Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (19)

Деветнайсета глава

Беше понеделник сутрин, но за мое щастие Алекс не беше длъжен да ходи където и да било, освен в леглото с мен. Не му се налагаше да пуска домашната си помощница, не му се налагаше да изпълнява каквито и да било задачи и със сигурност не му се налагаше да ходи в какъвто и да било офис. Така цяла сутрин ту задрямвахме, ту се събуждахме — но само за да протегнем ръце и да проверим дали другият е тук. Накрая обаче на мен ми се наложи да отскоча до банята. Измъкнах се някак си от обятията на Алекс и затепах с боси крака през апартамента. Седнах върху тоалетната с пълното съзнание за глупавата усмивка, разляла се по лицето ми. Нямах представа какво да правя със себе си. В сравнение с единствения секс, който доскоро познавах, Тайлър се беше оказал страхотен в леглото. Технически погледнато, можеше да се определи дори като бог. Знаеше кои бутони да натисне, в какъв ред и — което беше най-важното — точно кога да го направи. Обаче Алекс… Всичко беше неописуемо. Приказно. Напрегнато. Чувствах се така, сякаш Алекс ме е разглобил и после отново сглобил, но този път ме е направил по-друга, подобрена, чисто нова. Неземно усещане! След едно скорострелно изплакване на устата, наплискване на лицето и премахване на грима с подръчни материали и средства аз се върнах на пръсти в дневната. Реших по пътя да проверя мобилния си телефон. Намерих съобщение от Джени, в което тя ме питаше дали съм добре, от Ерин, за да ми каже, че вече е видяла блога (Божичко, блогът! Напълно бях забравила, че вече имам блог), и едно от Тайлър, за да ме пита дали утре вечер искам да излезем на вечеря заедно. Поспрях за момент, отпусната на подръчката на дивана. Искам ли утре да изляза на вечеря с него? Харесвах Тайлър, той беше страхотен мъж, но Алекс беше нещо съвсем различно. Без да се помайвам, изпратих бърз отговор — утвърдителен. И без това се налагаше да се срещна с Тайлър — независимо дали е среща или слагане на край на връзката. А освен това се налагаше да се погрижа и за своя блог. Изпратих отговори и на Джени, и на Ерин, след което побързах да се върна в спалнята, в обятията на Алекс.

* * *

Няколко сладострастни часа по-късно, макар и с огромна неохота, аз се насочих към душа. Налагаше се да се прибера вкъщи и да напиша редовната си колонка за блога. Докато се сапунисвах, чувах как Алекс пее в кухнята. Усмихнах се. Това беше свят, напълно различен от онзи, с който бях свикнала. И ми харесваше. Без нито капчица чувство на угризение или срам аз направих каквото можах за себе си — подсуших влажната си коса, мацнах си малко гланц за устни и спирала, а от руж изобщо нямах нужда. Връщането обратно в роклята като че ли сложи точката в края на изречението. Наистина нямах избор — бях принудена да изляза и толкова. Що се отнася до бикините, нямах резервен чифт — единствените други бяха у дома.

Когато се появих, Алекс приготвяше кафе — истинско кафе. Беше само по тениска. Не беше справедливо аз да прекарвам цели двайсет минути в оправяне и приготвяне, а той да си изглежда все така сладък и секси, въпреки отпечатъците от възглавницата по бузите му и всичко останало.

— Значи все пак имаш представа как да използваш кухнята си — усмихна се аз, поех димящата чаша кафе и се отпуснах на дивана. Знаех, че трябва да тръгвам, но краката ми бяха твърдо решени да усложнят живота ми, отказвайки да се задвижат.

— Когато започваме да записваме, живея само на кафе — каза той, като приседна до мен. — Извинявай, ако ти е малко силничко. С кафето ме бива, но като че ли никога нямам мляко.

— Не се притеснявай, и така е хубаво — излъгах аз. Беше като катран. — Какво смяташ да правиш днес?

Той сви рамене и отвърна:

— Вероятно ще се опитам да попиша още мъничко. Вчера събрах няколко много добри неща.

