Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (26)

26

— Mag ik u even lastig vallen? — изкрещя старицата на пътника до Конвърс и пак се заклатушка. Мъжът отлепи очи от веселбата на пътеката и погледна нагоре към вещицата. Тя се развика отново, без да вади дясната си ръка от чантата. Сивата й чорлава коса се разтърси, когато кимна към предната част на вагона. — Zou ik op uw plaats mogen zitten?

— Mij best! — човекът стана ухилен и Джоел инстинктивно отдръпна краката си, за да мине. — Dank u wel — добави той и пое към единственото празно място зад двойката, танцуваща на пътеката.

— Мърдай! — дрезгаво изкомандва старицата, като се поклащаше в ритъма на носещия се към Амстердам влак.

Ако ще правя нещо, реши Джоел, трябва да е сега. Започна да се изправя с вперени право пред себе си очи, десният му лакът бе подпрян на ръчката, на сантиметри от издутата торба. Рязко пъхна ръка в зейналия й отвор и впи пръсти в тлъстата китка на ръката, която държеше оръжието. Стисна я, наведе я надолу, като сграбчи плът и метал, и яростно я изви наляво. Блъсна старицата в тясното пространство между седалките, завъртя я и я тръшна на мястото до прозореца. Пистолетът гръмна, чу се остро изпукване и в дебелия брезент се прогори дупка, краищата й задимяха. Куршумът се заби някъде ниско долу. Силата на женището се оказа маниакална, далече по-голяма, отколкото можеше да си представи. Бореше се яростно, посягаше с нокти към лицето му, но той успя да вдигне ръката й над главата, изви я и я задържа зад гърба й. В торбата ръцете им още не се пускаха, тя стискаше пистолета, а той не можеше да откопчи пръстите й от него. Все пак успя да го задържи насочен надолу, като обездвижваше китката й — сила срещу сила. Разкривеното й лице подсказваше, че няма да се предаде.

Веселбата и шумът във вагона достигнаха връхна точка — фалшиви гласове се опитваха да подхванат песен, отекваше висок смях. Никой не обръщаше внимание на дивата борба върху тясната седалка. Внезапно, погълнат от паниката и яростната безизходица, Джоел усети, че влакът, макар и съвсем неуловимо, намалява скорост. Рефлексите му на летец отново не му изневериха. Заби лакът в дясната гърда на старицата, за да я накара да пусне пистолета, но тя се държеше с извита назад ръка и запънати под предната седалка дебели крака, които й даваха опора. Тлъстото й тяло се извиваше, успя да приклещи ръката му така, че да не може да изтръгне пистолета.

— Пускай! — дрезгаво прошепна той. — Няма да ти направя нищо. Колкото и да са ти платили, ще ти платя още повече.

— Nee! Ще ме извлекат от дъното на някой канал! Не можеш да избягаш, Meener! Чакат те в Амстердам на гарата!

Старицата сгърчи лице, зарита с крака и за миг освободи лявата си ръка. Протегна я към лицето му и ноктите й се плъзнаха по покаралата му брада, но той я улови за китката, опъна ръката й успоредно на седалката, удари я с все сила с коляното си и я завъртя по посока на часовниковата стрелка, за да я обездвижи. Не успя. Дясната й ръка беше силна като на лъвица, защитаваща достойнството си. Не пускаше и пистолета в торбата.

— Лъжеш! — кресна й Конвърс. — Никой не знае, че съм в този влак! Самата ти се качи преди двайсет минути!

— Бъркаш, Amerikaan! Пътувам от Арнхем, но тръгнах от първия вагон към края на влака. Открих те в Утрехт и веднага беше телефонирано.

— Лъжеш!

— Сам ще видиш.

— Кой те нае?

— Хора.

— Кои?

— Ще ги видиш.

— По дяволите, ти не си от тях! Изключено е!

