Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник (2)

1

Колата бръмчеше по стръмния и изпълнен със завои път. Тъмните очи на Адел Блейн, обикновено толкова изразителни, сега бяха вперени напред, докато се опитваше да вземе поредния завой. Тя беше двайсет и пет годишна. Но както бе казала веднъж сестра ѝ Милисънт: „Никой не би могъл да определи точната възраст на Адел. Изглежда или пет години по-млада, или двайсет по-стара.“

Седналият до нея Харли Реймънд стискаше дръжката на вратата, като се опираше на нея при завоите, за да не натоварва левия си лакът. Армейските хирурзи се справиха с трудната задача да го наместят. „Известно време ще го чувстваш доста стегнат — бяха го предупредили. — И сигурно ще те боли. Опитай се да го раздвижиш. И го пази от удари.“ Само на няколко метра под колата се носеха буйните води на планинския поток, които блестяха под лъчите на слънцето.

Пътят пресичаше по подвижен мост устремения надолу планински поток и продължаваше да се катери нагоре по другата страна на каньона, докато стигне най-накрая до обраслото с борови гори плато.

Слънцето на Южна Калифорния огряваше скалистите планински върхове отляво, а сенките им долу приличаха на тъмни мастилени петна. Пътят се виеше през платото, където топлият сух въздух миришеше на боровете. Далеч надясно в маранята едва се долавяха очертанията на равнината, която приличаше на стопен месинг, обвит в някаква кремава пелена и изсипан върху плоската повърхност.

— Умори ли се? — обърна се Харли Реймънд към Адел.

— Не, просто съм малко напрегната, това е всичко. — Замълча, насочила цялото си внимание към поредния завой на пътя. А щом видя правия участък пред себе си, погледна към Харли: — Но предполагам, че ти си уморен. Това е първият ти ден вкъщи, а аз побързах да те завлека у татко… да не говорим, че трябваше да участваш и в този разговор в клуба.

— Не, не съм уморен — отвърна тихо Харли. — Просто бях забравил, че съществуват такива места, и сега като че отново се запознавам с тях.

— А разговорът в клуба не те ли умори?

— Мен не — засмя се той. — Но може би слушателите ми…

— Знаеш, че нямах това предвид, Харли.

— Разбира се.

— И какво им каза?

— Предполагам, че са очаквали традиционните патриотични речи. Но не получиха нищо такова от мен. Обясних им, че този път войната е бизнес — така че трябва да направят в нея точно същите усилия, каквито влагат във фирмите си. Без фанфари, знамена и никому ненужни лозунги. Предупредих ги, че ще изгубим, ако не работим здраво.

— А ти готов ли си да работиш за татко, Харли? — попита го неочаквано Адел Блейн.

— Той ми се обади по телефона и ме помоли да се отбия да го видя, когато имам малко време и реша какво бих искал да правя.

— Има нужда от някого като теб, на когото би могъл да се довери… а не като… няма значение.

— Джак Хардисти ли? Не вървят ли нещата с него, Адел?

— Да не говорим за това — спря го веднага тя. А после се усмихна малко виновно. — Не, определено не вървят, но не бих искала да го обсъждам в момента.

— Добре.

Адел му хвърли бърз поглед. Безразличието в гласа му бе нещо ново за нея. А и в други отношения той ѝ беше като непознат. Само преди година лесно отгатваше настроенията му. Сега можеше да я изненада. Сякаш гледаше на света от обратната страна на телескопа и онова, което на нея ѝ се струваше невероятно важно, за него бе някак си дребно и тривиално.

Пътят навлизаше в поредния стръмен каньон, като се изкачваше рязко нагоре. Когато достигна върха, Адел сви към платото наляво по посока на планинската им къща, сгушена в подножието на хълма отсреща. Вписваше се така естествено в пейзажа наоколо, все едно, че бе израснала подобно на боровете наоколо.

Беше едноетажна с широка веранда, която опасваше предната ѝ част и едната страна. Перилата бяха от дървени трупи, на които бе обелена кората. Стените също бяха дървени, избледнели от времето, така че бялата къща светлееше на фона на зеленината наоколо и кафявите стволове на боровете отпред.

— Изглежда толкова естествена, нали? — попита го тя.

Той само кимна.

В първия момент си помисли, че може би се чувства отегчен, след това улови погледа му.

— Толкова съм мислил за това място — започна Харли. — То наистина символизира нещо, което така рядко се среща в днешно време — спокойствие… Колко ще останем?

