Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Aquitaine Progression, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Савина Манолова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://e-bookbg.com
Издание:
ЗАГОВОРЪТ „АКВИТАНИЯ“. 1999. Изд. Прозорец, София. Серия Трилър. Роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Савина МАНОЛОВА [The Aquitaine Progression / Robert LUDLUM]. Формат: 20 см. Страници: 703. Цена:: 7800.00 лв. ISBN: 954-733-055-1
редактор: Жечка Георгиева
художник: Буян Филчев
коректор: Станка Митрополитска
компютърен дизайн: Силвия Янева
печат: ИНВЕСТПРЕС АД
ИК „Прозорец“ ООД
Първото издание е на изд. Колибри, София от 1993.
Robert Ludlum, The Aquitaine Progression
Bantam Books
Toronto New York London Sydney Auckland
История
- —Добавяне
18
Валери стоеше в студиото си и намръщено слушаше гласа в слушалката. Навитият на спирала шнур се опъна, когато протегна ръка и остави четката на триножника. Очите й се плъзнаха по залените със слънце дюни зад стъклените врати, но мисълта й бе съсредоточена върху думите, които чуваше.
— Лари, какво става с теб? — прекъсна го тя, неспособна да се сдържи. — Джоел не е просто твой служител или младши съдружник, той е твой приятел! Говориш, сякаш искаш да възбудиш дело срещу него. Какъв беше онзи ваш термин? Да, косвени улики. Бил тук, бил там, някой казал това, друг онова.
— Опитвам се да разбера, Вал — запротестира Талбът от кабинета си в Ню Йорк. — Съветвам те и ти да направиш същото. Има много неща, които не мога да ти кажа, защото така ме посъветваха високопоставени личности. И сега нарушавам инструкциите именно защото Джоел ми е приятел и искам да му помогна.
— Добре, да започнем отначало — съгласи се Валери. — Какво точно искаш да знаеш?
— Съзнавам, че не ми влиза в работата, но не бих те питал, ако не се налагаше…
— Добре. За какво става дума?
— Знам, че вие с Джоел имахте проблеми — продължи старшият съдружник в „Талбът, Брукс и Саймън“, сякаш говореше за несъществена детска караница. — Но има проблеми и проблеми.
— Лари — прекъсна го отново Вал. — Имахме проблеми и се разведохме. Това означава, че проблемите са били сериозни.
— Един от проблемите не беше ли и физическото насилие? — попита бързо и тихо Талбът. Думите очевидно го отвращаваха.
Валери се смая, не очакваше подобен въпрос.
— Какво?
— Знаеш какво имам предвид. Удрял ли те е в пристъп на ярост?
— Не сме в съда и отговорът ми е не, разбира се, че не. Хиляди пъти бих предпочела да е така.
— Моля?
— Нищо — отвърна Валери, като се съвзе от смайването си. — Не знам какво те кара да ми задаваш подобен въпрос, но нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. Джоел разполагаше с много по-ефикасни средства да ми смачка фасона. И едно от тях, скъпи Лари, беше кариерата на Джоел Конвърс в „Талбът, Брукс и Саймън“.
— Знам, скъпа, и съжалявам. Подобни оплаквания са постоянно явление в бракоразводните дела и не знам срещу тях да има противодействие. Но това е друго нещо. Говоря ти за мрачните му настроения, знаем, че често му се случваше.
— А познаваш ли нормален човек, който да не изпада в мрачни настроения? — заинтересува се бившата госпожа Конвърс. — Светът, в който живеем, не е раят на земята.
— Така е. Но Джоел е изживял част от живота си в много по-страшен свят от всичко, което можем да си представим. Не мога да допусна, че тези преживявания не са оставили белези върху психиката му.
Валери замълча, трогната от неподправената искреност на възрастния мъж, която се коренеше в загрижеността му.
— Лари, много си мил и подозирам, че си прав, дори съм сигурна, че си прав. Точно затова смятам, че трябва да ми кажеш нещо повече. Вие, адвокатите, употребявате термина „физическо насилие“, когато биете нанякъде. Но това понякога подвежда. Хайде, Лари, бъди честен. Той вече не ми е съпруг, но не сме се разделили, защото е преследвал фусти или ми е блъскал главата в стената. Може и да не искам да бъда омъжена за него, но това не значи, че не го уважавам. Той има свои проблеми, аз имам мои, а ти намекваш, че неговите са много по-сериозни. Какво се е случило?
Талбът не отговори веднага и след малко отново бързо и тихо произнесе думи, които очевидно го отвращаваха.
— Казват, че нападнал някакъв човек в Париж, без да е бил предизвикан. Човекът умрял.
— Не, изключено! Не би могъл!
— Точно това ми заяви и той, но ме излъга. Уж се обади от Амстердам, а не е стъпвал там. Обеща да се върне в Париж и да изясни нещата, а не се е върнал. Всъщност е някъде в Германия. Интерпол има заповед да го арестува, търсят го навсякъде. Изпратили са му съобщение да се яви в американското посолство, но е отказал. Просто е изчезнал.
— Боже мой, всички бъркате! — избухна Валери. — Не го познавате! Ако всичко това наистина се е случило, значи е бил нападнат и е нямало друг начин да се защити!
— Не и според независимия ни свидетел, който не е познавал нито единия, нито другия.
— Значи не е независим, той лъже. Изслушай ме сега. Живяла съм с този човек четири години, с изключение на няколко кратки командировки, и през цялото време бяхме в Ню Йорк. Виждала съм го нападан от пияници и улична измет, пънкари, с които би могъл да измете паважа, но нито веднъж не е правил дори крачка към тях. Просто вдигаше ръце с дланите напред и отминаваше. Понякога тъпанарите му подвикваха груби думи, а той само спираше и ги поглеждаше. И да ти кажа, Лари, този поглед ги смразяваше. Но това беше всичко.
