Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (7)

Седма глава

На следващата сутрин се събудих с усещането, че вече е време да срещна очи в очи новия си живот. И какво от това, че до днес не бях правила нищо импулсивно?! Нали вече бях преродена нюйоркчанка, а една Нова нюйоркчанка се нуждае от Нова чанта! Спретнах си скромен тоалет: къси панталонки, бяла блузка с красиво деколте и сладки малки балетни пантофки. Гримът и косата ми може и да не отговаряха изцяло на стандартите на Рейзър и Джина, но въпреки това пак изглеждах по-добре, отколкото изглеждах… мммм… последния път, когато си направих труда да се погледна в огледалото.

Джени бе настояла изрично да пътувам само с метрото, докато опозная системата на града така добре, както познавах и лондонското метро. Тогава не ми даде сърце да й кажа, че макар да бях живяла седем години в Лондон, — за да стигна например от гара Ватерло до Оксфорд Съркъс, ще ми бъде необходима карта. Затова сега заслизах внимателно по стълбите към метростанцията, огледах се и зървайки машината за метрокартите, веднага се насочих към нея и пъхнах вътре някакви банкноти. Дотук с опита ми от Лондон. Двайсет и четири долара за цяла седмица? Какъв ти Лондон, та това е абсолютна евтиния! Знаех си, че транспортът в английската столица е скъпичък, ама чак толкова…

Бележките ми подсказваха, че сега трябва да хвана мотриса № 6 до улица „Спринт“, фасулска работа. Но като погледнах картата, разбрах, че ще стане по-бързо, ако тръгна пеша. И автоматично след това се обърках. Ама защо тези линии си нямат имена? Какво стана с цветовете, буквите и цифрите? И как да разбера кое къде спира? Бележките на Джени ми забраняваха изрично да питам хората, както и да използвам пътеводител. Още вчера, докато бяхме в „Блумингдейлс“, тя най-безцеремонно бе измъкнала моя Основен пътеводител за Ню Йорк от ръцете ми и го бе изхвърлила в най-близкото кошче.

Нюйоркското метро беше изключително задушно през август, но платформите му бяха много по-големи от тези в лондонското. А когато пристигна и мотрисата, вътре се оказа много по-широко, отколкото обикновено претъпканата линия „Дистрикт“. Първоначално не можех да се сетя защо вагоните ми изглеждат толкова познати, но после ме осени — „Призрак“! Господи, това е моят влак! Двете с Луиза сигурно бяхме гледали този филм най-малко стотина пъти, когато бяхме тийнейджърки. Наложи се да си напомня, че сега Луиза не е при мен. Да, сега сигурно играе на смесени двойки със съпруга си, моя бивш и неговата любовница, фактът, че всъщност знаех, че сега тя би трябвало да е на меден месец в Гренада, не допринесе с нищо за изпаряването на грозната картинка, която сама си нарисувах. Но преди да успея да се измъкна от мотрисата и да се върна на спокойствие в хотела, вратите се затвориха и влакът потегли. Полетях назад и се приземих на най-близката желязна пейка, а оттам нататък прилежно започнах да избягвам погледите на останалите пътници, като същевременно се опитвах да ги огледам.

Би било клиширано да нарека нюйоркското метро „котел за претопяване“, но всъщност си беше точно това. Тук имаше всякакви хора: бизнесмени с изискани костюми, увиснали на кожените дръжки, туристи, наминали през Пето авеню, които стискаха нервно безценните си торбички от „Сакс“ и „Тифани“, а точно зад мен — група момичета от южноамерикански произход с коси, храбро устояващи на гравитацията, които се решеха една друга. И между всички тях — възрастни хора с притворени очи. Преди да се усетя, и вече бяхме стигнали моята спирка. Втурнах се през вратата и после нагоре по стълбите, като се стараех да не се оглеждам прекалено объркано. Но когато се измъкнах на улица „Спринг“, слънцето се оказа толкова силно, че ме хвана неподготвена. Аз се залюлях назад и едва не се стоварих върху момиче, което изглеждаше толкова жестоко, че сигурно беше някоя прочута звезда. Или спеше с прочута звезда.

— Извинете! — побързах да изрека с най-добрата си сконфузена ухилка.

