Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (22)

22

— За Бога, къде беше досега? — извика Валери в слушалката. — Цяла сутрин се мъча да се свържа с теб!

— Рано тази сутрин — отвърна Лорънс Талбът, — когато чух новината, разбрах, че се налага да взема първия самолет за Вашингтон.

— Да не би да си повярвал? Не може да бъде!

— Че вярвам, вярвам, но има и нещо по-лошо, чувствам се отговорен. Имам усещането, че без да съзнавам, съм дал тласък на всичко това и май точно така е станало.

— По дяволите, Лари, обясни ми.

— Джоел ми се обади от един хотел в Бон, не знаеше името му. Беше напълно излязъл от релси, Вал. Една секунда говореше спокойно, следващите ми крещеше и накрая си призна, че е объркан и уплашен. Бръщолевеше невероятни неща, как го заловили и затворили в каменна къща в гората и как избягал и се криел в реката, как убил някакъв човек, когото наричаше „разузнавач“. Непрекъснато крещеше, че трябва да се измъкне, че претърсват гората и двата бряга… С него се е случило нещо лошо. Върнал се е в онези ужасни дни на военнопленничеството. Всичко, което каза, всичко, което описа, е разновидност на тогавашните му преживявания — болката, стреса, напрежението от бягството му през джунглата и по реката. Той е болен, мила моя, и тази сутрин го доказа по ужасяващ начин.

Валери почувства празнота, някакъв страшен вакуум в гърлото. Не беше в състояние да мисли, можеше единствено да реагира на чутото.

— Защо смяташ, че си отговорен за случилото се?

— Убеждавах Джоел да се срещне с Перигрин. Постарах се да му внуша, че той ще го изслуша, че не е такъв, за какъвто го смята.

— За какъв го смята? Какво точно ти каза?

— Почти нищо смислено. Някакви надути фрази за генерали и фелдмаршали и мъглява историческа теория, която обединявала командири от различни войни и армии в усилията им да завземат властта. Не се изразяваше ясно. Стараеше се, но щом започнах да му задавам въпроси, избухна и заяви, че това не е съществено, че не го слушам или че съм прекалено твърдоглав, за да го разбера. Все пак накрая призна, че е много уморен и объркан и има нужда от сън. Тогава му споменах за Перигрин, но той не изрази доверие към него. Беше дори враждебен, защото видял колата на бивш немски генерал да влиза в посолството, а както вероятно знаеш, Перигрин е един от изтъкнатите офицери на Втората световна война. Обясних му, колкото можах по-търпеливо, че Перигрин не е от „тях“ и че не дружи с военни… Явно не съм успял. Джоел се е свързал с него, насрочил си е среща и го е убил. Нямах представа, че е толкова болен.

— Лари — започна бавно Валери със слаб глас. — Слушам те много внимателно, но не ми звучиш достоверно. Не че не ти вярвам. Джоел веднъж заяви, че си честен човек… но нещо липсва от картината. Онзи Конвърс, когото познавам и с когото живях четири години, никога не изкривяваше фактите, за да ги нагоди към абстрактните идеи, в които искаше да вярва. Не го правеше дори когато беше страшно ядосан. Казвах му, че от него ще излезе слаб художник, защото не може да промени дори един нюанс, за да подкрепи концепцията си. Това просто не му е присъщо.

— Значи твърдиш, че той не може да лъже?

— Сигурна съм, че може… че лъжеше, но никога за важни неща. Не е в неговия стил.

— Но е било, преди да се разболее, преди да започне да буйства. Призна, че е убил човека в Париж.

Валери ахна.

— Не може да бъде!

— Опасявам се, че е така. Точно както е убил и Уолтър Перигрин.

— Заради някаква историческа теория? Грешиш, Лари!

— Двама психиатри от Държавния департамент го обясниха, но с фрази, които положително ще оплета, ако трябва да ги повторя. „Прогресираща латентна ретрогресия“ май беше една от тях.

— Глупости!

— Но може би си права за едно. Женева. Помниш ли, ти ми каза, че имало нещо общо с Женева?

— Да. И какво е то?

— Там е започнало всичко. Във Вашингтон бяха единодушни. Не знам дали си чела вестниците…

— Само „Глоуб“, защото ми го носят. Иначе не съм мръднала от телефона.

— Убитият в Женева адвокат всъщност е доведен син на Джак Холидей. Бил един от водачите на антивоенното движение през шейсетте години и опонент на Конвърс в сделката. Установено е, че са се срещнали на закуска преди съвещанието. Смятат, че той е подмамил Джоел и че сигурно се е държал брутално с него, защото е имал репутацията на човек, който впива зъби в гърлото на противника.

