Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (36)

34.

В продължение на три дни — или може би четири; времето се носеше като мъгла — Сифера вървеше на юг през гората. Нямаше никакъв друг план, освен да остане жива.

Беше безсмислено дори да се опитва да се върне в апартамента си. Изглежда, че градът все още гореше. Накъдето и да погледнеше, във въздуха висеше ниска завеса от дим, а от време на време виждаше някой червен, змиеподобен огнен език да близва небето на хоризонта. Струваше й се, че всеки ден избухват нови пожари. Което означаваше, че лудостта все още не беше започнала да затихва.

Сифера чувстваше как собственото й съзнание постепенно се връща към нормалното си състояние, ден след ден то се проясняваше и изплуваше в една благословена чистота, сякаш се пробуждаше от някакъв ужасен трескав сън. Бе обсебена от неловкото усещане, че все още не е напълно самата тя — с мъка следваше всяка една поредица от мисли и бързо се изгубваше в хаоса. Но тя пътуваше обратно към здравия си разсъдък, в това беше убедена.

Очевидно много от хората в гората не се възстановяваха изобщо. Макар Сифера да правеше всичко възможно да не среща никого, от време на време тя се натъкваше на хора и повечето от тях бяха в доста тежко умопомрачение: те ридаеха, стенеха, избухваха в диви изблици на смях, мятаха свирепи и странни погледи и се търкаляха по земята. Точно както бе предположил Шийрин, някои от тях бяха получили толкова сериозни психически травми по време на кризата, че може би никога повече нямаше да бъдат нормални. Тя съзнаваше, че по всяка вероятност голям брой от населението се бе върнало към дивачеството, та и по-лошо. Сега те палеха огньове просто за развлечение. Или пък убиваха поради същата причина.

Затова Сифера се придвижваше предпазливо. Нямаше представа къде отива точно, но пътуваше общо взето на юг, спирайки временно, щом попаднеше на прясна вода. Тоягата, която беше взела вечерта по време на затъмнението, никога не беше много далеч от ръката й. Ядеше всичко, каквото намери, стига да ставаше горе-долу за ядене: семена, орехи, плодове, дори листа и кора. Не беше кой знае какво. Знаеше, че е достатъчно силна физически, за да преживее една седмица на подобни импровизирани дажби, но след това щеше да започне да страда. Тя вече чувстваше как губи няколкото си излишни килограма, а физическата й устойчивост малко по малко намаляваше. Запасите от плодове и боровинки също много бързо се топяха заради хилядите нови и прегладнели обитатели на гората.

След това, според нея на четвъртия ден, Сифера си спомни за Скривалището.

Страните й пламнаха, когато осъзна, че не бе имало никаква полза да живее цяла седмица като пещерен човек.

Разбира се! Как бе могла да постъпи толкова глупаво? В същия този миг само на няколко километра оттук стотици университетски преподаватели и служители бяха скрити на сигурно и безопасно място в онази стара лаборатория за ускоряване на частици, пиеха бутилирана вода и се хранеха в приятна атмосфера с консервираната храна, която бяха струпали там през последните няколко месеца. Колко нелепо беше от нейна страна да се спотайва в тази пълна с умопобъркани хора гора, да рови в калта, за да набави оскъдната си храна и да гледа с копнеж към недостижимите, малки горски зверчета, които подскачаха по клоните на дърветата!

Никак не беше добре, помисли си тя, че тази идея не й бе хрумнала по-рано. Сега Сифера си даде сметка, че през последните няколко дни бе вървяла в погрешната посока.

Точно пред нея лежеше стръмната верига от хълмове, която маркираше южната граница на гората. Поглеждайки нагоре, тя видя почернелите развалини на шикозния квартал Височините на Онос, разположен по билото на хълма, който се издигаше пред нея като тъмна стена. Ако не грешеше, Скривалището се намираше точно в обратна посока, по средата на пътя между университетското градче и Саро сити, на самото шосе покрай северния край на гората.

Беше й необходим още ден и половина, за да се върне до северната граница на гората. Наложи се по време на пътуването да използва тоягата си два пъти, за да отблъсква нападатели. На три пъти срещна погледите на млади мъже, които я измерваха с очи, за да преценят дали да я нападнат, и макар да не се стигна до насилие, тези срещи бяха заредени с огромно напрежение. А веднъж се натъкна случайно на един закътан шубрак, където петима мършави мъже с безумни очи и извадени ножове пристъпваха дебнешком в кръг като танцьори, участващи в странен древен обред. Тя се отдалечи, колкото се може по-бързо.