— Те ми платиха. Плащат наляво и надясно по железопътната линия. По кейовете и летищата също. Предупредиха, че говориш само английски.

— Нещо друго?

— Защо трябва да ти казвам? Заловен си. Ти трябва да ме пуснеш, може би ще е по-полезно за теб.

— Как? С бърз изстрел в главата вместо клетка в Ханой?

— Каквото и да е, куршумът е за предпочитане. Прекалено млад си, да знаеш, Meneer. Никога не си живял в окупация.

— А ти си прекалено стара, за да си толкова силна.

— Ja, научих и това.

— Пусни ме!

Влакът спираше и пияната тълпа във вагона ревна одобрително. Мъжете посегнаха над главите си към куфарите. Пътникът, който беше седял до Джоел, бързо издърпа своя от мрежата над седалката, стомахът му се притисна в рамото на Конвърс. Джоел се постара да даде вид, сякаш е погълнат от разговора с изкривилата лице полупленница. Човекът политна назад с куфара в ръка и се засмя.

Старицата се метна напред и впи зъби в горната част на ръката на Конвърс, на милиметри от раната му. Захапа го злобно, жълтите й зъби проникнаха в плътта му, от кожата му бликна кръв и потече по синкавата кожа на лицето й.

Той подскочи от болка. Тя освободи ръката си от хватката му в торбата, пистолетът беше неин! Стреля и от пода на пътеката, на няколко сантиметра от крака на Джоел, се откъсна парче дърво. Той сграбчи невидимото дуло, извъртя го и го дръпна, като се мъчеше с всичка сила да го отклони от себе си. Старата стреля отново.

Очите й се разшириха, тя се отпусна назад на седалката. Плъзна се към прозореца, без да затваря очи. По тънкия плат на роклята върху горната част на корема й се разпълзя кърваво петно. Мъртва е, помисли Джоел и му се догади, трябваше да поеме няколко пъти дълбоко дъх, за да не повърне. Попита се разтреперан коя ли е тази старица, защо е изпаднала, какво ли е преживяла, за да стигне дотук? Прекалено млад си да знаеш… Никога не си живял в окупация.

Нямаше време за подобни мисли! Тя искаше да го убие, това бе единственото, което го интересуваше, а след няколко минути щеше да се срещне с мъжете, които го причакваха. Трябваше да мисли, да действа!

Бръкна в брезентовата торба и изви пистолета, за да го измъкне от сгърчените й пръсти. Бързо го мушна под колана, усещаше тежестта на другия пистолет в джоба си. Пресегна се и подреди гънките на роклята, покри с шала кървавите петна и спусна чорлав кичур коса върху изцъклените й очи. Опитът от лагерите му подсказа да не се опитва да ги затваря, много често оказваха съпротива и само щеше да привлече вниманието към себе си и нея. Последното, което направи, беше да извади една консервена кутия бира от торбата, да я отвори и да я сложи в скута й. Течността се разля и намокри полата.

— Amsterdam! De volgende halte is Amsterdam-Centraal!

Тълпата летовници нададе възторжен рев и пред вратите се оформиха опашки. О, Боже, мислеше Конвърс. Как? Старицата спомена за телефонно обаждане. Фразата подсказваше, че не е телефонирала тя. Логично — тя разполагаше с прекалено малко време. Очевидно беше платила на някоя от посестримите си в Утрехт. Следователно информацията им беше минимална поради недостига на време. Била е специална сътрудничка, издирвана така, както само „Аквитания“ можеше да издирва — силна, умееща да борави с оръжие, способна да застреля човек, без да й мигне окото. Налагало се е само да даде телефона и да инструктира човека, на когото беше платила да се обади, да каже кога пристига влакът. Следователно… имаше възможност да се измъкне. Всеки пътник щеше да бъде внимателно оглеждан и сравняван с лицето от снимката. Но той едновременно беше и не беше това лице! И говореше само английски, на тази информация се наблягаше много.