— И защо би го направил? — попита Валери. Изтощените й нерви внезапно се напрегнаха.

— За да разстрои Джоел. Да отвлече мислите му от сделката. Не забравяй, че са преговаряли за милиони и че спечелилият адвокат щеше да получи голямо признание — клиентите биха се редили на опашка пред кантората му на Уолстрийт. Има дори доказателства, че Холидей е успял.

— Какви доказателства?

— Половината са технически, тъй че няма да се впускам в големи обяснения. Ще ти кажа само, че е имало изкусно прехвърляне на даващи право на глас акции, които при известни пазарни условия биха донесли на клиентите на Холидей повече гласове, отколкото възнамеряваното сливане на компаниите. Джоел го е приел, а не смятам, че при нормални обстоятелства би го направил.

— При нормални обстоятелства? А каква е другата половина?

— Поведението на Джоел на самото съвещание. Според докладите от разпитите на всички присъстващи той не е бил на себе си. Бил разсеян, дори объркан. Няколко адвокати и от двете страни на масата са коментирали факта, че почти през цялото време е стоял до прозореца и е гледал навън, сякаш е чакал нещо. Бил е толкова разконцентриран, че е трябвало да повтарят въпросите, отправени към него, но дори тогава като че ли не ги е схващал. Мисълта му била другаде, заета с нещо, което го е поглъщало изцяло.

— Лари! — извика Валери. — За какво намекваш? Че Джоел има нещо общо с убийството на Холидей?

— Такава възможност не бива да се изключва — тъжно изрече Талбът. — Нито психологически, нито в светлината на видяното от свидетелите в коридора, където е умрял Холидей.

— И какво са видели? — прошепна Валери. — Във вестниците пишеше, че когато е умрял, Джоел е държал главата му.

— Боя се, че има още нещо, мила моя. Прочетох докладите. Според портиера и двама адвокати точно преди Холидей да издъхне, двамата си разменили яростни думи. Никой не е сигурен какви точно са били, но са единодушни, че са изглеждали злобни. Холидей е бил вкопчен в реверите на Джоел, сякаш го е обвинявал. По-късно, когато го разпитвала женевската полиция, Джоел заявил, че не е имало свързан разговор, нищо повече от истеричните думи на един умиращ. В полицейския доклад е отразено, че не е имал желание да подпомогне полицията.

— Божичко, той просто е бил в шок! Знаеш какво е изживял! Видът на човек, буквално издъхнал в ръцете му, сигурно го е травмирал!

— Валери, не отричам, че на пръв поглед е така, но всичко трябва да се проучи. Най-вече поведението му.

— Какво според тях е направил? Каква е новата теория? Че е излязъл на улицата, срещнал случайно наемен убиец и му платил да види сметката на Холидей? Лари, това е смехотворно.

— Разбира се, има много въпроси, на които не може да се отговори, но всичко, което става, съвсем не е смехотворно. Трагично е.

— Добре, добре — бързо издума Валери. — Но защо би го направил? Защо би искал да убие Холидей? Защо?

— Струва ми се очевидно. Колко ли е ненавиждал хора като Холидей? Били са си в къщи, на сигурно място и са проклинали и осмивали всичко, изживяно от хора като Джоел, наричали са ги глупаци, убийци, лакеи… и съвсем ненужни жертви. Наред с ненавистните му „командири“ холидеевците сигурно са олицетворявали всичко, което е мразил. Едната група хора са хвърляли войниците в боя, изпращали са ги да бъдат осакатявани, убивани, изтезавани, а другата се е подигравала с всичко, което са претърпели. Тогава, на закуската, Холидей сигурно е казал нещо, което е накарало Джоел да превърти.

— И предполагаш — тихо започна Валери, а думите отекваха в гърлото й, — че затова е искал да види Холидей мъртъв?

— Отмъщение. Това е преобладаващата теория.

— Не е вярно. Не може да бъде вярно.

— Там има висококвалифицирани специалисти, Вал. Анализирали са целия материал в досиетата му и смятат, че тази тенденция е налице. Индуцирана от шок внезапна патологична шизофрения.

— Много впечатляващо. Трябва да го избродират на шапките си за бейзбол, защото там му е мястото.

— Не смятам, че си човекът, който може да оспорва…

— Напротив, точно аз съм човекът — прекъсна го бившата госпожа Конвърс. — Но никой не си даде труда да попита мен, баща му или сестра му, която, между другото, е била една от въпросните протестиращи, за които говориш. Няма начин Холидей да е провокирал Джоел повече от нея.

— Не можеш да правиш подобни изявления, мила моя. Ти просто не си присъствала.