Най-накрая Сифера зърна пред себе си широкото шосе — Университетската магистрала — точно отвъд края на гората. Някъде откъм северната му страна минаваше скромният тесен селски път, който водеше до Скривалището.

Да: то беше там. Скрито и незабележимо; от двете му страни растяха избуяли бурени и гъста пожълтяла трева.

Бе късен следобед. Онос почти бе залязъл и неумолимата зла светлина на Тано и Сита хвърляше остри сенки по земята, придавайки на деня зимен изглед, макар въздухът да беше мек. Малкото червено око, което всъщност беше Довим, плуваше през северното небе, все още много далече и много високо.

Сифера се зачуди какво ли е станало с невидимия Калгаш Две. Очевидно той бе свършил ужасното си дело и после бе продължил по пътя си. В момента можеше да се намира на милиони километри в космоса, отдалечавайки се от света по дългата си овална орбита, летейки все нататък и нататък в безвъздушната тъма, за да се завърне отново след две хиляди и четиридесет и девет години. А на хората от Калгаш им бяха необходими поне два милиона години, помисли си Сифера с горчивина.

Пред нея изникна някаква табела:

ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ

НЕ ПРЕМИНАВАЙ

ПО ЗАПОВЕД НА СЪВЕТА НА ПРОКТОРИТЕ,

Университет Саро

А после и още една табела с яркоалени букви:

!!!ОПАСНОСТ!!!

ВИСОКОВОЛТАЖНА ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКА АПАРАТУРА

ВХОД ЗАБРАНЕН

Това е добре. Значи се движи във вярната, посока.

Сифера никога не бе ходила в Скривалището, дори и когато то все още беше физическа лаборатория, но знаеше какво да очаква: поредица от врати и после някакъв пост със сканиращо устройство, чиято задача беше да проверява всеки, който бе успял да се добере дотам. След няколко минути тя стигна до първата врата. Това беше преграда с двойни панти от стегната метална мрежа, надвишаваща може би два пъти собствения й ръст. Оградата от двете й страни, страшна на вид и подсилена с бодлива тел, се губеше сред избуялите къпинови шубраци, които растяха наоколо.

Вратата беше открехната.

Сифера я разгледа, озадачена. Илюзия? Някакъв трик на объркания й мозък. Не. Не, вратата наистина беше отворена. И това беше точно вратата, която търсеше. Тя видя върху нея знака на университетската охрана. Но защо я намира така? По нищо не личеше да е била отворена със сила.

Вече разтревожена, Сифера премина през нея.

Пътят, по който вървеше, не беше нищо повече от една кална пътека с дълбоки улеи и ями. Затова тя се придържаше по края му и след малко видя втората преграда — това не беше просто ограда с бодлива тел, а солидна бетонна стена, гола и непревземаема.

В нея бе изрязана единствено една малка врата от тъмен метал със сканиращо устройство, монтирано над нея.

Тя също бе отворена.

Ставаше все по-странно и по-странно. Какво се бе случило с всичките превъзнасяни системи за защита, които трябваше да изолират Скривалището от общата лудост на целия свят?

Сифера премина и през тази врата. Тук всичко беше много тихо. Напред се виждаха някакви запуснати дървени бараки и навеси. Навярно входът на самото Скривалище — Сифера знаеше, че той представлява отвор на подземен тунел — се намираше зад тях. Тя заобиколи домакинските постройки.

Да, входът беше там, овална врата в земята с тъмна галерия зад нея.

Имаше също и хора, десетина, те стояха отпред и я наблюдаваха със студено отблъскващо любопитство. Около вратовете на всички бяха вързани яркозелени кърпи, наподобяващи шалчета. Не познаваше нито един от тях. Доколкото можеше да прецени, те не бяха хора от университета.

Точно вляво от вратата гореше малък огън. До него имаше купчина от прецизно наредени цепеници, всяко дърво беше поставено много внимателно на необходимото според размера му място с изумителна точност и старание. Тя приличаше по-скоро на някакъв педантичен архитектурен проект, отколкото на купчина дърва.

Сифера бе завладяна от едно отвратително чувство на страх и дезориентация. Какво беше това място? Наистина ли се намираше пред Скривалището? Кои бяха тези хора?

