропадне. От ранчото на Ботълър се тръгва нагоре по долината на Йелоустоун, като се минава покрай угаснали вулкани. След около четири-пет часа се стига до Долния каньон, който е дълъг около половин миля и се врязва в гранита на дълбочина може би от триста метра. След нови пет часа човек може да се добере до едно планинско възвишение, от чийто връх две успоредни стени от скали се спускат надолу в продължение почти на деветстотин метра, и това място се нарича Пързалката на дявола. Три часа по-късно се стига до устието на реката Гардинър. Трябва да се тръгне нагоре по нейното корито, тъй като оттам нататък изкачването по Йелоустоун Ривър е вече невъзможно. После се язди покрай планините Уошбърн и реката Каскейд, която пак отвежда към Йелоустоун. Влива се между горните и долните водопади на Йелоустоун и по този начин се излиза при южния край на Големия каньон, който навярно е най-голямото чудо по цялото течение на Йелоустоун.
— Виждал ли си това чудо, сър? — попита Дебелия Джими.
— Да. Големият каньон е дълъг може би над седем немски мили[2] и е дълбок повече от хиляда метра. Стените му се спускат отвесно надолу и само някой човек, който никога не получава виене на свят, може да рискува да пропълзи до ръба на каньона, за да погледне в ужасната бездна, където широката шестдесет метра река изглежда като тънка нишка. И все пак именно тази „нишка“ е била онази сила, която в продължение на хилядолетия е прерязала скалите толкова надълбоко. Долу водните маси бучат и със страхотна бързина се носят покрай могъщите каменни стени. Но горе не се долавя нищо от този тътен. Никой смъртен не може да се спусне долу, а и да можеше, нямаше да му е възможно да издържи там дълго време. Ще чувства липса на въздух. Водата на реката е топла, прилича на маслена течност, има отвратителния вкус на сяра и стипца и от нея се разнася такава воня, че никой не е в състояние да й устои. Ако се тръгне покрай каньона в северна посока, се стига до долните водопади на реката, където водата се втурва надолу от височина над сто метра. На около четвърт час по-нататък в южна посока реката отново образува водопад, висок повече от тридесет метра. За да измине разстоянието от горните водопади до тук, човек трябва да язди около девет часа. Така че от ранчото на Ботълър има общо девет дена напрегната езда и това време представлява преднината ни пред огелаласите. Разбира се, тази сметка не може да е съвсем точна, обаче няколко часа повече или по-малко не са от значение. Достатъчно ни е да знаем, е не е възможно враговете ни да са вече тук.
— А къде ли ще се намират утре по това време, сър? — попита Мартин Бауман.
— При горния край на каньона. Имаш ли някаква причина, за да се интересуваш от точното им местонахождение?
— Всъщност не. Обаче лесно е да си представите, че мислите ми са винаги при моя баща. Кой знае дали е още жив.
— Убеден съм, че е жив.
— Но възможно е сиусите да са го убили!
— Няма защо да се измъчваш с подобни мисли. Огелаласите искат да откарат пленниците си при гробницата на вождовете и ще го направят. Можеш да бъдеш сигурен. На сиусите и през ум няма да им мине да спестят на жертвите си замислените мъчения чрез някаква прибързана смърт.
Той се отдръпна настрани, където Винету вече спеше, уви се в одеялото си и легна до своя червенокож приятел. Другите останаха седнали и зашушукаха помежду си.
— Собствено дяволски ми е неприятно, че искаме да измамим този свестен човек — обади се Джими тихо. — Но малкият ловец на мечки съумя така хубавичко да ни помоли, че на мене, старата и дебела миеща мечка, ми грабна сърцето заедно с акъла. Е, дано цялата работа приключи добре!
— Още отначало ви предупреждавах — промърмори Дейви, — предупреждавам ви и сега!
— Но помисли си само, драги Дейви — намеси се Мартин, — че ми е напълно невъзможно да чакам още цели три дена! Ще умра от безпокойство за баща си!
— Нали Олд Шетърхенд ти обясни, че пленниците съвсем сигурно са още живи!
— Може и да се лъже. Нима забрави, че вие двамата с Джими бяхте първите, които ми предложихте помощта си? А ето че сега не мога да разчитам повече на вас.
— Zounds! Не мога да оставя подобен упрек да тежи на съвестта ми. Подведен от симпатията, която изпитвам към теб, ти дадох обещанието си и не бива после да казваш за мен, че не държа на думата си. И тъй, идвам и аз. Обаче имам едно условие.
— Да го чуем! Ще го изпълня, стига да е във възможностите ми.
— Само ще подслушаме огелаласите, за да разберем дали баща ти е все още жив, но на своя глава няма да правим никакъв опит да го освободим!
— Добре, съгласен съм!
— Хубаво! Мога много живо да си представя какво става в твоето сърце. А то трогна моята добра душа и затова ще те придружа. Но щом се убедим, че баща ти е жив, ще се върнем и ще се присъединим към останалите.
— Несъмнено утре рано сутринта ще има голяма тревога заради нашето изчезване. Но ми се струва, че негърът ще се справи с поръчението си — каза Джими. — А сега да млъкваме вече, за да не събудим подозрение! Ето че и луната изгрява. Нека изгасим огъня и да легнем под короните на дърветата. Там е съвсем тъмно и няма веднага да забележат отсъствието ни.
— Добре, че луната свети — обади се Хобъл Франк, — поне ще намерим пътя.
