Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В царството на сребърния лъв (1.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To-kei-chun, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 18гласа)

Информация

Корекция
Boman(2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май. Избрани произведения в десет тома — том 9

Черния мустанг

Повести и разкази

Издателство „Отечество“, София, 1992

Преведе от немски: Веселин Радков

Художествено оформление: Васил Инджев

Редактори: Колектив

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Немска. Първо издание

Издателски №25 Дадена за набор м. юли 1992 г. Подписана за печат м. август 1992 г.

Излязла от печат м. септември 1989 г. Формат 16/60/90.

Печатни коли 31. Издателски коли 31. Цена 34 лв.

Държавно фирма „Отечество“ — София, пл. „Славейков“ №11

Държавна фирма „Полиграфически комбинат“, София, ул. „Ракитин“ №2

 

Karl May. Der Schwarze Mustang.

Stuttgart Berlin-Leipzig, Verlag der Union Deutsche Verlagsgesellschaft, 1899

Der Boer Van Het Roer. BD. 23. Karl May Verlag, Radebeul Bei Dresden. 131. Bis 145. Tausend.

Blutrache. BD. 23, Karl May-Verlag, Radebeul Bei Dresden.

To Kei Chun. BD. 26, Karl May-Verlag, Bamberg, 1954

Съставител и преводач © Веселин Радков, 1992

c/o Jusautor, Sofia. ДЧ–3

История

  1. —Добавяне

5.
НОВИ ПРЕЧКИ

Продължихме да яздим почти до обед, без да забележим нито стари, нито нови следи от присъствието на хора. Това приспа бдителността на спътниците ми, но не и моята. Аз все още таях едно определено подозрение. На въпроса ми дали е говорил за Хейзълстрейтс, Пъркинс ми отвърна твърде припряно, докато Джафар предпочете да мълчи. Това ми направи впечатление. Ако се бяха разбъбрили пред То-кай-хун, вождът сигурно беше побързал да ни изпревари, за да ни пресрещне най-неочаквано. Известно ми беше най-подходящото за тази цел място и ето защо реших тайно да се промъкна сам напред и да го огледам най-внимателно. Когато видяхме пред нас на хоризонта да изплуват първите лешникови храсти, аз все още имах доста време до започването на опасната задача, защото сигурно ни оставаше не по-малко от един час езда до там.

Отначало ни посрещнаха отделни храсти, но по-нататък те се сливаха във все по-големи групи, докато най-сетне образуваха непрекъснати гъсталаци, обрасли двете страни на тясна и стръмна клисура. На дъното й течеше поток. Още от славното време на големите стада бизони тук бяха останали добре утъпкани пътеки, които даваха възможност на ездачите да минат през лещака. Ако изобщо се намираше наоколо То-кай-хун несъмнено бе избрал тази теснина, за да ни постави засада. Без нищо да подозираме можехме да попаднем между дебнещите зад храсталаците индианци и само за миг да бъдем смъкнати на земята и пленени, ако разбира се те не предпочетяха просто да ни свалят от конете с куршуми. Още когато се приближихме до първите лешникови храсти, аз удвоих бдителността си. По тази причина не бях в състояние да се занимавам достатъчно с онова, което ставаше зад гърба ми. Бях обърнал внимание на спътниците си върху евентуално съществуващата опасност и бях принуден да предоставя на тях самите да се пазят.

Яздехме мълчаливо. Меката почва заглушаваше стъпките на конете ни и само от време на време леко прошумоляваше един или друг храст, неволно докоснат от някой ездач. И зрението, и слухът ми бяха напрегнати до крайност.

Ето защо изведнъж успях да доловя нещо, което иначе щеше да се изплъзне от сетивата ми. Не беше изключено да е и някакъв естествен шум, ала ми заприлича на човешки вик, който поради голямото разстояние и гъстия лещак едва-едва достигна до нас.

— Шшшт. Тихо, чувам нещо! — казах настоятелно, като спрях коня си.

Да, ето че зад нас отново се чу и то по-ясно:

— Faryad… faryad…!

Тази дума е вик за помощ на персийски език. Известно е, че дори попаднал в чужда страна, чийто език владее до съвършенство, в миг на изненада, на уплаха, на опасност, човек почти винаги надава вик на своя роден език.