— Тук ли пишеш по принцип? — попитах, като завъртях чашата си. „Кафето“ почти отказваше да се помръдне.

— Да, но най-вече музиката — кимна той по посока на акустичната китара, облегната на стената. — Обикновено пиша музиката с китарата, после отнасям песента на момчетата и я аранжираме. А думите ги пиша навсякъде. Където ме споходят.

— Сигурно е много готино да можеш да правиш всичко това — промърморих с благоговение. — Направо не мога да си представя да седна с китара в ръка и да започна да извличам музика сякаш от въздуха!

— Напротив! Точно това правиш и ти, когато пишеш! — отбеляза той усмихнато и постави един непокорен кичур от косата ми зад ухото. Обедът преваляше и вече беше толкова топло, че косата ми беше почти суха. — Мислиш само за писането и толкова.

— Вероятно си прав — отвърнах и положих буза върху топлата му ръка. Би било толкова лесно просто да остана при него!

— Сигурна ли си, че трябва да тръгваш? — прошепна той. Очите му блестяха, гласът му звучеше доста по-басово.

Не, не, не и не!

— Да — въздъхнах аз. Отдадох се на последната, пълна с много обещание целувка, след което се насилих да се отдръпна от него. — Вече наистина нямам време. До четири трябва да съм изпратила колонката за блога си!

— Направо не мога да си представя за какво толкова ще пишеш! — подметна дяволито той. — Ами ако мама го прочете?!

— Стига! — изчервих се и се изправих. — Аз не пиша порно литература! Това е просто дневник за моите преживявания. И освен това онлайн върви с четири дена назад.

— Само не ми казвай, че това тук не беше преживяване! — ухили се той и побутна крайчеца на роклята ми с крака си. — И защо, впрочем, изостава толкова много? За да могат да изрежат най-хубавото, така ли?

— Нищо подобно. Просто това е политиката им — в случай че се разболея или нещо подобно. — Вдигнах чантата си. Единственото, за което си мечтаех сега, бе да се излетна на този диван до него и да не мръдна повече. — Затова ще се наложи да изчакаш чак до другата седмица, за да прочетеш какво ще напиша днес!

— Въобще не се притеснявам! — махна с ръка той, надигна се от дивана и се довлече до вратата — Пък и не мисля, че някой от нас има причина да се оплаква.

Придърпа ме плътно към себе си за дълга, страстна целувка за довиждане, която ме принуди да хвърля на земята красивата си, божествена чанта. Лошо момче!

— Да ти се обадя ли по-късно? — попита, докато ми отваряше вратата, а аз неохотно излизах.

— Окей — кимнах и излязох в коридора на етажа. Брей, трудна работа! — В такъв случай до по-късно, а?

— Аха! — И се приведе, за да ме целуне още веднъж, и асансьорът пристигна.

Качвай се в асансьора! Качвай се в асансьора!

Погледнах скришом назад. Алекс продължаваше да стои облегнат на прага си. Поклатих глава и се насилих да мина през разтворените врати на асансьора. Натиснах бутона за партера. Определено заслужавах награда за тръгването си оттук. При това първа награда!

* * *

Бях дотолкова обсебена от мисли за Алекс, че въобще не ми хрумна да изпитам гордост, когато, без да мисля, слязох в метростанцията, хвърлих се на влака, смених на Юниън Скуеър и се насочих на север към Гранд Сентрал. Това беше първото ми не планирано пътешествие с метрото и нито веднъж не погледнах към картата!

Джени си беше вече у дома, когато се втурнах през прага — с кафе, което става за пиене, в едната ръка и ключовете в другата.

— Хей, здрасти! — извика тя, надигайки се от дивана, когато влетях в дневната. — Какво става?

— Налага се спешно да изпратя блога си по имейла! — подвикнах й, вече от моята стая. Защото въпреки че вечерта и нощта ми бяха минали прекрасно, все още не й бях простила напълно за шоуто, на което ни подложиха тя и Джеф. — Дай ми половин час и ще поговорим!