— Но го знам, Лари. Защото Джоел смяташе, че холидеевците, както ти сам се изрази, са прави. Не винаги одобряваше начина, по който изразяваха идеите си, но смяташе, че са прави!

— Не мога да повярвам. Не и след всичко, което е преживял.

— Тогава се обърни към друг източник, май така ги наричаш. Към някои от досиетата, които твоите жреци на поведенческите науки за по-удобно са пропуснали да прегледат. Когато Джоел се е върнал, в негова чест е имало военен парад във военновъздушната база „Травис“ в Калифорния, където са му предложили всичко освен ключовете от апартаментите на всички старлетки в Лос Анжелис. Така ли е?

— Спомням си, че е имало тържествено посрещане на човек, избягал от плен при необикновени обстоятелства. Дори държавният секретар го е поздравил в самолета.

— Точно така, Лари. А после? Къде другаде е бил честван?

— Не разбирам.

— Погледни досиетата. Никъде. Той не е искал. Колко покани е получил? От колко големи и малки градове, от колко фирми и организации, всички бясно подканяни от Белия дом? Сто, петстотин, пет хиляди? Най-малко толкова, Лари. А знаеш ли колко от тях е приел? Кажи, знаеш ли? Първожреците не ти ли казаха?

— Този въпрос не беше обсъждан.

— Естествено. Защото този въпрос е нарушавал тенденцията, изкривявал е нещата, които Джоел не допусна да бъдат изкривени! Отговорът е нула, Лари. Не е приел тези покани, нито една от тях! Смятал е, че всеки ден от онази война е бил още един ден в ада. Отказвал да използват името му като пропаганда.

— Какво искаш да кажеш? — строго попита Талбът.

— Холидей не му е бил враг, поне не в смисъла, който се мъчиш да вложиш. Липсват ти нюансите.

— Метафорите ти надхвърлят възможностите ми, Вал. Какво се мъчиш да ми внушиш?

— Че нещо вони, Лари. Толкова е гнило, че едва поемам дъх, но вонята не идва откъм бившия ми съпруг. Идва от всички вас.

— Ще трябва да ме изключиш от бройката. Единственото, което искам, е да помогна. Смятах, че го знаеш.

— Знам го, Лари. Вината не е твоя. Дочуване.

— Щом науча нещо, ще ти се обадя.

— Добре. Довиждане.

Валери затвори телефона и погледна часовника си. Трябваше да тръгва за бостънското летище „Логан“ да посрещне Роджър Конвърс.

 

— Köln in zehn Minuten!^[1] — извика гласът от високоговорителя.

Конвърс седеше до прозореца, опрял лице в стъклото. Отвън се нижеха градовете по пътя към Кьолн — Борнхайм, Везел, Брюл. Влакът беше около три четвърти пълен, което значеше, че на всяка двойна седалка имаше поне по един пътник. Когато тръгнаха от гарата, на мястото, което заемаше сега, седеше една жена — модно облечена жителка на предградията. Забеляза я друга жена, вероятно нейна приятелка, седнала малко по-назад. Съседката му го заговори. Краткотрайното внимание, което предизвикаха двамата, когато се разбра, че не може да й отговори, го изнерви. Той сви рамене и поклати глава, тя млъкна, стана раздразнено и отиде при приятелката си.

Забрави вестника си сгънат на седалката, същия вестник, който на първа страница беше отпечатал снимката му. Той я гледаше като хипнотизиран, докато не се усети какво прави, и веднага седна на нейното място, като сгъна вестника така, че снимката да не се вижда. Огледа се предпазливо, прикрил лице с ръката си. Намръщи се и се постара да си придаде вид на дълбоко замислен човек, който не забелязва какво става наоколо. Но успя да забележи чифт очи, приковани в него, докато притежателят им водеше оживен разговор с възрастната дама, седнала до него. Човекът отмести поглед и Конвърс успя за половин секунда да разгледа лицето му, преди да се извърне към прозореца. Познаваше го, беше разговарял с него, но не можеше да се сети къде и кога. Усещането беше колкото влудяващо, толкова и плашещо. Къде го беше срещал? Кога? Той позна ли го? Знаеше ли името му?

Ако беше така, човекът не направи нищо. Беше възобновил разговора си с дамата. Джоел се постара да си го представи целия, може би щеше да си припомни нещо. Беше едър, не толкова висок, колкото пълен, и на пръв поглед веселяк, но Джоел усети някаква злоба под повърхността. Скоро ли го беше виждал или отдавна? Колко отдавна? Къде? Изминаха десетина минути, откак погледите им се срещнаха, а Джоел все не успяваше да размърда паметта си. Беше като гипсиран от страх.

