Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (29)

27.

Те слязоха в долното помещение, спускайки се по дрънчащата спираловидна стълба. Там не беше настъпила голяма промяна. Хората и тук бяха запалили факли. Бийни работеше едновременно на три компютъра, обработвайки данните от телескопите от горното ниво. Останалите астрономи се занимаваха с други неща, но за Теремон всичко оставаше непонятно. Шийрин обикаляше помещението сам като изгубена душа. Фолимун бе преместил креслото си точно под една факла, помръдвайки устни в монотонна декламация, съставена от призиви и молитви към Звездите.

В главата на Теремон се втурнаха описателни фрази, по-големи и по-малки части от статията, която бе имал намерение да напише за утрешния брой на „Саро сити Кроникъл“. Вече на няколко пъти през тази вечер журналистическата машина в мозъка му бе прещракала по същия начин — съвършено методично, съвършено добросъвестно и съвършено обезсмислено, той чудесно си даваше сметка и за последното. Беше съвсем нелепо да си въобразява, че утре „Кроникъл“ ще излезе с нов брой.

Размениха си погледи със Сифера.

— Небето — прошепна тя.

— Да, виждам го.

То отново бе променило нюанса си. Сега беше още по-тъмно, ужасяващо тъмнопурпурно сияние, чудовищен цвят; сякаш от някаква огромна рана в тъканта на небесата струяха кървави фонтани.

Въздухът бе станал някак си по-плътен. Здрачът като нещо осезаемо бе проникнал в стаята и танцуващите кръгове жълта светлина около факлите се очертаваха още по-ярко на фона на сгъстяващата се сивота отвън. Миризмата на пушек беше също толкова натрапчива, колкото горе. Теремон установи, че се дразни дори от леките весели припуквания на факлите и меките стъпки на тежко сложения психолог, който обикаляше около масата в средата на стаята.

Ставаше все по-тъмно, независимо от факлите.

„Значи това е началото — помисли си Теремон. — Времето на пълния Мрак… и на появата на Звездите.“

Мина му през ума, че ще бъде по-разумно да потърси някоя малка стаичка и да се заключи в нея, докато всичко премине. Стой настрана, опитай се да избегнеш гледката на Звездите, свий се някъде и изчакай, докато нещата се нормализират. Но миг по-късно разбра колко лоша е тази идея. Малката стаичка — както и всяко затворено помещение — също би била тъмна. Вместо едно уютно и безопасно място тя можеше да се окаже килията на ужасите — далеч по-страховита от залите на Обсерваторията.

Освен това, ако предстоеше да се случи нещо голямо, нещо, което щеше да промени хода на световната история, Теремон не искаше да го пропусне, сврян в някой килер, криейки главата си с ръце. Това би било проява на малодушие и глупост, нещо, за което можеше да съжалява през целия си живот. Той не беше от хората, които бягат от опасността, ако преценеше, че от нея може да излезе някоя история. Освен това беше достатъчно самоуверен, за да смята, че може да устои на всичко… имаше и друго — все още беше достатъчно скептичен и поне една част от съзнанието му си задаваше въпроса дали въобще ще се случи нещо значимо.

Теремон стоеше безмълвен и слушаше как Сифера от време на време си поема въздух — това беше учестеното слабо дишане на някой, който се опитваше да запази спокойствие в един свят, потъващ прекалено бързо в тъмнината.

После долови някакъв друг шум, едно ново, смътно и неорганизирано впечатление за шум, което можеше да остане незабелязано, ако не беше мъртвата тишина, която цареше в залата, и свръхизостреното внимание на Теремон в предхождащите пълното затъмнение мигове.

Журналистът напрегнато се ослушваше, затаявайки дъха си. След малко той отиде предпазливо до прозореца и надникна навън.

Изплашеният му вик разкъса тишината на късове.

— Шийрин!

В стаята настъпи суматоха. Всички гледаха към него, сочеха го и задаваха въпроси. Миг по-късно психологът беше до него. Сифера го последва. Дори Бийни, който седеше приведен над компютрите си, се извърна, за да види какво става.

