Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (14)

Четиринайсета глава

— И така, преди да си казала нещо, без да помислиш — изкомандва Джени, разтоварвайки ме от чантите на „Старбъкс“ и вестниците, които бях купила, за да прикрия своето Завръщане на Срама, — как беше сексът?

— Страхотен! — отговорих веднага. — Честна дума! Знам, че напоследък сексуалният ми живот никакъв го няма, но той беше невероятен! Той е силен и голям и ходи на фитнес, и го направихме три пъти, и… О, боже, направо не знам!

— Окей! Благодаря ти, че отговори и на следващите ми три въпроса! — изрече Джени и заби зъби в една поничка. — Е, кога ще се видите пак?

— О, я млъквай! — И аз грабнах една поничка и поклатих глава. — Трябваше да излезе много рано.

— В това няма нищо лошо, стига да се обади, да кажем, днес или утре — отбеляза Джени и ме срази с поглед. — Но така, като те гледам, не мисля, че това те притеснява особено. Ти си знаеш, че той ще ти се обади, нали? Тогава какво чакаш, че още не си удариш задника в тавана, а?!

— Добре де, само не се ядосвай, но на връщане мислих за разни неща… Знаеш, че досега съм била само с Марк — въздъхнах, стоварих се на близкия стол и вдигнах косата си на рошава опашка. — Сигурно веднага ще ме набиеш, обаче… макар че всичко беше невероятно наистина, тази сутрин се чувствах така, сякаш… сякаш съм му изневерила! На Марк де! — Вдигнах ръка, за да я прекъсна. — Знам, че в това няма никакъв смисъл, че той дори не изчака да скъсаме, преди да се впусне да спи с друга, но просто не мога да се спася от онова, което чувствам!

— Напълно си права, не можеш — за моя изненада призна Джени. — Но се надявам, че няма да позволиш на това ирационално чувство да ти попречи отново да се срещнеш с него, нали? Ако трябва, можеш да хвърлиш още един-двама в казана!

— Ами… не знам. Ами ако това усещане не престане! И още — какво ще правя с Алекс? Преди около двайсет и четири часа го поканих да се качи тук, а ето че вече спах с Тайлър! Не ми ли е малко рано? Едва проходила в излизането по срещи, да излизам едновременно с двама, че на всичко отгоре и да спя с двама!

— Този проблем е лесен за разрешаване — отсече Джени и ме плесна през ръцете, когато отново се опитах да си вдигна косата на опашка. — Искаш ли пак да видиш Алекс?

Кимнах.

— А искаш ли отново да видиш Тайлър и вероятно да спиш с него?

Пак кимнах.

— Тогава няма проблеми! Не е необходимо да избираш, докато не си готова! — Пое кафето си и още две понички. — И, между другото, три пъти за една нощ, апартамент на Парк авеню И черна кредитна карта! Ще бъдеш абсолютна глупачка, ако откажеш да се срещаш повече с него, а ако все пак го направиш, гледай да ми дадеш номера му! — Приведе се през барплота, целуна ме по бузата и отсече: — А сега върви се приготви за срещата с Мери! Лично аз се връщам в леглото.

* * *

Фактът, че ми предстоеше делова среща, означаваше, че не разполагам с достатъчно време да мисля и премислям случилото се. Но все пак успях да сбутам един кратък самоанализ в промеждутъка между няколко нанасяния на спиралата (Рейзър би бил изключително горд с мен). Поглеждайки отражението си в очите, аз се опитах да се усмихна на новото момиче, което ме гледаше от огледалото. Не беше нито от дрехите, нито от косата, нито дори от лекия загар, който бях придобила през последната седмица — макар че всичко това беше напълно ново за мен. Ново беше и усещането да се спра пред огледалото — не си спомням кога за последен път го бях правила, преди да пристигна в Ню Йорк. Нямам предвид случайното улавяне на образа си във витрината на някой магазин или инцидентното надникване с цел оправяне на пътя — имам предвид истинското гледане, гледането в очите. Или в най-добрия случай — поглеждането мимоходом, докато следях ефекта от драстичната диета, на която се бях подложила, в общи линии — крайно неприятен период. А сега от огледалото ме гледаше едно непознато момиче. Момиче, което излизаше с двама мъже наведнъж, пишеше за уебсайта на едно лъскаво модно списание и живееше в Ню Йорк! Олеле!

