Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (2)

Втора глава

Пристъпваща тихо на пръсти, със скъпи обувки в ръка, аз се отправих към колата. Рейнджроувърът на Марк бе подслонен в едно тъмно ъгълче, под красива плачеща върба. Когато той купи тази кола преди шест месеца, Луиза го възприе като знак, че вече бил готов за деца. Аз пък го възприех като знак, че Марк никога няма да ми даде да я карам. На този етап един на нула за мен. Докато ровичках в чантата си в търсене на резервните ключове, забелязах, че лампичката в колата свети. Усмихнах се, съзнавайки, че Марк ще бъде много щастлив, когато разбере, че съм се появила точно навреме, за да спася акумулатора. Натиснах бутона за изключване на алармата, но вместо успокояващото двойно изписукване бях посрещната от шумна сирена и включване на фаровете. И точно това бе моментът, когато разбрах, че в колата има някой.

Мамка му! Колата ни е в ръцете на крадци, а аз си стоя боса на чакъла с чифт обувки за четиристотин лири в ръка, облечена в рокля до земята. И току-що бях изключила алармата! Чудничко! Няма начин крадците да ме оставят жива! А ако ме убият точно на сватбата на Луиза? Тя ще побеснее. Всичките й годишнини ще отидат по дяволите. Нищо чудно да проваля дори медения й месец. Хей, сетих се! Бих могла да използвам токчетата на обувките като оръжие! Или може би не. Нали не искам да оставям по тях петна. От друга страна, тъй като подметките и без това бяха червени…

Тъкмо се канех да направя кръгом и пак напред и да се изнеса от местопрестъплението, когато се сетих за резервните си обувки. Щом толкова искат, нека вземат колата на Марк, но за нищо на света няма да им позволя да отпрашат с моите любими бързоходки! Може и да са на две години и купени от „Топ шоп“, обаче са най-удобните обувки, които някога съм носила! И тогава, в миг на вселенско просветление, осъзнах, че никой не се опитва да краде нито колата, нито обувките ми. Осъзнах, че вътре има двама души, които правят секс на задната седалка.

И единият от тях е Марк.

— Анджела! — промърмори смутено той.

Потното му лице ме гледаше ококорено, а по лявата му буза личаха отпечатъците от протекторите „Хелоу, Кити!“ на коланите, които бях избрала преди време. Не ми позволи да ги сложа на предните седалки. Изминаха още няколко секунди, докато съзнанието ми успя да регистрира голата жена под него. Тя лежеше втрещена, с размазана спирала по лицето и вездесъщата червенина от брадичката на Марк по гърдите си. Виждах я за първи път. Беше руса, красива, доста кльощава — или поне съдейки по онова, което се виждаше, и с прекрасен тен. Пауновосинята копринена рокля, хвърлена на седалката отзад, подсказваше, че тя също е гост на сватбата, а изящните сребристи сандали на „Джина“, увити около кръста на годеника ми, ми шепнеха, че би трябвало отдавна да съм я забелязала. Обикновено не пропускам готини обувки.

— Дойдох да си взема резервните обувки — промърморих, напълно вцепенена.

Но после се наложи да отстъпя, защото Марк се отлепи от кожените седалки, измъкна се от колата по корем, стъпи на чакъла пред мен и боксерките му, застопорени до този момент до колената, се плъзнаха към глезените му.

— Анджела! — повтори.

Изправи се, вдигна си гащите и навлече ризата си. Надникнах зад него към колата. Момичето вече беше успяло да намъкне роклята си и сега търкаше яростно под очите си, за да се избави от черните петна от спиралата. „Късмет!“ — казах си аз. Ако и спиралата й е със същото качество като обувките, ще има да си трие до утре. А и обувките й си ги биваше! Кучка!

— Анджела — потрети безсмислено Марк, изваждайки ме от моя обувчен транс. — Аз… Ти какво правиш тук, между другото?

— Вече ти казах — обувките! — смотолевих, размахах високите токчета под носа му и кимнах по посока на колата. — Забравил си да извадиш от багажника резервните!

Той ме изгледа с дивашки поглед, после премести обезумели очи към високите токчета, а накрая се обърна и погледна към колата. Бавно, сякаш бях някое подплашено животно, което всеки момент ще избяга, той се наведе и измъкна изпод седалката малка платнена торбичка с обувки. После ми я подаде, обаче крайно предпазливо, като че ли се страхуваше да ме докосне.

— Благодаря! — кимнах и поех торбичката.