Момичето ме погледна притеснено и продължи по пътя си. Докато наблюдавах как гъвкавите й крака се изнасят по улицата, като че ли бяха мои, не можах да не се запитам колко ли би струвала свирка, направена от нейната уста. Щом за мен даваха сто долара, за нея сумата сигурно би била петцифрена.

Джени ми беше казала, че Сохо много ще ми хареса. И се оказа напълно права. Този квартал беше напълно различен от строгото разположение на улиците в центъра. Харесваше ми да виждам чак до хоризонта от всяка една от улиците на Манхатън, но усещането от пристъпването в Сохо можеше да се сравни единствено с чувството от излизането на снимачна площадка. Макар никога да не бях стъпвала тук, улиците ми изглеждаха странно познати. Или бях открила духовния си роден дом, или бях прекалила с гледането на телевизия. Тръгнах надолу по улицата с надеждата, че вървя към Бродуей, и погледът ми се плъзна по витрините и прозорците, по хората и колите и се изпълних със срам от старата си чанта. Но преди да успея да стигна до решение какво да правя с нея, се озовах на Бродуей. И не щеш ли — още един „Блумингдейлс“! Ура!

Поех с гордо вдигната глава покрай щандовете с козметика, опитвайки се да постигна невъзможния баланс между съзерцание на вълшебната козметика навсякъде около мен и измъкване от хищните нокти на продавачите. Когато преодолях и последния щанд — на „Блис“, скочих веднага на ескалатора, за да избегна погрома над кредитната си карта. Или поне за момента. Чантите се оказаха удобно вдясно от мястото, където ескалаторът ме изплю, но броят на моделите, натъпкани в това тясно пространство, се оказа умопомрачителен. Тръгнах между щандовете и рафтовете, умело избягвайки оглеждащите се за жертви продавачи, и накрая се осмелих да се насоча към млада брюнетка с приблизително три косъма не на мястото си. Което ще рече — истинска повлекана по стандартите на Сохо.

— Здравейте, с какво мога да ви бъда полезна? — изрече веднага тя със светнали очи.

— Търся си чанта — заявих делово, като се постарах да не звуча като жена, която много рядко си купува чанти, и същевременно като такава, която няма никакво желание да прахосва всичките пари за сватбата си за една чанта. — Нещо, което бих могла да използвам за ежедневието. Например да си нося лаптопа, портфейла, телефона — такива неща.

— Ясно! — кимна тя и веднага започна да вади чанта след чанта във всякакви размери и модели и безсъмнено до една ужасно скъпи. — Щом ще бъде ежедневна, сигурно ще искате кожена. Кожата е най-издръжливият материал и не се изтърква лесно. А при положение че искате място и за лаптопа си, то… — направи пауза, прехапа пълната си долна устна, огледа рафтовете и накрая извади няколко нови чанти от скритите чекмеджета под щанда си. — Предпочитани дизайнери?

— Марк Джейкъбс? — изрекох предпазливо, като се сетих за вчерашното си посвещаване в света на модата.

Очевидно отговорът ми е бил най-правилният, защото тя се усмихна одобрително и измъкна от някакъв тайник с луксозни кожи най-красивата, ама най-разкошната чанта, която някога бях виждала. Аз протегнах ръка и потънах в нежната й мекота. Тъмнокафявата кожа приличаше на млечен шоколад, а деликатните златисти акценти сякаш ми намигаха и шепнеха „Купи ме! Аз те допълвам!“.

Продавачката продължаваше да каканиже за това как класическата чанта отново се връщала на мода, а с нея и италианският дизайн, и месинговите халки, но аз вече пресмятах докъде ще мога да я натъпча така, че пак да я преметна през рамо.

— Колко струва? — попитах и нежно я вдигнах. Беше сърцераздирателно красива. Толкова ли е лошо, че към тази чанта изпитвах повече страст, отколкото в спалнята ни с Марк през последните три години?

— 895 долара — отговори продавачката, вече предвкусвайки комисионата. Имах чувството, че тази жена е в състояние да надуши добрата сделка така, както конете надушват страха. — С ДДС, разбира се.

Преносимият калкулатор в главата ми набързо превърна тази сума в нормални пари и излезе с приблизителната цифра от 500 английски лири. Досега не бях харчила за чанта повече от трийсет лири. Но сега тази ми трябваше! Спомних си за деня, когато двете с Луиза ходихме по магазините, за да търсим шаферски обувки за мен. И си казах, че щом тя е в състояние да пръсне 400 лири за обувки за един ден (макар да стана ясно, че това е било от чувство за вина), значи на мен не ми пречи да инвестирам 500 в една чанта! Просто ще я използвам непрекъснато и така тя ще ми се изплати. За всички случаи и при всички обстоятелства. Всеки божи ден.