Навън Довим беше само един тлеещ отломък, който хвърляше последен отчаян поглед към Калгаш. Източният хоризонт, по посока на града, беше изчезнал в Мрака, а пътят от Саро сити до Обсерваторията представляваше една матово червена линия. Дърветата от залесените пространства, които опасваха двете страни на пътя, бяха загубили всякаква индивидуалност и се сливаха в напрегната сенчеста маса.

Но не друго, а самото шосе привличаше вниманието, защото по него се вълнуваше друга безкрайно заплашителна сенчеста маса, която се носеше като странен тромав звяр нагоре по склоновете в подножието на Обсерваторията.

— Погледни — рече Теремон дрезгаво. — Някой да каже на Атор! Лудите от града? Хората на Фолимун! Те идват!

— Колко остава до пълното затъмнение? — попита Шийрин.

— Петнадесет минути — отвърна рязко Бийни. — Но те ще бъдат тук след пет.

— Няма значение, всички да продължават да работят — каза Шийрин. Гласът му беше непоколебим, овладян и неочаквано заповеднически, сякаш в този кулминационен момент той бе успял да почерпи сили от някакъв дълбок вътрешен резервоар. — Ще ги задържим. Това място е построено като крепост. Сифера, качи се горе и уведоми Атор какво става. Ти, Бийни, не изпускай от очи Фолимун. Ако трябва, го нокаутирай и седни върху него, но непрекъснато да ти бъде пред очите. Теремон, ти ела с мен.

Шийрин излезе през вратата, а Теремон го последва по петите. Стълбите се спускаха надолу под тях в тесни кръгообразни извивки около централната колона и се губеха в усоен пуст полумрак.

Първоначалният им устрем ги беше отнесъл петдесет стъпки надолу и затова мъждивата трепкаща жълта светлина от отворената врата на залата зад тях бе изчезнала и сега и отгоре и отдолу ги смазваше една и съща здрачна сянка.

Шийрин спря и топчестата му ръка се вкопчи в гърдите му. Очите му бяха изпъкнали, а гласът му прозвуча като суха кашлица. Какъвто и да беше последният източник на непоколебимост, откъдето преди малко бе намерил сили, сега той беше изчерпан.

— Не мога… да дишам… слез долу… сам. Провери дали всички врати са затворени.

Теремон слезе още няколко стъпала надолу. Сетне се обърна.

— Чакай! Можеш ли да издържиш една минута? — Самият той се задъхваше. Въздухът влизаше и излизаше от дробовете му също като меласа, а мисълта да продължи надолу сам породи малък зародиш на истерична паника, който покълна в ума му.

Ами ако охраната е оставила главната врата отворена поради някакви необясними причини?

Той не се страхуваше от тълпата. А от…

Мрака.

Теремон осъзна, че в края на краищата се страхуваше от Мрака!

— Стой тук — посъветва той излишно Шийрин, който се беше свил унило на кълбо върху стълбите там, където Теремон го беше оставил. — Връщам се след секунда.

Втурна се нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж, сърцето му блъскаше в гърдите — вече не само от физическото усилие — влетя в голямата зала и грабна една факла от гнездото й. Сифера го изгледа с широко отворени от изненада очи.

— Да дойда ли с теб? — попита тя.

— Да. Не. Не!

Той изтича отново навън. Факлата миришеше отвратително, а пушекът причиняваше на очите му пареща болка и почти го ослепяваше, но Теремон я стискаше така здраво, сякаш искаше да я целуне от радост. Пламъкът й се удължи назад, когато повторно профуча надолу по стълбите.

Шийрин не беше помръднал. Той отвори очи и изстена, щом Теремон се наведе над него. Журналистът грубо го разтърси.

— Хайде, съвземи се. Имаме светлина.

Теремон държеше факлата на три-четири сантиметра от земята и подкрепяйки залитащия психолог за лакътя, той отново заслиза надолу, но сега вече защитен от пращящия кръг светлина.

Навсякъде на приземния етаж цареше тъмнина. Усети, че ужасът отново се надигаше в него. Но факлата проряза тъмнината и му проправи път.