— Той ни е ясно очертан — все надолу покрай реката. От една страна, хич не ми харесва, че сме принудени да измамим другарите си, но пък, от друга страна, това с нищо не може да им навреди. По-рано се чуваше и нашата дума, сега обаче предводители са Олд Шетърхенд и Винету. Допитват се до мнението на Джими и Дейви само ей така, между другото. Всъщност съвсем му е времето да им покажем, че сме все още от онези уестмъни, които са в състояние да предначертаят някой план и да го изпълнят.
Изгасиха огъня. И огънят, край който бяха седели индианците вече не гореше. Наоколо бе тихо. На равномерни интервали се разнасяше само острото свистене на парите, излизащи от земните недра.
Измина повече от час и ето че между дърветата, където се бяха разположили Франк, Джими, Дейви, Мартин и Вокаде, се долови леко раздвижване.
— Нека моите братя ме последват! — прошепна младият индианец. — Време е.
Те взеха оръжията и останалите си вещи и се запромъкваха безшумно между дърветата към конете. Острите очи на Вокаде успяха много бързо да различат техните пет коня от другите животни. Разбира се, не мина без предизвикване на лек шум. Ето защо, когато отделиха конете си настрана, петимата бегълци за кратко време останаха неподвижно заслушани, за да разберат дали действията им са били забелязани. След като никой от спящите не се размърда, те бавно поведоха конете. Шумът от копитата им се заглушаваше от тревата.
Вярно, че не се измъкнаха съвсем незабелязано. Макар да бе малко вероятно наблизо да се намира някакъв неприятел, все пак бяха разставени няколко поста, които трябваше от време на време да бъдат сменявани. За през нощта те бяха необходими заради дивите горски животни. Петимата преминаха покрай един от тези постове.
Той беше от индианците шошони. Червенокожият ги чу, но понеже знаеше, че откъм лагера могат да се появят само приятели, затова не вдигна тревога. Лунната светлина, която се прокрадваше между клоните на дърветата, му позволи да разпознае мъжете.
— Какво мислят да правят моите братя? — попита ги той.
— Говори по-тихо, за да не разбудим спящите! — отвърна Джими. — Олд Шетърхенд ни изпраща по работа. Той знае къде отиваме. Това достатъчно ли ти е?
— Моите бели братя са наши приятели. Нямам право да им попреча да изпълнят заповедите на великия воин.
Те продължиха пътя си. След като се отдалечиха от лагера на такова разстояние, че конският тропот не можеше вече да се чува оттам, те се метнаха на седлата, насочиха се към езерния бряг, където дърветата растяха нарядко, псе понесоха в тръс покрай водата, за да достигнат началото на Йелоустоун Ривър и да се отправят по течението й на север.
Шошонът счете тази случка за толкова естествена, че после изобщо не намери за необходимо да я сподели с поста, който го смени. Ето защо изчезването на дръзките или по-скоро лекомислените бегълци остана незабелязано чак до зазоряване.
Тръгването бе определено за този ранен час. Затова, щом из клоните се разнесоха първите птичи гласове, всички станаха от сън. Тогава бе установено с уплаха, че петима от другарите им липсваха. Веднага се убедиха, че бяха напуснали лагера на коне. Едва сега се обади шошонът, който бе стоял на пост предната вечер, и разказа на Олд Шетърхенд какво му беше отговорил Джими.
Въпреки проницателността си застаналият до тях Винету не бе в състояние да отгатне причината, поради която петимата бяха напуснали толкова потайно лагера.
— Сигурно са тръгнали да пресрещнат сиусите огелала — поясни му Олд Шетърхенд.
— В такъв случай са изгубили разсъдъка си — разгневи се апачът. — Не само че отиват право срещу опасността и ще си изпатят, но и ще издадат присъствието ни. А защо искат да пресрещнат сиусите?
— За да разберат дали Ловеца на мечки е още жив.
— Мъртъв ли е, няма да успеят да му възвърнат живота, а ако е жив, само ще му докарат нещастие. Винету може да прости тази голяма грешка на двете храбри момчета, но тримата възрастни ловци би трябвало да бъдат изложени на присмеха и подигравките на жените и децата!
Ето че се приближи негърът Боб. Миризмата на скунка все още се усещаше, така че никой не оставаше възхитен от неговата близост. Боб продължаваше да носи стария конски чул, който му беше подарил Дългия Дейви. През нощите, когато ставаше студено, той се бе завивал досега с кожата на мечката, убита от Мартин Бауман.
— Масса Шетърхенд търсят масса Мартин? — попита негърът.
— Да. Можеш ли да ми дадеш някакви сведения?
— О, масер Боб съм много умен! Той знаят къде масса Мартин.
— Е, къде е?
— Са тръгнал към сиуси огелала да видят пленен масса Бауман. Масса Мартин казали всичко масер Боб, за да кажат после масер Боб на масса Шетърхенд.
— Значи е така, както си мислех! — кимна Олд Шетърхенд. — Кога смятат да се върнат?
— Кога видят масса Бауман, те дойдат подир нас при Река на огнена дупка. Друго масер Боб не знаят.
— Твоят добър масса Мартин е извършил глупава постъпка. Струва ми се, че може да изложи живота си на опасност.
— Какво? Негов живот в опасност? Тогава масер Боб веднага яхнат кон, яздят подир него и спасят!
— Да, например също както уби мечката, когато от страх се покатери на брезата.
— Огелала не мечка. Масер Боб се не боят от огелала! — Той вдигна заплашително огромния си юмрук и направи такава физиономия, сякаш се канеше начаса да излапа десет огелаласи.
— Е, добре, ще ти дам възможност да се проявиш, понеже толкова много обичаш младия си господар. Приготви се, след няколко минути тръгваме!