— Господи! Къде е мистър Джафар? — попитах аз, понеже никъде не го видях.

— Няма го… пак е изостанал — отговориха ми другите, а Пъркинс, който яздеше последен, добави: — Мислех, че е съвсем близо зад мен.

— Ама че непредпазлив човек! Сигурно е в опасност, понеже вика за помощ! Трябва да се върна да му помогна. Обърнах коня си, за да поема обратно.

— Ами ние? — попита Джим Снъфъл. — Трябва ли да стоим тук и да чакаме.

— Не. Нали не знаем къде се намират индианците. Може да са наблизо. Елате!

Препуснахме обратно с най-голямата бързина, която ни позволяваха храсталаците, но въпреки това пристигнахме твърде късно. Когато се озовахме там където храстите растяха все още доста нарядко, аз забелязах на едно място до нашите стари следи, че земята е силно разровена от конски копита.

— Мистър Джафар е стигнал дотук и е бил нападнат — казах аз. — Погледнете ей там някаква диря води сред храсталаците! Следите са оставени от един кон и трима мъже, които са носили мокасини. Били са застанали тук на пост, за да забележат навреме приближаването ни. Нас не е бивало да закачат, понеже сме по-многобройни от тях, но са видели, че персиецът е изостанал далеч назад и са решили да го пленят.

— Тези хитри негодници!

— Никак не е било хитро от тяхна страна, защото така се издадоха. Вече е почти сигурно, че става въпрос за То-кай-хун и неговите хора.

— Какво ще правим, сър?

— Трябва да освободим мистър Джафар.

— Като открито нападнем команчите, така ли?

— Да, ако нямаме друг изход. Може би ще си помогнем и с хитрост. И в двата случая е необходимо да знаем къде са се скрили индианците.

— Тогава някои от нас трябва да тръгнат да ги търсят. Ще отидем аз и брат ми. Не си ли на същото мнение, драги Тим?

— Йес — кимна другият Снъфъл.

— Не, няма да сте вие! — възпротивих се аз. — Аз ще се заема с разузнаването. Предполагам, че когато То-кай-хун научи каква глупост са извършили неговите съгледвачи, ще се досети, че щом забележим изчезването на мистър Джафар, ние ще се върнем да го търсим. Той знае, че ще намерим следите от нападението и следователно ще бъдем предупредени за случилото се и ще се оттеглим. Вероятно ще изпрати неколцина от хората си напред, за да разберат къде се намираме. Ако тези разузнавачи дойдат насам, задръжте ги, но без никакъв шум! Тъй като пушките ще ми пречат, ще ги оставя при вас заедно с коня си. Сигурно знаете какво ви поверявам.

С трескава бързина разменихме тези мисли, понеже не биваше да губя никакво време. Не беше изключено да успея да догоня тримата индианци с Джафар още преди да стигнат до тайния бивак на команчите. Удадеше ли ми се това, не се съмнявах, че нямаше да ми е трудно пак да им отнема пленника. И така, предадох пушките на спътниците си и се заех с преследването на дирята, която водеше встрани между храстите.

Тримата индианци със сигурност знаеха, че сме на известно разстояние пред тях и следователно не можеха по права линия да се доберат до своите хора, понеже така щяха да се натъкнат на нас. Ето защо са се видели принудени да тръгнат по заобиколен път, описвайки дъга. Тръгнех ли да ги следвам по петите и аз трябваше да заобикалям, а така нямаше да ги догоня. Затова реших да пресека дъгата по хордата й.

Отначало продължих още малко по следите им, за да разбера приблизително колко голяма дъга са описали, но щом си изясних нещата, отклоних се от дирята и в права посока навлязох сред храсталаците. Трябваше да бързам колкото можех повече, а в същото време не биваше да ме чуят. Една трудна задача.

Когато изминах около петстотин метра, аз отново се натъкнах на отпечатъците, които идвайки отстрани, пак се връщаха в старата посока. Бях пресякъл вече дъгата и много вероятно се намирах близо по петите на команчите. В същия миг, когато отново забелязах дирята, аз долових нейде пред мен някакъв шум и незабавно наострих слух. Той се отдалечаваше. Дали тримата индианци с Джафар бяха току-що минали оттук? Възможно най-безшумно продължих в тази посока. Само след някоя и друга минута бях принуден да спра, защото дочух гласове.

