Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Падането на нощта (25)

23.

Първи в съседната зала влезе Шийрин.

Там креслата бяха по-меки. Над прозорците висяха дебели червени завеси, а подът беше покрит с кафяво-червен килим. Със странната керемидена светлина на Довим, която струеше през стъклата, общото впечатление беше, че навсякъде е полепнала засъхнала кръв.

Психологът се изненада, когато видя тази вечер Теремон в Обсерваторията — след всичките му ужасни статии, които осуетиха кампанията на Атор за национална подготовка. През последните няколко седмици Атор почти обезумяваше от гняв само при споменаване на името му. И все пак нещо го беше накарало да се смили и да му позволи да бъде тук за затъмнението.

Това беше странно и малко обезпокоително. Може би твърдата обвивка на личността на стария астроном бе започнала да се пропуква… може би не само гневът му беше отстъпил пред лицето на предстоящата катастрофа — навярно цялата му вътрешна същност се разпадаше.

Всъщност Шийрин беше немалко изненадан, че самият той също се намира в Обсерваторията. Решението беше взел в последната минута — чист импулс, какъвто рядко бе изпитвал. Лилиат се ужаси. Сам той беше твърде ужасен. Още не бе забравил кошмара от последните няколко минути в Тунела на мистерията.

В последния миг беше осъзнал, че е длъжен да бъде тук, както беше длъжен да се спусне в Тунела. Цялата му професионална кариера беше свързана с проучването на Мрака. Как щеше да живее след това с мисълта, че докато е траел най-знаменитият епизод от историята на Мрака, дошъл след повече от две хилядолетия, той е предпочел да се крие в едно уютно и сигурно подземно помещение?

Не, той трябваше да бъде тук. Беше длъжен да присъства на затъмнението. И да почувства как Мракът завладява света.

Когато влизаха в съседната стая, Теремон заговори с изненадваща искреност:

— Започвам да се питам дали съм имал право да бъда такъв скептик, Шийрин.

— Да, би трябвало да си задаваш този въпрос.

— Е, правя го. Само като гледам как изглежда Довим. Този необикновен червен цвят, който се разстила навсякъде. Знаеш ли, точно сега бих дал десет кредита за една прилична доза бяла светлина. Един добър и силен коктейл Тано. Всъщност ще ми се да зърна също Тано и Сита. Или още по-добре — Онос.

— Утре сутринта Онос ще бъде на небето — вметна Бийни, който току-що беше влязъл в стаята.

— Да, но какво ще стане с нас? — попита Шийрин и веднага след това се усмихна, за да притъпи ефекта от думите си. После се обърна към Бийни и рече: — Нашият приятел Теремон изгаря от желание за глътка алкохол.

— Атор ще получи припадък. Той нареди всички да бъдат трезви тази вечер.

Шийрин каза:

— Значи тук не може да се намери нищо друго освен вода.

— Е…

— Хайде, Бийни. Атор няма да влезе тук.

— Да, предполагам.

Бийни отиде на пръсти до най-близкия прозорец, приклекна и извади от едно малко сандъче за цветя бутилка с червена течност, която забълбука многозначително, когато я разклати.

— Мислех си, че Атор не знае за това — забеляза Бийни, подтичвайки обратно към масата. — Ето! Имаме само една чаша и затова като наш гост я вземаш ти, Теремон. Ние с Шийрин можем да пием от бутилката. — После астрономът напълни малката чашка благоразумно и предпазливо.

Теремон се засмя.

— Ти изобщо не се докосваше до алкохол, когато се запознахме, Бийни.

— Това беше едно време. Сега е друго. Тежки са времената, Теремон. Постепенно се уча. Едно добро питие може чудесно да отпусне нервите ти в мигове като тези.

— И аз така съм чувал — каза Теремон безгрижно и отпи от чашата си. Това беше някакво евтино червено вино, тръпчиво и резливо, навярно от някоя южна провинция. Такова нещо можеше да си купи само човек като Бийни, който не беше пил през целия си живот, и поради това не може да избере нищо по-свястно. Но по-добре това, отколкото нищо.

Бийни отпи здраво от бутилката и я подаде на Шийрин. Психологът я надигна на свой ред към устните си и запреглъща течността дълго и бавно. После я остави на масата с доволно изсумтяване, млясна с устни и се обърна към Бийни:

— Атор изглежда странен тази вечер. Искам да кажа дори и при тези особени обстоятелства. Какво му има?

— Тревожи се за Фаро и Иймот, предполагам.

— Кои?

— Двама млади студенти. Трябваше да бъдат тук преди няколко часа, а още не са се появили. Атор разполага със страшно малко хора, защото всички, освен крайно необходимите му служители, са в Скривалището.

Теремон каза:

— Нали не смяташ, че са дезертирали?