На път към вратата на апартамента грабнах телефона си и прегледах телефонния си указател: Джени, Ерин, „Look“, Тайлър и — пръв в списъка — Алекс. Ужас! Бях обещала да му се обадя и не че не ми се искаше, но просто… Не се чувствах спокойно да звъня на мъжа, с когото исках да спя, след като току-що бях спала с друг. Независимо колко пъти Джени ми беше повторила, че това няма значение, че излизането на срещи в Ню Йорк се подчинява на различни Велики правила (Божичко, пак тези Правила!), на мен просто не ми изглеждаше нормално. И ако трябва да бъда честна, независимо от старанията си да бъда феминистка, държах мъжът, с когото спя, да спи само и единствено с мен. Ето, че пак започнах! Очевидно съм дълбоко в себе си пуританка и няма отърване!

Казах си, че най-подходящото време да хвана телефонния секретар на Алекс е рано сутринта — тази сексапилна смъртна бледност не идваше от ранно бягане покрай реката! Убеждавайки се, че е абсурд той да вдигне, аз си поех дъх и набрах номера му. И още на първото иззвъняване той вдигна!

— Алооо! — Звучеше сънено и адски готино.

— Здравей, Алекс! — извиках паникьосано, защото нямах нищо подготвено за казване — единствено общи брътвежи, че ще му се обадя по-късно.

— Ахаааа? — Засега очевидно не позна гласа ми.

— Обажда се Анджела — изрекох, вътрешно проклинайки се, че изобщо позвъних. — Анджела Кларк.

— О, здрасти! — Шумна прозявка. Този план като че ли не се разви особено успешно. — Чудех се кога ще се обадиш.

— Нали казах, че ще се обадя?! — защитих се аз. Все пак измина само един ден от срещата ни. Наистина ли трябваше да съм се обадила досега? Ерин ми каза три дена. По дяволите, Ерин! — Ами, да ти кажа, че в събота си прекарах много гот и… благодаря!

— Ъхъ — отговори дълбокомислено той. — Извинявай, но току-що ставам. Не съм от ранните птици.

— Аз също — отговорих аз, втурвайки се към Таймс Скуеър. — Но сега имам делова среща и реших да ти звънна, и… Извинявай! Трябваше да се обадя по-късно!

— Не, няма нищо — изрече той след още една шумна прозявка. Запитах се как ли изглежда в този момент. Представих си как косата му стърчи във всички посоки, а по бузите му има отпечатъци от гънките на възглавницата. — Слушай, какво ще кажеш да направим нещо в сряда? Искаш ли да отидем до „Мома“?

— Звучи страхотно! — отговорих аз. Изпитах дълбоко облекчение, че разполагам с цели два дена да прочистя главата си и да се чудя какво е това „Мома“.

— Жестоко! Тогава среща пред главния вход в три, става ли?

— Идеално! Значи дотогава!

И вместо да се оглеждам за сградата на „Спенсър Медиа“, аз се улових, че се питам в какво ли спи. Може би се разхожда съвсем гол из апартамента си. А, не така! Погрешна посока на мислите! Лоша Анджела!

* * *

— Браво, Анджела! — отсече Мери, крачейки из офиса си с моите дневници в ръце. — Много е добро! Звучи леко, забавно е и веднага се поставям на мястото на читателя и ми се струва, че ми става особено интересно какво ще стане с тези двама мъже, с които излизаш. Още ли се срещаш и с двамата?

— Да — кимнах аз, наблюдавайки я притеснено и очаквайки с нетърпение кафето, което ми беше предложено на влизане. — Срещам се, макар че се чувствам малко странно. Не знам… Сигурно ще трябва да остана само с единия. Или просто да позабавя темпото, но само с един от тях. Или и с двамата. Или каквото и да е…

— В никакъв случай! — махна с ръка Мери и най-сетне се върна на мястото си зад бюрото. — Ако искаш този блог, продължавай да се срещаш и с двамата! Обаче трябва да им измислим някакви псевдоними, за да не вземат да ни съдят! Какво ще кажеш за Уолстрийт и Бруклин? Мисля, че става! Запомни, че те са твоята история — или поне докато не се появи нещо друго или някой друг, разбира се.

