Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (24)

Епилог

В продължение на три дена снегът не спря да вали и загърна Ню Йорк в красиво бяло одеяло. Всеки ден градът се опитваше да се отърси от него и превръщаше снега в грозна киша. Ала всяка вечер небето го загръщаше в нова бяла пелена. Завихряше леки снежни фъртуни над улици и булеварди, носеше се на облаци в парка, превръщаше небостъргачите в грамадни ледени шушулки. За новия нюйоркчанин всичко беше като приказка. Но красотата носеше и истински шок. След меката Коледа, изпъстрена с рокли с презрамки и купони безкрай, януари си взе своето. Градът буквално замръзна. А се говореше, че на север било и още по-лошо.

Седях си на бюрото пред лаптопа и работех — облечена с дънки, суичър с качулка, ръкавици без пръсти и ботуши.

У дома.

При парно, надуто до дупка.

Надали най-подходящите условия за създаване на лек и безгрижен пролетен текст. За щастие куриерът на DHL прояви разбиране към творческите ми несгоди и позвъни точно в момента, в който бях започнала да запълвам ненаписаните редове с весели и тъжни личица.

— Не се събира в кутията — отбеляза, подавайки ми голям пакет в жълта найлонова торбичка, — но е отбелязано като спешно.

— Благодаря! — кимнах усмихнато, грабнах пратката и веднага разкъсах опаковката. Да, ето го и него — първото английско издание на списание „Look“! Вторачих се за момент в корицата. С треперещи (и не само от студа) ръце обърнах на страницата на редакторската колегия.

Ето го!

Името ми, снимката ми и заеманата от мен длъжност!

Анджела Кларк, старши редактор, Ню Йорк.

— Пристигна ли? — изрева Джени от банята. Излезе, подскачайки на един крак, с четка за зъби в ръка, загърната само с хавлия. — Списанието ли е?

— Да! — извиках и го вдигнах на безопасно разстояние от нея. — И ти няма да го докосваш, докато не се подсушиш!

— Че защо?! Имаш най-малко двайсет екземпляра! — възмути се тя и кимна по посока на останалите три списания в пакета. — Мамка му! Ето те и теб! Ти си моят герой, кукличке!

— Чак пък толкова — промърморих свенливо, грабнах останалите екземпляри и ги подредих точно до американското издание на „Look“, където моите колонки вече бяха започнали да излизат. — Хайде, ще закъснееш за работа!

— А ти никога няма да изпратиш онази пролетна импресия на твоята откачена английска кучка, ако не я свършиш още днес! — напомни ми тя, макар да нямаше никакъв смисъл. Аз си знаех.

— Майка ти дали го е видяла вече?

— Още не са се върнали от коледния си круиз — отговорих, затворих лаптопа си и го пуснах в моята (леко поизносена, но все така невероятна) чанта на Марк Джейкъбс. — Чак след две седмици.

— Направо ще откачи, когато те види в списание! — изкрещя Джени и започна да танцува из стаята само по хавлия. — Последния път, когато говорихме, беше много развълнувана заради теб!

— Изобщо не мога да ти кажа колко нелепо се чувствам заради факта, че вие двете си бъбрите всяка седмица! — усмихнах се аз, свалих суичъра си, навлякох си последователно няколко тениски и завърших с палтото си. — Е, как вървят твоите житейски уроци?

— Тя е най-добрата ми клиентка след теб! Сериозно ти казвам! Ако си беше направила труда да говориш с родителите си, без да се налага всеки път аз да започвам разговора, нямаше изобщо да знам за специалните оферти на „Ейвън“ и за кърито на съседката Анна, не е ли така?!

— Важното е, че си говорим някак си — въздъхнах аз и й подадох бельото. Ежеседмичните ни обаждания до семействата ни в неделя вечер се бяха превърнали в ритуал за Джени, както и за мен — независимо дали ми харесваше или не. — Просто не смятам, че и аз трябва да говоря с майка си всеки път, когато ти говориш със своята! Това не го пишеше никъде като изискване за визата ми! А сега, Лопес, скачай в гащите, защото ще закъснееш!

 

 

Поехме по тротоара ръка за ръка, стараейки се да запазим баланс върху снега. И така през целия път до хотел „Юниън“, където аз прегърнах Джени за довиждане и я оставих пред рецепцията. Паркът „Юниън Скуеър“ изглеждаше като зимна приказка, но точно сега беше прекалено студено, за да сядам там. Всеки път, когато излизах в снега, си спомнях обещанието на Алекс да ме заведе отново на върха на Емпайър Стейт Билдинг, за да видя града под снега.

Не, лоша Анджела! Нали не трябва да мисля за него?! Свих наляво и се затътрих внимателно към музикалния магазин на ъгъла с надеждата, че някой нов компактдиск би могъл да ме вдъхнови, за да се върна вкъщи и да скоча на лаптопа. Бог ми е свидетел, че през последните няколко месеца не бях скачала на никого. Когато влязох в магазина, от мен излезе сигнал, привличайки вниманието на охраната. Обаче аз вдигнах телефона си, усмихнах му се и обясних:

— Само един есемес!

Той също ми се усмихна, но за по-сигурно реши да ме последва в магазина.

Току-що получих първия брой на „Look“! Много се гордея с теб! Луиза.

Препрочетох съобщението няколко пъти, докато го запаметих, а след това натъпках телефона обратно в джоба си — малко по-драматично от необходимото, но не можех да оставя горкия охранител да се поти заради мен.