— Няма да е за дълго.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, просто ще проверим как са нещата, ще огледаме консервираната храна, ще видим дали не трябва да се прави още нещо. Ти само ще стоиш на слънце навън и ще си почиваш.

Наблюдаваше го, докато слиза от колата, пазейки левия си лакът.

— Нали познаваш околността — побърза да го предупреди. — Ако ти се пие студена вода, иди до извора.

Адел забърза към къщата и веднага отвори прозорците, за да се проветри. Харли тръгна по пътечката към дълбоките сенки, където извираше кристалночиста студена вода. Гребна си с емайлираната чаша, отпи няколко глътки, а след това излезе при скалата на слънце. Погледна към стръмния склон на отсрещната страна на каньона, над който бяха започнали вече да се спускат пурпурни сенки. Беше толкова тихо, не полъхваше ветрец, дори върховете на боровете не се поклащаха. Небето синееше без нито едно облаче по него. Планинските склонове привличаха с пастелните си тонове, нарушавани само тук-там от остри скалисти чукари.

Харли прилегна, опря глава на ствола на близкия бор и затвори очи, почувствал изведнъж неочакваната умора, връхлитаща обикновено хората, чиито сили са изчерпани от сериозни рани. Имаше чувството, че в момента дори най-дребното движеше би му струвало усилия.

„Тик-так, тик-так, тик-так.“

Отвори бързо очи. Лицето му издаваше обхваналата го в миг тревога. А толкова му се искаше поне за малко да се потопи в пълна тишина…

„Тик-так, тик-так, тик-так.“

Със сигурност този шум не бе от неговия часовник. Като че идваше изпод земята.

Промени положението си, като сгъна палтото под главата си вместо възглавница. Досадното тиктакане вече не се чуваше. Остана да лежи така, загледан в красивите форми, очертавани от клоните на бора на фона на синьото небе. Изпитваше невероятна умора, пълно изтощение, искаше му се да остане така, все едно че бе борова игличка, паднала от дървото.

Събуди се неочаквано, отвори очи и забеляза добре оформен глезен и края на спортна пола.

Адел Блейн седеше на камъка отсреща и му се усмихваше нежно, също както обикновено се отнасяха жените към свои близки, възстановяващи се след сериозни рани, получени в битки.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да, наистина. Колко е часът?

— Около четири.

— Господи, значи, съм спал няколко часа?

— Не повече от час, предполагам. Веднага след като те оставих ли заспа?

— Да. Имах чувството, че някой като че изсмука всичките сили, които ми бяха останали.

Двамата се засмяха.

— А сега по-добре ли се чувстваш?

— Сега съм добре! Сънят ми върна отново силите… Готова ли си да тръгваме?

— Да, ако и ти си готов.

Той седна и поизтупа палтото си.

— За какво служи този часовников механизъм, Адел? — попита след това.

— Какъв часовников механизъм?

— Нямам представа. Вероятно регулира нещо. Ясно се чува в края на скалата. Точно затова се изместих оттам.

Забеляза загрижения ѝ поглед и веднага се засмя.

— Да не мислиш, че имам натрапчиви спомени?

Тя също се засмя, но някак пресилено.

— Можеш да отидеш и сама да го чуеш, ето там, при скалата — доста раздразнено отсече Харли.

Адел наведе глава към скалата по-скоро за да му угоди. Личеше си, че не очаква да чуе нещо.

Не откъсна поглед от лицето ѝ и видя как безразличието в миг бе изместено от недоумение.

— Точно това имах предвид — отбеляза.

— Но то прилича… Харли, прилича ми на часовник! Наистина е часовник! Точно тук!

Той разчисти боровите иглички. Веднага се показа капакът на кутия, явно внимателно заровена в земята. Повдигна капака.

В кутията върху дървени трупчета бе поставен малък будилник, който ритмично отброяваше секундите. Харли веднага забеляза, че бе производство на една от най-известните фирми. Ако се изключеше странното закрепване, в него нямаше нищо необичайно. Освен това се виждаха и две малки дупки в кутията.

— Изостанал е с двайсет и пет минути — каза Харли, след като погледна ръчния си часовник. — Това не е случайно. Качеството му е наистина добро. Погледни и капака. Той почти се слива със земята. Отгоре бяха сложени само малко борови иглички и мъх.

— Наистина странен начин да се зарови часовник! — възкликна Адел.

— Лично аз не си представям какъв би трябвало да е нормалният начин — засмя се той. — Защото за пръв път намирам заровен часовник. Смяташ ли…

Чу се шум от автомобилен двигател, явно някаква кола се изкачваше бързо по склона.