— Окей, но държа на всички подробности! — провикна се в отговор тя от дневната.

Погледнах екрана на лаптопа си. Той блестеше нетърпеливо, очаквайки ме да излея върху него всеки отделен детайл — точно като Джени. Обаче аз не можех да го направя. Писането за Тайлър беше адски лесно, почти като катарзис. Докато това сега беше напълно различно. Исках да го запазя само за себе си. И вместо да започна да описвам всяка нова поза и всяко ново усещане от сливането си с Алекс, аз осъзнах, че пиша днешните си двеста думи със следното заглавие: „Приключенията на Анджела — Кога си струва да нарушим Великите правила“. Разказах за събирането на Джени и Джеф, за това, как можем да приемаме уговорка за срещи и по-малко от два дена предварително и най-вече — за това, колко е трудно да се придържаме към тъпите, шибани правила. И кой изобщо ги е измислил, моля ви се?! Ясно е, че изобщо не действат — поне при никоя от познатите ми. Ерин беше препускала през съпрузите си като състезателен кон, а Джени беше измамила бившия си, но ето, че си го получи обратно. А това не го пише в Правилата!

Спрях и се замислих. Имаше толкова много неща, които можех да разкажа за Алекс, но те като че ли отказваха да се материализират в думи. Не че се опитвах да отрека съществуването на Алекс — просто не желаех да се впускам в подробности. Или дори да споменавам, че съм останала да спя при него. Или, че съм преживяла най-жестокия секс на света. Исках да запазя тази информация само за себе си. Или поне още мъничко.

Е, иначе нямах нищо против да я споделя с Джени. И с Ерин. И с управителя на ресторант „Скоти“.

* * *

— И какво стана с великия житейски план на Джени? Нали именно тя вземаше всички големи решения вместо теб? — отбеляза Ерин, отпивайки от водата си с лед. — Така, както прави и с всички останали, независимо дали им харесва или не.

— Откакто отново се събра с Джеф, не е толкова отзивчива — отвърнах аз и поклатих глава на глупашката усмивка, разляла се по физиономията на Джени. — И от нея няма почти никаква полза, освен непрекъснато да нарежда колко бил готин.

— Е, и?! — тросна се с престорена обида Джени. — И какво да правя, като мозъкът ми е все там?! Иначе не си мисли, че нямам мнение! Например, колкото и да харесвам Алекс, и ти го знаеш, реалистично погледнато, смятам, че препускаш твърде бързо! А нали трябваше само да се забавляваш? Сама си от колко? От две седмици, нали?

— Боже, само две седмици ли са минали? — Сигурно е така. Обаче аз имах чувството, че откакто се помня, живея в Ню Йорк. — Имам чувството, че е цяла вечност.

— Още една причина да продължаваш да се виждаш с този тип Тайлър — намеси се Ерин, предпазливо опитвайки едно пържено картофче. — Ако смяташ да се влюбваш до уши в Алекс, който, както знаем, е изчукал кажи-речи целия Долен Манхатън, ще се наложи да оставиш поне една част от себе си разумна. А срещите с Тайлър вероятно ще ти помогнат да снижиш напрежението от Алекс.

— Е, както виждам, Джени вече те е уведомила за развоя на нещата — отбелязах и изгледах приятелката си на кръв. — Обаче той не трябваше да ми казва толкова рано за миналото си. Можеше просто… нали се сещате…

— Да те използва? Да се прави на адвокат на дявола? — подсказа иронично Джени. — Точно това правя и аз, но ти откъде знаеш, че той не ме копира? И Тайлър, и Алекс са наясно, че рано или късно ти трябва да се върнеш у дома, така че откъде можеш да си сигурна, че и за двамата това не е просто безобиден флирт и едновременно с теб не се срещат с поне още седемнайсет жени?! Пак настоявам, че за теб сега е най-добре просто да се забавляваш, а не отново да се връзваш за някого.

— Тя е права — намеси се Ерин. — И колкото и да ми е неприятно да го кажа, но какво ще стане, според теб, ако си позволиш да хлътнеш по Алекс, а след това се наложи да се върнеш в Англия и никога повече да не го видиш?

