Даяна Палмър
Завръщане (11)

Единадесета глава

На Аби й бяха необходими няколко дни, за да свикне отново с градския живот след простора в Монтана. Във фермата бе свикнала да остава вечер до късно, а сега се налагаше да си ляга рано, да пази диета, да внимава да не й се появят кръгове под очите, да си купи нови дрехи, да зареди огромната си чанта с десетки неща, които щяха да са й необходими за следващата задача. Вечер накисваше изтръпналите си крака, слагаше си крем и копнееше за Кейд Макларън с всяка клетка на тялото си.

През следващите седмици направи скици за Джесика и ги изпрати в Уайоминг. Джесика й позвъни скоро след това и я покани да отиде да види бутика, ала Аби трябваше да й откаже. Работеше без прекъсване, а лъжата, която каза на Мели за рекламата на минерална вода, се превърна в истина. Предложиха й телевизионна реклама за компания производителка на безалкохолни напитки и тя прие начаса. Кариерата й бе във възход. Въпреки това животът й бе празен.

Дори не се насилваше да излиза на срещи. Какъв беше смисълът, след като сравняваше всеки с Кейд. Затова работеше, тъгуваше по него и много скоро мъката започна да й личи.

През изминалите четири години я бяха крепили сладки спомени и надеждата, че някой ден нещата ще се променят. Сега вече нямаше надежда, а бъдещето й се струваше празно и самотно. Дори да приемеше предложението на Джесика и да се преместеше да живее в Уайоминг, щеше да бъде близо до Кейд и все така сама, не знаеше дали ще може да издържи.

Един петък, късно вечерта, гледаше разсеяно телевизия, когато телефонът звънна. Нямаше представа кой може да звъни в този час и вдигна слушалката намръщена.

— Ало?

— Здравей, мила — прозвуча дълбок, до болка познат глас. Аби седна пребледняла. Бяха изминали почти четири месеца, откакто чу за последен път този глас, но щеше да го познае дори на смъртния си одър.

— Кейд? — прошепна неуверено тя.

— Да. — Последва кратко мълчание. — Как си, Аби?

Тя бавно си пое дъх, не изпадай в паника, каза си, не се издавай.

— Много добре, Кейд — отвърна бодро.

— Не си ли излязла някъде? Петък вечер е — измърмори той.

Аби се загърна в златистия халат, сякаш Кейд можеше да я види от Монтана.

— Бях уморена — отвърна тя. — Всичко наред ли е? Мели…

— Мели е добре. Двамата с Джери заминаха за Йелоустоунския национален парк за уикенда.

— Ясно. — Аби стисна здраво слушалката. — Значи всичко е наред.

— Нищо не е наред — отвърна след малко той. — Ханк напуска.

— Ханк ли? — Тя се изправи. — Защо?

Кейд се разсмя насила.

— Каза, че съм бил невъзможен и не желае да остава повече.

— А така ли е? — попита предпазливо Аби. В гласа му имаше нещо необичайно, нещо различно. — Кейд, ти добре ли си? — попита тя и усети как я бодва тревога.

— Аз съм добре… — Той се засмя отново. — Ще бъда още по-добре, когато приключа бутилката.

— Ти пиеш! — Това обясняваше всичко.

— Шокирана ли си? И аз съм човек, Аби, въпреки че на теб това едва ли някога ти е минавало през главата. — Чу се трясък и приглушени ругатни. — Дяволите да ги вземат тези мебели, поникват им крака винаги, когато човек реши да направи някоя и друга крачка.

Тя нави кабела около пръста си.

— Кейд, има ли някой при теб? Кала там ли е?

— Кала отиде на кино с Джеб. Очаквам с нетърпение да ме поканят на сватба. — Той въздъхна. — Аби, много скоро двамата с теб ще останем единствените самотни хора на този свят.

— Защо пиеш? — попита притеснена тя. — Нали не си ранен, болен?

— Точно ти ли ми задаваш този въпрос? — изръмжа Кейд. — Изтръгна ми сърцето, когато се качи на проклетия самолет. Направи го по същия начин както преди четири години, когато се качи на автобуса. Господи, Аби, липсваш ми! — изпъшка той и гласът му затрептя. — Липсваш ми!

В очите й избликнаха сълзи и се стекоха по бузите.

— И ти ми липсваш — прошепна тя. Затвори очи и прехапа устни. — Липсваш ми всеки час, всеки ден.

Последва дълга дълбока въздишка от другата страна.

— Онзи ден край реката трябваше да се любим — промълви с мъка Кейд. — Може би сега щяхме да сме заедно. Снимката ти е до леглото ми, Аби. Седя, гледам я и сърцето ми се къса.

Пръстите й стиснаха слушалката толкова силно, че кокалчетата й побеляха. И тя имаше негова снимка. Беше я взела в Ню Йорк преди четири години. Беше смачкана, защото често я притискаше до сърцето си.

— Нали каза, че сексът не е добро начало за една връзка — напомни му Аби.

— Никога не е ставало въпрос само за секс. Преди четири години не можех да позволя да забременееш, не разбираш ли? Ти имаше право сама да направиш своя избор. Няма значение какво изпитвах, не можех да ти принудя да останеш, Аби.

