Даниъл Силва
Художникът убиец (45)

44. Ню Йорк сити

Тарик пресече Пето Авеню, отиде до служебния вход на жилищната сграда и вдигна една каса с шампанско, оставена в коридора. Мъж с престилка и обилно намазана с брилянтин черна коса погледна към него:

— Какво, по дяволите, правиш?

Палестинецът присви рамене, като продължаваше да държи касата с шампанско:

— Казвам се Емилио Гонсалес.

— Е, и?

— Наредиха ми да дойда тук. Работя за „Елит Кетъринг“.

— Тогава защо не те познавам? — огледа го подозрително мъжът.

— Днес е първият ми работен ден при тях — обясни Тарик. — Обадиха ми се тази сутрин веднага да съм си докарал задника тук. Имало голям прием и се нуждаели от допълнителна работна ръка.

— Ами приемът наистина е голям — размисли мъжът с престилката, — някакъв важен човек ще присъства. Има адски много охрана… — После махна с ръка: — Така че защо си още тук? Отнеси това горе и си довлечи задника обратно!

— Слушам, сър — послушно отвърна Тарик.

* * *

В малкия апартамент гърмежът прозвуча като оръдеен изстрел. Със сигурност някой го беше чул. Жаклин трябваше бързо да се маха, но се налагаше първо да предупреди Габриел за плана на Тарик.

Тя прекрачи трупа на Лейла, вдигна слушалката на телефона и набра номера си в Лондон. Когато чу записа на собствения си глас, набра още три цифри. След поредица от прищраквания, последвани от бучене, долетя гласът на млада жена:

— Слушам.

— Трябва ми Ари Шамрон. Спешно донесение.

— Парола.

— Йерихон. Побързайте! — задъхано настоя Жаклин.

— Моля, изчакайте.

Спокойствието в женския глас беше подлудяващо. Последва нова серия от прищраквания и бръмчене, но този път по линията прозвуча гласът на Шамрон:

— Жаклин? Наистина ли си ти? Къде си?

— Някъде в Бруклин, мисля.

— Не затваряй. Ще взема точния ти адрес от централата.

— Не ме оставяй сама!

— Няма, ще те спасим.

Тя се разплака.

— Какво се случи? — припряно я попита Шамрон.

— Тарик излезе навън, дегизиран като сервитьор! Изглежда напълно различно, отколкото в Монреал. Канеше се да използва сигурната линия, за да примами Габриел в капан, но аз убих Лейла… — нареждаше Жаклин, давайки си сметка, че вероятно звучи като истеричка.

— Трупът й там ли е сега?

— Да, точно до мен, на пода. О, Ари, ужасно е!

— Трябва незабавно да се махнеш. Кажи ми само едно: знаеш ли къде отиде Тарик?

— Не.

В този момент тя чу тежки стъпки по стълбището.

„По дяволите!“, помисли си и прошепна в слушалката:

— Някой идва.

— Излез оттам! — нареди й Шамрон.

— Има само един изход.

Жаклин чу силно чукане по вратата: два отривисти удара, които сякаш разтърсиха целия апартамент.

— Ари, не знам какво да правя — отрони объркано тя.

— Спотайвай се и чакай.

Последваха нови три удара по вратата, още по-силни. После се възцари тишина. Не се чуха никакви стъпки. Който и да беше отвън, не беше си тръгнал.

Жаклин се ослуша. След миг стаята се разтресе от оглушителен трясък и пукот на сцепено дърво. Шумът бе толкова силен, че тя очакваше да види как нахълтват няколко души. Появи се само един мъж — същият, който се бе показал на вратата сутринта, когато Тарик я въведе в сградата. В ръцете си стискаше бейзболна бухалка.

Тя изпусна слушалката. Мъжът погледна към трупа на Лейла. После прониза с освирепелите си очи Жаклин, вдигна бухалката и се втурна към нея. Жаклин се прицели и стреля два пъти. Първият куршум го улучи в рамото, вторият потроши гръбначния му стълб. Тя направи крачка напред и стреля още два пъти.

Стаята се изпълни с мирис на барут. Стените и подът се оплискаха с кръв. Жаклин се наведе и вдигна слушалката.

— Ари?

— Слава богу, че си ти. Слушай ме внимателно, сега трябва да се махнеш оттам.

— Мамка му, Ари! — избухна тя. — Къде да отида?

— Намираш се в Бруклин, на ъгъла на Парквил Авеню и Източна Осма улица.

— Това нищо не ми говори.

— Излез от сградата и тръгни към Парквил Авеню. Като стигнеш там, завий наляво и върви към авеню „Кони Айланд“. Там завий надясно, но не пресичай. Остани от онази страна на улицата и продължи да вървиш. Някой ще те вземе.

— Кой?

— Просто направи каквото ти казвам и веднага излез оттам!

Линията прекъсна.

Жаклин пусна слушалката и грабна палтото си, което лежеше на пода до леглото. Облече се, мушна пистолета в джоба си и бързо излезе. Следвайки инструкциите на Шамрон, не след дълго вървеше край витрините на авеню „Кони Айланд“.

 

 

На миля оттам беше залата на Центъра на еврейската общност на Оушън Авеню. Габриел стоеше на няколко крачки от министър-председателя, който четеше историята на Масада на група ученици. Един от телохранителите на премиера се приближи до Габриел и му прошепна:

— Търсят те по телефона. Изглежда, спешно е.

Алон излезе във фоайето. Друг телохранител му подаде мобилен телефон.

— Да?

— Тя е жива — каза Шамрон.

— Какво? Къде е?

— Върви към теб по авеню „Кони Айланд“. Движи се по западния тротоар на улицата. Сама е. Иди да я вземеш. Тя ще ти разкаже останалото.

Габриел затвори и погледна към колегата си:

— Трябва ми кола. Веднага!

 

 

След две минути вече караше на север по „Кони Айланд“, като се взираше по тротоарите, за да зърне Жаклин. Ари бе обяснил, че тя ще е на западния тротоар, но той оглеждаше и двата, в случай че се бе объркала или изплашила от нещо. Габриел четеше имената на пресечките: Авеню М, Авеню Л, Авеню К…

„По дяволите! Къде е?“, нервно хапеше устни той.

Най-сетне я забеляза на кръстовището на „Кони Айланд“ с Авеню И. Косата й бе разрошена, а лицето подпухнало. Имаше вид, сякаш се е сражавала с призраци. Въпреки това крачеше спокойно и хладнокръвно и се оглеждаше наоколо.

Габриел бързо направи обратен завой, спря колата до тротоара и се пресегна през седалката да отвори вратата. Жаклин инстинктивно отстъпи и бръкна в джоба си. После го позна. Самообладанието я напусна изведнъж и тя едва не се разрида.

— Габриел! Благодаря на бога.

— Влизай — спокойно й рече той.

Тя се вмъкна на предната седалка и затвори вратата.

Габриел се включи в уличното движение, като бързо увеличи скоростта. След като минаха няколко пресечки, Жаклин го помоли да отбие встрани.

Той зави в една странична улица и спря, без да изключва двигателя.

— Добре ли си, Жаклин? Какво се случи? Разкажи ми всичко.

Тя се разплака. Отначало тихо, после цялото й тяло се разтресе от ридания. Габриел я притегли към себе си и силно я прегърна.

— Всичко свърши — успокоително прошепна той. — Всичко…

— Моля те, вече никога не ме оставяй сама. Бъди с мен, Габриел. Моля те, бъди с мен.