— Е, може би — изрекох бавно. Май наистина трябваше да прегледам творбите си след надрусването с кофеин, но толкова много исках тази работа, че изобщо не се сетих. — С Алекс имам среща в сряда, но с Тайлър все още нямам планове.

— Уреди нещо! — Мери звънна на секретарката си и ми подаде визитка. — Очаквам колонката ти всеки ден до четири следобед. Постарай се да предоставяш детайли за местата, където ходите, а от похотливи подробности се въздържай! Искаме читателите ни да се интересуват от това, къде ходите на срещи и кого от двамата ще избереш, а не да им предоставяме пикантерии за сексуалния ти живот!

— Окей — кимнах енергично. — Това го мога!

— Значи очаквам всеки ден по нещо от теб не по-късно от четири! В четвъртък имам съвещание с редакторската колегия и отдела по маркетинг и ако нещата, които дойдат дотогава, поддържат същия стандарт като тези тук, ще ги предложа на вниманието на колегите!

— Благодаря ти! — отвърнах, без да знам къде се намирам от щастие. — Няма да те предам, Мери!

— Постарай се да бъде така! — кимна тя и се обърна към компютъра си. — Очаквам те при мен в петък, точно в четири следобед, за да се разберем какво ще правим по-нататък и евентуално да обсъдим пускането на блога „Приключенията на Анджела“.

— Значи „Приключенията на Анджела“ — усмихнах се аз и отстъпих с леко помахване на ръка. — В такъв случай до петък! Благодаря ти, Мери!

* * *

Излязох под яркото августовско слънце и примижах. Не бях особено сигурна какво се бе случило току-що, но бях напълно сигурна, че срещата бе минала добре. Поспряла под гигантската неонова реклама на „Тойс“, ми отне цяла минута, докато осъзная каква е причината за вибрирането на бедрото ми — едва тогава се сетих, че след разговора си с Алекс съм пъхнала телефона в джоба си. Бе изминала повече от седмица, откакто не бях получавала есемеси, и сега почти бях забравила, че съществува и такъв начин за комуникация. Кой да ти предположи, че ще се стигне дотук?!

Здр! Обедната сре6та отложена, имам резерв в ТАО. Срамота да се пропуска! 6те ми помогне6 ли да намаля корпоративната си сметка el?

Беше от Тайлър.

Бях се заклела, че днес ще успея да стигна до Емпайър Стейт Билдинг, но сега имах нещо много по-важно от туристическите ми планове.

Моята лична колонка.

Мери ми каза, че трябва да планирам нещо и с Тайлър, нали така? Тя на практика ме принуди със сила да приема предложението му. При това вече бях чувала за ресторант „Тао“ говореше се, че бил невероятен. И така, за доброто на кариерата и на стомаха си аз приех поканата му — чрез есемес, разбира се, като същевременно се опитвах да държа по-далече от мислите си спомена за снощния маратон. Но задачата не се оказа от лесните. Докато се мотаех из града, за да убия времето до срещата, съзнанието ми неволно се връщаше към една или друга подробност. Меките му ръце, твърдото му тяло, горещината на целувките му и как, за онези блажени няколко часа, на мен не ми се налагаше да бъда никоя, а просто част от действието. Далече, далече назад бяха останали катастрофалният ми живот в Англия, притесненията за ходенето с двама мъже в Ню Йорк и какво ли още не. Тогава бяхме само двамата — аз и Тайлър. Жадувано успокоение и жадувано облекчение. Една миниатюрна част от мен дори изпитваше леко самодоволство, че все още си спомнях някои от нещата, които съм правила. Тази работа наистина се беше оказала като карането на колело — не се забравяше. Ха, това ще трябва да го включа в разказа си! О, не! Мери каза никакви порнодетайли!