Дъхът заседна в гърлото й. Тя стисна слушалката с две ръце и изпъна гръб. Той имаше ли представа какво й признава?

— И ти искаш да кажеш, че ако трябваше да избирам между живота на манекенка и живота с теб…

— Ти сама ми показа кое е по-важно, нали мила? — попита Кейд с горчив смях. — Качи се на автобуса, ухилена като освободен затворник, и дори не ме погледна. Казах на баща ти, че ще се оженя за теб, ако ме искаш, и тогава се карахме половината нощ. Той отвърна, че си прекалено млада и ти трябва шанс да се махнеш от фермата, да си създадеш име. Тогава се опитах да споря с него, ала когато моментът настъпи, така и не можах да те накарам да останеш при мен. — Кейд заваляше думите, а Аби усещаше болки на места, които не бе и предполагала, че могат да болят. — Вече разбрах колко уязвима си била край мен, защото аз съм също толкова уязвим край теб. Трябваше да внимавам и да не те доближавам, Аби, защото можехме да се самозабравим. Реших, че ще заминеш за Ню Йорк, че градът ще ти омръзне и ще се върнеш при мен. Само че не стана така.

В думите му бяха стаени много чувства. И горчивина, и безнадеждност, и болка.

— Ти никога не ми каза, че искаш да остана — прошепна тя. — Каза, че не искаш да се обвързваш, не искаш никоя жена да те държи… Да те държи на каишка.

Той се изсмя.

— Не съм свободен, откакто стана на петнайсет. Никога не съм желал друга повече. Никога няма и да изпитам подобно нещо.

— Ти ме остави да замина! — избухна Аби и в същия момент изпита омраза към него. — Дяволите да те вземат, ти ме остави да замина! Бях само на осемнайсет, а в Ню Йорк нямаше нещо, което да ме задържи и да ме накара да съм далече от теб! Трябваше да кажеш една-единствена дума и щях да остана. А ти ме остави да замина, Кейд! — Той мълчеше шокиран и не знаеше какво да каже. Само че тя не забеляза. Думите сами се сипеха, докато сълзите се стичаха по бузите й. — Казваше, че обичам блясъка, че не мога да живея далече от големия град! А през тези четири години аз гледах снимката ти и си изплаквах очите! Ти ме качи на онзи автобус преди четири години, както ме качи и на самолета преди четири месеца… Дяволите да те вземат, какво ти пука? Ти ме отблъскваш, обвиняваш ме, че си играя с теб… Кейд? Кейд?

Връзката бе прекъснала. Аби тресна слушалката и избухна в сълзи. Ако позвънеше отново, нямаше да отговори. Нека си седи и да се налива с уиски. Не я интересуваше! Угаси лампите и си легна вбесена.

Няколко часа по-късно скочи, защото на вратата се звънеше. Да не би така да й се беше сторило? И без това й бе безкрайно трудно да заспи и сега бе все още сънена. Отпусна глава на възглавницата, но ето че отново се звънна, този път по-настойчиво.

Тя се намръщи и тръгна към вратата, наметната със златния халат.

— Кой е? — попита сърдито тя.

— Кой, по дяволите, може да бъде? Отвори вратата или искаш да я разбия?

— Кейд? — Сърцето й препускаше, докато отваряше. Това не бе сън.

Той влезе в апартамента навъсен като буреносен облак, изглеждаше недоспал и много изморен. Беше в джинси и незакопчана джинсова риза, със старите ботуши и износената шапка, с която обикаляше фермата. Ботушите му бяха прашни, не беше бръснат, и въпреки това си оставеше най-красивият мъж, който Аби бе виждала през живота си.

— Кейд! — възкликна тя, очите й подпухнали, косата разрошена, халатът подчертал всяка извивка на тялото й.

— Изпил съм половин бутилка уиски — призна Кейд и се надвеси над нея, след като Аби затвори вратата. — Все още не съм напълно трезвен, въпреки че изпих три чаши кафе. Само че ти ми каза нещо, което съм сигурен, че чух, знам, че не сънувах и затова се качих на самолета и пристигнах, за да ми го кажеш отново. Искам да съм сигурен.

Тя го гледаше, без да мигне, и попиваше с очи всяка бръчка по небръснатото му лице.

— Затворил си телефона и си се качил на самолет посред нощ… — започна притеснена.

Очите му се плъзнаха по тялото й и той изви любопитно едната си вежда.

— Отслабнала си, Абигейл — прошепна, докато я оглеждаше. — Отслабнала си много и изглеждаш ужасно.

— А ти поглеждал ли си се в огледало? — отвърна веднага тя, забелязала новите бръчки и непознатите досега тъмни кръгове под очите му.

Кейд поклати глава.

— Не можех да се погледна — призна той. — Хайде, Аби, кажи го.

Тя преглътна.

— Беше ми по-лесно, докато знаех, че си в Монтана — подзе уплашено.

— Сигурно… — Кейд свали шапката си и я подхвърли на един стол. Едрите му ръце обрамчиха лицето й и я погледнаха като изпепелен от жажда човек. — Какво ще кажеш веднага да те отнеса в леглото, Аби? — попита нежно той. — След като се любим три или четири часа, ще те попитам отново.