— Вал, бих искал да ти вярвам. Искам да вярвам, че е било самозащита, но защо е избягал и се е скрил? Посолството може да му помогне, да го защити, а той не иска да стъпи там.
— Значи се бои. Това се случваше, но само за няколко минути, обикновено през нощта, когато се събуждаше от някакъв кошмар. Сядаше в леглото с толкова плътно затворени очи, че лицето му се превръщаше в мрежа от бръчки. Но никога не продължаваше дълго, казваше ми, че е напълно естествено и няма защо да се тревожа. Искаше всичко онова да остане в миналото, никога не говореше за него.
— А може би е трябвало — тихо продума Талбът.
Валери отговори не по-високо:
— Може да си прав, Лари. Не мисли, че не съм преосмислила всичко през последните две години. Но каквото и да се е случило, той действа по този начин само защото се бои… или може би е ранен…
— Проверени са всички болници и частни лекари — прекъсна я Талбът.
— По дяволите, трябва да има някаква причина! Такова поведение не е типично за него и ти го знаеш.
— Точно така, Вал. Нищо от това, което е извършил, не е типично за човека, когото познавам. Може би ти единствена би могла да хвърлиш известна светлина.
— Какъв е човекът в Париж, който е умрял?
— Шофьор във фирма за наемане на лимузини. Според свидетеля, който е пазач в мазето на хотела, Джоел се приближил до него, креснал му нещо и го избутал през вратата. Чули се звуци от боричкане и след няколко минути мъжът бил намерен пребит на алеята.
— Абсурд! Какво ти каза Джоел?
— Че излязъл през вратата, видял двама мъже да се бият и изтичал да предупреди пазача на път към таксито си.
— Точно така би постъпил — твърдо отсече Вал.
— Портиерът на „Жорж V“ го отрече. Полицията твърди, че снопчетата коса, намерени по пребития, съответстват на космите от банята на Джоел.
— Крайно невероятно!
— Да допуснем, че е имало предизвикателство, за което не знаем — продължи бързо Талбът. — Но това не обяснява последващите му действия. Преди да ти ги кажа, искам да ти задам един въпрос. Мисля, че ще ме разбереш.
— Нищо не разбирам! Какъв е въпросът?
— През онези периоди на депресия Джоел фантазираше ли? Изпадаше ли в състоянието, което психиатрите наричат „вживяване в роля“?
— Искаш да кажеш дали си е представял, че е друг човек, с друг тип поведение?
— Точно така.
— Категорично не.
— Тъй ли?
— Какво „тъй ли“? Изплюй камъчето, Лари.
— Като говорим за вероятно и невероятно, очаква те шок, мила моя. Според хората, които ме предупредиха да не говоря много, а вярвай ми, че са добре информирани, Джоел е отлетял за Германия, като е заявил, че участва в секретно разследване на посолството ни в Бон.
— Може и така да е! Не си ли взе отпуск от „Талбът, Брукс и Саймън“?
— Взе си отпуск във връзка със съвсем друг въпрос. Няма никакво разследване на посолството в Бон, нито явно, нито тайно. Откровено казано, говорих с хора от Държавния департамент.
— Боже мой… — Валери замълча, но преди адвокатът отново да заговори, прошепна: — Женева. Онзи ужасен случай в Женева!
— Ако има някаква връзка, а това е първото нещо, което обсъдихме с Нейтън, тя е толкова дълбоко скрита, че не можахме да я открием.
— Но тя съществува. Всичко започна тогава.
— Ако приемем, че съпругът ти действа рационално.
— Той не ми е съпруг и съм сигурна, че действа рационално.
— Белезите върху психиката, Вал. Не може да няма белези. И ти се съгласи с това.
— Не съм се съгласявала за този вид белези. Не за убийство, лъжа и бягство! Джоел не е такъв! Моят съпруг не е… не беше такъв!
— Разумът е извънредно сложен и деликатен инструмент. Стресовите състояния от миналото могат да изскочат внезапно…
— Стига, Лари! — извика Валери. — Запази тези приказки за съдебната зала и не ми пробутвай такива глупости за Конвърс!
— Ти си разстроена.
— Точно така, разстроена съм! Защото търсиш обяснения, които не подхождат на човека! Подхождат на това, което са ти казали онези хора, които трябвало да уважаваш.
— Уважавам ги в смисъл, че са информирани и имат достъп до сведения, с каквито ние не разполагаме. Освен това фактът, че са нямали и най-малката представа кой е Джоел Конвърс, докато адвокатската асоциация не им е дала адреса и телефона на фирмата, не бива да се пренебрегва.
— И ти им вярваш? След всичко, което знаеш за Вашингтон, просто си приел думите им? Колко пъти Джоел се е връщал от командировки там и е повтарял: „Лари твърди, че лъжат. Не знаят какво да правят и затова лъжат.“
— Валери — строго рече адвокатът. — Тук не става въпрос за някаква бюрократична процедура, а след толкова години смятам, че мога да различа човек, който играе игрички, от един истински гневен… гневен и уплашен човек. Обади ми се лично заместник-държавният секретар Брустър Толанд и ми даде номер, на който потвърдиха самоличността му. Той не играеше театър. Беше потресен, гневен и както ти казах, силно разтревожен.
— И ти какво му каза?
— Истината, разбира се. Не само защото трябваше да го направя, но и защото лъжите не биха помогнали на Джоел. Ако е болен, има нужда от помощ, а не от съучастничество. Няма да помогнем на Джоел с лъжи. Аз наистина вярвам, че му се е случило нещо. Той не е на себе си.