Марк стоеше пред мен, окъпан в светлината от лампичката в колата, зачервен, потен, без панталони, само по чорапи и обувки. И като че ли обидата не беше достатъчна, та към нея добави и унижението да видя как в предната част на боксерките му се образува мокро петно.

— Какво правиш, по дяволите? — попитах с типичното си красноречие.

— Анджела. — Запристъпва от крак на крак.

— И коя, по дяволите, е тази? — посочих към момичето с лявата си лубутен, защото продължавах да ги стискам. Момичето само извърна глава, защото нямаше къде да избяга.

— Анджела — изфъфли за кой ли път той и направи крачка назад от заплашително насоченото към слепоочието му токче.

— Не, Анджела съм аз, а не тя! Но иначе разбирам объркването ти.

Усетих, че очите ми започват да се пълнят със сълзи. Излових годеника си да прави секс на задната седалка на колата ни, в нашата красива кола за бъдещите ни деца, при това на сватбата на най-добрите ни приятели! Обаче не! Няма да пролея и сълза заради този мръсник, щом като е в състояние да захвърли на бунището десет години от съвместния ни живот, при това заради някаква евтина пачавра на тъмния паркинг!

— Анджела, това е Кейти! Аз… хммм… аз… — Пак погледна назад и, кълна се, забелязах проблясък на самодоволна усмивка по шибаното му лице! Това беше най-болезненият момент в цялата ситуация. — Ние… ами… ние играем тенис заедно и… ами…

— Това ли наричаш ти играене на тенис? Мамка му! А Луиза знае ли, че вие с Тим имате по-странно разбиране за играта на тенис? — Идваше ми да го ударя, после да ударя и нея и тъкмо се канех да хвърлям ези-тура, за да избера кого да шамаросам първи, когато ми просветна. — Боже! Ти не си играел тенис с Тим?

— Не — поклати глава той.

— И не си оставал на работа след работно време. — Вече всичко започваше да се връзва. По един ужасен начин.

— Не — въздъхна той и отпусна примирено рамене.

— А Тим знае ли? — изгледах го изпитателно аз.

— Да.

Сведох глава.

— Луиза също? — Стиснах здраво обувките си, макар да усещах болезненото впиване на една от катарамите в дланта си.

— Мисля, че да — кимна той. — Искам да кажа, че ние… Да, понякога наистина играем тенис. По двойки. Но всъщност… не съм много сигурен.

Значи дали съм щастлива. Аха! Луиза просто е искала да знае дали знам!

— И четиримата сте играли по двойки? — Преглътнах в опит да предотвратя чувството за гадене.

Той ме изгледа със свъсени вежди и затаен дъх. Насочи ръка към рамото ми и прошепна:

— Анджела…

— Не смей да ме докосваш, мръснико! — изкрещях и усетих, че гневът ми най-сетне се пробужда. — Не смей да ме докосваш! — Вдигнах обувките над главата си и за миг си представих колко лесно би станало. Той стоеше като вцепенен, тя беше приклещена в капана на колата, а моите лубутени бяха много качествени. Нямах никакво съмнение, че два кухи черепа като техните няма да им се опрат.

Но вместо да видя пред себе си два окървавени трупа, видях в съзнанието си Тим и Луиза как се хилят истерично в белите си екипи за тенис, приключили играта по двойки с Марк и Кейти. А през това време аз си седя като последната глупачка вкъщи, щракам си на лаптопа, измъчвам се от глад, за да отслабна, и чакам моя неверен и лъжовен годеник.

С потенциалното оръдие на убийството в ръка аз се завъртях на пети и поех по обратния път през паркинга. Марк още продължаваше да ме вика жалостиво, когато влетях през френските прозорци, профучах през дансинга и пометох малките шаферки, които се кълчеха на някакво диско. Тим и Луиза стояха встрани от дансинга с чаши шампанско в ръце и чакаха диджея да обяви първия им танц. Точно в този момент булката ме видя.

— Анджела! — извика, когато аз се заковах задъхана пред тях. И веднага разбра, че съм разбрала.

— Защо не си ми казала? — изкрещях. Всичките ми притеснения да не разваля сватбата й се бяха изпарили. Чувствах се грозно предадена от хората, на които имах най-голямо доверие на този свят.

— Анджела, аз… Защо не… — Тим постави ръка върху рамото ми. Преди да разбера какво правя, аз изтръгнах ръката си от неговата и забих токчето на обувката си в кокалчетата му.

— Ще престанете ли най-сетне да повтаряте името ми, сякаш е някакво шибано успокояващо лекарство?! — просъсках през стиснати зъби аз. — Току-що излових Марк да чука вашето другарче от тенискорта на задната седалка на нашата кола!