— Уф! — възкликна някой. — Идвате от друга посока и… Човекът млъкна вероятно от учудване, че те водеха със себе си един бял. По гласа познах, че беше То-кай-хун.

— Да, идваме отляво и водим този бледолик — отговори един от тримата.

— Уф! Та това е белият, който ни избяга! Свалете го от коня и го вържете! Къде го заловихте?

— Забелязахме появяването на Олд Шетърхенд и на другите бледолики. Но този човек беше изостанал сам назад. Изчакахме да се приближи и го пленихме.

— Уф! Къде ви е бил акълът, къде са ви били мислите?! Ето че целият ни хубав план пропада! Няма да заловим Олд Шетърхенд. Какво ви засягаше този бледолик! Веднага щом сте видели белите, е трябвало да дойдете тук и да ми съобщите. Те непременно щяха да минат оттук и щяхме да ги пленим до един, понеже не подозираха, че сме на това място. А сега вече го знаят!

— Че как ли са го научили? — опита да се защити смъмреният индианец.

— С ваша помощ! Забелязали са отсъствието на този бял и са спрели да го изчакат. След като не се е появил, те са се върнали, защото е трябвало да разберат причината за неговото забавяне. Така са стигнали до мястото, където сте го пленили. Оказа ли съпротива?

— Да, но само с голи ръце. Разбира се, безуспешно.

— Обаче от боричкането ви са останали следи, които неговите спътници ще открият.

— Положихме усилия да няма никакви ясно видими отпечатъци.

— Ако някой друг не ги забележи, Олд Шетърхенд сигурно ще ги открие! И ето че сега са предупредени и навярно няма да ни се удаде да го пленим. Злият дух ви е внушил най-лошото възможно хрумване.

Кратко време не се чуваше нищо. Вероятно вождът размисляше. Намирах се съвсем близо до скривалището на команчите. Между тях и мен имаше може би само няколко храста. Ако бях дошъл само минути по-рано, щях да пресрещна тримата още по пътя им и щях да имам възможност да освободя Джафар. Ето че в същия миг отново чух гласа на вожда:

— Както виждате, никой не идва. Олд Шетърхенд е предупреден. Вероятно и той, и хората му, ще ни се изплъзнат, защото измежду всички лисици, които се скитат из саваната, този пес е най-хитър. Но затова пък плененият от вас бледолик е в ръцете ни! Поне той ще умре край гробовете на вождовете при Макик Натун! А сега преди всичко трябва да разберем къде са белите.

— Да ги потърся ли? — попита един от команчите. — Нека То-кай-хун ми разреши!

— Не, ще отида самият аз. Нека моите братя бъдат извънредно предпазливи и много внимателни докато ме няма! Поразяващата ръка също ще изпрати съгледвачи, за да ни потърсят, а навярно и сам да се нагърби с тази работа. Ако сме съобразителни, може да ни падне в ръцете. И така, аз тръгвам, а…

Повече нищо не чух, защото не биваше нито миг да оставам на същото място. Направих си следната сметка: вождът искаше да се отправи на разузнаване, за да разбере къде се намираме, питаше се само в каква посока щеше да поеме. Той предполагаше, че и аз ще ги търся и също трябваше да си зададе въпроса за моята посока. Естествено бе да си помисли, че ще следвам дирята, оставена от тримата команчи и Джафар. Ако желаеше да ме залови и той, трябваше да се ръководи от тази диря. И така, съвсем сигурно можех да очаквам, че щеше да мине оттам където лежах. Исках да го пленя, но нямаше да е лесно, защото бях твърде близо до команчите, и те щяха да се притекат на виковете му за помощ. Ето защо се оттеглих по-назад.