— Чакай малко — извика Валери, осенена от предположение. — Може би не става дума за Джоел!
— За него става дума — простичко отсече Талбът.
— Откъде знаеш? Само от думите на някакви непознати във Вашингтон?
— Не, Вал — отвърна адвокатът. — Говорих с Рьоне в Париж, преди Вашингтон да се появи на сцената.
— С Матилон?
— Джоел е ходил в Париж да търси помощта му. Излъгал го, точно както излъга и мен, но и двамата стигнахме до извода, че не само лъжите са съществени. Забелязал нещо в погледа на Джоел, същото, което аз долових в гласа му. Някаква неуравновесеност и особено отчаяние. Рьоне го е видял, а аз го чух. Опита се да го скрие и от двама ни, но не успя. Когато говорих последния път с него, затвори телефона на половин дума, а гласът му ехтеше като на зомби.
Валери се втренчи в ярките танцуващи отражения на слънцето във водите на нос Ан.
— Рьоне съгласи ли се с теб? — попита с едва доловим глас.
— Говорихме за всичко, което току-що ти казах.
— Страх ме е, Лари.
Хаим Абрамс влезе в стаята и тежките му ботуши затропаха по пода.
— Значи все пак успя! — изрева израелецът. — Мосад беше прав, той е опасен!
Единственият човек в кабинета беше Ерих Лайфхелм, седнал зад писалището.
— Патрули, сирени, кучета! — извика немецът и удари с малката си ръка по червеното сукно. — Как е успял?
— Повтарям, той е опасен, специалистът ни го нарече чудовище. Колкото повече го ограничават, толкова по-яростен става. Така е било и тогава, преди много години. Тъй че нашият провокатор започна одисеята си по-рано, отколкото я планирахме. Свърза ли се с другите?
— Говорих с Лондон — рече задъхан Лайфхелм. — Той ще се обади в Париж и Бертолдие ще прехвърли две роти от Марсилия и Брюксел тук, в Бон. Нямаме време за губене.
— Надявам се, че търсенето продължава.
— Natürlich[1]! Претърсват и двата бряга сантиметър по сантиметър. Всички черни пътища и пътеки, които водят от реката към града.
— Може да се изплъзне, правил го е и друг път.
— И къде ще отиде, сабра? В посолството си? Там можеш да го смяташ за труп. В бонската или федералната полиция? Ще го натоварят в брониран микробус и ще го докарат тук. Няма къде да отиде.
— Това вече го чух, когато напусна Париж. Чух го и когато пристигна в Бон. И на двете места допуснахме грешки, които ни струваха много часове. Казвам ти, в момента съм по-разтревожен, отколкото съм бил през три войни и цял живот, изпълнен с безредици.
— Бъди разумен, Хаим, и гледай да се успокоиш. Той няма други дрехи, няма паспорт, нито някакви документи за самоличност, няма пари. Не говори езика…
— Има пари! — внезапно се сети и кресна Абрамс. — Когато беше под действието на наркотиците, говореше за голяма сума пари, обещани в Женева и доставени на Миконос.
— И къде, мислиш, са те? — запита Лайфхелм. — В това писалище, ето къде. Близо седемдесет хиляди щатски долара. Сега няма и една марка в джоба си, нито часовник или бижута. Човек с мокри и мръсни дрехи, без документи, незнаещ езика и разказващ небивалици за затворничество, свързано с der General Лайфхелм, веднага ще бъде затворен като скитник, психопат или и двете. Тогава ще ни информират незабавно и нашите хора ще го доведат. И имай предвид, сабра, след десет часа утре сутринта тези неща вече няма да имат значение. Благодарение на теб и на находчивостта на Мосад.
Абрамс стоеше пред огромното писалище със скръстени над джобовете на сафарито ръце.
— Значи евреинът и фелдмаршалът задвижиха машината. Каква ирония, нали, нацисте?
— Не е толкова голяма, колкото си мислиш, Jude. Нечистият произход и красотата зависят от очите, с които се гледат. Ти не си ми враг и никога не си бил. Ако навремето разполагахме с повече хора с твоята решимост и храброст, нямаше да загубим войната.
— Знам — съгласи се сабрата. — Тогава загубихте. Бяхте слаби.
— Не ние, а уплашените Debutanten в Берлин!
— Тогава ги дръж настрана, когато създадем истинския нов ред, немецо. Не можем да си позволим никаква слабост.
— Действаш ми на нервите, Хаим.
— Точно това искам.
Шофьорът усети превръзките по лицето и отоците около очите и устата, които толкова го боляха, че не можеше да ги докосне. Лежеше в стаята си, лекарят беше пуснал телевизора вероятно в знак на подигравка, защото почти нищо не виждаше.
Беше опозорен. Затворникът бе избягал въпреки глутницата добермани, които минаваха за непобедими. Американецът беше използвал сребърната свирка, поне така му бяха казали другите пазачи, и фактът, че я беше смъкнал от врата му, наливаше масло в огъня на разнебитеното му самочувствие.
Нямаше да прибавя нищо към позора си. Въпреки повреденото зрение прерови джобовете си, което в паниката никой не се бе сетил да направи, и разбра, че портфейлът, скъпият швейцарски часовник и всичките му пари бяха изчезнали. Но нямаше да каже нищо. Беше достатъчно притеснен, а и подобно разкритие можеше да стане повод за уволнение или дори за ликвидирането му.