— Нещо друго? — изгука щастливо момичето.

Усмихнах се трескаво и отговорих:

— Трябва ми нещо по-деликатно!

* * *

С хиляда долара по-малко в картата и с две удивителни чанти по-късно аз се спуснах по стъпалата и излязох от „Блумингдейлс“. Реших, че за петстотин лири се налага да изстискам максималното от зашеметяващата си нова придобивка, поради което свих старото си чанте на колкото ми бе възможно по-малка топка, която пуснах в Голямата си кафява чанта. В сравнение с центъра вчера, Бродуей бе относително спокоен. Тук-там се мяркаше по някой турист по-къси панталонки и със зачервени от невъобразимия пек рамене, неуморимо щракащ с фотоапарата си. А красивите и фешънките без никакво конкретно занимание в живота се вливаха и изливаха от магазините по улиците „Мърсър“, „Спринт“ и „Принс“, товарейки кльощавите си ръчички с масивни луксозни, маркови чанти. Само едно хвърляне на поглед към тези момиченца ми беше достатъчно, за да проумея, че умирам от глад. За щастие това беше Ню Йорк, което означаваше, че на един хвърлей разстояние винаги ще се намери по някой „Старбъкс“. Казах си, една кифличка набързо, какво толкова, ще се поразхладя на мултинационалния климатик, а после доволно ще си се върна в хотела.

Ала намеренията ми бяха набързо попарени. Ако хората пред „Блумингдейлс“ бяха все от сой, то десетминутният престой на опашката в „Старбъкс“ ми се отрази като документален филм на Дейвид Атънбъро. Никога до този момент не бях виждала подобно разнообразие от прослойки. Познатите кльощави дамички, поръчващи си безкофеиново кафе, бизнесмени, провеждащи деловите си срещи на някоя и друга кифличка, готини мачо типове, оживено обсъждащи най-новата хевиметъл банда (и дори не си поръчаха кафе — бунтовници!). Ала най-често срещащите се клиенти бяха мъжете и жените, прилежно избягващи погледите на останалите, които отчаяно щракаха по клавиатурите на лаптопите си, периодично спираха, за да проверят уай фай връзките си, въздишаха шумно и отпиваха от огромните си чаши.

— Човек никога не може да си намери шибано място в това шибано свърталище! — въздъхна мъжът зад мен. — Шибани блогъри!

Обърнах се и му се усмихнах учтиво, защото нямах представа какви ми ги говори, но предположих, че се обръща към мен. Той ме изгледа така, сякаш бях пълно куку.

— Блогъри ли? — изгледах го неразбиращо аз, а погледът, с който той ме дари, ме накара да се почувствам адски англичанка.

— Какво? — сряза ме той. Очевидно не беше говорил на мен.

— Извинете — изфъфлих, обърнах се и затърсих камък, под който да пропълзя и да се скрия. — Казахте нещо за блогъри, та реших, че имате предвид… — и оставих погледа си да се плъзне по щанда вдясно от нас.

— О, вярно! — смотолеви той, все още не съвсем любезно, но доста по-нормално. — Просто разсъждавах на глас. Исках да кажа, че човек никога не може да си намери място в „Старбъкс“ заради онези смотани блогъри, които непрекъснато заливат света с отчаяните си вопли за това колко шибан е жалкият им животец! Че на кого му пука, бе хора?! Що не вземете, за разнообразие, да си намерите свестни приятели и да се жалвате на тях, а?!

На този етап той вече буквално крещеше към бригадата с лаптопите и на мен ми се прииска изобщо да не бях започвала този разговор.

— Следващият?

Спасена от поръчката!

Поръчах си обичайната кифличка и кафе „Американо“, обаче за вкъщи, и автоматично спрях едно такси. Вече бях взела веднъж метрото, а сега имах усещането, че бижуто на Марк Джейкъбс, което висеше на рамото ми, не би се почувствало никак добре в метрото.

— Хотел „Юниън“ на площад „Юниън“ — изстрелях в мига, в който се настаних отзад.