 

 

В продължение на няколко минути оглеждах щастливо купищата компактдискове на лавиците. От лятото насам бях изгубила всякаква представа за развитието на музиката благодарение на рецептата минус Алекс Райд, предписана ми от доктор Джени Лопес. Не се бях обаждала на Алекс, той — също. С течение на времето си дадох сметка, че той беше прав — наистина бяхме изсилили нещата прекалено рано във връзката ни. Обаче си знаех, че няма да понеса да се сблъскам съвсем случайно с него в някой нощен клуб под ръка с някое кльощаво момиченце, както и че за нищо на света няма да приема онази глупост „нека останем приятели“. Ала онова, което изобщо не бях предвидила, бе, че мога да се сблъскам с него и в музикалния магазин. Вцепених се, застинах на място. Ето го и него, гледащ право в мен, леко усмихнат, с небрежно разрошената коса, а зелените му, зелени очи се взират право в моите. Страхотна снимка! Бързо грабнах списанието и обърнах на интервюто с него. Без изобщо да помисля. След това платих на щанда и изоставих идеята си да търся нови компактдискове. Насочих се директно към „Старбъкс“. Ала преди да пресека улицата с намерението да кажа здрасти на Джони, си дадох сметка, че се намирам точно срещу „Макс Бренър’с“. Сведох очи към Алекс от списанието, а после ги вдигнах по посока на Меката на горещия шоколад.

Втурнах се през улицата и нахълтах право в божествено топлата кафе-сладкарница. Отпуснах се на една маса и отворих списанието. За момент дори се огледах с мисълта, че може да го зърна тук. Разбира се, че го нямаше. И откъде накъде ще бъде тук?! Беше едва единайсет и половина, понеделник сутринта през януари. Със сигурност все още спи или е в студиото си, или… Поклатих глава и се усмихнах на сервитьорката. Мисленето за Алекс не можеше да ме отведе доникъде. А немисленето за него ме доведе до относително хубаво местенце, макар и на масичка за един. Иначе лечението на Джени включваше не само това, но и тотално лишаване от моя айпод и всички компактдискове, както и окончателно изтриване на всички албуми на „Стилс“. Едва месец след началото на тази жестока терапия осъзнах, че съм в състояние да мина един ден, без да се сетя за него. Горещият ми шоколад пристигна. Грабнах чашата с благодарност и започнах да отпивам блажено от гъстата шоколадова супа. Отворих списанието на интервюто. Прескочих началото, в което той разказва за училището по изкуства, където е ходил, и за първите два албума, с които са се наложили. Подобно на повечето недооценени нюйоркски групи, и тяхната се радваше на огромна публика във Великобритания. Е, тук малко преувеличава, ама нейсе! Сега обаче пускали третия си албум! Оставих чашата си и се зачетох по-внимателно. Звукът бил по-скоро деконструктивен, звук на група, която се е разцепила на съставните си части и отново се е сглобила.

„Ако ви звучи така, то е защото именно така трябва да звучи — казва вокалистът на групата Алекс Райд. — Албумът беше написан относително бързо и записан само за две седмици. Тогава просто минавахме през един период като банда, както и аз в личен план. И албумът е точно за това. Той е за онова, което ти се случва, когато измъкнат целия ти живот изпод краката ти и как после отново утвърждаваш мястото си в живота. Мисля, че за повечето от почитателите ни чувството е познато.“

Бутнах списанието настрани, затворих го и го обърнах. Той не ми се беше обадил, аз също не му се бях обадила. А аз си мислех да го направя поне милион пъти. Дори си мислех, че ще го зърна на партито за добре дошла, което организирахме за Джина в някакъв рок клуб в Долен Ист Сайд, преди тя да си грабне чантичката и окончателно да се пренесе в Париж. Пъхнах списанието в чантата си с мисълта, че най-разумното нещо е просто да го изхвърля. Но толкова се гордеех с него! Лицето му ме гледаше от чантата ми, редом до моя брой на „Look“. И той много би се гордял с мен.

Поех си дълбоко дъх и измъкнах телефона от джоба си. И преди да съм си дала възможност да се откажа, аз захвърлих на боклука петмесечната си строга терапия и набрах номера.

— Ало? — вдигна той още на първото иззвъняване.

— Здравей! — изрекох меко, разтреперана от гласа му. — Алекс?

— Анджела? — рече той. Звучеше сънено.

— Аха. — Усмихнах се. Кога най-сетне ще се науча да помисля какво ще говоря с хората, преди да им се обадя?! — Тъкмо си мислех за едни твои думи. За разглеждане на града под снега. А после видях интервюто. За новия ви албум.

— Интервю? Сняг? — Той се прозя. — Анджела, да не би да си в Ню Йорк?

— Да — отговорих смутено, но и с много надежда. — И по-точно, намирам се в „Макс Бренърс“. Мислех си за… всъщност… за теб.

— Така ли? — Тук вече наистина се усмихна. Имах чувството, че буквално чувам усмивката в гласа му.

— Питах се дали не би ми направил компания за един горещ шоколад — заявих и стиснах палци.

— Ъхъ. — Кратък и ясен отговор. — Анджела?

— Да? — смотолевих. „Моля те, не затваряй!“

— Доста време ти трябваше да ми се обадиш — изрече той. — Но адски се радвам, че най-сетне го направи!

— Аз също! — извиках щастливо. — А сега си надигни задника от леглото и ела да пием шоколад!

Затворих и сложих телефона в чантата си. После извадих моето списание. Отворих на моята страница и зачетох уводните изречения:

Приключенията на Анджела. Двайсет и няколко годишната бивша лондончанка Анджела Кларк ни води през живота и любовта, докато среща приятели и намира пътя си в Голямата ябълка.

Не особено пълно като описание, но като за начало — добре.