И ако до този момент не бях привлякла вниманието на всички присъстващи, вече ми беше гарантирано.

— О, Анджела! — изхълца Луиза. — Опитах се да ти кажа, само че… не знам защо, но си мислех, че вече знаеш. Нали се сещаш… дълбоко в себе си…

— И на какъв етап по-точно реши, че е така? Когато ти казах, че съм напълно щастлива и че съм сигурна, че ще се омъжа за Марк? Тогава ли? Или когато не ти казах, че годеникът ми е измамно лайно? Или когато вие започнахте да играете по двойки с него и онази пачавра?!

Луиза избухна в сълзи. Обърна се и побягна навън, обаче изходът й през френските прозорци беше блокиран от Марк. Все така само по боксерки на петна, чорапи и обувки и с полуразкопчана риза, той застана пред очите на триста души, гости на сватбата, повечето от които едва сега започваха да схващат какво точно става. Тук бе моментът, когато най-сетне се сетих, че трябва да дишам. Обгърнах сцената с поглед. Тим ме наблюдаваше с ням ужас и притискаше осакатената си ръка към скъпия си костюм, Луиза стоеше в центъра на дансинга и ревеше като крава, обградена от незнайно защо също ревящи деца, а Марк се беше вкопчил за рамката на прозорците като удавник за сламка и ме зяпаше дивашки. Аз огледах гостите и забелязах как мама се измъква от тълпата. Измери всички участници в шоуто отгоре до долу, закова се на място, сви презрително устни, вирна брадичка и тръгна към мен. Разхлаби побелелите ми от стискане кокалчета на ръцете, измъкна моите безценни произведения на Кристиан Лубутен от лявата ми ръка и ме хвана здраво.

— Хайде! — изрече тихичко и двете се плъзнахме грациозно през огромната зала. Не виждах нищо друго, освен пода под краката си, и не чувах нищо друго, освен тихото мърморене около мен. Единственото, което усещах, бе ръката на мама, стиснала здраво моята, и чакълът, който се забиваше по босите ми ходила.

* * *

Когато се събудих, трябва да е било около пет сутринта. Стаята беше огромна и толкова тиха, че чувах как корсажът на шаферската ми рокля се забива в ребрата ми. Обърнах се и установих, че човекът, който лежи до мен в красивото широко легло, не е годеникът ми Марк, а моята майка. Безупречният й сватбен тоалет бе сгънат още по-безупречно на близкия стол, което ме накара да се поколебая, преди да се осмеля да погледна надолу, за да проверя с какво е облечена. Не е много нормално да видиш майка си, облечена със стара тениска с Блонди и чифт мъжки боксерки на гаджето ти. Поправка — бившето гадже. Изправих се бавно в леглото и се опитах да не улавям отражението си в огледалото. После станах и се затътрих към банята. Прическата ми се бе превърнала в лястовиче гнездо, гримът ми беше размазан от сън, сълзи и гънките на възглавницата, а онези части от роклята ми, които вече не бяха зацапани с кал или съдрани, я съсипваха безвъзвратно и необратимо.

Освободих се от всичко по мен, в това число от обиците, огърлицата и годежния пръстен, и се пъхнах под гигантския душ. Оставих се на благодатната сила на водната струя. Как можа да стане всичко това? Като изключим, че развалих сватбата на най-добрата си приятелка, как така не съм разбрала, че моят годеник ми изневерява и че при това го е правел толкова отдавна и толкова открито, че всичките ми приятели са знаели?! Очевидно вчерашният инцидент не е просто едно бързо, случайно изчукване. Очевидно става въпрос за сериозна връзка. Какво ще правя сега? Къде ще отида? И докато горещата вода на душа продължаваше да вдига пара, и докато аз продължавах да се сапунисвам и пак да се мия, се опитах да задвижа разума си. Независимо от ситуацията, човек не трябва да губи разсъдъка си! Нали така казваше мама, когато изброяваше силните качества на жените?!

Ще се наложи да отскоча до дома и да си прибера нещата. У дома. Какъв ти дом вече?! Сигурно до утре онази вече ще се е нанесла там! „Кейти! — изрече нечий тънък, хитричък гласец в главата ми. — Не «онази», а Кейти!“

— Душът е страхотна работа! — изрекох на глас, за да прогоня този гаден гласец. И горещата вода продължи да струи срещу мен от три различни места. Сякаш нищо около мен вече не беше реално. Де да можех да продължа да живея в хотел! Да не ми се налага да се връщам в онзи бардак, който доскоро наричах свой дом, и да ровя в нещата си като последния крадец. Като че ли аз съм тази, която е сторила нещо лошо. Господи, ами как ще си разделим сидитата?! Направо не ми се мисли за това! Двойка предателски сълзи си проправиха път през очите ми. Бих могла да остана в този хотел завинаги и да се престоря, че нищо от вчерашните неща не се е случило.