Джоел плуваше с всички сили към брега, като потапяше главата си под водата всеки път, когато лъчът на прожектора се плъзгаше към него. Преследваше го голяма моторница, басовият звук на двигателя й подсказваше, че е много мощна, резките обръщания и завои говореха за бърза маневреност. Опипваха с лъча обраслите брегове, а при появата на най-малкия плаващ по реката предмет го насочваха към откритото водно пространство.
Конвърс усети под краката си мека тиня. Започна по малко да плува и по малко да гази, като се насочи към най-тъмното място на брега. Оръжието на шофьора беше здраво затъкнато в колана му. Моторницата се приближи, пронизващият лъч заопипва всеки метър, всеки разлюлян или паднал клон, всеки сноп речни водорасли. Джоел пое дъх и бавно се потопи под водата с полуобърнато към повърхността лице и отворени очи. Водата замъгляваше погледа му. Лъчът стана по-силен и му се стори, че блуждае над него цяла вечност, премести се няколко сантиметра наляво и светлината отмина. Подаде глава над водата, дробовете му щяха да се пръснат, но изведнъж разбра, че не бива да издава звук, не бива да пълни гърдите си с шумно дишане. Защото точно над него, на по-малко от два метра, се извисяваше широката кърма на моторницата, която бумтеше във водата, сякаш буксуваше на място. Тъмен мъжки силует разглеждаше с мощен бинокъл брега на реката.
Конвърс бе озадачен. Беше прекалено тъмно, за да се види нещо, дори многократно увеличено. Тогава се сети, помогна му размерът на бинокъла. Мъжът гледаше през инфрачервен окуляр. Използваха ги патрулите в Югоизточна Азия и се говореше, че от тях зависи дали ще откриеш и унищожиш, или ще бъдеш открит и унищожен. Разкриваха предмети и войници в мрака.
Моторницата се придвижи напред, но двигателите се ускориха едва доловимо като при влекач на бавен ход. Джоел отново се обърка. Какво бе довело търсачите на Лайфхелм точно на това място? Зад моторницата в далечината имаше още няколко, чиито прожектори опипваха водата, но те се движеха и кръжаха. Защо голямата моторница претърсваше методично точно този участък? Дали не го бяха зърнали през инфрачервения бинокъл? Но в такъв случай действаха много странно, виетнамците бяха много по-бързи, по-агресивни и по-ефикасни.
Конвърс тихичко се потопи под водата и като заплува бруст, заобиколи моторницата. След няколко секунди вдигна глава над водата. Виждаше ясно и започна да разбира особените маневри на патрула на Лайфхелм. Отвъд най-тъмната част на брега, където се бе устремил да търси убежище, бяха светлините, които бе забелязал преди десетина минути, когато моторницата и прожекторите й погълнаха цялото му внимание. Беше ги взел за светлините на малко селце, но в тази част на света нямаше селца. Бяха осветените прозорци на четири или пет къщи — речна колония с общ пристан. Вероятно вили на щастливци, които можеха да си позволят лукса да притежават парцели край реката.
Щом имаше вили и пристан, не можеше да няма и алея за коли, която да излиза на по-главен път за Бон и околните градове. Хората на Лайфхелм внимателно и безшумно преглеждаха всеки сантиметър от брега, за да не разтревожат обитателите и да не предупредят беглеца, ако беше успял да стигне до къщите и да поеме по невидимия път. Щяха да задействат радиостанция, настроена на една вълна с радиостанциите в колите, които кръстосваха горе, готови да щракнат капана. В известен смисъл Хуан Хе се повтаря, мислеше Джоел. Пречките са много по-усъвършенствани, но не по-малко смъртоносни. И сега, както тогава, трябваше да чака, да чака в непрогледния мрак и да остави преследвачите си да действат.
А те действаха бързо. Моторницата се доближи до пристана, мощните двойни витла тихичко се завъртяха назад, от борда скочи човек с дебело въже в ръце и го завърза за един кол. Последваха го още трима, които веднага се втурнаха по късия кей нагоре към наклонената зелена площ. Единият по диагонал надясно, а другите двама — към първата вила. Целта им бе очевидна — първият щеше да застане на пост в края на гората, до входа на алеята за коли, а колегите му щяха да проверяват къща по къща и да търсят следи от влизане.
Ръцете и краката на Конвърс натежаха като олово. Лъчът на прожектора непрекъснато се местеше нагоре-надолу по брега и осветяваше всяка подробност. Подадена над водата глава щеше да бъде мигновено простреляна. Хуан Хе. Прикрий се с водораслите. Хайде! Не умирай!
Знаеше, че е чакал не повече от трийсет минути, но те му се струваха като трийсет часа или трийсет дни, прекарани на маса за изтезания. Ръцете и краката му пулсираха, изпитваше остри болки в цялото тяло, мускулите му се бяха схванали и той ги облекчи, като спря да диша, сви се на кълбо и започна да ги масажира с палци. На два пъти глътна вода, докато поемаше въздух, изкашля я под повърхността, ноздрите му се напълниха, но успя да поеме и въздух. Имаше моменти, когато подсъзнателно му се искаше да се отпусне и да се остави на течението. Хуан Хе. Недей! Не умирай!
Накрая с възпалените си от водата очи видя, че мъжете се връщат. Един, двама… трима… Изтичаха по пристана до човека с въжето. Не! Той се втурна напред! Зрението му изневеряваше! Само двама се бяха върнали, а онзи с въжето отиде при тях и явно ги заразпитва. После се върна и освободи въжето, а другите двама скочиха на борда. Третият отново се присъедини към тях, този път в моторницата. На брега остана самотен наблюдател, невидим някъде там. Хуан Хе. Разузнавач, отделил се от патрула.
