Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Kill Artist, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Атанасов, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 33гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниъл Силва. Художникът убиец
ИК „Хермес“, Пловдив, 2008
Американска. Първо издание
Отговорен редактор: Петя Димитрова
Коректор: Ева Егинлиян
Компютърна обработка: Калин Гарабедян
Оформление на корицата: Георги Станков
ISBN: 978-954-26-0561-1
История
- —Добавяне
22. Мейда Вейл, Лондон
На следващата сутрин Жаклин изпита особена бодрост, докато вървеше по Елджин Авеню към станцията на метрото в Мейда Вейл. Досега бе живяла в подчертан излишък — твърде много пари, твърде много мъже, изящни предмети, приемани за даденост. Действаше й успокоително извършването на нещо толкова обикновено като отиването с метро на работа, макар и да бе само за прикритие.
Купи си „Таймс“ от вестникарския щанд на улицата, после слезе по стълбите до фоайето, където бе гишето за билети. Предната вечер бе разучила картата на града и бе запомнила наизуст линиите на метрото. Те имаха толкова любопитни имена: Джубили, Съркъл, Дистрикт, Виктория. За да стигне до галерията в Сейнт Джеймс, трябваше да вземе влака, движещ се по линията „Бейкърлу“, от Мейда Вейл до площад „Пикадили“. Купи си билет от един автомат, мина през турникета и слезе с ескалатора на перона. „Дотук добре — помисли си Жаклин. — Просто още едно работещо момиче в Лондон“.
Но оптимизмът й се изпари още щом влакът пристигна. Вагоните бяха безнадеждно претъпкани, пътниците — притиснати до прозорците. Жаклин, която винаги се грижеше за личното си пространство, се поколеба дали да изчака следващия влак, в който можеше да е по-добре. Но погледна часовника си и видя, че няма време за губене. Когато вратите се отвориха, слязоха само шепа хора. Нямаше никакво място, където да застане. „Какво би направил един лондончанин? — премисли тя. — Ще си проправи път“. Притисна дамската си чанта към гърдите си и решително се качи на платформата.
Влакът потегли. Мъжът до нея лъхаше на доста изпита от предната вечер бира. Тя изпъна стройната си снага, отметна глава назад, затвори очи и успя да поеме глътка свеж въздух, проникващ през луфта между вратите.
Няколко минути по-късно влакът пристигна на площад „Пикадили“. Навън леко ръмеше. Жаклин извади чадър от дамската си чанта. Вървеше бързо, в крак с отиващите на работа служители, като от време на време се отклоняваше, за да избегне насрещното движение.
Щом зави по Дюк Стрийт, погледна назад. На няколко крачки зад себе си видя Габриел, облечен в черни дънки и кожено яке. Тя пое на юг по Дюк Стрийт, докато не се озова пред входа за Мейсън Ярд.
Подминавайки я, Габриел леко докосна лакътя й:
— Никой не те следи. Предай поздравите ми на Джулиан.
Галерията беше сбутана между офиса на туристическа компания и една кръчма, точно както я описа Габриел. До вратата имаше два звънеца, съответно с две имена: „Локус Тревъл“ и „Ишърууд Файн Артс“. Тя натисна втория, изчака, натисна го отново и погледна часовника си. Никой не отвори.
Пресече Мейсън Ярд, излезе на Дюк Стрийт и откри малко кафене, където можеше да почака. Поръча си кафе, седна до прозореца и разтвори вестника. Петнадесет минути по-късно, точно в девет и двадесет, забеляза стилно облечен мъж с прошарена коса и измъчена физиономия да тича стремително по Дюк Стрийт, сякаш закъсняваше за собственото си погребение. „Ишърууд — помисли си тя. — Трябва да е той“.
Жаклин мушна вестника в дамската си чанта и излезе от кафенето. Последва мъжа през Мейсън Ярд до галерията. Докато той отключваше вратата, тя извика:
— Вие ли сте господин Ишърууд?
Джулиан се обърна и зяпна, докато тя се приближаваше.
— Аз съм Доминик Бонар — представи се Жаклин. — Вярвам, че ме очаквате.
Ишърууд се изкашля няколко пъти и сякаш забрави кой е ключът за офиса му.
— Да, ами… очарован съм… наистина — заекна той. — Ужасно съжалявам, проклетото метро, нали знаете…
— Нека да взема куфарчето ви. Може би това ще ви помогне.
— Да, добре. Вие сте французойка — обяви Джулиан с тон на откривател. — Говоря свободно италиански, но се опасявам, че френският ми е ужасен.
— Сигурна съм, че ще се справим чудесно и на английски.
— Да, напълно.
Най-накрая той успя да отключи вратата. Задържа я отворена твърде галантно и я покани с жест да мине пред него по стълбите. Но на площадката Ишърууд се спря пред туристическата агенция и така се вторачи в момичето на един от афишите, сякаш не можеше да откъсне поглед от него. Обърна се към Жаклин, после пак се взря в момичето на афиша.
— Знаете ли, Доминик, тя би могла да ви бъде сестра близначка! — удивено изрече той.
Жаклин се усмихна:
— Не ставайте глупав.
* * *
Ишърууд отвори галерията и заведе Жаклин до бюрото й.