Залегнах на земята и безмълвно зачаках. Изминаха пет, десет минути — вождът не идваше. Дали все пак не беше поел в друга посока? Едва ли бе възможно. Един толкова стар и опитен воин сигурно щеше да си направи същата сметка като мен. Може би все още беше при хората си, за да им даде заповеди за тяхното поведение. Изчаках още пет минути и понеже То-кай-хун не се появи, се разтревожих. Нали беше казал: „И така, аз тръгвам…“ Никак не беше вероятно да се е бавил още четвърт час при воините си. Ето защо се отказах от безполезната си засада и побързах да се върна при спътниците си, на които за съжаление нямах пълно доверие. Колко лесно можеше някой от тях да се подлъже да извърши някоя необмислена постъпка!

И наистина! Както предположих, тъй и стана! Когато стигнах при тях видях, че Джим липсваше.

— Какво е това, мистър Снъфъл? Брат ти не е тук. Къде е? — попитах Том.

— Няма го — отвърна ми той по своя едносричен начин.

— Това го виждам и аз! Но къде отиде?

— При индианците. Иска да се промъкне до тях отстрани.

— Ама що за хора сте вие! Никой не биваше да се отдалечава оттук!

— Ще се върне.

— Но нали и сам мога да науча каквото искам да знам.

Вождът на команчите тръгна да ни търси. Натъкне ли се на брат ти ще се случи нещо, за което той може да съжалява.

— Джим няма да съжалява.

— Защо мислиш така?

— Защото ще плени вожда.

— Или команчът ще плени него, което е много по-вероятно. Ако Джим беше останал тук щеше да е необходимо само спокойно да изчакаме, докато вождът се появеше, за да го пленим. Трябва да тръгна подир брат ти. Може би все още е възможно да…

Млъкнах, защото откъм посоката, където се намираха индианците, доловихме шумолене в храсталака, чупене и пращене на клони. Някой се приближаваше силно запъхтян и след малко се появи… Джим Снъфъл. Беше много възбуден, а дясната му ръка кървеше. Щом ме видя, той извика:

— А ето те, сър! Ако беше с мен, сега вождът щеше да е в ръцете ни! Какво върховно преживяване да го бяхме заловили!

— Слушай, за мен най-върховното преживяване щеше да е да можех да те зашлевя и то как!

— Я не се шегувай! Джим Снъфъл не е човек, който ще позволи по такъв начин да му се правят забележки!

— Но си го заслужил!

— Охо! С какво?

— С това, че си се отдалечил оттук. Ние нямаме нужда от спътник, който действува на своя глава като теб. Как ти хрумна мисълта да напуснеш това място?

— Исках да видя къде се крият индианците. Натъкнах се на вожда. Жалко, че ти не беше с мен. Щяхме да пленим червенокожия негодник!

— Къде се срещна с него?

— На около триста крачки оттук. Безшумно пълзях между храстите натам, а той пълзеше безшумно сред храстите насам. Никой не чу другия и затова изведнъж се видяхме, когато главите ни почти се сблъскаха. После се сборичкахме безмълвно. Той искаше да плени мен, а аз него.

— Но никой не успя да надвие другия.

— Well, наистина е така. Все пак по-малката злина е, че го изпуснах, а по-голямата щеше да е, ако ме беше спипал. Този тип като че бе намазан със свинска мас, непрекъснато ми се изплъзваше. Освен това в ръка държеше нож, а аз нямах време да измъкна моето желязо. Трябваше адски да внимавам да не ме наръга. Помъчих се да му изтръгна ножа, при което острието ми се заби в ръката. Но е само незначителна драскотина и бързо ще заздравее.

— А как се разделихте?

— С взаимно съгласие. Команчът видя, че нищо не може да ми стори, а и аз разбрах, че ще е по-добре да го оставя да си върви. Тогава взаимно се пуснахме. Той се шмугна на една страна в храсталака, а аз на друга и така се отървахме един от друг без да си кажем „farewell“. Както вече споменах, ако ти беше там, навярно щяхме да го пленим.

— Това щеше да стане много лесно, ако не беше действувал на своя глава.

— Но бях принуден да действам на своя глава, понеже не разполагам с друга. Не си ли на същото мнение, драги Тим?

— He — отвърна брат му противно на очакването на Джим.

— Не! А защо?

— Мистър Шетърхенд е нашата глава. Ти можеше да си стоиш тук.