— Хората от охраната… — рече Шийрин.

Къде са те? Дали са избягали? Така изглеждаше. Не, двама от охраната, която Атор бе разпределил на различни места, бяха там. Те се бяха притиснали до стената в края на коридора, очите им бяха празни, а езиците им висяха навън. От другите нямаше и следа.

— Дръж — каза той безцеремонно и подаде факлата на Шийрин. — Чуват се отвън.

И те наистина се чуваха. Откъслечни, дрезгави, нечленоразделни викове.

Но Шийрин беше прав — Обсерваторията бе построена като крепост. Издигната през последното столетие, когато неогавотианският архитектурен стил бе достигнал грозния си разцвет, тя бе проектирана по-скоро с оглед на нейната стабилност и трайност, отколкото естетически достойнства.

Прозорците бяха защитени от трисантиметрови метални решетки, потънали дълбоко в бетонните напречници. Стените бяха солидно иззидани, така че да не могат да бъдат засегнати от земетресение, а входната врата представляваше масивна дъбова плоскост, подсилена на по-важните места с желязо. Теремон провери резетата. Те все още си бяха на мястото.

— Поне не могат да влязат направо, както казваше Фолимун — рече той, дишайки тежко. — Но само ги чуй! Те са непосредствено до вратата.

— Трябва да направим нещо.

— Дяволски си прав — рече Теремон. — Не стой само там! Помогни ми да завлечем тези сандъци до вратите… и дръж факлата по-далече от очите ми. Този дим ме убива.

Сандъците бяха пълни с книги, научни инструменти и разни други неща, цял музей на астрономията. Само боговете знаеха колко тежаха тези сандъци, но в този кризисен момент Теремон се сдоби с някаква свръхестествена сила; той ги повдигаше и избутваше на необходимото място — подпомаган повече или по-малко от Шийрин — сякаш бяха възглавници. Докато маневрираше с тежките сандъци, малките телескопи и другите принадлежности в тях се прекатурваха и падаха. Чуваше се звук на разбито стъкло.

Бийни ще ме убие, мислеше си Теремон. Той боготвори всички тези неща.

Но в момент като този не можеше да бъде деликатен. Той блъскаше сандък след сандък до вратата и след няколко минути бе издигнал барикада, която се надяваше, че ще може да задържи тълпата, ако успееше да проникне през вратата.

Някъде далеч Теремон чуваше глухите удари на голи юмруци по дъбовите талпи. Писъци… викове…

Всичко беше като кошмар.

Тълпата бе потеглила от Саро сити, подтиквана от жаждата си за спасение, пропагандираното от Апостолите на Пламъка спасение, което сега можеше да бъде постигнато, както им бяха казали, единствено чрез разрушаването на Обсерваторията. Но с наближаването на Мрака влудяващият страх напълно бе лишил умовете им от способност за действие. Нямаше кога да мислят за коли, оръжия, водач или дори организация. Бяха се втурнали към Обсерваторията и я нападаха с голи ръце.

И сега, когато бяха тук, последният проблясък на Довим, последната рубиненочервена капка слънчева светлина трептеше слабо над човечеството, на което не бе останало нищо друго освен пълен всепоглъщащ страх.

Теремон изпъшка:

— Да се качваме обратно!

В залата, където се бяха събрали, сега нямаше и помен от никого. Всички се бяха качили на най-горния етаж в самия купол на Обсерваторията. Когато влетя вътре, Теремон беше поразен от зловещото спокойствие, което сякаш цареше там. Гледката напомняше жива картина. Иймот седеше пред контролното табло на огромния соларен телескоп на малко столче с полегата облегалка, сякаш това беше просто една обикновена вечер, посветена на астрономически проучвания. Останалите се бяха скупчили около по-малките телескопи и Бийни даваше наставления с напрегнат, дрезгав глас.

— Всички веднага на работа. От съдбоносно значение е да заснемем Довим точно преди пълното затъмнение и да сменим плаката. Ти тук… а ти тук… на всяка камера да има по човек. Необходими са ни колкото може по-пълни сведения. Всички знаете за… за времето на експозиция…

Чу се приглушено мърморене в знак на съгласие.