И обръщайки се към Винету, който бе застанал сега до жреца на упсароките и вожда на шошоните заедно с Мо-ав, ловецът отново поде:
— Моят брат ще продължи ездата и ще ме очаква край Козо-тип-тупа. Устата на ада. С мене ще тръгнат петнадесетте воини на упсароките с техния жрец и Мо-ав с петнадесет воини на шошоните. Трябва незабавно да последваме тези петима безумно дръзки хора, за да ги спасим, ако са изпаднали в беда. Предварително не мога да кажа от коя посока ще се появя при Устата на ада. Следователно напълно възможно е сиусите да стигнат до гробницата на вождовете преди мен и моите воини.
Само няколко минути по-късно Олд Шетърхенд и неговите придружители галопираха в същата посока, в която предишната вечер петимата непредпазливи хора напуснаха лагера.
Естествено бегълците имаха голяма преднина пред тях. Поради тъмнината и непознаването на околността придвижването им с конете бе ставало доста бавно, но въпреки това при настъпването на деня Йелоустоунското езеро бе останало вече далеч назад, а сега конете им можеха да преминат в по-бърз ход.
Реката и бреговете й представляваха рядка и великолепна картина. Отначало долината бе доста широка и от двете си страни предлагаше голямо разнообразие. Бреговете на реката бяха ту полегати, ту изведнъж се извисяваха стръмно право към небето, а действието на подземните сили се виждаше навсякъде.
Преди незапомнени времена тази планинска местност е представлявала езеро, което е заемало площ от много хиляди квадратни километра. После под водите му започнали да действат вулкани. Дъното му се надигнало, пропукало се и от тези пукнатини изскочила наженена лава, която застинала в студените води на езерото, образувайки базалт. Зейнали чудовищни кратери. От тях бълвала нагорещена каменна маса и се свързвала с други минерали в най-разнообразни конгломерати, за да образува основата, върху която многобройните горещи минерални извори можели да отлагат своите седименти[3]. Но после огромно количество натрупани подземни газове с неизмерима мощ повдигнали цялото дъно на езерото, така че водите му се оттекли. Водата издълбала дълбоки улеи в земята. Почвата и меките скали били отнесени. Студът, топлината, вятърът и дъждовете също помогнали в разрушаването и отстраняването на всичко, което не било в състояние да окаже съпротива. Издържали само твърдите колони от застинала лава.
Ето как водата се вкопала в земята. Тя разяждала всичко по-меко, издълбавала скалите все по-надълбоко и по-надълбоко и така се образували великолепните каньони и водопади, които се числят към чудесата на националния парк.
Бреговете на реката, образувани от вулканична дейност, стърчат високо нагоре, силно насечени, с безбройни зъбери, издълбани от дъждовете, и имат такива форми, каквито човешкото въображение не може да си представи. На едно място ти се струва, че виждаш развалините на стар рицарски замък. Различават се празните отвори на прозорците, наблюдателната кула и мястото, където подвижният мост е висял над рова, изпълнен с вода. Недалеч се издигат стройните минарета. Обхваща те чувството, че всеки миг мюезинът трябва да се появи на викалото и да подкани правоверните към молитва. Насреща се разкрива римски театър, където някога робите християни са се борили срещу диви зверове. До театъра волно и дръзко се извисява китайска пагона, а по-нататък по течението на реката стърчи толкова внушителна тридесет и пет метрова животинска фигура, сякаш е била издигната в чест на някое божество от неизвестен праисторически народ.
И всичко това е измама. Вулканичните изригвания са дали материала, от който водата е изваяла фигурите. А онзи, който види тези чудеса на природните сили, се чувства като жалък червей в прахта и забравя всяка гордост.
Там, където реката описваше доста широка дъга на запад, имаше многобройни горещи извори, които събираха водите си и образуваха твърде голям поток. Той се виеше между високите скали и се вливаше в реката Йелоустоун. Изглежда, вече не бе възможно да се продължи напред по брега на Йелоустоун, ето защо петимата бегълци свиха наляво, за да тръгнат по течението на горещия поток.
Наоколо нямаше нито дървета, нито храсти. Всяка растителност беше измряла. Горещата вода имаше мръсен вид и вонеше на развалени яйца. Едва се издържаше. Положението не се подобри, преди да се доберат до планинските възвишения след неколкочасова уморителна езда. Тук течеше бистра прясна вода, скоро се появиха храсти, а по късно даже и дървета.
Разбира се, не можеше да става дума за истински път. Често конете трябваше с мъка да се придвижват по огромни скални късове; местността изглеждаше така, сякаш от небето се бе срутила някоя планина и бе осеяла земята с каменните си отломъци. Тези „развалини“ образуваха често толкова странни фигури, че петимата ездачи се спираха, за да разменят впечатленията си от тях. Времето си минаваше и вече бе станало пладне, а бяха изминали едва половината от пътя.
Но ето че отдалече съзряха някаква внушителна сграда. Изглежда, беше вила, строена в италиански стил, която граничеше с градина, обградена от висок зид. Петимата се спряха смаяни.
— Къща на това място край Йелоустоун! — възкликна Джими.
— Защо пък да не е възможно? — попита Франк. — Но я погледнете по-внимателно! Не е ли застанал някакъв човек пред входната й порта?
— Наистина. Поне така изглежда. Сега изчезна. Сигурно е била някаква сянка.
— Тъй ли? Но където има човешка сянка, там непременно трябва да има и някакъв човек, който да хвърля тази сянка. А изчезне ли сянката, трябва или слънцето да е изчезнало, или пък да е изчезнал онзи, който я е хвърлял. Слънцето е все още тук, следователно обесникът е офейкал. Накъде — ще научим съвсем скоро.