— Струва ми се, че колата поема насам — каза Реймънд. — Дай да сложим часовника в кутията и да го покрием отново с борови иглички и мъх. После ще се върнем в къщата. Може би онзи, който идва насам…

— По-бързо — подкани го тя. — Трябва веднага да приключим.

Харли постави капака на кутията и го покри с борови иглички и мъх.

— Готово — заяви накрая и хвана Адел за ръка.

Откъм завоя се появи кола, която пое наляво през малкото плато. В първия момент под следобедните сенки на дърветата приличаше на обект с не особено ясни очертания. После излезе на осветеното от слънцето открито пространство и ясно се видя синьото купе.

— Това е колата на Джак Хардисти! — извика Адел.

В същия момент автомобилът рязко спря. Вратата се отвори и Джак Хардисти пристъпи по осеяната с борови иглички земя.

Адел Блейн хвана ръката на Харли, когато той понечи да излезе от прикритието си зад храстите.

— Недей! Изчакай тук, моля те!

Двамата останаха на мястото си и наблюдаваха как Хардисти измъкна от колата права лопата с дълга дръжка. После пое към скалите. Но в следващия миг се спря, явно ги бе забелязал.

Двамата се сковаха за секунда на място, както обикновено се случва, когато човек осъзнае, че е разкрит. След това се опитаха да се държат естествено — което, разбира се, не им се удаде.

— Да излезем от другата страна на храста, все едно, че не сме го видели — предложи Адел шепнешком.

Харли Реймънд усети напрежението, с което стискаше ръката му. Измъкнаха се объркано от храста и застанаха на осветеното от слънцето място. Харли забеляза, че Джак Хардисти бързо върна лопатата в колата си. Адел, която вече ясно се виждаше, се опита да изрази учудване, но го направи така неумело, че Харли имаше чувството, че присъства на бездарно разиграваща се пантомима.

— А, някаква кола… но това е Джак!

Говореше вече на висок глас, опитвайки се да прикрие объркването си, което изненада Харли и не му остави никакъв избор, освен да се включи в представлението.

Хардисти се приближи към тях.

Имаше изпито лице и тесни рамене, но двуредният сив костюм бе без нито една гънчица, което бе възможно единствено при слаби хора. На дългия му нос бяха закрепени очила.

— О, нашият герой се е завърнал от фронта — извика той. — Как си, Харли? Здравей, Адел.

Опитът му да изрази ентусиазъм напълно се провали. Джак Хардисти не бе способен на прекомерни емоции и усилията му да прояви уж искрена радост изглеждаха толкова изкуствени, че нямаше как да се прикрият.

Харли Реймънд дори не се опита да отговори с подобна престорена любезност. Адел Блейн стоеше като закована малко встрани от тях.

— Аз… наложи се да се отбия до къщата — започна Хардисти. — Загубил съм любимия си нож тук миналата седмица… Предполагах, че може да съм го изпуснал някъде по земята… а е възможно и да е паднал зад възглавниците на големия стол.

— Преди седмица ли? — засмя се Адел. — Защо си мисля, че тук от месеци не е стъпвал никой? Къщата изглежда сякаш от доста време не е била отваряна.

— О, не съм се занимавал с чистене или подреждане… просто се отбих за няколко часа да си почина. Исках да се откъсна за малко от шума. Тук е толкова тихо и спокойно, помага на човек да вземе решение, когато…

Неочаквано замълча.

— Ние тъкмо си тръгвахме — каза уж спокойно Адел. — Исках да погледна как е къщата. Татко смята да дойде утре вечер. Готов ли си, Харли?

Той кимна.

— Надявам се, че ще намериш ножа си — добави любезно, след като с Адел се насочиха към мястото, където тя беше оставила колата си.

Хардисти отново направи опит да прояви любезност:

— Благодаря, приятел! Много ти благодаря. Предполагам, че ръката не те тормози много. Пази се. Не се опитвай да се захващаш с много работа наведнъж. Спокойно, човече. Само спокойно.

Бяха стигнали подножието на хълма и поеха по равния път, който води към Кенвейл, когато Адел неочаквано даде воля на чувствата си.

— Мразя го! — възкликна ядосано.

— Щеше да изглежда много по-добре, ако се държеше естествено — съгласи се Харли. — Явно някой му е внушил, че би могъл да впечатли хората с напористостта си. Нещо, което напълно му липсва. Тези негови глупави усилия могат да предизвикат само смях.

— Не става дума затова — обясни тя. — Не ми пречат номерата му, защото знам, че има комплекси. Мразя го заради онова, което причини на татко.