— Наясно съм с всичко това и наистина само се забавлявам — опитах се да излъжа аз, но като че ли не се получи особено. Не исках да допускам, че Алекс ме използва, а още по-малко ми се мислеше за това, че някой ден наистина ще трябва да се прибера у дома. — Освен това те биха могли да кажат същото за мен — че аз ги използвам!

— Колкото и да не ти се вярва, скъпа, всъщност в известен смисъл правиш точно това!

— Не, аз… Добре де, но не е вярно!

По сценарий — неловка тишина.

— Добре де, може би само Тайлър.

— Окей — кимна Ерин и изтри устни със салфетката си. — Разполагаш с още два месеца и половина, освен ако не си подадеш молба за работна виза още сега! Дойде тук, за да избягаш от бившия си и да си избистриш нещата, така че смятам, че е крайно време да решиш какво ще правиш със себе си. Или вече си го направила?

— Не съм много сигурна — изгледах я смутено аз. — Толкова ли е лошо това?

— Не, разбира се — усмихна се Ерин. — Но не би трябвало да се притесняваш за връзката си с когото и да било от тези двама мъже, докато не си отговориш на този важен въпрос.

— Да, знам. Просто намирането на отговора е много по-трудно, отколкото си мислех, че ще бъде. Когато съм с вас двете, няма нищо по-лесно от това да се чувствам добре. Казвам си да, това може и да съм аз, ако ще и да съм в известен смисъл сълзлива крава. Тайлър също прави нещата лесни за мен, но по друг начин — в смисъл, че дори не ми се налага да мисля за каквото и да било, защото той вече го е направил. Не ми се налага да се притеснявам за каквото и да било, така че в известен смисъл съм си същата, каквато бях. Разликата е единствено в по-добрия секс и подаръците.

— Ами с Алекс? — попита Джени, направи сигнал на сервитьорката и поръча долу-горе цялото меню с десертите.

— Ужасно харесвам начина, по който се чувствам, когато съм с него, но реалистично погледнато, не съм убедена, че ще мога да поддържам този пламък завинаги. Адски е трудно да бъдеш винаги на педал — казах аз и изненадах и себе си с този отговор. — Но може би просто ме мързи. Трудно е, но е и удивително. Той ме кара да се чувствам удивителна! Ужас! На вас двете сигурно вече ви писна от мен!

Те побързаха да отрекат, но дори и на мен вече ми беше писнало да се слушам как хленча.

— Знаете ли какво? — извиках. — Хайде да забравим за това! Искам да чуя всичко за Джеф и Джени!

Джени не закъсня да поеме щафетата. За нещастие разказът й се оказа твърде дълъг и насочен предимно към детайли около щафетата на Джеф, което превърна храненето ни в непосилно занимание.

— Защо изобщо я попита?! — изкиска се Ерин, реши да изостави диетата си и забоде вилицата си в чийзкейка, който скоро се присъедини към сладоледа на нашата маса. — Честно да ви кажа, писна ми да ви слушам как разказвате за страхотния си сексуален живот! От днес и аз слагам точка на съобразяването с Великите правила!

— Ама аз едва сега започвам! — засмя се Джени и посочи към мен с лъжицата си. — А ти, захарче, не забравяй, че между спалните на Джеф и Алекс има само една стена, дебела само някакви си трийсетина сантиметра, преди да започнеш да ми се присмиваш заради крясъците!

Изчервих се, ужасена от себе си.

— Така ли? Господи, адски неловка работа!

— Всъщност адски вдъхновяваща, ако питаш мен! — ухили се Джени, очевидно наслаждавайки се на агонията ми. — Нямам представа какво ще се случи в бъдеще с теб, кукличке, но в едно нещо съм напълно сигурна — че тази нощ се нуждаеш от един здрав сън!