— Аха! Значи и ти се опълчваш срещу мен, така ли?

— Йес.

— Я по-добре мълчи и виж как кървя! Вземи малко ленено платно от кобурите на седлото и ми превържи тази драскотина! Станалото станало, защо трябва да се вайкаме? Какво мислиш, мистър Шетърхенд, дали команчите все още искат да ни нападнат?

— Едва ли.

— Тогава да обърнем листа и ние да ги нападнем!

— Ние, неколцината мъже? Та те са вероятно седемдесет!

— Какво значение има? Вече се разбра, че се страхуват от нас.

— Изобщо не става дума за това.

— Ами за какво?

— Не искам да се пролива кръв.

— Значи пак ще си послужим с хитрост, така ли? Любимият ти похват!

— Все още не съм решил. Опасявам се, че в крайна сметка всяка хитрост е изгубила вече ефективността си, понеже бях принуден често да си служа с подобни номера. Едва освобождаваме някого от плен и ето че другият се оказва толкова глупав, че сам им се напъхва в ръцете. Пак ще трябва да се промъкна до скривалището на команчите, за да разбера как стоят нещата. И тъй, отново тръгвам, но ви давам думата си, че ако някой изчезне оттук преди завръщането ми, поемам сам по своя път и ви оставям да правите каквото искате. Имайте го предвид!

И тъй още веднъж трябваше да отида до скривалището на команчите, но не биваше да се отправям по същия път както преди, защото не беше изключено на То-кай-хун да му хрумне мисълта да ми постави засада. Понеже знаех къде се намират индсманите можех да се промъкна към тях от всяка друга посока. Предпочетох да се приближа откъм срещуположната страна. Вярно, че това заобикаляне щеше да ми струва доста време, но ми предлагаше по-голяма сигурност.

Измина почти половин час преди да се добера толкова близо до съответното място, че да чуя индианците, ако разговаряха по между си. Но наоколо цареше дълбока тишина. Това ме накара да стана двойно по-предпазлив. Продължих да напредвам сантиметър по сантиметър докато най-сетне скривалището им се откри пред очите ми. То беше… празно.

Дали не беше някой номер? Обиколих веднъж около мястото и разбрах, че команчите са си отишли. Трябваше да ги проследя поне дотам докъдето можех да се убедя, че действително са напуснали местността Хейзълстрейтс. Възможно беше да е само някаква военна хитрост. Впрочем с доста голяма сигурност предполагах, че незабавно са поели обратно към Макик Натун. Но във всички случаи бе по-добре със собствените си очи да се уверя, че е така.

Тъкмо се озовах на брега на потока, следвайки новата диря на команчите, когато чух Джим два пъти да вика името ми:

— Мистър Шетърхенд, мистър Шетърхенд!

Тъй като крещеше с все сила сигурно беше убеден, че индианците нямаха възможност да го чуят. Ето защо и аз извиках силно в отговор:

— Какво има?

— Напразно търсиш! Ела бързо, ако искаш да видиш нещо!

Отзовах се на подканата му като се втурнах надолу покрай потока. Щом ме видя Джим посочи към откритата равнина и каза:

— Сър, ей къде в далечината препускат индсманите. Бягат. Не ги ли е подгонил дяволски страх?

Да, наистина команчите галопираха на север толкова бързо колкото позволяваха възможностите на конете им. Преброих ездачите. Заедно с пленника бяха седемдесет и двама. Значи То-кай-хун бе повел всичките си воини към Хейзълстрейтс, а за да може да го направи беше предоставил товарните коне като ездитни животни на онези индианци, чиито коне бях застрелял. Следователно в момента при Макик Натун, където бяха останали всички товари не се намираше нито един-единствен команч. Тези мисли ми минаха светкавично през главата, когато видях индианците да се отдалечават.

— Наистина ги е страх — отвърнах аз, — но ги е страх само от моята автоматична карабина. Ако не я притежавах, сигурно щяха да се нахвърлят върху нас.

— Pshaw! Те се боят не само от пушката ти, но изобщо от нас. Дали мистър Джафар е с тях?

— Естествено!

— Досадно! Ще ги преследваме ли?

— Веднага щом напоим конете си. Вероятно до утре вечер няма да намерим за тях вода.

