Даяна Палмър
Завръщане (1)

Първа глава

Ханк бе стиснал волана така, сякаш управляваше танк по време на военни маневри, докато камионът се клатушкаше по кафявите коловози сред избуялата гъста трева в южната част на Монтана. Въпреки това Аби стискаше зъби и не продумваше. През петдесетте си години на този свят Ханк бе забравил за фермерската работа повече, отколкото тя бе успяла да научи. Никак не й се искаше да му развали настроението, като го помоли да намали.

Зарея поглед към заоблените възвишения, където белочелите говеда от породата хиърфорд пасяха млада пролетна трева по пасищата на Кейд. Това бе Монтана — земя, ширнала се към небесата. В далечината просторните ливади се сливаха със синия покров на небесата. Сред тучната трева бяха надигнали глави нежни жълти и сини диви цветя, които Аби обичаше да бере като дете. Тук можеше да забрави Ню Йорк и преживяния през последните две седмици ужас. На това място раните щяха да заздравеят, докато се криеше от света.

Усмихна се унило, ала светлокафявите й очи останаха тъжни. Стисна с всички сили бежовата чанта, поставена в скута на вече смачканата права широка рокля. Когато идваше във фермата на Макларън, не се чувстваше като преуспяла манекенка. Всеки път тук се превръщаше в младото момиче, израснало в провинциална Монтана. Баща й бе починал преди три години и фермата им бе погълната от непрекъснато разрастващата се империя на Кейд.

Добре, че Мели все още бе тук. По-малката сестра на Аби имаше хубава работа като секретарка на Кейд. Така можеше да бъде близо до годеника си, управител на фермата. Кейд не бе скрил неодобрението си, когато Джес Шейн позволи на голямата си дъщеря да замине за Ню Йорк. Ето че сега на Аби й се искаше да го бе послушала. Кратката слава, на която се бе насладила, не си струваше цената.

Обзе я горчивина, не можеше да се върне към невинните младежки години, когато Кейд Макларън означаваше всичко за нея. Въпреки това така и не се отърси от съжалението, което изпитваше към момичето Аби, озовало се през онази далечна нощ в леглото с него. Този спомен бе сред най-ценните в живота й, а ето че сега се бе превърнал в част от кошмара, който я съпътстваше от Ню Йорк. Потисната от болката, тя се питаше дали някога ще допусне друг мъж да я докосне.

Младата жена въздъхна и стисна чантата още по-силно, когато Ханк профуча с висока скорост по едно възвишение. С другата си ръка се хвана за седалката, когато усети, че се люшва на една страна.

— Извинявай — измърмори той, приведе се над волана и слабото му дълго лице се изпъна. — Такива са те, проклетите камиони, друга работа са конете.

Аби се засмя тихо. Едно време при подобни думи би отметнала глава назад и би избухнала в гръмък смях. Сега бе просто бледа сянка на момичето, заминало на осемнайсет от „Пейнтед Ридж“, за да се завърне по-късно на познатото място. Красивата, изискана жена на двайсет и две бе толкова не на място в раздрънкания камион, колкото и Кейд, облечен в смокинг на концерт в Метрополитън.

— Предполагам, че всички сте потънали в работа — подхвърли тя, докато приближаваха към просторната фермерска къща.

— Че то си е така — потвърди Ханк, без да се церемони, и намали край портата. — Предупредиха, че ще има снежни бури, а на телетата им е дошло времето.

— Сняг ли? — възкликна тя и огледа пищната зеленина. Въпреки че бе април, в Монтана можеше да падне сняг, дори по-зле.

Ханк вече бе скочил от камиона, за да отвори портата, и бе оставил мотора включен.

— Вкарай го! — провикна се той поне за десети път през последните десет минути и Аби послушно се настани зад волана и включи на скорост.

Усмихна се, щом си спомни детството. Всички, израснали във фермите, по необходимост се научаваха да шофират отрано. Беше на единайсет, когато се качи зад волана на камион. Случвало й се бе много пъти Кейд да отваря някоя от безбройните порти по оградите около хилядите декари земя, които той притежаваше.

Вкара камиона, а докато Ханк затваряше портата, се плъзва обратно на своята седалка. Каубоят работеше за Кейд, откакто тя се помнеше, и във фермата едва ли имаше по-опитен работник от него.

— Ню Йорк — намръщи се той и погледна неодобрително. Задъвка топката тютюн, издула бузата му, и изсумтя презрително. — Трябваше да си стоиш вкъщи, където ти е мястото. Досега да си се омъжила и да си народила деца.

Аби потръпна при тази мисъл и очите й помръкнаха.

— Кейд във фермата ли е? — попита тя, просто за да каже нещо.

— Горе на Пайпър е да прибере добитъка, дето се е отклонил — обясни Ханк. — Трябваше да ги намери проклетиите, преди да падне снега. Като гледам, май ще се наложи да ги приберем в оборите. Миналата пролет, като падна последния сняг, загубихме повече от сто нови телета.

Очите й се насълзиха, когато си представи как телетата са замръзнали в студа. Една зимна вечер Кейд се беше прибрал, понесъл на седлото пред себе си едно белочело теле и Аби му помогна да го внесат в обора, за да го затоплят. Тогава бе уморен, раздразнителен и с набола брада. Младата жена му бе сварила кафе и двамата останаха часове наред в обора, докато телето започна да се оправя. Макар че с Кейд се караха непрекъснато, той си оставаше част от живота й. Кейд бе единственият мъж, с когото се чувстваше спокойна и в безопасност.

— Ти чуваш ли ме какво ти говоря? — изръмжа Ханк. — За бога, Аби, какво ти става?

— Извинявай, Ханк — побърза да отговори тя, докато възрастният мъж я поглеждаше ядосан. — Какво каза?

— Попитах те дали да ти оставя багажа в къщата, или да отскоча до вас?

„Къщата“ беше домът на Кейд — голямата къща във фермата. „У вас“ беше домът на баща й, в който сега живееха Мели и младият й съпруг.

— Мели къде е?

— В къщата.

— Остави ме там тогава, Ханк — реши Аби и му се усмихна добродушно.

Той изсумтя и даде газ. След минутка тя се озова под разперените клони, обсипани с пъпки, а Ханк отпраши нанякъде сред облак прах. Също като едно време, каза си Аби през смях. Той бе все така нетърпелив и бързаше да я остави при първа възможност, за да си върши работата.

Наближаваше времето за преброяване на добитъка и Ханк ставаше раздразнителен. Вече бе краят на април, а към юни фермата щеше да жужи, мъжете щяха да потънат в работа, докато жигосват новите телета и ги отбият. Тогава работният ден продължаваше по двайсет и четири часа и всеки един от тях се питаше как бе могъл да стане каубой.

Обърна се към къщата с въздишка. Добре че Кейд го няма, каза си тя. Срещата с него в този момент щеше да се превърне в истинско изпитание. Единственото й желание бе да се види със сестра си.

Почука плахо на вратата и след секунди ниско момиче със златни коси и морскозелени очи отвори.

— Аби! — възкликна младото момиче и очите й се наляха със сълзи. Отвори широко вратата и протегна ръце.

Аби се втурна към нея и я прегърна с всички сили, без да забележи, че куфарът падна на пометената веранда. Притисна се до сестра си и заплака като загубено дете. Беше си вкъщи. Беше на сигурно място.