Към един следобед вече бях успяла да похарча — съвсем случайно — петстотин долара за бельо в „Сакс“ на Пето авеню, подтиквана от събудената наново у мен богиня на секса. Нищо кой знае какво — просто много красиви комплекти сутиени и бикини. Е, нали в Ню Йорк не се казва гащи, а не бях в състояние да изрека „пликчета“, без да се разкискам като дете. Пристигнах в ресторант „Тао“ десет минути по-рано (хванете ме, ако можете!) и веднага бях упътена към масата на Тайлър, където той вече си щракаше безгрижно по своето блекбъри. Абе, ще мога ли поне веднъж в живота си да пристигна на среща по-рано от кавалера си?! Може пък закъснението да е една от новите ми характеристики, на новото ми „аз“. Така размишлявах, докато едва сдържах посткоиталната си нервност, докато се целувахме за здрасти. Нищо сладострастно — просто топла, категорична целувка по устните.

— Здравей! — изрече накрая той, като издърпа стола ми, за да седна. — По магазините ли? — И кимна към гигантските ми маркови чантички, а аз едва сега осъзнах как изглеждам в неговите очи. Първо почти го поглъщам още на улицата, а след това, още на следващия ден, се появявам с ново снаряжение бельо за разсъбличане.

Ужас! Каква мръсница!

— За подарък са — промърморих.

Ужас! Каква лъжкиня!

— Аха! Подаръци значи! — Усмивка. Брррр! — Е, как мина деловата ти среща? Да не би вече да си главен редактор?

Благодарна, че той смени темата с нещо, за което можех да говоря, без да ми се налага да си го представям разгорещен, потен и чисто гол, аз се отказах да се крия зад менюто и поклатих глава.

— Общо взето, мина добре — изрекох бавно. — Тя хареса нещата, които бях написала, и ме накара да й пращам по петстотин думи на ден, а след това ме покани на втора среща в петък. Засега няма нищо сигурно. И не е кой знае какво. Наистина.

Напротив, беше кой знае какво!

— Ти шегуваш ли се?! — възкликна той и остави менюто си на масата. — Това е фантастично! Значи сега официално ще празнуваме!

Усмихнах се.

Обичах празнуванията.

Харесвах Тайлър.

Не след дълго бях на втората чаша от бутилката „Лоран Перие“ малко след един следобед и с бурни жестикулации разяснявах плановете си за моята кариера.

— Така че, с течение на времето — размахах ръце, като едва не съборих бутилката от ръката на сервитьора, — наистина ми се ще да се захвана с писане. Просто да пиша — независимо дали става въпрос за книга или за някое списание. Каквото и да е. Не задължително някакви дълбоки и значими неща, а просто неща, които да забавляват хората. Нещо, с което могат да приседнат за час и да се отпуснат и с което да избягат от… не знам, от нещата, от които им се иска да избягат!

Тайлър кимаше, отпивайки от водата си. Той отказа да пие шампанско — този следобед имал важни срещи. И колкото повече пийвах аз, толкова по-трезвен ми изглеждаше той. Не знам как, но само за една седмица от някоя случайна чаша вино по време на обяд бях преминала на редовно пиене всяка вечер, а ето че сега започвах още от понеделник на обяд. Добре започвах седмицата — понеделникът още не бе минал, а аз установих, че съм писателка, разюздана богиня на секса и може би в известна степен мръсница.

— Щом приключим тук, мисля, че трябва да отидем на едно място, за да отпразнуваме случая както подобава! — отбеляза той. — В случай, че не си спомняш обяда, разбира се.

Сведох поглед към чинията си. Все така пълна. Чашата ми — напълно празна.

Тайлър веднага пое сметката и преди да разбера какво става, вече излизахме от красивия тузарски ресторант и тръгвахме по улицата.

— Къде отиваме? — попитах, като позволих на Тайлър да ме хване за ръка и да ме поведе през пълните с народ тротоари. Центърът действително е истинска лудница.

— Просто на едно място — усмихна се той и ме придърпа пред входа на някакъв огромен магазин на Пето авеню. О, господи! Това беше „Тифани“! — За да вземем нещо специално, с което да отбележим случая!