Мисли!

— Ze is dronken!

Думите изрече високо едър мъж, застанал до него с невероятно пищна жена под ръка, като посочи към мъртвата. И двамата се смееха, а Джоел разбра и без преводач. Конвърс кимна, усмихна се и сви рамене. Беше намерил начин да се измъкне от гарата на Амстердам.

Сети се, че съществува универсален език, който се прилага при толкова силен шум, че никой не може да чува и да бъде чут. Използва се и когато човек се отегчава на някой коктейл или гледа мач по телевизията в компанията на глупаци, които си въобразяват, че разбират повече от треньора и играчите. В такива случаи хората кимаха, усмихваха се, от време на време слагаха приятелски ръка на нечие рамо, за да осъществят общуване, но не казваха нищо.

Джоел правеше всичко това, когато слезе от влака с едрия мъж и съпругата му. Държеше се почти като луд, играеше ролята си като човек, който знае, че границата между смъртта и оцеляването е изтъняла като оризова хартия. Адвокатът у него осигуряваше контрола, летецът проверяваше откъде духа вятърът, защото знаеше, че самолетът ще промени курса си и от най-лекия напор.

Беше свалил черните очила, козирката бе силно нахлупена над челото му. Докато вървяха по перона, ръката му беше на рамото на едрия мъж, който се смееше и говореше. Джоел кимаше, удряше го по рамото и на свой ред се смееше, когато холандецът за малко прекъсваше монолога си. Тъй като двойката беше на градус, не обръщаше особено внимание на неразбираемите отговори. Джоел изглеждаше като типичния подпийнал добряк, а в състоянието, в което се намираха, нищо друго нямаше значение.

Вървяха към залата на гарата и Конвърс непрекъснато шареше с очи. Погледът му бе привлечен от един мъж, застанал в тълпата посрещачи зад аркадата в дъното на перона. Джоел го забеляза пръв, защото за разлика от хората около него, чиито лица бяха озарени от различна степен на приятно очакване, неговото изражение бе тъй напрегнато, че изглеждаше мрачно. Не беше дошъл да посреща. В следващия миг Конвърс разбра, че човекът е привлякъл вниманието му и по друга причина. Позна го и веднага се сети къде го е виждал — слизаше бързо по пътеката, обградена от плътни листа, придружен от още един мъж. Беше от патрула в имението на Лайфхелм над реката.

Когато се приближиха към аркадата, Джоел се разсмя още по-високо и толкова силно затупа холандеца по рамото, че шапката му се килна над лицето. Кимна и сви няколко пъти рамене, добродушно поклати глава с вдигнати вежди и непрекъснато движещи се устни. През присвитите си очи забеляза, че пазачът на Лайфхелм го гледа втренчено, след това отмести очи. Минаха под аркадата и с ъгълчето на очите си Джоел ясно забеляза, че една глава рязко се изви и една фигура започна да разблъсква хората пред себе си. Конвърс се обърна и погледна през рамото на холандеца. Да. Очите му се срещнаха с погледа на пазача на Лайфхелм. Позна го мигновено и за секунда немецът изпадна в паника и се огледа назад към перона. Започна да вика нещо и спря. Бръкна под сакото си и тръгна напред.

Джоел заряза двойката и хукна да бяга, като си пробиваше път между плътната стена от тела, устремен към арката на изхода, през която яркото слънце огряваше живописната зала. Докато тичаше, два пъти се обърна назад. Първия път не видя нищо, но втория път забеляза преследвача. Пазачът на Лайфхелм ревеше заповеди към някого от другата страна, като се вдигаше на пръсти, мъчеше се да види и да бъде видян и махаше към изхода. Конвърс се затича още по-бързо през тълпата към стъпалата, които водеха към масивния изход. Изкачи се по тях бързо, но не по-бързо от най-забързаните пътници. Държеше се в центъра на тълпата и се стараеше да привлича колкото може по-малко внимание към себе си.