Бързо се приближаваха до постройката, но сега разбраха, че тя не е била издигната от човешки ръце, а е творение на природата. Мнимите стени се състояха от ослепително бял фелдшпат. Няколкото дупки можеха отдалече лесно да се вземат за прозорци. Имаше и висок отвор, приличен на врата. Ако се погледнеше през него, се виждаше нещо като двор, разделен на няколко неравномерни части от естествени каменни кулиси. В средата на двора от земята бликаше извор и студената му бистра вода изтичаше навън тъкмо през входната порта.
— Прекрасно! — издаде възхищението си Джими. — Мястото е великолепно за обедна почивка. Ще влезем ли?
— Нямам нищо против — отговори Франк, — но не знаем дали онзи хубостник, дето живее вътре, не е някой зъл човек.
— Pshaw! Излъгали сме се. За хора изобщо не може да става дума. Макар и да е излишно, преди това ще се поогледам малко наоколо.
Държейки пушката си готова за стрелба, Джими бавно премина на коня си през портата и се озърна из двора. После се извърна и помаха с ръка.
— Влизайте! Тук няма жива душа.
— Да се надяваме — обади се Франк. — Не ми се ще много да си имам работа с душите на покойниците, които водят призрачно и жалко съществование на земята.
Дейви, Мартин и Франк последваха поканата на Джими. Но предпазливият Вокаде остана на мястото си.
— Защо моят червенокож брат не идва? — попита го синът на Ловеца на мечки.
Индианецът пое предпазливо въздух през ноздрите си и отвърна:
— Нима моите братя не усещат, че мирише на коне?
— Разбира се, че трябва да мирише. Нали нашите коне са тук!
— Тази миризма идваше откъм портата още когато се спряхме пред нея.
— Тук не се вижда нито човек, нито животно, а няма оставени и никакви следи.
— Защото земята е покрита с твърд камък. Нека моите братя бъдат предпазливи!
— Няма причина за никакви опасения — заяви Джими. — Елате да огледаме първо и задната част на „двора“!
Вместо да го оставят сам да свърши тази работа и да държат пътя си за отстъпление открит, те го последваха към най-отдалечените преградени отделения, яздейки съвсем близо един до друг.
Но изведнъж се разнесе такъв вой и рев, че получиха усещането сякаш земята потрепера. Значителен брой индианци изскочиха от най-крайната част на „двора“ и само за миг четиримата непредпазливи мъже бяха обградени. Един висок, кокалест и жилест воин, който носеше на главата си отличителните знаци на вожд, извика на белите на завален английски:
— Предайте се, иначе ще ви вземем скалповете!
Четиримата изненадани схванаха, че всяка съпротива би им донесла само гибел.
— По дяволите! — процеди Джими на немски. — Напъхахме им се право в ръцете. Сиуси са, и то несъмнено онези, които искахме да подслушаме. — А като се обърна към вожда, той продължи на английски: — Да се предадем ли? Та ние не сме ви сторили нищо лошо. Приятели сме на червенокожите мъже.
— Бойната секира на сиусите огелала е насочена срещу всички бледолики — отвърна му индианецът. — Слизайте от конете и ни предайте оръжието си! Няма да чакаме.
Петдесет чифта очи бяха отправени мрачно към белите и петдесет меднокафяви ръце бяха уловили дръжките на ножовете. Дългия Дейви пръв слезе от мулето си.
— Изпълнете заповедта му! — препоръча той на спътниците си. — Трябва да спечелим време. Нашите сигурно ще дойдат да ни освободят.
Тогава останалите също скочиха на земята и предадоха оръжията си. Както вече споменахме, Вокаде не беше влязъл заедно с тях. Той видя как другарите му бяха обградени и веднага дръпна коня си настрани, за да не бъде забелязан през входа. После скочи от седлото, легна на земята и показа главата си само толкова, колкото да може да погледне в двора.
Онова, което установи, го смая. Позна вожда. Той беше Хонг-пе-те-ке. Тежкия мокасин, предводителят на сиусите огелала, от които Вокаде бе избягал. Как трябваше да постъпи? Дали да препусне обратно към езерото, за да доведе Олд Шетърхенд и хората му? Не. Дойде му една дръзка мисъл. Вокаде се метна на коня си и привидно безгрижен, го накара да влезе в двора.
Тъкмо в този миг сиусите се канеха да вържат пленниците. Конят му направи няколко крачки и спря пред тях.
— Уф! — възкликна младият индианец. — Откога воините на огелаласите завързват с ремъци ръцете на най-добрите си приятели? Тези бледолики са братя на Вокаде!
Внезапното му появяване предизвика всеобща изненада. Тежкия мокасин навъси мрачно вежди, огледа младежа с пронизителен поглед и на свой ред попита:
— Откога белите кучета са братя на огелаласите?
— Откакто спасиха живота на Вокаде.
Погледът на вожда буквално се впи в очите на Вокаде. После той го попита:
— А къде беше Вокаде досега? Защо не се завърна навреме?
— Защото беше пленен от кучетата шошони, но тези четирима бледолики се биха заради него и го спасиха. Показаха му един път, който бързо и лесно го изведе до Йелоустоун, а те самите тръгнаха с него, за да изпушат лулата на мира с Тежкия мокасин.
По лицето на вожда заигра подигравателна усмивка:
— Слез от коня и иди при твоите бели братя! — нареди му той. — Ти си наш пленник също като тях.