— Един мъж на име Оливър Димбълби ще дойде по-късно тази сутрин. Изглежда по-скоро като английска наденица в костюм на Савил Роу. Пуснете го да се качи, когато пристигне. А дотогава нека да ви разведа из останалата част на галерията. — Подаде й два ключа, вързани със син ластик. — Тези са за вас. Когато някой от нас излиза от галерията, трябва да се включва алармата. Кодът за изключване е: пет, седем, шест, четири, девет, седем, три, две, шест. Запомнихте ли го?
Жаклин кимна утвърдително. Ишърууд я погледна невярващо, ала тя повтори цифрите бързо и без грешка. Той очевидно бе впечатлен.
Качиха се в малък асансьор, широк колкото да побере двама души. Ишърууд мушна ключа си в секретната ключалка, завъртя го и натисна бутона с надпис „Б.“ Асансьорът изскърца и се разклати, после бавно заслиза в шахтата, спирайки с лек трус. Вратите се отвориха и те влязоха в студено и тъмно помещение.
— Това е гробницата — каза Джулиан и светна лампите. Беше тясно мазе, пълно с платна — някои рамкирани, а други не, — наредени върху рафтове по стените. — В склада ми има стотици творби. Много от тях са ценни, но повечето са с малка стойност на свободния пазар и затова събират прах в тази стая.
Той я отведе пак в асансьора, но този път тръгнаха нагоре. Вратите се отвориха, разкривайки просторна стая с висок таван. Сивата утринна светлина се процеждаше през кръгъл стъклен купол на покрива. Жаклин предпазливо направи няколко крачки. Ишърууд включи осветлението.
Сякаш беше влязла в музей. Стените бяха кремави и чисти, дървеният под бе излъскан до блясък. В средата на помещението имаше ниска пейка, покрита с меко кадифе в цвят бордо. По стените бяха закачени платна, осветени от насочени към тях халогенни лампи, фиксирани на тавана. Дъждът тихо потропваше по прозрачния купол. Жаклин се отпусна на пейката. Имаше „Венера“ на Бернардино Луини, „Рождество Христово“ на Перино дел Вага, „Кръщението на Исус“ от Бордоне и възхитителен пейзаж на Клод Лорен.
— Изумително е! — възкликна тя. — Имам чувството, че съм в Лувъра. Сигурно често идвате тук.
— Когато имам нужда да помисля. Чувствайте се свободна да се качвате, когато пожелаете. Можете да обядвате тук.
— Ще го направя. Благодаря ви.
— Ще работите тук, така че трябва да познавате мястото.
Двамата се качиха в асансьора, за да слязат на първия етаж. Жаклин седна зад новото си бюро, отвори чекмеджетата, порови сред кламерите и химикалите, пробва пишещата машина.
— Знаете как да използвате тези неща, нали? — попита Ишърууд.
— Сигурна съм, че ще схвана бързо.
— О, боже! — тихичко прошепна той.
Оливър Димбълби пристигна точно в единадесет часа. Жаклин го разгледа на охранителната камера — той наистина изглеждаше като наденица в костюм. Отвори му да се качи. Когато я видя, Оливър си глътна корема и се ухили.
— Значи вие сте новото момиче на Джулиан — каза той и се ръкува с нея. — Аз съм Оливър Димбълби. Много ми е приятно да се запознаем. Ама много ми е приятно, наистина.
— Влизай, Оливър! — извика Ишърууд от кабинета си. — Пусни ръката й и влез! Нямаме цял ден на разположение.
Оливър с неохота се раздели с красавицата и влезе в кабинета на Джулиан.
— Кажи ми, Джули, скъпи, ако действително купя това място, момичето ще бъде ли включено в сделката?
— О, млъкни, Оливър! — Ишърууд затвори вратата.
Жаклин се върна на бюрото си и се опита да разбере как се използва факс апаратът.
Телефонът в „Кебаб Фектъри“ иззвъня в четири часа следобед. Габриел изчака три минути и двадесет секунди Юсеф да стигне до апарата — знаеше точно колко време му отне, защото по-късно изпита непреодолимото желание да го засече с хронометъра. Докато Юсеф дойде, бе принуден да слуша гласовете на кухненския персонал, който си говореше на арабски, и на следобедния управител Мохамед, който изкрещя на един помощник-келнер да почисти седемнадесета маса. Когато Юсеф най-сетне стигна до телефона, изглеждаше леко задъхан. Целият им разговор продължи тридесет секунди. Като свърши, Габриел пренави лентата и го прослуша толкова много пъти, че Карп го помоли да престане.
— Повярвай ми, Габриел, нищо ужасно не се подготвя. Просто двама мъже се уговарят да пийнат и може би да си намерят момиче за секс. Спомняш си правенето на секс, нали?
Но Габриел започваше следващата фаза на операцията — изпращаше Жаклин във вражеската територия — и искаше да се увери, че не я тика в капан. Така че изслуша записа отново.
— Остава ли уговорката ни за тази вечер?
— Абсолютно. Къде?
— „Ол Бар Уан“, Лестър Скуеър, в девет часа.
— Ще бъда там.
Стоп. Пренавиване. Пускане.
— Остава ли уговорката ни за тази вечер?
— Абсолютно. Къде?
— „Ол Бар Уан“, Лестър Скуеър, в девет часа.
— Ще бъда там.
Стоп. Пренавиване. Пускане.
— „Ол Бар Уан“, Лестър Скуеър, в девет часа.
Стоп. Пускане.
— Ще бъда там.
Габриел вдигна телефона и набра номера на „Ишърууд Файн Артс“.