Мина през вратата, озова се на слънце и се обърка. Под себе си видя вода, кейове и яхти със стъклени покриви. Покрай тях бързаха хора, други се качваха на борда под внимателните погледи на облечени в синьо-бели униформи мъже. Беше слязъл от влака, за да се озове на някакво странно крайбрежие. После се сети — гарата на Амстердам беше построена на остров срещу центъра на града, затова я наричаха Centraal. Все пак имаше улица, не, две или три улици, които минаваха като мостове над водата и се свързваха с други улици, дървета и сгради… Нямаше време! Намираше се на открито, а онези улици бяха неговите убежища, те щяха да го скрият от врага. Побягна с всички сили по крайбрежния булевард и стигна още по-широка пътна артерия, задръстена с коли, автобуси, трамваи, всички очакващи с нетърпение звънците, които щяха да им разрешат да потеглят. Видя топяща се опашка пред вратите на трамвай, последните двама пътници се качиха. Втурна се натам и скочи в последния вагон, точно преди вратите да се затворят.

Забеляза свободно място в дъното и се запъти нататък. Седна отчаяно задъхан, по челото и слепоочията му беше избила пот, която се стичаше по лицето му, а ризата под сакото беше вир-вода. Едва тогава осъзна колко е изтощен, колко оглушително и бързо бие сърцето му, колко са помътени зрението и мислите му. Страхът и болката се смесваха в някаква истерия. Желанието за живот и омразата към „Аквитания“ го крепяха. Болка? Изведнъж усети болка в ръката над раната — последния акт на отмъщение на старицата. Срещу кого, за какво? Враг? Пари? Нямаше време!

Трамваят потегли и той се обърна и погледна през задното стъкло. Видя каквото искаше. Пазачът на Лайфхелм тичаше през кръстовището, друг мъж търчеше към него откъм кея.

Срещнаха се и заговориха, очевидно изпаднали в паника. Трети мъж спря при тях, но Джоел не можа да види откъде изникна. Разговаряха бързо, пазачът на Лайфхелм явно ги ръководеше. Сочеше в няколко посоки, даваше заповеди. Единият се затича към завоя и започна да наднича в такситата, попаднали в задръстването. Вторият остана на улицата, отправи се бавно към масичките на тротоарно кафене и влезе вътре. Пазачът се втурна към кръстовището, като избягваше колите. Стигна до завоя и даде някакъв знак. От един магазин излезе жена и се спря с него на ъгъла.

Никой не се беше сетил за трамвая. Той бе първото му убежище. Облегна се и се постара да събере мислите си, знаеше, че трудно ще погледне истината в очите. „Аквитания“ щеше да проникне в целия Амстердам, да го претърси, да го обърне с главата надолу, за да го намери. Имаше ли реален начин да се свърже с Торбеке, или се самозалъгваше, като се връщаше в миналото, когато прекалено често случайността му беше носила успех? Не, известно време не беше в състояние да мисли. Трябваше да намери убежище, в което да легне и да почива, а ако сънят дойдеше, надяваше се с него да не дойдат и кошмарите. Погледна от прозореца и видя надпис: ДАМРАК.

Остана в трамвая повече от час. Оживените улици, изящната архитектура на вековните сгради и безкрайните канали го успокояваха. Ръката още го болеше от ухапването на старицата, но не много, и грижата за дезинфекция на раната се стопи.

Хотелите бяха изключени. Пехотинците на „Аквитания“ щяха да ги обходят и да предлагат огромни суми за всяка информация за американец с неговата външност, която вече знаеха с точност. Торбеке щеше да бъде наблюдаван, телефонът му — подслушван, всяко негово действие и разговор щяха да се проверяват. Дори в посолството щеше да има друг военен аташе или негов еквивалент, който щеше да си отваря очите за сигнал, че човекът, когото несправедливо обвиняват в убийства, иска да започне разясняване на обстоятелствата. Ако тези разсъждения бяха точни, оставаше му само един път за бягство. Нейтън Саймън.