Таксито веднага излезе от Бродуей. Следях внимателно за познати неща наоколо, като старателно избягвах да срещам погледите на разкошните витрини около мен. Усещах воплите на кредитната си карта, която ме умоляваше да й спестя по-нататъшно разорение. Забелязах, че минахме по Източен Хаустън, а после по Бауъри. Или май беше Четвърто авеню? Не знам. Обърках се. Но бях щастливо объркана.

— В отпуска ли сте? — изкрещя таксиджията иззад решетката.

— Аха! — изкрещях в отговор, като продължавах да се оглеждам щастливо. — В отпуска съм!

— И как така момиче като вас е съвсем само в големия град? — попита той. — Не ми се случва често да возя самотни момичета. Обикновено вървят по тройки или по четворки, като в „Сексът и градът“. Не можете да си представите колко често ми се налага да карам такива до сладкарница „Магнолия“!

Хей, вярно бе! Онези кексчета!

— Още не съм ходила там.

— Ясно. Обаче нещо не ми е ясно! — продължи дружески да крещи той. — Седят си отзад, разбираш ли, и не спират да се оплакват, че не можели да влязат в някакви си тъпа рокля, а след това заръчват да ги откарам в сладкарницата! Бива ли такива работи, моля ви се?!

Пътуването с таксито се оказа толкова кратко, че когато заковахме пред хотела, се наложи просто за норматив да открия портмонето си в моята красива нова чанта. И на всичко отгоре ми струваше само шест долара! Божичко, ама това е наистина най-готиният град на света! Тук дори лудостта на шопинг терапията не е истинска лудост!

Най-хубавото нещо на моята хотелска стая бе това, че независимо в какъв хаос я бях оставила, независимо колко кърпи бях използвала и захвърлила където ми падне, независимо колко тоалетни принадлежности бях използвала под душа и във ваната, тя винаги ме посрещаше в безупречно състояние, когато се върнех в нея. Поставих внимателно моята чанта на Марк Джейкъбс на страничната масичка и извадих лаптопа от бюрото. Напълних масичката с подбрани безалкохолни напитки и бързи закуски от минибара, грабнах една възглавница от леглото и взех преносимия си компютър в скута си. От хотелската управа ми бяха осигурили дори адаптер за британски електроуреди, при това без да ги моля! Браво на тях! Не си спомням кога за последен път Марк бе проявил подобна интуиция, за да ми осигури поне чаша чай. На нощното шкафче забелязах и бележка от Джени, с която ми напомняше, че довечера е прощалното парти на Джина и че трябвало да я чакам на рецепцията точно в девет.

След петнайсет минути настаняване във фотьойла без натискане на нито един бутон лаптопът ми беше преминал на спящ режим. Както и аз. И засънувах живота си в Ню Йорк, вместо да изживея нюйоркската си мечта. През последните пет-шест месеца, докато Марк работеше извънредно в офиса и на тенискорта (както и по Кейти, разбира се), не веднъж и два пъти ми беше минавала мисълта да се запиша на фитнес, да започна да вземам уроци по йога, та дори да започна да преподавам творческо писане. Но не бях въплътила в действие нито една от тези мои мисли. Ако се понапъна, може би бих успяла да видя и положителна страна в случилото се на сватбата на Луиза. Ето, с Джени се бяхме сприятелили почти веднага, макар че съвсем доскоро изобщо не се познавахме. Имах си нова прическа, нов гардероб, а сега вече бях горда притежателка и на най-красивата чанта, която съм виждала от двайсет и седем години насам! Тогава защо ми е да се връщам към миналото?!

И докато главата ми изпълняваше функцията на бойно поле на въпросните мисли, аз поставих ръце на клавиатурата. Поради липса на какъвто и да било сюжет или фабула, започнах да печатам всичко, което ми хрумваше — тоест нещата, които ми се бяха случили през изминалата седмица. Стори ми се добре като за начало — да документирам всяка една дума от страх, че може да избяга. Всичко се заизлива като порой: сватбената церемония на Луиза, вечерята, тостовете, как открих Марк в колата със смъкнати гащи, как раних младоженеца в ръката и как избягах в Ню Йорк. И преди да разбера какво става, беше почти осем вечерта. Оказваше се, че съм писала повече от три часа, а ето че само след час трябваше да се срещна с Джени, Джина и Ванеса!