— Wir kommen in zwei Minuten in Köln an. Bitte achten Sie auf Ihr Gepäck!^[2]

Няколко пътници станаха, заприглаждаха саката и полите си и се запротягаха към багажа. Когато влакът намали ход, Джоел притисна чело към студеното стъкло. Остави ума си да почине, за да може през следващите минути да му подскаже какво да предприеме.

Минутите летяха, а напрежението му не спадаше, мозъкът му бе парализиран. Едни пътници слязоха, други се качиха, много носеха дипломатически куфарчета, подобни на неговото, което остана в кофа за боклук в Бон. Искаше да го запази, но нямаше как. Беше му подарък от Валери, също като златната писалка, и на двете бяха изписани инициалите му в онези по-добри дни… Не, не по-добри, поправи се той, просто по-различни. Нищо не беше по-добро или по-лошо, не можеха да се правят сравнения, когато ставаше дума за връзка. Връзките или просъществуваха, или се разпадаха. Тяхната се разпадна.

Защо тогава, питаше се той, докато влакът спираше в Кьолн, изпратих съдържанието на куфарчето на Вал? Отговорът се крие в чистата логика, реши Джоел. Тя щеше да знае какво да направи, другите не знаеха. На „Талбът, Брукс и Саймън“ не можеше да разчита. На сестра си още по-малко. Баща му? Летецът, чието чувство за отговорност свършваше до крилата на самолета? Не можеше да го прати на пилота. Обичаше стария Роджър, подозираше, че го обича повече, отколкото той него, но пилотът не беше стъпил здраво на земята. За него тя значеше връзки с хората, а старият Роджър така и не се научи да се справя с тях, не можа да намери верния тон дори с жена си, за която твърдеше, че дълбоко обича. Лекарите обявиха като причина за смъртта й сърдечна недостатъчност, но синът й смяташе, че е умряла поради системното пренебрегване от страна на мъжа й. Пък и без това Роджър го нямаше, щеше да отсъства няколко седмици. Тъй че оставаше единствено Валери… неговата вечна и бивша Валери.

— Entschuldigen Sie. Ist dieser Platz frei?^[3] — сепна го гласът на мъж с дипломатическо куфарче в ръка.

Джоел кимна, решил, че става дума за свободното място до него.

— Danke — рече мъжът, седна и остави куфарчето в краката си. Измъкна изпод лявата си мишница вестник и го разгърна. Конвърс се напрегна, като видя снимката си. Отново се извърна към прозореца, дръпна още по-ниско периферията на шапката и наведе глава, като се надяваше, че прилича на изтощен пътник, който иска да подремне. След няколко секунди, когато влакът потегли, изпита усещането, че е успял.

— Verrückt, nicht wahr?^[4] — рече съседът му с вестника.

Джоел се размърда и с усилие отвори очи под периферията на шапката.

— Ммм?

— Schade^[5] — добави мъжът и направи с дясната си ръка извинителен жест.

Конвърс отново се сгуши до прозореца със затворени очи, хладината на стъклото го успокояваше, тъмнината му подейства по-добре от всякога.

— Wir kommen in fünf Minuten in Düsseldorf an!^[6]

Джоел се люшна напред, вратът му бе болезнено схванат, главата му беше изстинала. Съдейки по схванатите си рамене, доста беше поспал. Мъжът до него четеше и подчертаваше някакъв документ, дипломатическото куфарче лежеше на коленете му, а вестникът беше спретнато сгънат и пъхнат между двама им. За безкрайно неудоволствие на Конвърс снимката се виждаше ясно. Човекът отвори куфарчето, прибра документа и щракна ключалките. Обърна се към Конвърс.

— Der Zug ist pünktlich^[7] — заяви той и закима с глава.

Джоел кимна в отговор и внезапно забеляза, че пътникът от другата страна на пътеката беше се изправил редом с възрастната дама, ръкуваше се с нея и отвръщаше на някаква нейна фраза. Но не я гледаше, очите му бяха приковани върху Конвърс. Джоел отново се облегна на прозореца и възобнови позата на уморен пътник със спусната над очилата периферия. Кой беше този човек? Ако се познаваха, защо мълчеше? Как можеше от време на време да го поглежда и спокойно да продължава да разговаря?

Влакът започна да спира, скоро свирките му щяха да оповестят влизането му в Дюселдорф. Конвърс се запита дали немецът до него ще слезе. Беше затворил куфарчето, но не правеше движения като че ли ще се изправи и ще се присъедини към чакащите пред вратата. Вместо това взе вестника и го разгърна, слава Богу, този път на вътрешна страница.