Моторницата се откъсна от пристана и мина на няколко метра от Джоел. Вдигнатата от нея вълна го заля. После се насочи още веднъж към брега и прожекторът надникна в гъстия листак. След това се отправи на запад, обратно към имението на Лайфхелм. Конвърс подаде глава над водата. Устата му бе широко отворена и поглъщаше всичкия въздух, който можеше да поеме, докато бавно, съвсем бавно се придвижваше към тинята. Прегази мокрите водорасли и клони и най-сетне усети твърда почва под краката си. Хуан Хе. Сгуши се в ниските храсти и покри лицето си с клоните им. Щеше да почива, докато кръвообращението в крайниците му се възстановеше, колкото и болезнен да беше притокът кръв, който нахлуваше в тях. Щеше да изчака и мускулите на врата му да се отпуснат. Вратът винаги беше предупредителен сигнал. След това щеше да мисли за човека на тъмния хълм.
Задряма, но го събуди плисъкът на вълна. Отмести клоните и листата от лицето си и присви очи, за да погледне часовника на шофьора. Беше спал близо час на пресекулки, при най-слабите звуци отваряше широко очи, но все пак бе отдъхнал. Завъртя глава наляво и надясно, след това раздвижи ръцете и краката си. Всичко го болеше, но не така разкъсващо. Сега пред него се изправяше проблемът с човека на хълма. Опита се да събере мислите си. Разбира се, беше уплашен, но гневът му щеше да овладее този ужасен страх, знаеше това отпреди. Най-важна беше целта — да намери убежище, където да обмисли положението, да систематизира нещата и някак си да осъществи най-важния телефонен разговор в живота си. С Лари Талбът и Нейтън Саймън в Ню Йорк. Ако не успееше, можеше да се смята за мъртъв като Конъл Фицпатрик. Господи! Какво ли бяха направили с него? Човекът, чистосърдечно търсещ отмъщение, беше попаднал в отровната мрежа, наречена „Аквитания“! Каква несправедливост… Но сега не биваше да мисли за това, трябваше да се съсредоточи върху човека на хълма.
Запълзя на четири крака. Малко по малко се придвижваше покрай границата на гората със селския път, който се извиваше нагоре по хълма. Всеки път, когато чупеше някоя клонка или търкулваше камъче, спираше, докато звукът се слееше с шумовете на гората. Непрекъснато си повтаряше, че има едно предимство: щеше да се появи неочаквано. Това му помагаше да надвие страха от тъмнината и мисълта за предстоящия физически сблъсък. Също като разузнавача преди толкова години, и човекът на хълма притежаваше неща, от които Джоел се нуждаеше. Не можеше да избегне насилието, тъй че най-добре да не мисли за него, а просто да опразни ума си от всякакви чувства. Но за да успее, трябваше най-напред да осмисли всичко. Не биваше да допуска колебания или намесата на съвестта си, не биваше и да привлича внимание с изстрели, трябваше да използва само стоманата.
Колкото и да беше странно, забеляза силуета му, очертан от далечния блясък на улична лампа над пътя. Мъжът се бе облегнал на едно дърво и гледаше надолу, а очите му непрекъснато опипваха всичко по наклона. Джоел продължи да пълзи нагоре, разстоянието между ръцете и коленете му се скъси до няколко сантиметра, често спираше, защото тишината бе жизненоважна. Заобиколи дървото и мъжа и пое надолу като рис, дебнещ плячката си. Превърна се в хищника, който беше преди години, всичко изчезна освен необходимостта да оцелее.
Доближи се на два метра и чу дишането на мъжа. Нещо изпука под него. Клонка! Разузнавачът се обърна, очите му блеснаха в светлината на лампата. Конвърс се хвърли напред, хванал здраво дулото на пистолета. Заби с всичка сила стоманената дръжка в темето на немеца, а след това го удари през гърлото. Той падна назад, замаян, но в съзнание и започна да вика. Джоел стисна врага си за гушата и почти го удуши, преди да нанесе силен удар по челото му със стоманената дръжка. Бликна кръв, разхвърчаха се парчета мозък.
Тишина. Нищо не помръдваше. Още един разузнавач се беше отделил от патрула и бе победен. И сега, както преди много години, Конвърс не си позволи никакви чувства. Стореното — сторено. Трябваше да продължи.
Сухите дрехи на мъжа, включително тъмното кожено яке, му бяха почти по мярка. Подобно на повечето ръководители със среден ръст, Лайфхелм обичаше да се обгражда с високи хора не само за да го пазят, а и за да демонстрира превъзходството над по-едрите си сънародници.
Намери още един пистолет. Пребори се с кобура, извади го и го захвърли заедно с другия в гората. Приятната изненада дойде от портфейла на немеца — съдържаше значителна сума пари, както и охлузен, изпъстрен с множество печати паспорт. Очевидно довереният служител на Лайфхелм беше пътувал много по задачи на „Аквитания“, вероятно без да знае много и без да представлява голяма ценност за организацията, но винаги подръка в решителни моменти. Обувките му бяха малки. Конвърс избърса своите с мокрите си дрехи, а със сухите чорапи на немеца попи част от влагата вътре. Покри мъжа с клони и тръгна нагоре към пътя.
Стоя невидим зад дърветата, докато минаха пет закрити коли, вероятно принадлежащи на Ерих Лайфхелм. Тогава се появи яркожълт фолксваген, който леко криволичеше. Пристъпи напред и вдигна ръце — жест на човек с проблеми.
Малката кола спря, на мястото до шофьора седеше русо момиче, самият шофьор беше на не повече от осемнайсет-двайсет години. На задната седалка имаше още един рус младеж, който можеше да мине за брат на момичето.
— Was ist los, Opa?[2] — попита шофьорът.
— Опасявам се, че не говоря немски. Говори ли някой от вас английски?