Бийни прокара ръка над очите си.

— Горят ли още всички факли? Няма значение, виждам ги! — той се бе облегнал тежко на гърба на един стол. — И помнете, не… не търсете хубави пози. Веднага щом Звездите се появят, не губете време и не се опитвайте да хванете в кадър по две наведнъж. Една е достатъчна. И… ако почувствате нещо, веднага се махайте от камерата.

На вратата Шийрин пошепна на Теремон:

— Заведи ме при Атор. Не го виждам.

Журналистът не отговори веднага. Неясните силуети на астрономите се полюляваха и губеха очертанията си, а факлите над главите им изглеждаха просто като жълти петна. Залата беше студена като морга. За миг Теремон почувства ръката на Сифера да се докосва до неговата — само за миг — и после се изгуби в тъмнината.

— Тъмно е — прохленчи той.

Шийрин протегна ръце.

— Атор. — Той залитна напред. — Атор!

Теремон го настигна и го хвана за ръката.

— Почакай. Ще те заведа. — Успя някак да прекоси стаята. Затвори очи, за да не вижда Мрака, и за да се противопостави на гърмящия хаос, който се надигаше в съзнанието му.

Никой не ги чу, нито пък им обърна внимание. Шийрин залитна към стената.

— Атор!

— Ти ли си, Шийрин?

— Да, да. Атор?

— Какво има Шийрин?

— Исках само да ви кажа… да не се безпокоите от тълпата… вратите са достатъчно здрави, за да ги спрат.

— Да. Разбира се — промърмори Атор. Гласът му сякаш идваше от много километри разстояние, помисли си Теремон.

Цели светлинни години.

Ненадейно между тях се озова още една фигура, тя се движеше бързо, а ръцете отривисто вършееха във въздуха. Теремон реши, че това може да е Иймот или дори Бийни, но после усети грубата тъкан на нечие расо и разбра, че е Фолимун.

— Звездите! — извика той. — Звездите идват! Отстранете се от пътя ми!

Теремон осъзна, че Апостолът се опитваше да се добере до Бийни. И да унищожи светотатствените камери.

— Внимавай… — извика Теремон. Но Бийни остана да седи свит пред компютрите си, които командваха камерите, заснемащи спускането на пълния Мрак.

Теремон протегна ръце, сграбчи расото на Фолимун и започна да го тегли и дърпа. Изведнъж в гърлото му се впиха нечии пръсти. Той залитна безумно напред. Там нямаше нищо друго освен сенки, самият под под краката му бе загубил материалност. Някой заби силно коляно в стомаха му, журналистът изсумтя заслепен от болка и едва не падна.

Но след първото агонизиращо изпъшкване, силата му се възвърна. Той сграбчи Фолимун за раменете, успя някак си да го завърти и се вкопчи с мъртва хватка в гърлото му. В същия миг чу Бийни да грачи: „Хвана го! По камерите, всички!“

Съзнанието му сякаш възприемаше всичко едновременно. Целият свят струеше в пулсиращия му мозък — навсякъде цареше хаос, над всичко тегнеха писъци на ужас.

Бе връхлетян от странното усещане, че последната нишка слънчева светлина е изтъняла и се е скъсала.

Едновременно чу последното задавено ахване на Фолимун, силния изумен рев на Бийни, особения приглушен вик на Шийрин, истерично кикотене, което премина в хриптене…

И внезапна тишина, странна непоносима тишина навън.

Фолимун се беше отпуснал при разхлабването на хватката около гърлото му. Теремон се взря в очите на Апостола и видя пустотата им; те бяха втренчени нагоре и отразяваха слабата жълтеникава светлина на факлите. Той забеляза мехура от пяна по устните на Фолимун и чу тихото животинско скимтене в гърлото му.

Страхът постепенно завладяваше ума му, той се надигна на една ръка и обърна очи към смразяващата кръвта чернота на небето.

Там грееха Звездите!