— Останете на мястото си — каза мъжът най-отпред. Той говореше тихо, но в гласа му се долавяха плющящи като камшик заповеднически нотки. — Вдигнете ръцете си нагоре.

Непознатият държеше в ръката си малък лъскав иглов пистолет. Оръжието беше насочено право в нея.

Сифера се подчини, без да отрони дума.

Мъжът изглеждаше на около петдесет години, силен и с внушителна фигура; почти нямаше съмнение, че той е водачът им. Облеклото му беше скъпо, а поведението — самоуверено и овладяно. Зелената кърпа около врата му имаше лъскавината на фина коприна.

— Коя сте вие? — попита той спокойно, държейки оръжието, насочено към нея.

— Сифера 89, професор по археология в университета „Саро“.

— Това е чудесно. Планирате ли някакви разкопки тук наоколо, професоре?

Другите се засмяха, като че да бе казал нещо много смешно.

Сифера рече:

— Опитвам се да намеря университетското Скривалище. Можете ли да ми кажете къде е то?

— Допускам, че е било това тук — отвърна мъжът. — Хората от университета офейкаха преди няколко дни. Сега това е главната квартира на Противопожарния Патрул… Кажете ми, носите ли у вас някакви запалителни материали, професоре?

— Запалителни материали?

— Кибрит, запалка, джобен генератор, всичко, което може да бъде използвано за запалване на огън.

Тя поклати глава.

— Не нося нищо такова.

— Паленето на огън е забранено според Член Първи от Кодекса за Извънредни обстоятелства. Ако нарушите член Първи, наказанието е сурово.

Сифера го гледаше, объркана. Какво говореше този?

Един слаб мъж с жълтеникаво лице, който стоеше до водача им, каза:

— Не й вярвам, Алтинол. Именно тези професори започнаха всичко. Обзалагам се две към едно, че тя крие нещо в дрехите си, което не се вижда.

— Никъде по мен няма никакви запалителни средства — кипна Сифера.

Алтинол кимна.

— Може би, да. Може би, не. Няма да рискуваме, професоре. Съблечете се.

Тя го погледна сепнато.

— Какво казахте?

— Съблечете се. Свалете дрехите си. Докажете, че не укривате никакви незаконни приспособления за палене на огън.

Сифера повдигна тоягата си, прокарвайки неспокойно ръка по дължината й. Премигвайки от изумление, тя рече:

— Почакайте малко. Не може да говорите сериозно.

— Член Две от Кодекса на Извънредните обстоятелства гласи, че Противопожарният Патрул може да вземе всякакви предпазни мерки, които счете за необходимо, за да предотврати незаконното палене на огън. Член Три предвижда бърза и незабавна екзекуция на онези, които оказват съпротива на Противопожарния Патрул и не се съобразяват с пълномощията му. Съблечете се, професоре, и го направете бързо.

Той я подкани с игловия пистолет. Жестът говореше за съвсем сериозни намерения.

Но тя продължаваше да го гледа вторачено и не направи нито едно движение, за да съблече дрехите си.

— Кои сте вие? Какъв е този Противопожарен Патрул?

— Това са граждански стражеви формирования, професоре. Ние се опитваме да възстановим реда и законността в Саро след рухването на цивилизацията. Или може би не знаете. Пожарите продължават да се разпростират, а не е останало нито едно действащо противопожарно звено, което да вземе някакви мерки по този проблем. Може би също сте забелязала, че цялата провинция е пълна с умопобъркани хора, които смятат, че запалените до този момент пожари, не са достатъчни, и затова палят други. Това не може да продължава повече. Ние възнамеряваме да спрем подпалвачите с всички налични средства. Вие сте заподозряна, че притежавате запалителни материали. Срещу вас е повдигнато обвинение и разполагате с шестдесет секунди, за да докажете невинността си. Ако бях на ваше място, щях да започна да се събличам, професоре.

Сифера виждаше как той отброява секундите в мълчание.

Да се СЪБЛЕЧЕ пред дузина непознати? Яростта се надигна в съзнанието й като червена мъгла, когато си помисли за унижението. Повечето от тези хора бяха мъже. Те дори не си правеха труда да прикрият нетърпението си. Това не беше никаква предпазна мярка за сигурност, въпреки Кодекса за Извънредни обстоятелства, който Алтинол така тържествено бе цитирал. Те чисто и просто искаха да видят тялото й и имаха необходимата им власт, за да я накарат да се подчини. Това беше непоносимо.

Но миг по-късно тя установи, че негодуванието й започва да стихва.