И беше напълно права. След като приключихме вечерята си, трите заедно се отправихме към нашия апартамент за един маратон от „Приятели“ с надеждата да получим някой и друг мъдър съвет от трийсет и пет годишните двайсетгодишни. И преди да разбера какво става, вече бях отмъркала.

* * *

След като вечерта изпаднах в чийзкейкова кома още с кокошките, във вторник сутринта се събудих с петлите, твърдо решена да открия някои отговори. Ерин и Джени бяха прави — бях пристигнала в Ню Йорк, за да търся отговори, а те определено не включваха нови мъже. Излязох рано, минавайки покрай заспалата на дивана в дневната Ерин и хъркащата в стаята си Джени, която най-сетне беше на седмото небе, че е успяла да си намери сродни души в омразата на твърдото работно време от девет до пет. Бях си обещала, че ще продължа да вървя, докато не ме осени някоя мисъл, затова взех метрото до точката, която прецених като най-отдалечена от квартирата си, но не толкова, че да напускам пределите на Манхатън. Слязох на Батери парк. Стори ми се добро място като за начало на пътешествието ми. Облегнах се на перилата, на които се бях подпряла и преди две седмици, доведена от Джени, и се замислих колко много се е променил животът ми оттогава насам. Дори ако не включваме в уравнението мъжете. Да, имах нова коса, нови дрехи (и приказна чанта), но най-важното бе, че разполагах с възвърнатата си (почти) самоувереност. Защото сега вече наистина живеех, поемах живота с пълни гърди. И нямаше никакво значение, че бях длъжна да се подчиня на законово установения срок за пребиваване в страната, наложен от американските имиграционни власти. През последните две седмици бях живяла много по-интензивно и от последните си две години, взети заедно. Усмихнах се с благодарност на Статуята на свободата и се насочих обратно на север, замислена и за другите неща, за които трябваше да бъда благодарна. Въпреки леко шизофреничния си статус относно нещата, свързани с Джеф, Джени се оказа една невероятно добра приятелка. А Ерин пък беше душица. Аз пък вече пишех, при това наистина, от собствено име. Пишех със собствени думи за уебсайта на прочуто международно списание, а не преповтарях думите на костенурки мутанти или мишки разбойници.

Когато вдигнах очи, осъзнах, че съм тръгнала към мястото на бившия Търговски център — Кота Нула. Докато минавах покрай него, не можах да повярвам, че около този център на унищожението кипи толкова много живот. Магазини, хотели, ресторанти, офиси — всичко. Сякаш едва вчера наблюдавах по телевизията сриването на двете кули. Ала ето че градът се беше вдигнал отново на крака и бе продължил, оздравявайки бързо около тази своя грозна рана. И ето че най-сетне ми просветна! Дотолкова, че едва не се зашлевих сама насред улицата. Щом хората в този град бяха в състояние да се хванат в ръце и да се отърсят от миналото си, тогава аз за какво съм тръгнала да се оплаквам?! Да, Джени се оказа абсолютно права — Ню Йорк не е място, където човек идва, за да намери себе си. Ню Йорк е град, където човек пристига, за да стане нов човек.

* * *

Влязох в един „Старбъкс“ с безжичен интернет и включих лаптопа си. Блогът ми беше ясен и кратък: Приключенията на Анджела — Крачка напред от крачката напред. Да, имах си много неща за преглъщане и ако реша, мога да продължавам да се самосъжалявам поне още пет години, но освен това разполагах и с много други неща, за които да се радвам. И оттук нататък точно на това ще бъде посветен моят дневник! Изпратих текста си на Мери и се вторачих невиждащо във витрината. От време на време, когато преминаваше кола или човек, улавях отражението си. Вече не изглеждах различна. Вече изглеждаш себе си. Още една спечелена битка!

— Извинете! — До мен стоеше високо, кльощаво момиче в ръка с чаша кафе. Вие не сте ли онова момиче от уебсайта на „Look“?

— О! — изчервих се аз. — Всъщност аз съм.

Тя приседна на масата ми с блеснали очи и отметна червените си къдрици от намазаните си обилно с гланц устни.