Влакът спря, пътниците слязоха, качиха се други — повечето жени, натоварени с покупки в кутии и найлонови пликове с емблемите на скъпи бутици. Влакът за Емерих представляваше „визонова връзка“ между предградията, както се изразяваше Вал за следобедните влакове между Ню Йорк и Уестчестър и Кънектикът. Джоел видя, че мъжът от другата страна на пътеката изпрати възрастната дама до края на опашката и отново почтително се ръкува с нея, преди да се върне на мястото си. Конвърс обърна лице към прозореца, наведе глава и затвори очи.

— Bitte, können wir die Plätze tauschen? Dieser Herr ist ein Bekannter. Ich sitze in der nächsten Reihe.

— Sicher, aber er schläft ja doch nur.

— Ich wecke ihn^[8] — отвърна съседът на Конвърс, засмя се и стана. Мъжът от отсрещната страна го беше склонил да сменят местата си и седна до Джоел.

Конвърс се протегна, прозя се, като закри уста с лявата си ръка, а дясната плъзна под сакото към дръжката на пистолета. Ако се наложеше, щеше да го покаже на новия си спътник с познатата физиономия. Влакът потегли, шумът се засили. Сега беше моментът.

— Сигурен бях, че ви познавам — рече човекът, очевидно американец, и се ухили широко.

Конвърс беше прав, в дебелия мъж имаше нещо злобно, чу го в гласа му, както го беше чул и преди, но не помнеше къде.

— Съвсем сигурен? — попита Джоел.

— Разбира се. Но се обзалагам, че вие не сте.

— Честно казано, не.

— Ще ви подскажа. Винаги познавам добрия стар янки! Бъркал съм само два пъти през всичките тези години, докато прескачах тук-там да продавам малката си линия за производство на дубликати, почти като оригиналите.

— Копенхаген — сети се Джоел с неприязън. Чакаше багажа си заедно със същия човек. — И една от грешките ви е била в Рим, където сте взел някакъв италианец за американизиран кубинец от Флорида.

— Точно така! Та как ви беше името?

— Роджърс — отвърна Джоел само защото преди известно време беше мислил за баща си. — Вие говорите немски — додаде той.

— А как иначе? Германия е най-големият ни пазар. Старецът ми беше шваба и говореше единствено немски.

— Какво продавате?

— Най-добрите имитации на Седмо авеню, но не ме разбирайте погрешно, не съм някакво еврейче. Вземате един модел, например „Баленсиага“. Сменяте няколко копчета и плисета, слагате жабо, където в модела го няма, и пускате дрешките из Бронкс и Ню Джърси, Маями и Пенсилвания, където му зашиват етикет с името „Валенсиана“. Продавате на едро пратката за една трета от цената на „Баленсиага“ и всички са доволни с изключение на самия Баленсиага. Но не може да направи нищо, което си струва времето в съда, защото в голямата си част работата е съвсем законна.

— Не съм много сигурен.

— Е, човек трябва много да се рови, за да докаже, че има нещо незаконно.

— Така е за съжаление.

— Не ме разбирайте погрешно! Ние снабдяваме търговската мрежа и правим услуга на хиляди дребни домакини, които не могат да си позволят парижки парцали. А и аз печеля хляба си. Видяхте ли онази сбръчкана баба, с която бях? Тя е собственица на верига от магазини в Кьолн и Дюселдорф, а сега се оглежда към Бон. Да ви кажа, замотах я…

Големите и малките градове се носеха край тях. Леверкузен… Лагенфелд… Хилден, а търговският пътник не млъкваше.

— Wir kommen in fünf Minuten in Essen an!^[9]

 

Всичко започна в Есен.

Най-напред настъпи бъркотията, но не внезапно. Нарастваше постепенно като огромна вълна, която набира сили с приближаването до начупен бряг, за да достигне кресчендо при разбиването си върху скалите. Всички качващи се пътници говореха възбудено помежду си. Главите започваха да се обръщат и шиите да се протягат, за да се чуят няколкото работещи транзистора. Едни бяха притиснати към уши, други, усилени до максимум по молба на пътниците, бяха вдигнати във въздуха. Колкото повече се напълваше влакът, толкова по-високо говореха всички, а разговорите почти се удавяха в пискливите метални гласове на радиожурналистите. Пред Джоел и търговския пътник седеше слабичко момиче с униформа на частно училище и учебници в брезентова раница и държеше гърмящ транзистор в лявата си ръка. Наоколо се събираха пътници и очевидно молеха момичето да усили радиото.

— Какво става? — попита Конвърс и се обърна към дебелия.

— Чакайте малко! — отвърна търговският пътник, наведе се с усилие и дори леко се надигна от седалката. — Нека да чуя.