— Вокаде пленник на собственото си племе? Кой дава право на Тежкия мокасин да пленява един воин на своя народ?
— Той самият си дава това право. Той е предводителят в този боен поход и може да прави каквото си поиска.
В същия миг Вокаде неочаквано изправи коня си на задните крака, заби пети в слабините му и го накара бързо да се завърти около себе си на задните си копита. Огелаласите, които се бяха скупчили около него, се видяха принудени да се отдръпнат, защото жребецът енергично размаха из въздуха предните си копита. Наоколо се образува свободно пространство. Сега Вокаде метна юздите върху врата на коня, лявата му ръка се освободи и така можеше да държи пушката си готова за стрелба, след което попита:
— Откога вождовете на сиусите огелала могат да вършат каквото си поискат? За какво са тогава събранията на старейшините? Вокаде е млад човек, но той уби белия бизон и има правото да носи в косата си орловите пера. Той няма да се остави да бъде пленен, а онзи, който го обиди, ще трябва да се бие с него!
Това бяха горди думи и те не отидоха на вятъра. Индианските вождове в никакъв случай не притежават неограничена власт. На тях не са им дадени самовластните права на монарха. Те не могат да издават никакви закони и разпоредби. Избират се от редиците на воините, защото се отличават измежду останалите със своята храброст или ум. Влиянието на вожда се основава единствено върху силата на неговата личност. Щом стане ненавистен на хората си, той може да бъде свален.
Тежкия мокасин бе известен като строг и своенравен човек. Вярно, че имаше значителни заслуги към племето си, но пък неговата своенравност и упорство бяха носили често и вреда. Той беше непреклонен, безмилостен и кръвожаден. Племето му се раздели на два лагера: една част от хората бяха привърженици на вожда, а другите, било явно или тайно, се обявиха против него.
Това разединение излезе наяве и след думите на Вокаде. Неколцина от сиусите нададоха одобрителни викове, изразяващи тяхното признание. Вождът им хвърли гневен поглед и направи знак на няколко от верните си хора, след което те веднага заеха изхода, а той отговори:
— Всеки сиу-огелала е свободен човек. Но щом някой воин извърши предателство спрямо братята си, той губи правото си на свобода.
— Докажи, че Вокаде е предател!
— Ще го докажа пред събранието на воините.
— А аз ще се появя там като свободен човек с оръжие в ръка и ще се защитавам. И след като докажа, че Тежкия мокасин ме е обидил без причина, той ще трябва да се бие с мен.
— Един предател не може да се появи пред събранието на старите воини с оръжие в ръка. Вокаде ще ни предаде оръжията си. Ако е невинен, ще си ги получи обратно.
— У ф! Кой ще се осмели да ми ги вземе? — Младежът хвърли наоколо смел и предизвикателен поглед. Той забеляза, че няколко лица изразяваха съчувствие към него, обаче повечето оставаха студени.
— Никои няма да ти ги вземе — отвърна вождът, — защото ти самият ще ги сложиш на земята. А не го ли сториш, ще получиш някой куршум.
— Пушката ми има два куршума! — При тези думи Вокаде потупа с длан приклада на карабината си.
— Когато Вокаде ни напусна, той нямаше пушка. Откъде е взел тази карабина? Подарена му е от бледоликите, а тези кучета правят подаръци само тогава, когато имат някаква изгода. Следователно Вокаде им е вършил някакви услуги, а не те на него. Вокаде е мандан. Не го е раждала жена на сиусите. Кой измежду събралите се тук храбри воини ще се застъпи за него, преди Вокаде да отговори на моето обвинение?
Всички мълчаха. Тежкия мокасин хвърли на младежа победоносен поглед и му заповяда:
— И тъй, слизай от коня и предай оръжията си! Ще те оставим да се защитиш и след това ще обявим присъдата. Със съпротивата си само доказваш, че не си невинен.
Вокаде разбра, че трябва да се подчини. Досега бе отказвал да се предаде, за да направи впечатление на онези, които не бяха благоразположени към вожда.
— Щом мислиш така, тогава ще се подчиня — заяви той. — Моето дело е справедливо. Мога спокойно да изчакам присъдата ви, а дотогава нека бъда ваш пленник.
Той слезе от коня и остави оръжията си пред нозете на вожда. Последният прошепна тихо няколко думи на близкостоящите до него и те веднага извадиха няколко ремъка, за да вържат Вокаде.
— Уф! — извика гневно младежът. — Нима и за това съм ви дал разрешението си?
— Тези неща ги разрешавам аз — отговори му вождът. — Вържете го и го отнесете в някой ъгъл, за да не може да разговаря с тези бледолики!
Какво ли щеше да помогне съпротивата? Вокаде бе принуден да се примири със съдбата си. Вързаха му ръцете и краката и го завлякоха в един ъгъл. Двама сиуси седнаха до него, за да го пазят.
Един възрастен воин се приближи до Хонг-пе-те-ке и му каза:
— Аз съм видял много повече зими от тебе, затова не бива да ми се сърдиш, ако те попитам дали наистина имаш причини да считаш Вокаде за изменник.
— Ще ти отговоря, защото си най-старият измежду воините, които са сега при мен. Нямам друга причина освен тази, че най-младият от пленените бледолики много прилича на Ловеца на мечки, който лежи отзад при конете.
— Нима това може да е някаква причина?
— Да. Ще ти го докажа.
Той пристъпи към пленниците, които, без да могат да помогнат с нещо, бяха станали свидетели на безполезния опит на Вокаде да направи нещо за тях. За съжаление нито Джими, нито Дейви владееха езика на сиусите дотолкова, че да разберат всичко, казано от Вокаде.
