Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (8)

Глава VIII

В нарисувания с тебешир на пода пентаграм в земното жилище се материализира един буквално безутешен Фауст. Пристигнал направо от работния шум и атмосфера на Кухнята на вещиците, неговата собствена стая му стори непоносимо бедна и гола. Онази проклетница, прислужницата, дори не беше обърсала праха от скелета! И пелерините му все още бяха покрити с кал от пролетните дъждове. Май че ще се наложат промени тук, закани се той. И скръцна със зъби.

Ето какво става, когато си добър с хората: разни самозванци, без ни най-малка представа от алхимия, си мислят, че мога да се настанят на мястото ти и да ти отмъкнат изпод носа очаквания от години договор с дявола! Друг път ще успеят! Ще ви покажа аз!

А междувременно трябваше да помисли и за това свое подмладяване. Забеляза, че има доста повече енергия отпреди. Сприхавият му нрав, който бе започнал да поомеква с възрастта, сега се втурна обратно у него с всички сили. По дяволите, та той е Фауст! Той е силен! И гладен!

Обърна се към килера. Там, на най-горната лавица, стоеше купата с каша от овесени ядки, една хубава порция, останала от предната вечер. Разбърка я с дълга лъжица. В нея имаше бучки и беше с цвета на тлъстина от мъртвец. Новоподмладената му храносмилателна система му подсказа, че няма повече да търпи подобни буламачи. Особено сега, когато вещицата от Кухнята му беше дала един хубав комплект зъби, съвсем като нови, с изключение на едно малко стърчащо парченце на левия резец. Не искаше повече каша! Искаше месо! И мъст, мъст!

Без да се бави повече той излезе от стаята, тръгна надолу по стъпалата и излезе на улицата. Беше вечер, синя и приятна, съвсем подходяща за приказния ден Великден. Но Фауст не й обърна никакво внимание. Имаше да прави по-важни неща от това да пее песни във възхвала на времето! Той прекоси улицата и нахълта в гостилницата, където ходеше винаги.

— Гостилничарю! — извика Фауст. — Ще хапна една пържола от прасенце сукалче и не се стискай с пръжките!

Гостилничарят се изненада много като видя тази промяна в поведението на обикновено въздържания и по-скоро тих Фауст. Но само попита:

— Да ви сложа ли ечемик и булгур за гарнитура, господине?

— Никакъв булгур, по дяволите. Искам пълна порция полски пържени картофи. И накарай момичето, дето прислужва, да ми донесе пълна кана прилично вино, а не от онова гадното полско червено!

— Токайско добре ли е?

— Да, може и рейнско, но само побързай да го донесеш!

 

 

Фауст седна на една маса встрани от обикновените посетители, понеже искаше да поразмисли. Над главата му горяха лоени свещи, залепени за окачено на тавана колело от каруца. То се люлееше едва забележимо на дългите си, забити в тавана вериги, поради течението, което ставаше от зле скованата врата. Прислужницата му донесе виното и Фауст изгълта на един дъх четвърт литър без изобщо да поглежда нагоре. Момичето скоро се появи с пържолата му, сложена на дървен поднос и с мазна купчина полски пържени картофи от едната страна, та дори и с малка чинийка цветно зеле с подправки. Стомахът на Фауст би се разбунтувал срещу подобно отношение само преди един ден, но сега му дойде чудесно. Както и прислужницата, която се бе навела ниско, за да сложи подноса на масата и така бе разкрила щедра пазва под бродирания край на бялата селска риза, която оставяше раменете открити. Тя се изправи, отметна назад лъскавите лешникови коси, които обграждаха лицето й на плавни вълни и се спускаха като водопад надолу по врата и закръглените й рамене. Фауст, който си мислеше, че подобни вълнения са останали далеч назад в миналото му, вдигна поглед, примигна, окопити се и намери сили да изрече:

— Сигурно си нова тук. Не си спомням да съм те виждал преди, а не е възможно да не те запомни човек.

— За първи ден съм на работа — отвърна момичето със срамежлива предизвикателна усмивка. — Казвам се Маргарита и съм от Мекленбург, където пасях патките, докато войските на Густав Адолф и дивите му шведи не нахлуха от север, сеейки огън и смърт, и трябваше да бягам на изток, за да не ме постигне неизбежната за там участ.

Фауст кимна, очарован от безсмисленото й бърборене, омагьосан от женските й прелести — едно подмладено чувство, заедно с всички останали подмладени неща.

— Аз съм доктор Йохан Фауст — каза той. — Може да си чувала за мен.

— Наистина съм чувала, господине — отвърна Маргарита. Понеже в ония години алхимиците бяха гвоздеят на програмата в светските забавления, а такива преуспели алхимици като Фауст бяха известни нашир и длъж.

— Наистина ли владеете ония магии, с които се правят скъпоценни камъни и модни дрехи?

Фауст тъкмо щеше да й отговори, когато един глас от съседната маса извика ядосано:

— Абе няма ли кой да обслужва тук? Каната ни е празна! И рейнско става и токайско пием, само ни донесете нещо по-бързо!

— Трябва да вървя — каза Маргарита — да занеса вино на ония свини.

— Защо не наминеш край мен тази вечер? — попита Фауст — Ще се позабавляваме като си спретнем една-две магийки.

— С радост — отвърна Маргарита. — Свършвам в осем. А дотогава — аста ла виста^[1].

И като го шашна с изненадващия си талант към езици, тя тръгна да обслужва други клиенти.