И ме целуна страстно по устните, с което ми напомни, че доскоро се чудех как да му предложа да позабавим малко темпото. Не и пред „Тифани“, разбира се! Това би било доста грубо! Тайлър ме преведе през вратите и после право към асансьора в дъното на магазина. Аз пък полагах отчаяни усилия да изтрезнея, за да запомня всяка секунда от пребиваването си тук. Един красив мъж с неизвестен кредитен лимит ме беше довел в „Тифани“! Това със сигурност е нещо, което трябва да се запомни! Около мен всичко искреше и проблясваше, докато вървяхме все по-нагоре — диаманти и рубини, и сапфири, и всякакви други скъпоценни камъни, каквито може да си представи човек, всички до един поставени в специални стъклени витрини с насочено осветление. После асансьорът пак тръгна и диамантите ми намигнаха за довиждане, докато вратите се затваряха. Този асансьор не престана да ме дразни, отваряйки се на етаж след етаж, за да предостави пред погледа ми разкоша на своите неземни бижута, дрънкулки и съкровища, докато ние продължавахме да си стоим вътре. Започнах да се питам дали той не ме е довел тук само за да ползвам тоалетната, което, предвид факта, че бях доста пияна, не би било лоша идея. Накрая вратите на асансьора се отвориха на етажа за подаръци и ние излязохме. Тайлър очевидно беше наясно къде отиваме, защото се усмихваше безмълвно и ме влачеше след себе си. Ако не бях в такава отчаяна нужда за: а) тоалетна, и б) нещо, опаковано в малка синя кутийка, бих казала, че той се държи дразнещо самодоволно. Освен това не можех да не се запитам как успява да се ориентира така лесно насред този лабиринт от бижута!

— Ето тук! — отсече, спирайки пред една стъклена витрина. Вътре се мъдреха десетки предмети от чисто сребро: кутийки за визитки, ножове за отваряне на писма, ключодържател след ключодържател. И накрая ми светна какво има предвид Тайлър — красивите сребърни писалки. — Коя ти харесва?

Бях дотолкова онемяла и в такава нужда от тоалетна, че направо не знаех какво да кажа. Не си спомнях кога друг път някой бе правил нещо толкова съобразително. Дори и предложението на Марк не беше така изпипано, а по неговите думи го бил планирал от месеци. Въпросът „Ще се омъжиш ли за мен?“ някак си няма такава тежест, когато току-що сте обсъждали залозите в Аскът.

— О, ама не трябваше! — промърморих аз, хващайки го под ръка и изведнъж усещайки се досадно женствена. Вероятно в ароматизаторите тук слагат някаква допълнителна съставка, която те прави извънредно податлива на романтични жестове. Така трябва да е!

— Но аз искам! — отсече той и посочи на продавачката една деликатна сребърна писалка. — И ще го направя!

Момичето кимна и отнесе писалката.

Извърнах очи извънмерно щастлива. И леко подпийнала. Като нищо ще взема да свикна с това царско отношение. Но преди това да стане, ще се наложи наистина да проведа с него един сериозен разговор за позабавянето на темпото. Не беше никак честно да приемам от него скъпи подаръци и богати вечери, когато още продължавах да изпитвам вина, задето спах с него. От друга страна, не исках да го обиждам.

— Налага се да отскоча до дамската тоалетна! — прошепнах, когато момичето се появи с красиво опакования ми подарък. Божичко, тази бяла панделка на фона на изящната чантичка! Сърцето ми ще се пръсне!

А може би и пикочният ми мехур.

Тайлър кимна и пое чантичката.

— Ще те чакам отвън — каза. — И без това трябва да се обадя на няколко места.

Тоалетната се оказа точно толкова тузарска, колкото и можеше да се очаква в подобен магазин, но аз не й обърнах особено внимание, защото нуждите ми бяха толкова належащи, че не бих имала нищо против и от обикновена дупка в земята. Боже, какво облекчение!… Докато после си миех ръцете, се възползвах от времето, за да обмисля ситуацията с Тайлър. Не знаех дали е от феромоните, за които бях сигурна, че слагат в ароматизаторите на „Тифани“, или от шампанското, което определено продължаваше да бушува във вените ми, но изведнъж ме осени мисълта, че приемам работата с Тайлър и Алекс твърде сериозно. Като че ли Джени ще се окаже права — ние всъщност се забавлявахме. Ето, Тайлър ми купи писалка, а не годежен пръстен, а с Алекс досега съм била само на една среща! Следователно засега нямаше никаква необходимост да казвам на Тайлър каквото и да било освен огромно благодаря. Би било лудост от моя страна да отхвърлям един щедър, съобразителен (богат и готин) мъж, при това без никаква причина! Освен това, предвид свойското поведение, което той демонстрира в „Тифани“, би могло да се заключи, че купува оттук много подаръци за приятелите си. Би било невъзпитано от моя страна да превръщам жеста му в голяма работа. В крайна сметка, това беше само една писалка! А след това, твърдо решена да поканя Тайлър на вечеря в четвъртък, аз се запътих надолу. Казах си, че ще бъда съвсем пряма. Ще го попитам дали би искал да излезем за моя сметка, а ако той ме попита дали се срещам и с някой друг, аз ще потвърдя. Така де, просто излизаме, нищо особено! Просто приятели. Е, приятели с известни бонуси, но какво от това?!