Харли като че се готвеше да я попита нещо, но после размисли и се отказа.

— Дължи повече от десет хиляди долара на банката — продължи Адел. — Добре знаеш, че точно парите на татко и неговото влияние му помогнаха да започне.

— Опасявам се, че не съм съвсем наясно с нещата.

— Татко създаде банка в Роксбъри, назначи Джак на работа там с годишна заплата от шест хиляди долара — направи го само защото е съпруг на Милисънт.

Той я слушаше мълчаливо.

— Джак Хардисти — продължи Адел — непрекъснато четеше книги, свързани с успешни продажби и оказване на влияние върху околните. Все пак успя някак да скрие дребната си подла душичка зад маската на страхотен ентусиаст и сърдечен човек… Затова и няма как да се докопат до него.

— Знае ли някой за липсата? — попита Харли.

— Само директорите в банката и облигационната компания. Татко е гарантирал пред компанията, че ще покрие евентуалните загуби по полицата на Джак. Отказвали да му я издадат, тъй като са знаели нещо, свързано с миналото на Джак. Предполагам, че татко се е намесил и е оправил нещата, така че… може би изобщо не трябва да се тревожа за това. Забрави изобщо, че съм го споменала.

— Вече забравих — засмя се той.

Адел си даваше сметка, че преди година този въпрос щеше да го заинтересува, може би щяха да го обсъдят доста подробно. Но сега като че го изхвърли набързо от главата си като нещо маловажно.

— Точно поради това татко се нуждае от някого, на когото би могъл да се довери.

Може би не я чу, а ако думите ѝ са стигнали до него, явно не е разбрал намека, който се съдържаше в тях.

— Защо ли му е трябвало на Джак да заравя будилника встрани от къщата? — попита единствено той.

— Смяташ ли, че той го е направил?

— Беше се насочил точно към мястото, освен това измъкна лопата от колата си.

— И аз си мислех същото — призна тя. — Просто не мога да си го обясня. Аз… виж, задава се колата на Милисънт. Тя…

Адел млъкна и започна да маха с ръка на приближаващата се светла лимузина. Колата намали скорост и спря, докато Милисънт Блейн ги наблюдаваше зад елегантните си очила без рамки. Недоволна от празния си живот на дъщеря на Винсънт Блейн, тя бе започнала да учи за медицинска сестра. Сватбата ѝ прекъсна тази кариера и отначало я изпълни с щастие, което бързо я напусна. Лицето ѝ, което никога не се бе отличавало с особена изразителност, сега винаги беше тъжно.

— Здравейте! Ходихте ли до къщата? Здравей, Харли! Отначало не те познах. Как си?

Харли Реймънд отвори вратата на колата и слезе, за да се здрависа с Милисънт.

— Наистина се радвам да те видя. Казаха, че си бил зле ранен… Сега по-добре ли се чувстваш?

— Твърд като данъците. Радвам се да те видя.

— От къщата ли се връщате? — обърна се към сестра си.

Адел кимна утвърдително.

— А видяхте ли… искам да кажа… там ли беше…

— Да — прекъсна я Адел, разбрала какво иска да попита. — Пристигна точно когато си тръгвахме.

Милисънт изглеждаше доста объркана, разкъсвана между усилията да се държи любезно, да прояви по-голям интерес към завръщането на Харли и непреодолимото желание час по–скоро да се отправи към къщата.

— Много се радвам, че се видяхме — започна тя, включвайки на скорост, като започна да отпуска съединителя. — Надявам се, че ще се срещаме по-често. Може би ще ни дойдеш на гости… имам предвид… е, ще се договорим.

Колата потегли.

Адел я проследи с объркан поглед, след това пое към Кенвейл.

— Този гад — измърмори ядосано. — Не заслужава дори да лиже подметките ѝ.

— Тя знае ли за изчезналите пари?

— Не ми се вярва. Надявам се, че не е разбрала.

— Тогава защо като че изгаряше от нетърпение час по-скоро да открие съпруга си? — попита Харли.

— Защото… двамата си имат и лични проблеми. Но да не говорим за Джак… Къде смяташ да се настаниш, Харли?

— На хотел.

Адел натисна силно газта. След бавното пъплене на колата до този момент новата скорост изглеждаше страхотна, макар че апаратът отчитаща едва осемдесет километра в час.

— Спомних си за един ангажимент — засмя се малко виновно тя. — Май ще закъснея… Това е проблемът с теб, Харли: заради теб започвам да забравям разни неща. А ето, че слънцето почти залязва.