Изражението на лицето на хитрия вожд поомекна и той каза:
— Преди да ни напусне, Вокаде извърши една постъпка, заради която сега ще трябва да свикаме съвещание. Ето защо временно го завързахме. Окаже ли се, че по онова време бледоликите още не са го познавали, тогава те отново ще получат свободата си. Какви имена имат белите мъже?
— Да му ги кажем ли? — попита Дейви дебелия си приятел.
— Да — рече Джими. — Може би тогава червенокожите ще се отнасят с малко по-голямо уважение към нас. — И като се обърна към вожда, той продължи: — Аз се казвам Джими-петатше, а този дълъг воин е Дейви-хонске. Сигурно си чувал вече тези имена.
— Уф! — разнесе се от кръга на огелаласите. Вождът им хвърли укорителен поглед. И той беше изненадан, че в ръцете му са попаднали тези известни ловци, но с нищо не издаде чувствата си.
— Имената ви са непознати за Тежкия мокасин — заяви той. — А кои са тези двама мъже?
С въпроса си, засягащ Франк и Мартин, вождът се беше обърнал отново към Джими. Дейви пошепна на приятеля си:
— За бога, не споменавай имената им!
— Какво има да си казват бледоликите? — попита строго вождът. — Нека отговори онзи, към когото отправих въпроса си!
Джими трябваше да измисли някоя лъжа. Той назова първите две имена, които му хрумнаха в момента, и представи Франк и Мартин за баща и син.
Погледът на вожда зашари изпитателно между двамата и по лицето му премина подигравателна усмивка. Но все пак с доста приятелски тон той заяви:
— Нека бледоликите ме последват! Огелаласът се запъти към задната част на двора.
Във всеки случай преди време въображаемата къща е представлявала огромен скален блок от фелдшпат, прорязан от пластове по-мек минерал. Тези негови по-меки части били отнесени от дъждовете, а фелдшпатът устоял на природните стихии, така че, както вече споменахме, се получило едно такова образование, което приличаше на дълъг двор, заграден от високи зидове и разделен на няколко части от напречни стени.
Най-задната му част беше и най-обширна. Там имаше толкова много място, че се бяха побрали всичките коне на огелаласите. В един ъгъл лежаха шестима бели с вързани ръце и крака. Намираха се в окаяно състояние. От дрехите им висяха парцали. Лицата им бяха страшно мръсни, а сплъстените им коси и бради стърчаха във всички посоки. Страните им бяха измършавели, а очите — дълбоко хлътнали; последица от глад, жажда и други мъчения.
Вождът поведе новите си пленници именно към това място. Междувременно Мартин бе попитал тихо Джими:
— Къде ли ще ни откара? Да не би да отиваме при моя баща?
— Възможно е. Но, за бога, не издавай с нищо, че го познаваш, иначе всичко е загубено!
— Тук има пленени бледолики — поде отново вождът. — Тежкия мокасин не разбира добре езика им. Така и не успя да научи кои са те. Нека белите мъже се приближат до тях и ги попитат, а после да ми кажат каквото узнаят.
Той отведе четиримата до ъгъла. Джими бързо пристъпи напред и каза на немски:
— Дано се намираме тук пред Ловеца на мечки. Не издавайте с нищо, че познавате сина си! Той е застанал зад мен. Дойдохме да ви спасим, обаче самите ние също попаднахме в ръцете на индианците, но въпреки това сме уверени, че заедно с вас скоро пак ще бъдем свободни. Казахте ли името си на червенокожите мерзавци?
Бауман не отговори веднага. Появяването на неговия син му отне способността да говори. Едва след известно време той с мъка процеди:
— О, господи! Каква радост и същевременно каква мъка! Сиусите ме познават, а знаят също и имената на моите спътници.
— Тъй! Дано и нас ни оставят тук. Тогава ще научите всичко необходимо.
Въпреки че вождът не разбираше нито дума, той все пак бе наострил уши. Изглежда, искаше да отгатне смисъла на изреченията по интонацията. Острият му поглед шареше между Бауман и неговия син. Но наблюденията му останаха безрезултатни. Мартин се владееше толкова добре, че лицето му имаше напълно безразличен израз, макар мъката, която изпита при вида на баща си, да късаше сърцето му.
— Е — попита явно разочарованият вожд, — пленниците казаха ли имената си?
— Да — отвърна Джими. — Но ти вече си ги знаел.
— Мислех, че са ме излъгали. Ти и твоите спътници също ще останете тук.
Престорената любезност изчезна от лицето на вожда. Той направи знак на един огелала да се приближи. Двамата изпразниха джобовете на пленниците и после ги вързаха с ремъци.
— Знаменито! — изръмжа Дейви, когато видя и последната вещ да изчезва от джобовете му. — Учудва ме само, че тези разбойници не ни взеха и дрехите.
— Джими — зашепна Хобъл Франк, — тая история хич не ми харесва. Този негодник е човекът, който на времето ме осакати със своя изстрел.
Новите пленници бяха сложени на земята до старите. Вождът се отдалечи, оставяйки няколко пазачи.
Нещастниците не се осмеляваха да разговарят на висок глас. Само си шепнеха. Мартин беше попаднал точно до баща си и естествено това обстоятелство бе използвано от двамата, за да си разкажат взаимно преживелиците. След известно време се приближи воин на сиусите, развърза краката на един от старите пленници и му заповяда да го последва. Човекът не можеше да върви. С мъка се заклатушка до червенокожия.
