Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (31)

Глава VIII

След като Мак бе освободен от Огледалния затвор, той каза сбогом на обърканата принцеса Ирене и бързо се върна обратно да предупреди Марко за заговора. Но да се върне до покоите на Марко се оказа по-трудно, отколкото да си отиде оттам. Мак се натъкна на непознати коридори, които се виеха нагоре и надолу по стръмни площадки, откъдето не си спомняше да е минавал. По коридорите имаше много хора, толкова много, че се уплаши да не би някак си да е излязъл от двореца и сега да се намира в някой покрит пазар, който очевидно се простираше на огромна площ около двореца. Но после отново чу звука на царските тръби и барабани и разбра, че е на верен път. Пухтящ и останал без дъх, той най-после стигна до стаята на Марко и се втурна вътре без да чука.

— Марко! Имам да ти кажа нещо извънредно важно!

Но се оказа, че говори на празните стени, защото Марко не беше вече там.

Мак разбра, че трябва да са минали няколко часа, докато е стоял в огледалния лабиринт. Сега най-вероятно беше вече вечер, макар че отвътре не можеше да се разбере, понеже коридорите бяха винаги равномерно осветени ден и нощ. Той се втурна отново навън и с малко късмет намери Банкетната зала без затруднения. Той мина покрай стражите и влезе.

Празненството беше в разгара си. Кублай и останалите благородници бяха наредени на пиедестала, точно както ги бе видял да стоят сутринта. Там беше Марко, също и принцеса Ирене, както и придворният магьосник с наметката си на звезди. Свиреше малък оркестър, а на една тясна сцена един смешник в торбести панталони от козя кожа и с изрисуван нос повтаряше:

— Чуйте този виц… моля, чуйте този виц.

Обаче никой не го слушаше.

Мак се почувства извънредно неудобно от внимателната тишина, с която бе посрещнато появяването му. Той се прокашля и каза:

— Марко, радвам се, че пристигнах навреме. Срещу теб има заговор. Дочух за него в двора, където се упражняваха войниците. Там имаше двама от Таир, нали разбираш и те…

Марко вдигна ръка и го пресече насред думата.

— За тези двамата тук ли ми говориш?

Мак видя двамата брадати войника, които бе подслушал в двора.

— Да, те са — каза той.

— Извънредно интересно — провлачи Марко. — Те дойдоха при мен само преди час да ме предупредят за съществуването на заговор, за който казаха, че бил инспириран от теб.

— Не беше така — каза Мак.

— Казаха, че си им платил да ме убият.

— Просто се опитват да отърват собствените си кожи! Марко, казвам ти истината!

— Поведението ти е доста подозрително — с тези думи Марко се обърна към Хана:

— Може ли да премина към разкриването на двуличието на този човек?

— Продължавай — каза Хан Кублай. — Западните техники за разпит и спор винаги са ми били интересни.

— Призовавам принцеса Ирене — каза Марко високо.

Принцеса Ирене стана от малкия трон, който бе поставен за нея на главния пиедестал. Беше успяла да се преоблече в небесносиня пелерина с бродирани лютичета. Тя изглеждаше като самата невинност, когато изрече на развален монголски:

— Този дългокрак натрапник дойде в покоите ми, което не е разрешено на никой мъж. И ми отправи недвусмислено предложение на родния ми език, но на онзи фамилиарен диалект, който се използва само от членовете на семейството или от необразовани люде със самоубийствен комплекс. Боях се за живота си, защото, когато непознат ти говори на този диалект, без да ти е роднина, това означава, че възнамерява да те убие. Аз припаднах и когато дойдох на себе си, той си бе отишъл, вероятно подплашен от шум в коридора — защото ми прилича на страхливец — тогава наметнах небесносинята си пелерина и изтичах тук.

— Лъжи, всичко това са лъжи — каза Мак. — Марко, та нали ти самият ме изпрати да говоря с принцесата?

— Аз ли съм те изпратил при принцесата? — Марко изви очи и погледна Хана с вродения талант на артист, който прави явен намек. После се обърна към насъбраните благородници:

— Вие ме познавате, господа. Тук съм от седемнайсет години. Бих ли извършил нещо, което е забранено от монголските закони, да не говорим за елементарната почтеност?

Единственият шум, който се чу в Главната банкетна зала бе пукането на вратни кости, докато гостите клатеха глави — не, не. И дори отрязаните глави, натрупани върху ъгловите камъни на пирамиди с височина седем метра, сякаш се поклатиха — не, не.

— Това е постановка! — заяви разгорещено Мак. — Сега ми става ясно, че този Марко Поло, по свои лични съображения, иска да се отърве от мен. Очевидно не може да търпи съперник в двореца. И вероятно чувства, че стои по-долу, понеже е само един венециански търговец, докато аз съм посланикът на Офир.

— А що се отнася до това — каза Марко — то, нека чуем какво ще ни каже придворния магьосник.

Магьосникът стана и пренареди обсипаната си със звезди мантия. Понамести очилата с телени рамки на носа си, прочисти на два пъти гърлото си, прокашля се няколкократно и каза:

— Отправих запитване до учените мъже в Пекин, които са особено вещи в областта на географията. И те всички са единодушни, че град на име Офир не съществува. По-нататък те твърдят, че даже и да е съществувал, то той е загинал много отдавна от природен катаклизъм. И в заключение казаха, че дори и да съществува, никога не би наел германец за свой посланик.

Мак отчаяно замаха с ръце. В мислите му бушуваше възмущение, от тревога той запука пръсти и затропа с крак, но не можа да измисли какво да каже.