— Не ми се вярва. Червенокожите яздят на север и ако не се лъжа в тази посока ще се натъкнат на реката Симарън, до която ще стигнем и ние, ако продължим по петите им. Там има вода.

— Команчите изобщо нямат намерение да отидат на север — усмихнах се аз, — а ще се върнат при Макик Натун.

— Сигурен ли си?

— Да. Докато ти привеждаше в изпълнение страшно умната си мисъл да търсиш индианците, аз лежах съвсем близо до тях и ги подслушвах. Та тогава вождът им каза, че макар да не са заловили и нас, все пак поне им остава мистър Джафар, когото ще отведат при Жълтата планина и там ще го умъртвят чрез страшни мъки.

— В такъв случай, ако е възможно, трябва да стигнем там преди тях. После ще им измъкнем мистър Джафар. Поне ще направим за освобождаването на пленника всичко каквото зависи от мен и от моя брат. Не си ли на същото мнение, драги Тим?

— Йес — потвърди Тим.

Оставихме конете да се напият с вода до насита и после поехме по обратния път. Това означаваше такава загуба на време, че тайно в себе си се ядосвах. Ако се бяха съобразявали със съветите ми, тази история с команчите отдавна вече да беше приключила.

Когато се стъмни отново се озовахме при потока, на чийто бряг бяхме пренощували. Направихме кратка почивка, за да могат конете да си поемат дъх. След това продължихме да яздим през цялата нощ, докато се развидели и пак спряхме да си отдъхнем за около час. Този път бяхме принудени да изискваме твърде много от нашите коне. Голямото напрежение не оставяше никакви видими следи по моя вран жребец, ала другите коне отпадаха все повече и повече и когато след една действително невероятно трудна и изтощителна езда отново видяхме пред нас Макик Натун, силите на животните бяха съвсем изчерпани.

— Ето ни пак тук — въздъхна Пъркинс, посочвайки към планината. — Изморен съм като пребито псе. Само с три кратки почивки да висиш на седлото два дни и една нощ, това е цял героизъм дори за уестман. Сър, направо към гробовете ли ще яздим?

— Да — отговорих му аз.

— Мисля, че ще е грешка.

— Не ми говори за грешки, мистър Пъркинс! Погледни, ей там наляво е мястото където беше останал с вожда. И позволи да те надхитрят. Това беше грешка. Но ако сега незабавно посетя гробниците, знам много добре какво върша. Конете ни трябва да получат вода, а там е единственото място където могат да се напият до насита. Следователно във всички случаи сме принудени да отидем там. Ти навярно мислиш, че е възможно неколцина команчи да са останали при Макик Натун. Но не е така. При Хейзълстрейтс преброих индианците. До един бяха там. Значи Жълтата планина е свободна — ще заварим там най-много багажа на команчите.

— Прав си, мистър Шетърхенд, обаче ще оставим следи, които индианците ще забележат после с пристигането си.

— После? Какво разбираш под думата „после“?

— Времето когато ще се появят. Команчите могат скоро да дойдат, защото и ние сме вече тук.

— Не. Първо, те нямат никаква причина да яздят толкова напрегнато и без почивка като нас, понеже сигурно смятат, че са ни заблудили и сме се отправили на север. И второ, не бива да забравяш, че именно, за да ни объркат, индианците са тръгнали по твърде заобиколен път. Дори и да са яздили не по-бавно от нас, пак не могат да пристигнат тук толкова скоро.

— Значи, навярно допускаш, че ще дойдат едва утре?

— Или през нощта, или едва утре. Понеже индсманите няма да намерят вода нито за себе си, нито за своите коне, предполагам, че няма да спират да бивакуват, а ще яздят направо до тук. Ето защо смятам за по-вероятно да се появят още през нощта.

— Well! A по какъв начин ще освободим персиеца?

— В този момент все още не мога да ти кажа. Ще трябва да изчакаме докато противникът ни пристигне. Едва тогава ще разберем откъде духа вятърът.

— Изглежда все пак нямаш намерение да останем на лагер край гробниците където да посрещнем команчите, а?