— Да — обади се момчето от задната седалка. — По-добре от тях двамата! Те мислят само как да се доберат до в къщи и да правят любов. Виждате ли! Нали говоря английски?
— Разбира се, и то много добре. Бихте ли им обяснил положението? Често казано, скарах се с жена си на един купон там долу, знаете онези вили, и искам да се върна в Бон. Естествено, ще ви платя.
— Ein Streit mit seiner Frau! Er will nach Bonn. Er wird uns bezahlen[3].
— Warum nicht? Sie hat mich heute sowieso schon zu viel gekostet[4] — рече шофьорът.
— Nicht für was du kriegst, du Drecksack![5] — извика със смях момичето.
— Влезте, mein Herr! Ще бъдем ваши шофьори. Само се молете да сме в една посока, ja! В кой хотел сте отседнал?
— Работата е там, че не искам да се връщам в хотела. Направо съм бесен. Искам да й дам един урок, като не се прибера цяла нощ. Смятате ли, че можете да ми намерите стая? Ще ви платя и за това! Откровено казано, доста съм пийнал.
— Ein betrunkener Tourist! Er will ein Hotel. Fahren wir ihn ins Rosencafe?[6]
— Dort sind mehr Nutten als der alte Knacker schafft[7].
— Ще ви станем екскурзоводи, американецо — заяви младежът до Конвърс. — Ние сме студенти, които не само ще ви намерят стая, но имат и отличната възможност да ви върнат с удоволствие съпругата! Наблизо има кафене. Ще ни купите ли пет-шест бири?
— Каквото искате. Но трябва да проведа и един телефонен разговор. С Щатите, по работа. Ще мога ли?
— Почти всички в Бон говорят английски. А ако в „Розенкафе“ не говорят, лично аз ще се заема с това. Но не забравяйте, шест бири?
— Ако поискате, ще получите и дванайсет.
— Da wird es im Pissoir eine Überschwemmung geben[8].
Знаеше курса на марката и когато влезе в западналия бар, посещаван предимно от студенти, преброи парите, задигнати от двамата немци. Възлизаха на около петстотин долара. Опърпаният администратор на рецепцията му обясни на измъчен английски, че телефонистката може да го свърже с Америка, но трябва да изчака няколко минути. Джоел остави петдесет долара в марки на младите си спасители, извини се и тръгна към стаята. След един час го свързаха.
— Лари?
— Джоел!
— Слава Богу! — възкликна Конвърс с облекчение. — Не можеш да си представиш колко се надявах, че няма да си извън града. Поръчването на разговор от Германия е мръсна работа!
— Тук съм — отвърна Талбът. Гласът му изведнъж стана спокоен и сдържан. — Къде си, Джоел? — попита тихо.
— В Бон. В нещо, което кой знае защо се нарича хотел. Току-що се настаних. Не разбрах името му.
— Ти си в хотел и не знаеш името му?
— Няма значение, Лари! Извикай Саймън на телефона. Искам да говоря и с двама ви. Бързо.
— Нейтън е в съда. Ще се върне към четири… наше време. След около час.
— По дяволите!
— Спокойно, Джоел. Не се разстройвай.
— Да не се разстройвам… За Бога, цели пет дни бях затворен в каменна къща с решетки на прозорците! Избягах преди няколко часа и тичах като луд през гората с цяла глутница кучета и въоръжени безумци по петите. Прекарах около един час във водата и едва не се удавих, а след това трябваше да… да…
— Трябваше какво, Джоел? — попита Талбът със странно пасивен глас. — Какво трябваше да направиш?
— По дяволите, Лари, може би убих човек, за да се измъкна!
— Трябвало е да убиеш някого, така ли, Джоел? И защо смяташ, че е трябвало?
— Той ме дебнеше! Претърсваха околността, за да ме намерят! Търсеха ме на сушата, в горите около бреговете на реката, той беше разузнавач, откъснал се от патрула си. Трябваше да се махна! А ти ми казваш да не се разстройвам!
— Успокой се, Джоел, постарай се да се овладееш… Бягал си и преди, нали? Много отдавна…
— Какво общо има това? — прекъсна го Конвърс.
— Тогава е трябвало да убиваш хора. Тези спомени сигурно не те напускат.
— Лари, какви са тези глупости? Слушай ме и записвай всичко, което ще ти кажа — имена, факти, записвай всичко.
— Да извикам ли Джанет на телефона? Тя ще стенографира…
— Не! Само ти трябва да ме слушаш, никой друг! Те могат да се доберат до всеки, който знае нещо. Няма да ти диктувам сложни неща. Готов ли си?
— Разбира се.
Джоел седна на тясното легло и пое дълбоко дъх.
— Най-добрият начин да се обясни всъщност е както го обясниха на мен, но няма нужда да записваш, а само да разбереш. Те се връщат.
— Кои те?
— Генералите — фелдмаршали, адмирали, полковници — съюзници и врагове. Събрали са се отвсякъде да променят нещата, да сменят правителствата, законите, външната политика. Всичко трябва да се основава на военни приоритети и решения. Могат да го направят. Ще трябва да изживеем фантазиите им, защото те ще контролират лостовете на властта, ще смятат, че са прави, себеотрицателни и посветени на делото.
— Кои са тези хора, Джоел?
— Да, запиши това. Организацията се нарича „Аквитания“. Базира се на историческата теория, че районът във Франция, наречен навремето Аквитания, може да обхване цяла Европа и да се разпростре върху колониите на северно-американския континент.
— Чия е тази теория?