Хан Кублай изрече:

— Не ми е приятно да го правя, понеже дворът ми е известен с милостта и високите си стандарти, но този човек е признат за виновен от равни нему личности и се обвинява в самозванство и лъжа при представянето си за посланик на несъществуваща страна, както и в прелъстяване на жени от царски произход. И така, този съд реши той да бъде подложен на онези мъчения, отредени за самозванци, после да бъде удушен, разчленен на четири части и изгорен.

— Прекрасна присъда — обади се Марко. — Но това е съдба, отредена за обикновени хора. А този човек тук може би е от благородно потекло. Мога ли да ви предложа да го убиете още тук и сега? Ще доставите удоволствие на двора и после можем да се заемем с развлеченията?

— Превъзходно предложение — каза Кублай. Той вдигна магическия си скиптър и махна с него. Един дебел брадат мъж се появи от дъното на залата. Имаше препаска от кожа на дива коза през слабините и подобно елече, а на главата си носеше огромен тюрбан.

— Придворния палач е вашите услуги, Велики Хане — каза той.

— Тетивата ти под ръка ли ти е? — попита Кублай.

— Винаги е с мен — отвърна палачът и я отвърза от кръста си. — Никога не знаеш дали няма да ти потрябва.

— Стражи — каза Кублай — хванете този човек! Палачо, извърши своето дело!

Мак се обърна и се опита да побегне, с надеждата да се скрие някъде из безкрайните коридори на ханския дворец, докато не му дойде някоя по-добра идея наум. Но Марко, със зловеща усмивка на лицето, му сложи крак и Мак се препъна и се просна на земята. Стрелците го хванаха и го стиснаха здраво. Палачът се приближи, усуквайки тетивата в ръцете си като истински професионалист, какъвто си беше. Мак извика:

— Ваше величество, правите грешка!

— Нека да е грешка — каза Кублай. — Да се греши с увереност е прерогатив на властта.

Палачът се наведе и уви тетивата си около врата на Мак. Той се опита да извика, но от гърлото му не излезе звук. В този миг осъзна, че животът на човека преминава като светкавица пред очите му в миговете преди смъртта, както се твърди. Докато тетивата се затягаше около врата му, той успя само да си спомни как един следобед лежеше на брега на река Везер през една ваканция и как каза на свой състудент от манастира: „Знаеш ли, човек изобщо не може да предположи как ще умре.“ И се оказа истина, защото едва ли би могъл да си представи по онова време (тогава не е бил на повече от четиринайсет), че ще умре няколкостотин години назад, екзекутиран в двора на Хан Кублай, поради интригите на Марко Поло, докато се състезава за сметка на силите на Мрака и Светлината.

В този миг блесна ярка светлина и кълбо дим, насред които се появи самият Мефистофел.

Той беше притеснен и в такива случаи правеше извънредно ефектни появявания, както този път, използвайки цял арсенал от фойерверки и предизвиквайки появата на цяла армия видения, които тайнствено се стопяваха във въздуха. Той бе разбрал, че загубата от няколко минути, докато нагласи всичко както трябва, в крайна сметка се оказва спестено време, защото онези, на които се появяваше, изпадаха в такова страхопочитание, че въобще не им идваше наум да му се противопоставят.

— Освободете този човек! — прогърмя гласът на Мефистофел.

Палачът се търкулна по гръб, като ударен от гръм. Стрелците се хвърлиха в ужас на земята. Хан Кублай се отдръпна страхливо назад. Марко се мушна под една маса. Принцеса Ирене припадна. Мак пристъпи свободен напред.

— Готов ли си да тръгваме? — попита Мефистофел.

— Готов съм, господарю! — отвърна Мак, докато ставаше и отупваше дрехите си. — Само още едно нещо.

Той отиде до Хан Кублай. И докато Кублай се оглеждаше наоколо за помощ, той измъкна магическия скиптър от ръцете му и го мушна в пояса си.

— Хайде сега да те видя колко още ще трае твоето владичество! — извика злобно той. В този миг Мефистофел махна с ръка и двамата изчезнаха.

В двора на Хана настъпи тишина. След тяхното заминаване настъпи кратък период на приспособяване, по време, на който никой не направи нищо съществено. После Кублай каза:

— Марко, какво беше всичко това?

Марко отвърна:

— Мисля, че станахме свидетели на истинско свръхестествено, събитие. Това ми напомня за нещо, което ми се случи, когато бях в Ташкент. Беше пролет и цветята в долината…

В този миг бронзовите врати на Банкетната зала се отвориха отново и вътре влезе Маргарита. Тя беше облечена в нова китайска рокля от копринено моаре с висока яка, съвсем опъната по тялото. Тя също беше съвсем прясно гримирана, изкъпана, парфюмирана, с прическа и маникюр. В двора на Хана знаеха как да направят уроците по езика интересни.

— Здравейте — каза тя. — Тъкмо излизам от клас. Сега всички чуйте това. — И изрече на доста груб, но разбираем монголски:

— Палави мечета тичат из полето.

Тя се усмихна и зачака думи на одобрение.

— Да я екзекутираме ли? — обърна се Марко към Кублай, докато излизаше изпод масата и си отупваше дрехите.

— Спокойно бихме могли — отвърна Ханът, сякаш жестокостта му помагаше да възвърне загубеното си достойнство. — По-добре от нищо.

Марко извика:

— Стражи! Палачо!

И отново започна злокобната сценка. Хванаха Маргарита. Палачът се приближи с твърда решителност, въпреки че краката му се тресяха. И в този миг Мефистофел повторно се появи.

— Извинявай, съвсем забравих за теб — каза той.

Махна с ръка. Маргарита изчезна. После изчезна и Мефистофел. Ханът и неговите гости се взираха, потънали в изумено мълчание, без да помръднат от местата си. В този миг влязоха слугите с главното ястие.