— Какво ли ще искат от него? — попита Бауман така, че Дейви го чу.
— Ще му отредят ролята на предател — предположи Дългия.
— Цяло щастие е, че моите спътници досега не казаха нищо за помощта, която очакваме.
— Да, но все пак споменава нещо.
— То не е опасно. Трябва да внимаваме и да не съобщаваме на този човек нищо важно след като се върне при нас! Най-напред се налага да се убедим, че можем да му се доверяваме.
Предположението на Дейви се оказа вярно. Човекът бе отведен при вожда, който го посрещна с мрачен поглед. Нещастникът не бе в състояние да се държи на крака. Трябваше да седне:
— Знаеш ли каква участ те чака? — попита го вождът.
— Да — отговори утвърдително пленникът с отпаднал глас, — достатъчно често сте ни го казвали.
— Смъртта ви е сигурна, най-мъчителната смърт. Ще изтърпите неизказани изтезания, за да бъде почетена гробницата, на която ще умрете. Какво би дал, ако можеха да ти бъдат спестени тези мъчения или ако можеше да спасиш живота си?
— Та нима е възможно да се спася? Какво би трябвало да направя? — попита душевно изтерзаният и физически полумъртъв човек.
— Да отговориш на въпросите ми. После ще ти подаря живота. Ловеца на мечки има ли син?
— Да.
— Да не е младежът, който е между заловените?
— Той е.
— А кой е онзи дребосък, който куца?
— Приятел на Ловеца на мечки, Хобъл Франк.
— Опитай се да разбереш как са се срещнали с Вокаде, дали наоколо се намират и други бледолики и какви са намеренията им! Научиш ли всичко това, ще те освободя. Но пази се да не те заподозрат!
Човекът беше отведен обратно при другите пленници и краката му отново бяха вързани.
Останалите мълчаха, а той също си кротуваше. Нещо му тежеше на сърцето. Иначе той беше голям добряк и свестен човек. Като се поразмисли над поведението на вожда, започна да му се вижда доста невероятно червенокожият да удържи на думата си. Разбра, че се беше оставил да го надхитрят. Абсолютно нищо не трябваше да му казва. Колкото по-дълго размисляше, толкова по-добре чувстваше, че не бива да се доверява на Тежкия мокасин и че негов дълг е да съобщи на Бауман онова, за което бе говорил с вожда.
Ловеца на мечки го изпревари. След като мина доста време, той го попита:
— Е, сър, толкова си мълчалив! Къде ходи?
— При вожда.
— Така си и мислех. А какво искаше от тебе?
— Ще ти кажа най-откровено. Искаше да научи кои са Мартин и Франк и аз му казах, защото ми обеща свободата.
— По-голяма глупост от тази не си могъл да направиш. Е, а какво става със свободата ти?
— Ще ме пусне едва след като разбера как някой си Вокаде се е срещнал с останалите джентълмени и дали из околността има и други бели.
— Тъй! И ти вярваш, че този негодник ще удържи на обещанието си?
— Не. След като размислих, стигнах до убеждението, че ще ме измами.
— Умна мисъл. А понеже си толкова искрен, ние ще ти простим глупостта. Впрочем не бива да си мислиш, че щеше да ти се удаде да ни разпиташ. Подозирахме за какво те вика вождът и без съмнение щяхме да мълчим пред теб.
— Но какво да му отговоря, когато започне пак да ме разпитва?
— Ще ви кажа — намеси се Джими. — Ще му съобщите, че сме спасили Вокаде, когато е бил пленен от шошоните, и после сме го придружили до тук, за да се добере до своите, без да се излага на друга опасност. Освен нас наблизо не се намират други бели. И ако пак се опита да ви метне, не се хващайте на въдицата му! От нас можете да очаквате спасение с много по-голяма сигурност, отколкото от него.
С тези думи разговорът им приключи.
Пленниците не бяха в състояние да помръднат ни ръка, ни крак. Най-много да можеха да се претърколят на едната или на другата си страна. Джими използва тази възможност, за да се озове до Бауман. След като това му се удаде, той се намери отдясно на Ловеца на мечки, докато Мартин лежеше от лявата му страна. Сега двамата тихичко му разказаха всичко и успяха да му вдъхнат надежда, че пленничеството им ще продължи кратко време.
Междувременно вождът беше събрал най-видните си воини и бе наредил да му доведат Вокаде. Когато младежът влезе в преградената част на двора, където се намираха сиусите, те бяха насядали вече в полукръг, в чийто център се беше разположил вождът. Накараха пленника да заеме място срещу него. От двете му страни застанаха двама пазачи, които държаха ножовете си в ръка. Това обстоятелство бе извънредно опасно за Вокаде. От него ставаше ясно, че положението му се беше влошило.
След като известно време присъствуващите измерваха Вокаде с мрачните си погледи, вождът започна:
— Нека Вокаде разкаже какво е преживял от деня, когато ни напусна!
Вокаде се подчини на това нареждане. Той съчини измислицата, че бил открит от шошоните и пленен, но белите го освободили. Въпреки че разказваше колкото можеше по-убедително, все пак той ясно забеляза, че не му вярваха. Когато свърши, никой не си направи труда да спомене, макар и с една дума, дали му беше повярвал, или не. Вождът го попита:
— И кои са тези четирима бледолики?
Вокаде спомена най-напред имената на Джими и Дейви, представяйки за голяма чест факта, че при сиусите били дошли толкова прочути мъже…
— А другите двама?
И този въпрос не смути Вокаде. Вече беше обмислил какво трябваше да им отговори. Той назова Франк с името, което Джими още отпреди му беше измислил, и отново представи Мартин за негов син.