— Няма значение. Организацията е създадена от генерал Джордж Маркъс Делавейн, във Виетнам беше известен като Лудия Маркъс, и съм свидетел на малка част от поразиите на тоя кучи син! Привлякъл е висши военни от цялата страна, а те вербуват свои съмишленици, фанатици, които си вярват и не се съмняват, че пред човечеството не стои друга алтернатива. Преди пет дни се срещнах с ключовите фигури на организацията от Франция, Германия, Израел и Южна Африка и може би с човека от Англия.
— Срещал си се с тях? Те ли те поканиха?
— Мислеха, че съм един от тях, не знаеха колко ги ненавиждам. Не са били там, където бях аз, не са видели онова, което видях преди толкова години, както ти сам се изрази.
— Когато е трябвало да избягаш — допълни съчувствено Талбът. — Когато е трябвало да убиваш хора. Никога няма да забравиш онова време. Сигурно е било ужасно.
— Да, така е. Да, по дяволите! Извинявай, но нека не се отклоняваме от разговора. Толкова съм уморен… и, струва ми се, уплашен.
— Успокой се, Джоел.
— Разбира се. Та докъде бях стигнал? — Конвърс разтърка очи. — Да, сетих се. Но те успяха да съберат информация за мен, информация от досието ми за поведението ми като военнопленник, която всъщност беше извън досието, но се добраха до нея и разбраха кой съм и какъв съм. Прочели колко ги мразя, как ненавиждам всичко, извършено от Делавейн, от всички тях. Упоиха ме, измъкнаха от мен каквото знам и ме затвориха в каменна къща в гората над Рейн. Докато съм бил под действието на химикалите, съм им казал всичко, което знам…
— На химикалите ли? — попита Талбът, очевидно незапознат с термина.
— Амитоли, пентотали, скополамин. Правили са ми го и друг път, Лари.
— Тъй ли? Къде?
— В лагерите. Но това не е важно.
— Не съм толкова сигурен.
— Не е важно! Важното е, че те са в течение на всичко, което знам. Това означава, че ще избързат със сроковете.
— Със сроковете ли?
— Вече тече броенето преди старта. В момента! Остават две, три, най-много четири седмици! Никой не знае как, къде и кои ще бъдат мишените им, но навсякъде ще избухне насилие и ще им даде повод да се намесят и да вземат властта. Сега в Северна Ирландия всичко отива по дяволите, цари пълен хаос. Това е тяхно дело, Лари! За тях това е просто проба, генерална репетиция! Ще ти дам имената — Конвърс ги изброи и беше едновременно учуден и разтревожен, че Талбът не реагира на нито едно от тях. — Записа ли ги?
— Да.
— Това са факти и имена, за които мога да гарантирам. Има още много хора от Държавния департамент и Пентагона, но списъците са в куфарчето ми, а то е откраднато или скрито някъде. Ще си отдъхна, ще седна да напиша всичко, което знам, и утре сутринта ще ти се обадя. Трябва да се махна оттук. Ще имам нужда от помощ.
— Съгласен съм и затова сега ти ме изслушай — започна адвокатът от Ню Йорк с необичайно безизразен глас. — Първо, къде си, Джоел? Погледни към телефона или прочети какво пише на пепелника. Виж на писалището, там трябва да има бланки с името на хотела.
— Няма писалище, а пепелниците са от стъкло… Чакай, чакай, когато си купувах цигари на бара, взех и един кибрит — Конвърс бръкна в джоба на коженото яке и извади рекламния кибрит. — Ето. „Ризендринкс“.
— Прочети отдолу. Немският ми е доста беден, но смятам, че това значи голямо пиене или нещо подобно.
— Тъй ли? Значи трябва да е „Розенкафе“.
— Звучи по-правдоподобно. Продиктувай ми го буква по буква, Джоел.
Конвърс се подчини, но усети някаква смътна тревога.
— Записа ли? Ето и телефона.
Джоел продиктува цифрите, написани на кибрита.
— Добре, чудесно — рече Талбът. — Но преди да затвориш телефона, а знам, че имаш голяма нужда от почивка, ще ти задам няколко въпроса. Когато разговаряхме, след като беше ранен онзи човек в Париж, след боя, на който си бил свидетел в алеята, ти ми каза, че си в Амстердам и се каниш да се върнеш в Париж, да се срещнеш с Рьоне и да изясниш всичко. Защо не го направи, Джоел?
— Лари, за Бога, нали току-що ти обясних какво преживях! Това отне цялото ми време. Трябваше да задвижа нещата. Преследвах онези хора от проклетата „Аквитания“, а това можеше да стане само по един начин. Трябваше да се добера до тях, нямах време за губене!
— Онзи човек умря. Имаш ли нещо общо със смъртта му?
— Да, разбира се, аз го убих! Той се опита да ме спре, всички се опитват да ме спрат! Засякоха ме в Копенхаген и ме проследиха. Чакаха ме и тук, на летището. Поставиха ми капан!
— За да ти попречат да се добереш до онези генерали?
— Да!
— Но нали току-що ми каза, че те са те поканили на среща.
— Ще ти обясня всичко утре сутринта — уморено отвърна Конвърс. Напрежението от последните дни и часове премина в пълно изтощение и силно главоболие. — Дотогава ще имам всичко черно на бяло, а ти можеш да дойдеш да го вземеш и заедно да се върнем. Главното е да не губим връзка. Вече имаш имената и общите факти и знаеш къде съм. Говори с Нейтън, обмислете всичко, което ти казах, и тримата ще решим какво да предприемем. Имаме връзки във Вашингтон, но трябва да внимаваме. Не знаем кой е с тях. Все пак има и нещо положително. Някои от материалите, с които разполагам… разполагах, могат да бъдат подготвени само от хора, които са на върха. Едната версия е, че съм задвижен от тях, че хората, които не познавам, следят всяка моя стъпка, защото съм се заел с нещо, което те не могат да извършат.