Какво значение имаше това? — запита се Сифера уморено. Краят на света бе дошъл. Благоприличието беше лукс, който можеха да си позволят единствено цивилизованите хора, а като концепция цивилизацията беше излязла от употреба.

Във всеки случай това беше една безцеремонна заповед, под дулото на оръжие. Тя се бе залутала в едно отдалечено и изолирано място, изминавайки дълго разстояние по черния селски път. Никой нямаше да й се притече тук на помощ. Часовникът отмерваше секундите. И по всичко личеше, че Алтинол не блъфира.

Не си струваше да умре единствено за да скрие тялото си от тях.

Сифера хвърли тоягата на земята.

След това, обхваната от студен гняв, но без да показва открито яростта си, тя се зае методично да съблича дрехите си и да ги пуска край нея.

— И бельото ли? — попита Сифера язвително.

— Всичко.

— Създавам ли впечатлението, че крия някоя запалка тук?

— Разполагате с двадесет секунди, професоре.

Тя го погледна намръщено и свали последните си дрехи, без да пророни нито дума повече.

Бе изненадващо лесно, сега, когато приключи, да стои гола пред погледите на тези непознати. Не я беше грижа. Сифера осъзна, че това бе най-същественото нещо, което съпътстваше края на света. Не я беше грижа. Тя се изправи в пълния си внушителен ръст и застана там почти предизвикателно, изчаквайки следващите им действия. Но по някакви неведоми причини дори и за това не я беше грижа. Цялото й същество бе завладяно от безразличие и умора.

— Много добре, професоре — рече той най-накрая.

— Благодаря ви — отвърна тя с леден тон. — Мога ли да се облека сега?

Алтинол великодушно махна с ръка.

— Разбира се. Простете за безпокойството. Но трябваше да бъдем абсолютно сигурни. — Той пъхна игловия пистолет в колана на пояса си и скръсти ръце, наблюдавайки я небрежно, докато се обличаше. После каза:

— Сигурно си мислите, че сте попаднали сред диваци, нали, професоре?

— Наистина ли се интересувате какво мисля?

— Трябва да сте забелязала, че ние не се хилехме, лигавехме и подмокряхме, докато вие… ъъ… доказвахте, че не сте укрила някакво запалително приспособление. Нито пък някой от нас се опита да ви безпокои, по какъвто и да е било начин.

— Това беше безкрайно любезно от ваша страна.

Алтинол каза:

— Изтъквам ви тези неща, макар да си давам сметка, че е малко вероятно да им обърнете голямо внимание, докато все още сте ни толкова сърдита, защото зная, че тук вие всъщност попаднахте може би на последния останал бастион на цивилизацията в този изгубен свят. Нямам представа къде са изчезнали нашите любими правителствени водачи и определено не считам, че многообичаното братство на Апостолите на Пламъка има нещо общо с цивилизацията, а вашите университетски приятели, които се криеха тук, се вдигнаха и избягаха. Изглежда, че почти всички останали са изгубили разсъдъка си. Като изключим вас и нас, професоре.

— Колко ласкателно да ме включите и мен.

— Аз никога не лаская никого. Вие имате вид на човек, който се е справил с Мрака, Звездите и катастрофата по-добре от повечето хора. Всъщност искам да зная дали проявявате интерес към предложението да останете тук и да станете част от нашата група. Ние се нуждаем от хора като вас, професоре.

— Какво означава това? Да ви мия подовете. Да готвя супа?

Алтинол сякаш остана глух за сарказма й.

— Това означава да ни помогнете в борбата за съхраняването на цивилизацията, професоре. Не искам да прозвучи много високопарно, но ние гледаме на нас като на хора със свещена мисия. Ден след ден ние си пробиваме път през лудостта, която властва над света, разоръжаваме умопобърканите, отнемаме им запалителните материали, запазвайки си изключителното право да палим огън. Не можем да потушим пожарите, които вече бушуват, поне още не, но можем да дадем всичко от нас, за да предотвратим избухването на нови. Това е мисията ни, професоре. Ние установяваме контрол над общото понятие за огъня. Това е първата стъпка, за да направим света отново годен за живеене. Вие изглеждате достатъчно нормална, за да се присъедините към нас, и затова аз ви каня в нашата организация. Какво ще кажете, професоре? Искате ли да бъдете част от Противопожарния Патрул? Или предпочитате да си опитате късмета отново в гората?