Саймън щеше да му помогне само ако беше убеден, че има доказателства, на които да стъпи. Но усетеше ли, че познанството и взаимните добри чувства се използват от Джоел, за да го манипулира, щеше да се оттегли. Разбира се, ако успееха да му скалъпят обвинителен акт, щеше да поеме защитата, но едва в съда. Така изискваше професионалната етика. А Валери вече трябва да му е изпратила плика с досиетата и страшните им приложения. Това бяха материалите, които Саймън би поискал. Джоел взе решение. Тъй като часовата разлика беше четири-пет часа, щеше да изчака да стане привечер и да се обади на Нейтън Саймън. Той тогава щеше да е на работа.

Трамваят спря на последната спирка, преди да тръгне по обратния маршрут. Беше останал сам. Мина по пътеката, слезе, видя друг трамвай и се качи в него. Убежище.

След десетина преплетени канала погледна през прозореца и се окуражи от неприветливата обстановка, която видя. Имаше цяла редица порнографски магазини; изделията, които продаваха, се мъдреха силно увеличени на витрините. Над тях в отворените прозорци предизвикателно се кипреха крещящо гримирани момичета, които смъкваха и слагаха сутиените си с отегчени лица. Мъжете се тълпяха оживено по улицата, някои любопитни, други се правеха на скандализирани, трети решили да купят нещо. Атмосфера на сладострастие, в която мога да се стопя, помисли Конвърс, стана и отиде до вратата.

Помота се по улиците. Беше поразен и дори смутен както винаги, когато сексът се развява така публично. Беше имал достатъчно сексуални отношения с различни жени и никога не беше изпитвал недостиг, но за него интимността на акта бе много важна. Не би могъл да влезе в някоя от осветените с неон врати, както не би могъл да се облекчи на улицата.

На отсрещния тротоар видя кафене. Вътре беше тъмно. Направи му впечатление тълпата, която се мотаеше пред него, много хора хвърляха по един поглед и отминаваха, несъмнено привлечени от някаква любопитна особеност. Освен това тълпите го привличаха, в тях се таеше анонимност. Пресече улицата, проби си път и влезе. Вероятно не можеше дори да мечтае за сън, но се налагаше поне да се нахрани. Не беше ял като хората най-малко от три дни. Намери свободна масичка в дъното и се смая, като видя високо на стената работещ телевизор. В Холандия следобед нямаше телевизия! Колко пъти беше чувал колеги да коментират, че един от цивилизованите аспекти на пътуването в Холандия е отсъствието на идиотската кутия до седем вечерта. И обратното, някои запалянковци се възмущаваха, че мачовете не се предават директно, но като цяло присъдата беше в полза на холандската цивилизованост и сдържаност. А тук с пълна сила гърмеше телевизор. Вероятно той привличаше любопитството на минувачите, които надничаха вътре и поклащаха изумено глави, преди да продължат пътя си.

Тогава Джоел забеляза на масата сгъната картичка, написана на четири езика. Най-отгоре беше английският.

 

В съответствие с техническия прогрес имаме удоволствието да поднесем на нашите клиенти и посетители от чужбина записи на националните ни програми.

 

Видеокасети! Изобретателен ход за привличане на клиенти, районът беше подходящ за целта. Поне касетите бяха на холандски, което помагаше, макар и не много.