Не десет или двадесет, както беше според жалката теория на Бийни. Те бяха хиляди и сияеха с невероятна мощ, една до друга, една до друга, една до друга, безкрайна стена, ослепителен щит, излъчващ ужасяваща светлина, която изпълваше цялото небе. Хиляди могъщи слънца пламтяха с обгарящо душата великолепие; със страховитото си безразличие те бяха по-потресаващо студени от ледения вятър, който вилнееше над студения и страшно пуст свят.

Те зачукаха по самите корени на съществото му. Стовариха се върху мозъка му като млатило за вършеене. Тяхната чудовищно ледена светлина беше като милиони едновременно ехтящи огромни гонгове.

Боже мой, помисли си той. Боже мой, боже мой, боже мой!

Но Теремон не можеше да откъсне очи от пъклената гледка. Той се взираше през отвора на купола; всеки мускул от тялото му бе вкочанен и скован; беше се вторачил в безпомощна почуда и ужас в яростния щит, който изпълваше небето. Усещаше съзнанието си да се свива и да се превръща в малка ледена топчица, изложена на непрестанната и бясна ледена атака. Мозъкът му беше не по-голям от стъклено топче за игра, което потракваше в кухата кратуна на черепа му.

Най-накрая успя да затвори очи. Известно време остана коленичил, дишаше тежко, мърмореше си нещо и се опитваше да се овладее.

Теремон залитна и се изправи на крака, гърлото му се беше стегнало и го задушаваше, всички мускули на тялото му се гърчеха във вцепеняващ ужас и абсолютен непоносим страх. Смътно усещаше, че Сифера е някъде близо до него, но му костваше усилие, за да си спомни коя е тя. Не беше лесно да си спомни и кой е той. Отдолу се чуваха ужасни отмерени удари, страхотно блъскане по вратата… някакво странен див звяр с хиляда глави се опитваше да проникне в…

Това нямаше значение.

Нищо нямаше значение.

Той полудяваше и го знаеше, а някъде дълбоко в него късче здрав разум пищеше и се мъчеше да отблъсне безнадеждния изблик на черен ужас. Страшно беше да полудяваш и да съзнаваш, че полудяваш… да знаеш, че след една кратка минута ще бъдеш тук физически и все пак цялата ти истинска същност ще бъде мъртва и удавена в черна лудост. Защото това беше Мракът… Мракът, Студът и Съдбата. Ярките стени на вселената бяха разбити и страховитите им черни отломки падаха надолу, за да го смачкат, смажат и заличат.

Някой се блъсна в него, пълзейки на ръце и крака. Теремон се отмести настрани. Той сложи ръце върху измъченото си гърло и закуца към пламъците на факлите, които бяха пленили безумните му очи.

— Светлина! — изкрещя Теремон.

Атор плачеше някъде, скимтейки отвратително като ужасно уплашено дете.

— Звезди… всичките Звезди… ние изобщо не знаехме. Ние нищо не знаехме. Мислехме, че шест Звезди е една вселена е нещо Звездите не забелязвахме Мрак е завинаги завинаги завинаги и стените идват насам и ние не знаехме ние не можехме да знаем и нищо…

Някой протегна нокти към факлата, тя падна и угасна. В същия миг ужасното великолепие на безразличните Звезди се приближи към тях със скок.

Отдолу се чуваха писъци, викове и шум от разбито стъкло. Влудената и необуздана тълпа бе проникнала в Обсерваторията.

Теремон се огледа. Под страшната светлина на Звездите той видя онемелите фигури на учените, които залитаха ужасени наоколо. Тръгна към коридора. Посрещна го яростния порив на мразовит вятър, който проникваше през един отворен прозорец; спря се там и остави въздушната струя да шиба лицето му; арктическата сила на вятъра извика у него смях.

— Теремон? — дойде един глас зад него. — Теремон?

Той продължи да се смее.

— Погледни — каза Теремон след малко. — Това са Звездите. Това е Пламъкът.

На хоризонта отвъд прозореца, по посока на Саро сити, започна да нараства едно тъмночервено сияние, то ставаше все по-ярко, но това не беше сияние на слънце.

Дългата нощ бе дошла отново.