— Веднага разбрах, че сте вие! Всъщност веднага щом видях чантата на Марк Джейкъбс! Точно преди малко прочетох последната ви колонка. Приятелката ми е като… вманиачена на тема блогове, та ми препрати вашия. Приятно ми е, аз съм Ребека!

— О! — повторих по английски аз. Изобщо не ми беше хрумвало, че хората ще ме разпознават по улицата. — Мммм, извинете. Аз съм Анджела. Хареса ли ви? Имам предвид моя блог?

— По дяволите, жесток е! — ухили се тя. — Сякаш… живеете всичко, което пишете! И моят приятел ми изневери, ама той се оказа пълен кретен! Вашият живот обаче е много по-смешен. Освен това аз никога не съм имала щастието да вържа едновременно двама мъже, при това и двамата готини!

— О! — Пак не знаех какво да кажа. Не бях поглеждала уебсайта си, откакто излезе на живо — не бях в състояние да погледна онази моя предишна снимка. — Не е точно така. Искам да кажа… аз не… знаете…

— Значи не е истинско? — смръщи се тя. — Измисляте си го?

— О, не! — Този път бях по-бърза в реакцията си аз. — Съвсем истинско си е, но просто ми е малко странно да говоря за това. Вие просто сте първият почитател, когото срещам. — Тук успях дори да се усмихна. — Съжалявам, ако съм ви обидила с нещо!

— О, споко! — ухили се отново момичето. — Вие сте моят герой! Ще ми се и аз да бях направила нещо толкова удивително, когато открих истината за бившия ми! Във всеки случай всичко друго щеше да е по-добре, отколкото да си седя вкъщи, да се жалвам и да повръщам, а накрая да изгоря всичките му неща!

— И аз не бих имала нищо против да изгоря нещата на бившия си. — отбелязах аз, вече по-спокойна. — Между нас да си остане, но мисля, че може би дори бих се изпикала в тоалетната му чантичка! Да, знам, отвратително е!

— Боже мой! — изпищя Ребека. — Ама това е жестоко! Изобщо не съм си и помисляла, че британците са способни на такива мръсотии! Ще влезете ли и в списанието?

— Надали. — Боже, какво усещане! Аз съм вече дребна знаменитост! — Това е просто едно малко нещо, списвано онлайн. Дори не мога да повярвам, че някой го е чел!

— Вие майтапите ли се с мен?! — извика невярващо момичето. — Не сте ли виждали колко посещения имате вече? Хиляди са!

— Така ли? — изумих се аз и сведох очи към лаптопа си. Тя сериозно ли говори?

— Ами да! Много повече от всички останали блогове на „Look“! Вашият е най-добрият в уебсайта им! — Тя се изправи и остави на масата полуизпитата си чаша с кафе. — Трябва да се връщам в офиса, но много се радвам, че се запознахме! Надявам се някой ден да отпечатат този ваш дневник! Дори смятам да им изпратя имейл по този въпрос!

— Чао! И аз се радвам, че се запознахме! — подвикнах след нея.

В мига, в който тя излезе от заведението, аз отново влязох в нета. Да, ето го уебсайта на списанието и блога — Приключенията на Анджела. И според брояча тук действително бяха влизали хиляди посетители. Всъщност стотици хиляди. Стотици хиляди читатели — за мен! Невероятна работа! А после, когато си спомних какво съм написала, се поуплаших. Да върви по дяволите майката на Алекс! Ами ако моята майка? Ако тя го прочете? Ами Марк?! Той няма никакво право да знае какво правя след раздялата ни! И с кого го правя!… Божичко, колонката за нощта у Тайлър! Господи! Лоша работа.

И докато си седях и оглеждах текстовете си, публикувани предните дни, и се чудех дали Мери ще ми позволи да ги редактирам, във входящата кутия на интернет адреса ми пристигна имейл.

Анджела,

Получих днешния ти текст. Много интересно. Видя ли какъв хит е блогът ти?

Можеш ли да дойдеш на среща в петък? 16:00 часа, в моя офис.

Благодаря предварително:

Мери.