Защо наистина да не остана в хотел?

Е, със сигурност не в този. Имах странното усещане, че няма да бъдат особено поласкани да ме видят на закуска. Обаче друг… Трябваше ми някое безлично и прекрасно местенце, където единствената грижа на персонала ще бъде да задоволява всяко мое желание и където никой няма да ме гледа подозрително, опасявайки се, че ще проваля още някое галасъбитие. Бях събрала известна сума пари — нали с моя бивш вече години наред спестявахме за сватбата, — а сега ми се стори напълно справедливо да натреса цялата сметка от този хотел на Марк заради предателството му. Иначе работех на свободна практика, разполагах с паспорта, кредитните си карти, шофьорската си книжка (дано никой не се е осмелил да открадне самоличността ми, докато съм си губела цяла седмица времето с тази сватба!), достатъчно дрехи, любимите ми обувки — какво друго му трябва на човек?! Да, определено разполагах с достатъчно неща, за да не ми се налага да се прибирам веднага вкъщи. Майната им на сидитата! Нали си имам айпод! Да, наистина нямам никаква причина да се връщам, а и Господ ми е свидетел, че съм царица на самонавиването, когато става въпрос за измъкване от конфликтни ситуации.

Насилих се да се измъкна изпод душа и да се върна в банята. Погледът ми се спря върху тоалетната чантичка на Марк, намираща се точно до моя годежен пръстен. Прекрасен образец на кожарското майсторство, който му бях купила за миналата Коледа. „Няма начин да не се върне за тази чантичка — мислех си аз, докато си слагах обиците и огърлицата. — Нали е пълна с всичките му тузарски принадлежности за бръснене, с които майка му го снабдява за всеки рожден ден.“ За момент ми мина мисълта дали да не я напълня с пяна за бръснене, но се заковах на място с шише в ръка. Отново го видях надвесен над онази крава, плувнал в пот и объркан. Защо не взема да я хвърля през прозореца? А после си спомних как й се усмихна. Усмихна й се, при това пред мен, облечен само по онези боксерки с мокри петна!

И така, аз приседнах на тоалетната и се изпиках в чантичката му. Това беше най-отвратителното нещо, което някога съм правила, обаче се чувствах невероятно горда. Щом като се уверих, че съм съсипала безвъзвратно безценната му чантичка, аз пуснах в нея годежния си пръстен, дръпнах ципа й и излязох от банята.

* * *

— Мамо! — прошепнах, като приседнах на леглото до нея. — Мамо, тръгвам!

Тя отвори очи и отначало изглеждаше объркана, докато се сети къде е и какво е станало. А после ме погледна така, сякаш се канеше да ме изпрати в същото специално заведение, където затвори баба ми.

— Какво искаш да кажеш? — изфъфли накрая, изправи се в леглото и по лицето й се изписа още по-голямо недоумение, когато забеляза с какво е облечена за сън. — Не е необходимо да ходиш където и да било само заради онова лайно!

За първи път я чувах да нарича Марк по някакъв друг начин освен „скъпо момче“ или „прекрасния Марк“. Голяма стъпка от нейна страна и аз се почувствах поласкана.

— Да, знам — казах и кимнах по посока на пътната си чанта. — Но с тази сватба и другите глупости, мисля, че е най-добре да се измъкна по-раничко. Смятам да се покрия някъде за няколко дена, докато главата ми пооветрее.

— О, не! — извика тя и сграбчи ръката ми. — Прибираш се вкъщи с мен и татко ти! Той вече се прибра, но утре ще дойде да ни вземе. Ти нямаш никаква вина за случилото се, така че…

— Да, мамо, знам. Но, мисля, че ще ми се отрази добре да замина за някъде. Вече се обадих за такси, което ще ме откара до летището.

— Така ли? — изгледа ме със странен поглед мама. — И там, където ще ходиш, се стига със самолет?

— Точно така — кимнах и се изправих.

— Къде по-точно заминаваш? — продължи да ме разпитва тя, като погледна крадешком към часовника. — Не искаш ли все пак да се върнеш при нас?

— Ами… — проточих и я потупах мило по бузата. — Мисля, че ще предпочета първата си идея.

Мама поклати глава и промърмори:

— Но кое е това място, което е по-добро от дома във времена като тези?!