— Кой? Фаро и Иймот ли? Разбира се, че не. Не са такива хора. Те биха дали всичко, за да бъдат тук тази вечер и да направят необходимите измервания, когато затъмнението започне. Ами ако в Саро сити е избухнал някакъв бунт и са заловени?

Бийни вдигна рамене.

— Предполагам, че рано или късно ще се появят. Но ако не са тук по време на критичната фаза, когато ще се струпа много работа наведнъж, нещата могат да станат малко по-сложни. Може би Атор се тревожи именно затова.

Шийрин рече:

— Не съм сигурен. Да, наистина е възможно отсъствието на тези двама души да го безпокои. Но има и нещо друго. Изведнъж той изглежда толкова състарен. Уморен. Дори победен. Последния път, когато видях, кипеше от енергия и все говореше за преустройството на обществото след затъмнението — това беше истинският Атор, железният мъж. Обстоятелството, че дори не си е направил труда да изхвърли Теремон…

— Опита се — вметна Теремон. — Бийни го разубеди. И Сифера.

— А, точно за това говорех. Бийни да познаваш някого, който е успял да разубеди Атор да не прави нещо?… Я ми подайте бутилката.

— Може би вината е моя — рече Теремон. — Всичко, което написах, нападките ми срещу неговия план по цялата страна да бъдат създадени убежища от типа на Скривалището. Ако той искрено вярва, че само след няколко часа над целия свят ще падне Мрак и цялото човечество ще бъде обхванато от стихийна лудост…

— В което той несъмнено вярва — прекъсна го Бийни. — Както и всички ние.

— В такъв случай отказът на правителството да вземе на сериозно предсказанията на Атор трябва да е бил смазващо, съкрушително поражение за него. Моята отговорност е точно толкова голяма, колкото и на всички останали. Ако се окаже, че вие сте прави, никога няма да си го простя.

Шийрин каза:

— Не се ласкай, Теремон. Дори да беше писал по пет статии на ден, призовавайки обществеността да вземе грандиозни подготвителни мерки, правителството пак нямаше да направи нищо. Дори щяха да погледнат още по-снизходително, ако въобще е възможно това, на предупрежденията на Атор, при положение че той имаше на своя страна един такъв популярен журналист-кръстоносец като теб.

— Благодаря ти — рече Теремон. — Наистина оценявам жеста ти… Остана ли някакво вино? — Той погледна към Бийни. — Разбира се, имам проблеми също и със Сифера. Тя ме смята за твърде долен тип, за да разговаря с мен.

— По едно време тя като че ли проявяваше искрен интерес към теб — забеляза Бийни. — Всъщност известно време се питах какво става. Дали вие двамата сте… ъъ…

— Не — усмихна се Теремон. — Не съвсем. И сега това вече е невъзможно. Но известно време бяхме много добри приятели. Очарователна, просто очарователна жена… А каква е тази нейна теория за цикличните предисторически периоди? Има ли нещо вярно в нея?

— Не, ако слушаш какво говорят другите специалисти от нейната катедра — рече Шийрин. — Те се отнасят с истинско пренебрежение към тази теория. Естествено те продължават да проявяват траен интерес към общоприетата археологическа схема, според която Беклимот е най-древният градски център. Според тях преди него изобщо не е имало никаква цивилизация, само примитивни, космати и обитаващи джунглите племена.

— Но какви доводи привеждат против тези многократни катастрофи на хълма Томбо? — попита Теремон.

— Учени, които смятат, че познават същността на своята материя, могат да оборят всякакви аргументи, които застрашават схващанията им — отвърна Шийрин. — Одраскай някой окопал се учен и ще видиш, че под външната обвивка се крие нещо, което в много отношения прилича на Апостол на Пламъка. Просто расата са различни. — Той взе бутилката, която Теремон разсеяно държеше в ръката си, и отпи отново. — Да вървят по дяволите. Дори и лаик като мен може да види, че откритията на Сифера от Томбо обръщат представите ни за предисторията наопаки. Въпросът не е дали наистина е имало повтарящи се пожари през всичките тези хилядолетия. А защо?

Теремон каза:

— Напоследък се запознах с голяма част от обясненията и всички бяха повече или по-малко фантастични. Някакъв си учен от университета Китро защитаваше тезата, че на всеки няколко хиляди години падали периодични огнени дъждове. А в редакцията на вестника получихме писмо, в което някакъв независим астроном твърдеше, че е „доказал“, че Калгаш преминава през едно от слънцата при същата цикличност. Мисля, че имаше и още по-безумни хипотези.

— Има само едно разумно обяснение — рече Бийни. — Спомнете си концепцията за Меча на Таргола. Според нея най-добрият вариант е да се откажем от всяка по-сложна хипотеза. Идеята за периодични огнени дъждове е нелепа, а тази за преминаването на планетата през слънца, очевидно е пълна глупост. Според теорията за затъмнението изобщо не е задължително веднага след него да избухнат огромни пожари.