— И през ум не ми минава. Ще заведем конете на водопой, а после ще потърсим някое място откъдето можем да забележим идването на индианците без те да ни видят.

Стигнахме до гробовете на четиримата вождове и слязохме от седлата. Докато конете пиеха вода, а хората ходеха насам натам, за да поразтъпчат краката си, схванати от продължителната езда, аз започнах внимателно да оглеждам околността.

Имах намерение тайно да проникна в бивака на команчите и да измъкна оттам Джафар. Не можех предварително да знам дали ще са достатъчни само хитрост и сръчност, но бях твърдо решен в случай на нужда да употребя и сила както да използвам и оръжията си. Изобщо не мислех да потърся някаква помощ от моите спътници. Не исках отново да провалят всичко.

Не се съмнявах, че ще успея да се промъкна до пленника. Червенокожите не предполагаха, че сме наблизо и след като поставеха стражи вероятно вниманието им щеше да се насочи само към саваната, защото сигурно щяха да предположат, че единствено от тази посока може евентуално да ги заплаши някаква опасност. Както вече споменах и по-рано, откъм противоположната страна мястото бе обградено в полукръг от стръмно издигащи се скали, които поне през нощта изглеждаха непристъпни. При това вземах предвид и обстоятелството, че като прериен народ команчите не са добри катерачи и навярно щяха да сметнат околните скали за, непроходими, а аз може би щях да открия някое място където да е възможно човек да се спусне отгоре. Именно този път трябваше да избера, не биваше да се приближавам откъм саваната.

Скоро намерих каквото търсех. Точно в дъното, където при последното ми идване бяха лежали пленниците и където в момента все още се намираха покритите с одеяла вещи на команчите, скалата бе висока не повече от седем метра, а малко по-нагоре се отдръпваше назад толкова, че образуваше широка площадка, на която се бяха хванали няколко доста големи дървета. Над нея планинският склон не представляваше вече гола скала, а бе покрит с плодородна почва където растяха дървета и храсти. Вярно че бе твърде стръмен, но забелязах, че дори и през нощта не беше кой знае колко трудна работа човек да се изкатери по него или да се спусне на площадката. Клоните предлагаха предостатъчно здрава опора за ръцете. Достигнех ли веднъж площадката, там можех да завържа около някое от дърветата ласото си и лесно да се спусна долу.

Щом напоихме конете отново ги възседнахме и поехме покрай подножието на възвишенията докато накрая открихме едно място, което представляваше отлично скривалище.

— Джентълмени, ще ви оставя тук — казах аз, — като ви поверявам коня и оръжията си. Но не напускайте това място! Очаквам със сигурност, че поне този път ще обърнете внимание на думите ми!

— Отиваш някъде, така ли? — загрижено ме попита Джим.

— Да. Искам да потърся някое място откъдето мога да наблюдавам приближаването на команчите.

Премълчах истинското си намерение, понеже иначе без съмнение пак можех да очаквам да ми изиграят някой номер.

Ето че той незабавно подхвърли:

— Тогава можем и ние да дойдем.

— Тъй! Току-що те предупредих и ето че пак искаш да ми пречиш. Нима е толкова трудно поне веднъж да се вслушаш в молбата ми?

При тези мои думи Тим Снъфъл пое дълбоко дъх сякаш се канеше да му дръпне някоя дълга реч и каза:

— Не се безпокой, сър! Джим ще се види принуден да остане тук.

— Ще ми обещаеш ли?

— Йес.

— И че ще задържиш Джим, ако реши да тръгне нанякъде?

— Йес.

— И никой друг не бива да се отдалечава!

— Well! Поиска ли някой да офейка, ще го сграбча за гърлото и ще му забия ножа си между ребрата. Името ми е Тим Снъфъл и държа на думата си.

След това голямо постижение в ораторското изкуство той отново пое дълбоко въздух и за да придаде по-голяма тежест на заканата си потупа с длан мястото където ножът му бе затъкнат в колана.

— Благодаря ти, драги Тим! Разумни думи каза. Надявам се, че докато се върна доброто ти намерение няма да се промени.

Отдалечих се с убеждението, че този ден никой нямаше да ми се бърка в работата. Бях взел с мен ласото си както и няколко здрави ремъка.