С огромно прискърбие на душата си излязох от „Тифани“ и се огледах за Тайлър. По някаква странна причина слънцето не го правеше потен и червен като рак, подобно на всички останали, а просто проблясваше в косата му и подчертаваше превъзходния му тен. На фона на блекпулското магаре, каквото бях аз, той беше състезателен кон от Кентъки. Господи!

— Ето те и теб! — изрече той, подаде ми чантата и ме целуна по бузата. — Много съжалявам, но вече наистина трябва да се връщам на работа! Изскочи нещо, което изисква моменталната ми намеса!

— О, мразя, когато става така! — пошегувах се аз. Сега или никога! Време ми е да направя първото си предложение за среща! — Искаш ли да излезем на вечеря в четвъртък? — промърморих.

— Моля? — изгледа ме неразбиращо той и извади чифт адски скъпи тузарски очила от вътрешния си джоб.

— Четвъртък вечер? — постарах се да изрека по-бавно. — Искаш ли да дойдеш на вечеря с мен?

— О, в четвъртък не мога — отговори той, оглеждайки се за такси. — Какво ще кажеш за сряда?

— О, в сряда не мога! — отсякох, надявайки се той да не ме попита защо. — Утре?

— Какво ще кажеш за събота? — предложи той. — По принцип работната ми седмица е много натоварена. А в събота бихме могли да отидем на пикник в парка. Там обикновено е малко шумничко, но винаги е приятно!

Преди да успея да отговоря каквото и да било, той ме потупа по бузата (наистина беше само потупване) и скочи в едно такси, забавено от трафика, докато правеше универсалния знак „Ще ти се обадя“. Помахах му за довиждане и се загледах след него. Той веднага се зае с телефона си.

* * *

— Не мисля, че това е лош знак — отсъди Джени с уста, пълна с лазаня. Настоях тази вечер да си останем вкъщи и да си сготвим сами — за огромно нейно отвращение, — но сега като че ли нямаше нищо против вечерята, която „ние“ скалъпихме набързо. — Той е предложил сряда, ти си отказала. Пет дена не са чак толкова дълъг период между две срещи, особено, след като връзката ви е още в самото начало. А сега дай да видя писалката!

Бях отказала да й я покажа, докато не сме обсъдили милионите различни интерпретации на поведението на Тайлър. Поканата за обяд — добре. Би могъл да покани когото и да е, но е поканил мен. Разходката до „Тифани“ — много добре, откъдето и да го погледнеш. Предложението за пикник — сладко, определено покана за среща, а не за приятелски разговор. Разсеяното довиждане — вероятно просто е мислел за работата си, а аз просто преувеличавам.

— Просто си казах, че… може би… не знам… но може би ще иска да ме види преди края на седмицата — свих рамене и разтеглих моцарелата между ножа и вилицата си. — След последната нощ и всичко останало…

— Какво искаш да кажеш? Че си била толкова страхотна в леглото, че си решила, че той няма търпение да повтори ли? — ухили се Джени, натъпквайки отново устата си с лазаня.

— Технически погледнато, това щеше да му бъде четвъртият път! — отсякох, изплезих й се и измъкнах чантичката си от „Тифани“ от тайното си скривалище. — И на въпроса ти — не, не мисля подобно нещо. Просто не знам. Може пък да не е било чак толкова страхотно, колкото си мисля аз. Може и да съм поръждясала.