Лицето на вожда остана безизразно, но той попита:
— Не е ли чувал Вокаде, че Ловеца на мечки има син на име Мартин?
— Не.
— И че живее заедно с един мъж, когото наричат Хобъл Франк?
— Не!
Външно младежът запази спокойствие, макар вътрешно да бе вече убеден, че беше изгубил играта. И действително гласът на вожда прогърмя:
— Вокаде е куче, предател, вонящ койот! Да не би да си мисли, че не знаем кого сме пленили? Вокаде е довел Франк и сина на Ловеца на мечки, както и другите, за да спасят пленниците. Затова той ще сподели съдбата им. Тази вечер на съвещанието край лагерния огън ще решим каква да бъде неговата смърт!
Вокаде беше отведен и вързан върху коня си, защото огелаласите се канеха да тръгват. Същото се случи и с останалите пленници, но младият индианец бе държан на голямо разстояние от тях, като освен това край него бяха оставени двама воини за специална охрана.
Тъжно беше да се гледа колко жалки и отпаднали изглеждаха Бауман и петимата му другари, вързани върху конете си. Ако краката им не бяха стегнати с ремък под коремите на конете, те сигурно щяха да паднат на земята от изтощение. Дейви прошепна на своя Джими няколко състрадателни думи по техен адрес. Дебелия го успокои:
— Имай още малко търпение, приятелю! Много се лъжеш, ако не вярваш, че Олд Шетърхенд е вече нейде наблизо! Онова, което ние проумяхме чак сега, а именно, че сме най-големите глупаци, той го е знаел още рано сутринта. Сигурно ще ни последва с отряд червенокожи и аз се погрижих да се натъкне на следите ни.
— Как така си се погрижил?
Ето, виж! Откъснах парче кожа от кожуха си и с помощта на зъбите си го направих на малки късчета. Едно такова парченце оставих вътре в ъгъла, където лежахме, а докато яздим, ще пускам от време на време по някое от тях на земята. Сигурно ще си останат на пътя, защото няма никакъв вятър. Влезе ли Олд Шетърхенд в тази проклета „къща“, несъмнено ще намери парченцето от кожуха и веднага ще разбере, че в тази лятна жега там е могъл да бъде само Дебелия Джими със своя кожух. Ще продължи да търси, ще намери другите парченца и така ще разбере в коя посока сме потеглили.
Колоната на сиусите не следваше течението на реката. За тях това би означавало излишно заобикаляне. Те яздеха към планинските възвишения, носещи името Гърба на слона, а после завиха право към проточилата се надалеч планинска верига, образуваща вододела между Атлантическия и Тихия океан.
Предположението на Дебелия Джими, че Олд Шетърхенд се намира вече нейде наблизо, беше напълно вярно. Едва бе изминал три четвърти час, откакто сиусите бяха изчезнали зад височините, когато той се появи откъм север заедно със своите шошони и упсароки, следвайки съвсем точно пътя, по който бяха минали в тръс конете на петимата бегълци.
Ловецът яздеше начело на колоната заедно със сина на вожда на шошоните и жреца на упсароките. Погледът му не се отделяше от земята. Не можеше да му убегне и най-незначителният признак за това, че тук бяха яздили хора. Отначало той се стъписа при гледката на въображаемата постройка, но веднага отговори на въпроса на жреца:
— Да, спомням си. Това не е къща, а скала. Бил съм вече вътре и бих се учудил, ако и онези, които търсим, не са влизали в нея, за да огледат мястото. То e heavens!
При това възклицание Олд Шетърхенд скочи от коня и започна да оглежда твърдата базалтова скала. Беше се натъкнал на мястото, откъдето сиусите се бяха отправили на път.
— Тук са яздили много хора, и то преди не повече от час — заяви той. — Страхувам се, че са били сиусите! Та кой ли друг освен тях би могъл да се намира тук в такава численост? „Къщата“ ми се струва подозрителна. Нека се разпръснем и да я обградим!
Предвождани от Олд Шетърхенд, всички се понесоха напред в галоп. Приличната на сграда скала бе заобиколена от всички страни и най-напред вътре влезе сам Олд Шетърхенд. Той остави на спътниците си указанието да го последват само ако чуят изстрелите му.
Измина доста време, преди отново да се появи. Изражението на лицето му беше сериозно и замислено. Той каза:
— Нямаме никакво време за губене, защото белите мъже и Вокаде са били пленени от сиусите и преди един час са били отведени оттук.
— Сигурен ли е моят бял брат? — осведоми се жрецът Огненото сърце.
— Да. Видях следите им и подробно ги разчетох. Дебелия Джими ми е оставил знак и се надявам, че по-нататък ще намерим още такива знаци.
Той показа малкото парченце кожа. По него имаше само пет или шест косъма, което бе сигурен признак, че то е от „плешивия“ кожух на Дебелия.
— Какво мисли да предприеме Олд Шетърхенд? — попита индианецът. — Ще тръгне ли по петите на огелаласите?
— Да.
— Ами ако се върнем и се присъединим към Винету, няма ли също така сигурно да ги срещнем край Реката на огнената дупка?
— Да, ще ги срещнем, но е по-добре враговете ни да бъдат между нашите два отряда. И тъй, трябва да ги следваме съвсем отблизо. Или моите червенокожи братя са на друго мнение?
— Не — отвърна великанът с гневен глас. — Радваме се, че се натъкнахме на следите на огелаласите. Техен предводител е Тежкия мокасин и аз жадувам да ми падне в ръцете. Да тръгваме!