Понесе се забележимо жужене, но само от тълпата около момичето, което вече беше вдигнало високо транзистора. Внезапно радиото изпращя и Конвърс чу два гласа някъде отдалеч, които се смесиха с гласа на журналиста. След секунда различи английски думи, но беше почти невъзможно да ги разбере, защото преводачът ги заглушаваше с немския текст.

— Пълно разследване… Eine vollstandiges Verhor… включване на всички служби за сигурност… sie erforder alle Sicherheitskrafte… наредено е… wurde veranlasst.

Конвърс дръпна търговския пътник за сакото.

— Какво става, кажете ми, какво става? — попита бързо той.

— Ново убийство от страна на оня луд!… Чакайте, повтарят го. Нека да чуя.

Радиото отново изпращя и гласът на журналиста зазвуча по ефира. Ужасяващо чувство на уплаха пропълзя у Джоел, докато слушаше картечния немски, изливащ се от малкото радио. Всяка фраза се произнасяше по-задъхано от предишната. Най-сетне гърленият монолог заглъхна. Пътниците изправиха гърбове, някои станаха и започнаха да разговарят помежду си. Търговският пътник седна задъхан, очевидно не поради тревожните новини, които беше чул, а от неудобната поза, в която бе слушал.

— Моля ви, ще ми кажете ли най-сетне какво става? — попита Конвърс, като укроти безпокойството си.

— Да, разбира се — рече тежкият мъж, извади кърпичка от вътрешния джоб и попи челото си. — Този скапан свят е пълен с ненормални, разбирате ме, нали?

— Напълно, но все пак какво се е случило?

— Да, добре — търговецът върна кърпичката в джоба, отпусна колана си и разкопча копчето над ципа на панталона. — Оня военен, който управлява щаба в Брюксел…

— Върховният главнокомандващ на НАТО — изрече Джоел и ужасът му се засили.

— Да, той. Застрелян е, главата му е пръсната насред улицата, когато излизал от някакъв ресторант в стария град. Бил в цивилни дрехи.

— Кога?

— Преди два часа.

— И кой го е направил според тях?

— Същият кретен, който очисти посланика в Бон. Лудият!

— Откъде знаят?

— Намерили са оръжието.

— Какво?

— Оръжието. Затова не са съобщили веднага, искали са да сверят отпечатъците от пръстите във Вашингтон. Негови са и очакват балистичната експертиза да докаже, че оръжието е същото, с което е убит онзи там, как беше…

— Перигрин — тихо промълви Конвърс, осъзнаващ, че още не е стигнал до най-лошото. — И как са се добрали до оръжието?

— Като са белязали копелето. Военният е имал охрана, която е стреляла по лудия и го е ранила май в лявата ръка. Когато откаченият се хванал за раната, изтървал пистолета. Всички болници и лекари са уведомени и границите се проверяват, всеки притежател на американски паспорт ще бъде задължен да навие ръкавите си и ако някой дори малко прилича на него, веднага ще бъде замъкнат в ареста на митницата.

— Добре са го замислили — заяви Джоел, защото не знаеше какво друго да каже. Чувстваше само болката от раната.

— Трябва да му се признае едно нещо на оня — продължи търговският пътник и кимна с глава в знак на уважение. — Накарал ги е да раздвижат задниците си от Северно до Средиземно море. Бил забелязан на самолети за Антверпен, Ротердам и Дюселдорф. Пътят от Дюселдорф до Брюксел е само четирийсет и пет минути. Един приятел от Мюнхен два пъти седмично лети да обядва във Венеция. Човек може да стигне навсякъде за нула време. А понякога го забравяме.

— Да. Полетите съкращават времето… Чухте ли нещо друго?

— Казаха, че може да е тръгнал за Париж, Лондон или дори за Москва, ако е някой комуняга. Проверяват и частните летища, допускат, че може да има приятели, които му помагат. Сравняват го с Карлос, дето му викат „Чакала“. Какво мислите? Твърдят, че ако отиде в Париж, двамата може да се свържат и да последват нови екзекуции. Но тоя Конвърс си има собствен стил. Винаги ги стреля в главите.

Джоел се вцепени, чувстваше напрежението в отпадналото си тяло и остра, куха болка в центъра на гръдния кош. За първи път чу името си непринудено произнесено от чужд човек, който го определяше като убиец психопат, като чудовище, подгонено от всички правителства, чиито гранични власти щателно проверяваха пресичащите контролно-пропусквателни пунктове, наблюдаваха частните летища и навсякъде простираха гъста мрежа. Генералите на „Аквитания“ вършеха работата си прецизно, до отпечатъците върху пистолета и раната в ръката му. Но часът? Как се осмеляваха да поемат такъв риск? Откъде знаеха, че не се намира в някое посолство да търси убежище, докато съумее да изгради защитата си? Как се осланяха на такъв нищожен шанс?