— О, не може да си чак толкова ръждясала! — изпищя Джени, измъквайки меката хартия от чантичката. В следващия момент вдигна някаква разкошна огърлица от бяло злато, на която висеше звезда — звезда в средата с диамант.

— Но къде е писалката ми?! — ахнах, вторачена в огърлицата, без да смея да я докосна. — Да не би да съм откраднала нечия друга чанта?

— Тя също е тук — каза Джени и изпразни чантичката на барплота. Нещо издрънча. Примигнах и видях как писалката се измъква от кесийката си и пада на повърхността. — Има и бележка! Прочети я! Хайде!

Грабнах листчето и се зачетох.

— НА ГЛАС! — изврещя Джени, като едва не ме оглуши.

— „Изгряваща звезда за моята изгряваща звезда! Тайлър“ — прочетох аз. Боже, толкова романтично! Сигурно е…

— Престани да мислиш! Почни да говориш! — изрева Джени, изтръгвайки бележката от ръката ми.

— Сигурно е отишъл да я купи, докато бях в тоалетната — изрекох на един дъх. Писалката ми бе напълно достатъчна, за да ми вземе ума, но това тук… — Направо не мога да повярвам, че го е направил! Трябва да му се обадя!

— Изпрати есемес! — разпореди се Джени, като продължаваше да държи огърлицата и да й се диви. Имах чувството, че ако я взема от ръцете й, тя ще се разпадне. — Не искаш да прекаляваш, просто, тъй като ще го видиш чак в събота, трябва по някакъв начин да му дадеш знак, че си забелязала подаръка му. Съобщението трябва да бъде кратко и леко кокетно. Например: „Благодаря! Нямам търпение и ти да разопаковаш твоя подарък в събота!“ Нещо от този род.

— Джени! — срязах я аз, все така хипнотизирана от блясъка на диаманта. — Не мога да кажа подобно нещо! Твърде много е за мен! Просто ще му благодаря и нещо подобно.

Джени направи физиономия.

Аз също направих физиономия.

Джени направи още една физиономия, грабна телефона от ръката ми и хукна към банята.

— Джени, крава такава! Дай си ми шибания телефон! — изкрещях през вратата.

Секунда по-късно Джени се появи, лепнала триумфална усмивка, и ми подаде телефона.

— Какво щеше да правиш без мен, кукличке?!

— Кажи ми, че не си го направила!

— Сега не е време за свян, рожбо! — махна с ръка тя, насочи се към дивана в дневната и се разплу върху него, въоръжена с пакетче „Доритос“.

Не смеех да погледна изпратените от телефона ми съобщения. Но тъй като работата така и така бе свършена… „Здрасти! Влюбих се в подаръка ти! Може би и аз скоро ще ти предложа изненада за разопаковане! Анджела“ Поклатих глава, а Джени се изкиска иззад облегалката на дивана.

— Ако трябва да бъда честна, очаквах да бъде по-мръснишко — въздъхнах, оставих си телефона и избутах Джени, за да седна и аз на дивана.

Наситена с храна и чужда романтика, тя накрая заспа пред телевизора. След като се уверих, че този път наистина спи, аз отнесох писалката, огърлицата и бележката в стаята си и ги подредих на леглото си. Това действително бе най-милото нещо, което някой някога бе правил за мен. Опитах се да се сетя за някой от по-добрите моменти на Марк и с тъга установих, че с изключение на половинчатото предложение за брак десетте ни години заедно съдържат само шепа такива. Рози, доставени ми по време на лекции на първия ни Свети Валентин, в който бяхме разделени, цветя във всяка стая на къщата, когато се събрахме да живеем заедно, засаждане на гигантски слънчоглед в градината на всяка наша годишнина. Не ми трябваше много, за да забележа определена закономерност, и още по-малко, за да осъзная, че през последните три години изобщо не бяхме засаждали слънчоглед. Очевидно Марк е бил твърде зает да засажда нечия друга нива. След петнайсет минути, прекарани в безсрамна наслада на подаръците на Тайлър, аз ги увих внимателно в хартията им и ги върнах обратно в чантичката. А после се вмъкнах между чаршафите със същото ниво на прецизност и си позволих още петнайсет минути безсрамно припомняне на някои от другите надарености на Тайлър.