Неразреденото уиски също помогна, но и то не много. Безпокойството на преследвания се върна и Джоел започна да обръща глава към входа. Очакваше всеки момент да види някой от пехотинците на „Аквитания“. Отиде до тоалетната в задната част на кафенето, съблече сакото, сложи пистолета със заглушителя във вътрешния джоб и откъсна левия ръкав на ризата. Напълни единия от двата умивалника със студена вода и потопи вътре лицето си, като плискаше врата и косата си. Усети вибрация. Вдигна рязко глава, задъхан и уплашен, ръката му инстинктивно посегна към закаченото сако. Едър мъж на средна възраст му кимна и отиде до писоара. Джоел бързо погледна следите от зъби върху ръката си, приличаха на ухапване от куче. Изпразни умивалника, пусна горещата вода и започна да бърше с намокрена тоалетна хартия мястото, докато от разранената кожа бликна кръв. Това беше най-доброто, което можеше да направи. Мъжът пред писоара се обърна и излезе, като го изгледа смутено.

Джоел залепи тоалетна хартия върху следите от зъби, облече сакото и среса косата си. Отвори вратата и се върна на масата, отново раздразнен от гръмогласния телевизор на стената.

Менюто, също като съобщението за телевизора, беше на четири езика, последният от които японски. Изкуши се да си поръча най-голямото парче месо, което можеше да се намери в кафенето, но пилотският самоконтрол му продиктува друго. Колкото и странно да беше, не беше спал дни наред, откак избяга от имението на Лайфхелм, където сънят до голяма степен се дължеше и на прекрасната храна. От тежка храна щеше да му се доспи. Поръча филе от писия с ориз, винаги можеше да повтори поръчката. И още едно уиски.

Гласът! Божичко! Гласът! Имаше халюцинации! Полудяваше! Чуваше глас, ехо на глас, който нямаше откъде да чуе!

— … Всъщност смятам го за национален позор, но и аз, като много други американци, говоря само английски.

— Frau Конвърс…

— Госпожице Шарпантие, ако не възразявате…

— Dames und heren… — намеси се тихо и авторитетно трети глас на холандски.

Конвърс безуспешно се опитваше да поеме въздух. Хвана се за китката и така силно стисна очи, че всички мускули на лицето го заболяха. Извърна глава от източника на страховитата халюцинация.

— В Берлин съм по работа, консултантка съм на нюйоркска фирма…

— Mevrouw Converse, of juffrouw Charpentier, zoals we…

Джоел вече беше сигурен, че е полудял! Чуваше невъзможни неща. Чуваше! Завъртя се и погледна нагоре. Телевизионният екран! Беше Валери! На екрана!

— Уверявам ви, госпожице Шарпантие, че каквото и да кажете, ще бъде точно преведено.

— Zoals juffrouw Charpentier zojuist zei… — третият глас, гласът на холандски.

— Не съм виждала бившия си съпруг от няколко години… бих казала три или четири. Всъщност ние вече сме си чужди. Мога да изразя само шока, който изпитва цялата страна…

— Juffrouw Charpentier, de vroegere mevrouw Converse…

— … той беше неспокоен човек, непрекъснато страдаше от депресии, но никога не съм допускала подобно нещо.

— Hij moet mentaal gestoord zijn…

— Не поддържам връзка с него и съм изненадана, че сте научили за посещението ми в Берлин. Но съм доволна от възможността да изясня обстоятелствата.

— Mevrouw Converse gelooft…

— Въпреки ужасните събития, които се случиха, аз съм очарована да посетя красивия ви град. А чувам, че хотел „Бристол-Кемпински“… Извинете, май му правя реклама, а не бива.

— Той е една от нашите забележителности, госпожице Шарпантие. У нас не е забранено. Чувствате ли се застрашена?

— Mevrouw Converse, voelt u zich bedreigd?

— Не, всъщност не. От толкова време нямам нищо общо с него.

Господи! Вал беше дошла да го търси! Изпращаше му сигнал… Тя говореше немски не по-зле от интервюиращия! Виждаха се и се чуваха всеки месец, бяха обядвали в Бостън само преди шест седмици! Всичко, което казваше, беше лъжа, а в лъжите й имаше кодирани послания. Техният код! Свържи се с мен!