Отговорът го връхлетя внезапно и трябваше да впие пръсти в китката си, за да се овладее, да удържи паниката си. Разговорът с Матилон! Колко лесно можеха да подслушат телефона на Рьоне чрез „Сюрте“ или Интерпол и колко бързо информаторите на „Аквитания“ биха разпространили новината. Господи! Нито един от двамата не бе помислил за това! Те знаеха къде се намира той и където и да отидеше, щеше да попадне в капан! Както се беше изразил противният търговски пътник: „Човек може да стигне навсякъде за нула време.“ Всеки може да прескочи за обяд от Мюнхен до Венеция и да се върне в службата си за делова среща в три и половина. Друг можеше да убие човек в Брюксел и след четирийсет и пет минути да е във влака за Дюселдорф. Разстоянията се мереха с части от часа. От кота нула в Брюксел — „преди два часа“ — бяха успели да обгърнат широк кръг градове и много граници. Дали не бяха и във влака? Нямаше начин да разберат кой влак е взел. Щеше да е по-лесно да го причакат в Емерих. Трябваше да мисли, да действа.

— Извинете — рече Конвърс и се изправи. — Трябва да отида до тоалетната.

Търговският пътник премести тежките си крака, за да направи път на Джоел.

— Аз едва се побирам в тези кутийки. Винаги пускам по една вода преди…

Джоел тръгна по пътеката. Спря рязко и преглътна, питаше се дали да продължи, или да се върне. Беше забравил вестника на седалката и снимката лесно можеше да се види, ако първата страница се отгърнеше. Трябваше да продължи, за да не привлече внимание. Целта му не беше мъжката тоалетна, а платформата между вагоните, трябваше да я огледа. Няколко души бяха минавали преди него и вратата беше отворена. Щеше да разгледа ключалката на тоалетната и да продължи.

Стоеше на поклащащата се, вибрираща платформа и разглеждаше металната врата. Беше обикновен изход, разделен на две части. Най-напред трябваше да се отвори горната, а след това долната се отключваше, издърпваше се навътре и откриваше стъпалата. Повече не му трябваше.

Върна се на мястото си и с облекчение видя, че търговският пътник се е облегнал удобно и пискливо похърква. Конвърс внимателно прехвърли първо единия, а после и другия си крак над протегнатите крака на дебелия мъж и се настани на седалката. Вестникът беше недокоснат.

Диагонално над себе си видя малка купчина листчета в ниша на заоблената стена, на която вероятно беше написано разписанието на влаковете. Никой не им обръщаше внимание, защото редовните пътници сигурно го знаеха наизуст. Джоел стана, посегна и взе едно листче, като кимна с глава, за да се извини на младото момиче под себе си. То се изкикоти.

Оберхаузен… Динслакен… Фьорде… Везел… Емерих.

Везел. Последната спирка преди Емерих. Не знаеше на колко километра е Везел от Емерих, но нямаше избор. Трябваше да слезе от влака във Везел, но не с другите пътници, а сам. Щеше да изчезне във Везел.

Усети под себе си леко забавяне, инстинктът на летец му подсказа, че започва първото убиване на скоростта. Изправи се и внимателно извърши маневрата между краката на дебелия търговец, за да стигне до пътеката. В последната секунда онзи изхърка и премести тялото си. Джоел присви очи и непринудено хвърли поглед около себе си, сякаш за миг се колебаеше накъде да тръгне. Завъртя бавно глава. Доколкото можа да забележи, никой не му обръщаше внимание.

Тръгна с преднамерено уморени крачки по пътеката — изтощен пътник, който иска да се облекчи. Стигна до вратата на тоалетната и беше посрещнат от ироничния знак на истинското облекчение. На бялата табелка под дръжката беше изписано BESETZT. Тоалетната беше заета. Обърна се към тежката врата на платформата, дръпна я, излезе и прекоси тясното вибриращо пространство до отсрещната врата. Бутна я, но вместо да влезе в съседния вагон, се метна напред с един скок, сниши се и се обърна. Сетне се върна на платформата и се скри в сянката. Изправи се, опря гръб на външната преграда, и се промъкна до ръба на прозореца от дебело стъкло. Пред него беше вътрешността на последния вагон, а ако се обърнеше, можеше ясно да види какво става в предния. Чакаше, наблюдаваше, въртеше глава в двете посоки, готов всеки момент да забележи някой да сваля вестника, който четеше, или да прекъсне разговора си с поглед към празното му място.