— И то съвсем сам — съгласи се Талбът. — Без помощта на Вашингтон. Без тяхна помощ.
— Точно така. Те трябва да се крият, докато аз не изляза с нещо конкретно. Планът е такъв. Когато поговорите с Нейтън, обадете ми се, ако имате въпроси. Аз ще полегна за около час.
— Ако не възразяваш, имам още един въпрос. Знаеш ли, че Интерпол има заповед за арестуването ти?
— Да.
— И че американското посолство те търси?
— И това знам.
— Казаха ми, че са ти предали да се явиш там.
— Казаха ти?
— Защо не ги послуша, Джоел?
— Господи, мислиш ли, че нямаше да отида, ако можех? Там гъмжи от хора на Делавейн. Е, може да преувеличавам, но със сигурност знам за трима. Видях ги.
— Доколкото разбрах, самият посланик Перигрин е дал дума, че ще гарантира безопасността ти и ще запази в тайна всичко, което му кажеш. Това не е ли достатъчно?
— Доколкото си разбрал… Отговорът ми е не! Перигрин няма представа какво става в посолството. А може и да има. Видях колата на Лайфхелм да влиза в посолството като у дома си. В три часа през нощта. Лайфхелм е нацист, Лари, никога не е бил нещо друго! Какъв тогава е Перигрин?
— Хайде, Джоел. Клеветиш човек, който не го заслужава. Уолтър Перигрин е един от героите на Бастон. Начинът, по който е командвал битката при Булж, се е превърнал в легенда. При това е бил запасен офицер. Съмнявам се, че нацистите са добре дошли при него.
— Командвал битка? Още един пълководец? Тогава вероятно много добре знае какво става в посолството!
— Не си справедлив. След войната се е превърнал в един от най-гръмогласните критици на Пентагона. Нарекъл ги мегаломани с прекалено много пари, с които подхранват себелюбието си за сметка на данъкоплатеца. Не, Джоел, не си справедлив. Мисля, че трябва да го послушаш. Обади му се по телефона, поговори с него.
— Не съм справедлив ли? — тихо запита Конвърс, неясната му тревога започна да се избистря и се превърна в предупреждение. — Чакай малко! Ти си този, който е несправедлив. „Казаха ми“, „Доколкото разбрах…“ С кой оракул си се срещал? Кой сее тези бисери на мъдростта по мой адрес? Откъде и на какво основание?
— Добре, Джоел, добре. Само се успокой. Да, разговарях с някои хора, които искат да ти помогнат. Човекът в Париж е мъртъв, а сега още един е убит в Бон. Говориш за разузнавачи и патрули, за химикали и как си бягал през гората и си се крил в реката. Не разбираш ли, синко? Никой не те обвинява и дори не ти търси отговорност. Случило се е нещо и ти отново преживяваш всичко онова.
— Боже мой! — прекъсна го Конвърс поразен. — Не си повярвал на нито една моя дума!
— Важното е, че ти си вярваш. И аз преживях туй-онуй в Северна Африка и Италия, но нищо не може да се сравни с преживяното от теб години по-късно. Изпитваш дълбока и непреодолима ненавист към войната и военните. Противното би било неестествено след страданията и ужасите, които си понесъл.
— Лари, всичко, което ти казах, е самата истина!
— Чудесно! Тогава се свържи с Перигрин, иди в посолството и всичко разкажи. Ще те изслушат. Той ще те изслуша.
— Възможно ли е да си толкова твърдоглав? — изкрещя Джоел. — Току-що ти обясних, че не мога! Въобще няма да стигна до Перигрин! Ще ми пръснат черепа!
— Говорих с жена ти… пардон, с бившата ти жена. Тя каза, че нощем си имал тежки моменти…
— Говорил си с Вал? Въвлякъл си и нея? Господи, да не си полудял? Знаеш ли, че те следят всички? Доказателството е под носа ти, адвокате! Лукас Анстет! Стой настрана от нея! Стой настрана или ще те… ще те…
— Какво, синко? — тихо попита Талбът. — И мен ли ще убиеш?
— Боже мой!
— Направи, каквото ти казах, Джоел. Обади се на Перигрин. Всичко ще се оправи.
Внезапно Джоел чу странен звук в слушалката, странен за сегашните обстоятелства, но го беше чувал стотици пъти преди. Беше тихо позвъняване, едва доловимо за ухото. Вежливото повикване на Лорънс Талбът секретарката да влезе в кабинета му и да вземе преработено писмо, поправен текст или запис от диктофона. Джоел знаеше за какво я вика сега. Да й даде адреса на мърляв хотел в Бон.
— Добре, Лари — съгласи се той, като имитираше изтощение, което никак не го затрудни. — Дяволски уморен съм. Сега ще полегна малко, а след това ще се обадя в посолството. Може би наистина трябва да поговоря с Перигрин. Всичко е толкова объркано.
— Точно така, синко. Ще видиш как всичко ще се оправи.
— Довиждане, Лари.
— Засега довиждане, Джоел. Ще се видим след няколко дни.
Конвърс тръшна слушалката и огледа мъждиво осветената стая. Какво проверяваше? Беше дошъл с празни ръце и щеше да се махне само с дрехите на гърба си, които беше откраднал. Трябваше веднага да изчезне. Само след минути пълни коли щяха да се понесат от посолството и най-малко един човек щеше да е въоръжен, а куршумът щеше да е предназначен за него.
Какво ставаше наоколо? Истината се превръщаше в измислица, а лъжите бяха единственото му средство за оцеляване. Пълна лудост!