Извадих телефона от чантата си и набрах номера на Алекс. Кратка пауза, преди да започне да набира, но напълно достатъчна, за да ми даде време да размисля и да затворя.

Той не ми се обади.

Защо не ми се обади?

Измина повече от едно денонощие, откакто излязох от апартамента му. Вместо него набрах номера на Джени, надявайки се, че е успяла да се добере навреме до мястото си на рецепцията.

— Хотел „Юниън“ — отговори тя със сънлив, монотонен глас. Очевидно все още не е успяла да си навакса съня от предишната нощ.

— Джени, аз съм — побързах да я успокоя и набързо й разказах историята с моя блог, че е хит, за рижата си фенка и за имейла на Мери, като пропуснах единствено онази част, където почти се обадих на Алекс. Бях си обещала, че няма да се занимавам с момчета, докато не изясня нещата със себе си.

— Това е страхотно! — промърмори тя и се прозя. — Не искаш ли да наминеш насам? След половин час имам почивка.

— Тази вечер трябва да вечерям с Тайлър — изрекох предпазливо. — И може би ще трябва да се прибера у дома, за да се преоблека.

— По-скоро върви си купи нещо страхотно! — отсече тя и без да знае, ми даде позволение да причиня нови щети на кредитната си карта. — Сериозно ти казвам! Ако бях на твое място, щях да празнувам! А освен това се нуждаеш от повече неща в гардероба си, щом ще се превръщаш в знаменитост!

— Нищо подобно! От нищо не се нуждая! — Затворих лаптопа си и го върнах в моята (дълбока въздишка) чанта. — Мисля, че кредитната ми карта вече ще получи инфаркт! Е, до довечера!

— И няма да останеш у дома на Тайлър? — попита тя. Не бях сигурна изпробва ли ме или какво.

— Не мисля — изрекох с колкото ми бе възможно по-голяма безгрижност. — Утре ме чакат много задачи, а и без това мисля вече да късам с него.

— Хубаво. — Нова прозявка. Очевидно беше твърде уморена, за да ме подлага на изпитания. — Е, аз ще се прибера някъде към полунощ. При условие, разбира се, че онази звездичка от „Дисни“, която е отседнала в апартамента на покрива, не реши да си спретне още една оргия, която аз ще трябва да прикривам! Е, значи до довечера.

— Направо не мога да повярвам, че това е твоето ежедневие! Мислила ли си да я консултираш като психолог?

— Казах й, че струва много повече, когато заварих задника й гол на терасата тази сутрин, заедно с още три от момичетата. — въздъхна Джени. Красива картинка наистина. — А тя ми заяви, че струва точно седемнайсет точка шест милиона долара при последното преброяване и бих ли могла, ако обичам, да й занеса чисти хавлии? А тя е само на осемнайсет, представи си! Започнах не на шега да се притеснявам за бъдещето си като следващата Опра. Опра не би искала да зърнат голия й задник от терасата.

— Опитай да се въздържиш от крайни действия и помни, че всичко това за мен е материал! — отбелязах и затворих.

Проверих списъка на пропуснатите си обаждания.

Нищо.

Бях невероятно бясна на себе си. Толкова бях доволна от себе си, че съм постигнала нещо, а ето че пак започвам да се притеснявам защо Алекс все още не ми се е обадил!

„Защо просто не му се обадиш ти?“ — попита нечий тъничък гласец в главата ми. Идеята ми се стори добра. Да, защо пък не?! И преди да си дам шанс да размисля, набрах телефона му и този път го оставих да звъни. И да звъни. И пак да звъни. И накрая се свързах с телефонния му секретар.

„Здрасти, Алекс! Анджела е! — започнах. Хмммм. Някой ден със сигурност ще разполагам с перфектното съобщение за телефонен секретар. Но очевидно няма да бъде днес. — Просто се питах дали имаш някакви планове за утре, но не се притеснявай, ако си зает или нещо подобно. Ще се чуем по-късно! Чао!“

Затворих и се смръщих.

Е, може би наистина се нуждая от малко повечко материал.