Нищо подобно не се случи. Възбудата от убийството в Брюксел беше спаднала също както и вълната от паника по улиците на Бон, когато се разчу, че посланикът е убит. Няколко души очевидно още обсъждаха двата инцидента, клатеха глави и правеха предположения за евентуални бъдещи усложнения, но гласовете им бяха тихи. Кризата след първите съобщения беше отминала. В края на краищата това не беше първата грижа на тези граждани. Всичко се свеждаше до американци срещу американец. Във въздуха се носеше дори известно злорадство. Ония колониалисти наистина бяха диво племе.

— Wir kommen in…

Бързото тракане на колелата под него, отразено от металните стени, заглуши съобщението от високоговорителите. Още няколко секунди, помисли Джоел, обърна се и погледна към изхода. Щеше да действа, когато влакът достатъчно намалеше скоростта си и опашките пред двете врати се оформеха.

— Wir kommen in drei Minuten in Wesel an!^[10]

Няколко пътници от двата вагона се изправиха, взеха куфарчетата и пълните с покупки чанти в ръце и тръгнаха по пътеката. Скърцането на гигантските колела под него показваше, че спират. Сега.

Джоел се обърна към изхода, улови ръчката на горната част на вратата и я дръпна. Половината врата се отвори, въздухът нахлу с оглушително свистене. Забеляза ръчката на долната част и зачака земята под краката му да забави скорост. Още няколко секунди. Скърцането откъм колелата се засили, а слънчевата светлина отвън очертаваше бясно носещата се сянка на влака. В този момент в дисонанса прозвучаха груби думи и той замръзна.

— Много добре замислено, хер Конвърс! Някои печелят, други губят. Вие загубихте.

Джоел се обърна. Човекът, който крещеше в металната камера на платформата, беше пътникът, качил се на влака в Дюселдорф, същият, който беше седял до него, докато дебелият търговски пътник не го бе помолил да си сменят местата. В лявата си ниско спусната ръка държеше пистолет, а в дясната стискаше неизменното доказателство за почтеност — дипломатическото куфарче.

— Изненадахте ме — заяви Конвърс.

— Надявам се. Едва хванах влака в Дюселдорф. Пребродих като луд цели три вагона, но не съм луд колкото вас.

— И какво ще стане сега? Ще стреляте и ще спасите света от мен?

— Няма да е толкова просто, пилоте.

— Пилот?

— Имената не са важни, но аз съм полковник от Военновъздушните сили на Германия. Летците се избиват само във въздуха. На земята е някак смущаващо.

— Много ме утешихте.

— Освен това преувеличих. Едно подозрително движение от ваша страна — и ще се превърна в герой на отечеството, задето съм открил лудия убиец и съм го застрелял, преди той да застреля мен.

— „Отечество“? Още ли боравите с подобни думи?

— Naturlich. Силата идва от бащата. Майката е само средство.

— С подобни възгледи ще станете любимец на студентките по биология във „Васар“.

— Това шега ли е?

— Не, надявах се да ви поразтревожа, но нямам нищо сериозно наум — Джоел се беше придвижил едва забележимо и гърбът му опря в преградата. Целият му мисловен процес се беше съсредоточил върху подготовката за действие. Нямаше друг избор, иначе щеше да умре — сега или след няколко часа. — Предполагам, че сте ми подготвили програма — рече той и протегна лявата си ръка, докато задаваше въпроса.

— Да, пилоте. Ще слезем от влака във Везел и заедно ще проведем един телефонен разговор. Пистолетът ми през цялото време ще е опрян в гърба ви. Малко след това ще дойде кола и ще ви вземе…

Конвърс удари със скрития си десен лакът преградата. Немецът погледна към вратата на предния вагон. Сега!

Светкавично извади пистолета, улови го с две ръце за черното дуло и с всичката сила, която притежаваше, заби дясното си коляно в слабините на мъжа. Немецът политна назад, а той го хвана за косата и фрасна главата му в издадената дръжка на отсрещната врата.

Край. Очите на немеца останаха изцъклени и тревожни. Още един разузнавач беше мъртъв, но този път не беше невеж запасняк, мобилизиран от безименно правителство, а боец на „Аквитания“.

Дебела жена изпищя зад стъклото на вратата, устата й бе широко отворена, лицето й — истерично.

— Везел!…

Влакът забавяше скоростта си и през стъклото занадничаха любопитни лица, възбудената тълпа пречеше да се отвори вратата.

Конвърс се хвърли през вибриращата метална платформа към изхода. Хвана дръжката и отвори вратата толкова силно, че я блъсна в преградата. Под него бяха стъпалата, чакълът и асфалтът зад него. Пое дълбоко дъх и скочи, като се сви на кълбо, за да смекчи удара. Приземи се и се затъркаля безкрайно дълго надолу.