— Не — намеси се Шийрин. — Теорията не предвижда нищо подобно. Но здравият разум подсказва, че това ще се случи. Затъмнението ще доведе Мрака. Мракът — лудостта. А лудостта — пламъците. Те пък ще съсипят постигнатото за няколко хилядолетия мъчителна борба. Всички усилия на човечеството утре ще пропаднат. На целия Калгаш няма да остане нито един незасегнат град.

— Говориш точно като Апостолите — ядоса се Теремон. — Преди няколко месеца Фолимун 66 ми наговори буквално същите неща. Мисля, че ви разказах и на двамата за това в клуба на „Шестте слънца“.

Той погледна през прозореца отвъд гористите склонове на хълма на Обсерваторията към островърхите кули на Саро сити, които сияеха с кървав блясък на фона на хоризонта. Журналистът почувства как напрежението и несигурността в него нараснаха, когато зърна Довим. Той беше в зенит и хвърляше мрачното си кърваво зарево, смален и зловещ.

Теремон продължи да говори с все същото упорство:

— Не мога да приема вашите аргументи. Защо смятате, че ще откача, само затова, че на небето няма нито едно слънце? Но дори и така да стане — да, не съм забравил онези нещастници от Тунела на мистерията — дори и да откача, дори и всички да откачат, как ще навреди това на градовете? Да не би да ги съборим?

— И аз казах това първия път — вметна Бийни. — Когато още не бях премислил нещата. Ако останеш на тъмно, какво ще искаш повече от всичко друго… към какво ще зове всеки инстинкт у теб?

— Ами, предполагам, че към светлина.

— Да? — извика Шийрин, този път крещейки. — Точно така, светлина! Светлина!

— Тоест?

— И какво ще направиш, че да получиш светлина?

Теремон посочи ключа на стената.

— Ще натисна ето това.

— Правилно — подигра му се Шийрин. — А боговете ще проявят към теб безграничната си доброта и ще ти осигурят толкова ток, колкото ти е необходим. Защото електрокомпанията определено няма да е в състояние да го направи. Всички генератори ще спрат със стържене, хората, които работят в тях, ще залитат, брътвейки, в мрака, същото ще се случи и с регулаторите на електропроводите. Следваш ли мисълта ми?

Теремон кимна вцепенено.

Шийрин продължи:

— Откъде ще дойде светлината, когато генераторите спрат? От фенерчетата, предполагам. Всички те са с батерии. Но може да се случи да нямаш фенерче под ръка. Може Мракът да те свари навън, на улицата, а то да е в дома ти до твоето легло. Но ти искаш светлина. Следователно решаваш да запалиш нещо, какво ще кажеш, Теремон? Виждал ли си някога горски пожар? Да ти се е случвало да готвиш нещо на открито с дърва? Както знаеш, горящите съчки не дават само топлина. Те дават и светлина и хората знаят това много добре. Когато падне Мракът, те ще искат светлина и ще я получат.

— Значи ще горят дървени трупи — рече Теремон недоверчиво.

— Ще горят всичко, каквото им попадне в ръцете. Те ще се нуждаят от светлина. Ще бъдат принудени да запалят нещо, а по улиците на града няма да има дърва под ръка. Затова ще горят всичко, което се намира наблизо. Купчина от вестници. Защо не? „Саро сити Кроникъл“ ще даде малко светлина за известно време. Ами какво ще кажеш за вестникарските будки, където има струпани толкова много вестници? Да ги изгорим и тях! Да горим дрехи. Книги. Шиндели от покриви. Да горим всичко, каквото ни попадне. Хората ще се сдобият с тяхната светлина… и всички обитавани от тях места ще избухнат в пламъци! Ето ви ги вашите пожари, господин Вестникар. Ето ви го краят на света, света, в който сме свикнали да живеем.

— Ако наистина има затъмнение — рече Теремон полугласно и упорито.

— Да, ако — каза Шийрин. — Аз не съм астроном. Нито пък Апостол. Но се обзалагам, че ще има.

Той погледна Теремон право в очите. Те останаха втренчени един в друг, сякаш всичко се свеждаше до това чия воля е по-силна. Малко по-късно Теремон отклони поглед, без да каже нито дума. Дишаше неравномерно и с хриптене. Той вдигна ръце към челото си и го притисна силно.

Изведнъж от съседната стая се дочуха викове и врява. Бийни каза:

— Струва ми се, че чувам гласа на Иймот. Сигурно той и Фаро най-сетне са се появили. Хайде да отидем и да разберем какво ги е задържало.

— Защо не! — промърмори Теремон. — Той си пое дълбоко дъх и видимо се отпусна. Напрежението спадна… засега.