Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (52)

Глава IV

Илит се появи в коридора, водещ към кралските покои на втория етаж на Тюйлери. И веднага разбра, че най-добре да си беше останала невидима. Нагоре-надолу по облепените с великолепни тапети коридори бягаха пияни войници от Народната гвардия, опипваха уплашените придворни дами и смучеха обикновено червено вино от бутилки с високи гърла, ядяха кроасани като свини, пръскайки трохи навсякъде по килимите. Илит мина незабелязано покрай стражата, намери покоите на кралицата и се стрелна вътре. Там видя Мария-Антоанета, заспала дълбок сън в едно кресло, напълно облечена. Дори и в съня пръстите на кралицата се свиваха и отпускаха, като че ли се опитваха да хванат нещо, което все им се изплъзваше — например живота.

В този момент Мария-Антоанета усети, че не е сама в стаята. Сините й очи се отвориха широко.

— Коя си ти?

— Само един добър дух, Ваше Величество — каза Илит. — Дойдох да ви помогна да се измъкнете от тази бъркотия.

— О! Моля те, кажи ми! — извика Мария-Антоанета.

— Ще ви кажа направо, Мари, ако позволите, че вашето бягство е насрочено за осем часа тази вечер. В този час вие трябва да слезете долу, преоблечена като гувернантка, и да претичате покрай стражите, за да се качите в точно определена карета. Кочияшът ще ви отведе до една по-голяма каляска вън от Париж, където ще се присъедините към краля и ще продължите заедно бягството си към Белгия.

— Да, това е планът — каза Мари с широко отворени очи. — Откъде знаете? И да не би нещо да не е наред?

— Планът е добър — каза Илит — но от историята научаваме, че вие се забавяте с няколко часа да слезете в каретата и това забавяне във внимателно пресметнатия разчет на времето ще направи бягството ви невъзможно.

— Аз, да закъснея няколко часа? — каза възмутено Мария. — Невъзможно! Е, вярно наистина, че ако това беше любовна среща, която съм си уредила, от онези, с които историята несъмнено най-настоятелно е свързвала името ми, като че ли съм някаква безсрамна курва и най-обикновена уличница като онази дьо Бари. Ако случаят беше такъв, можеше и да се помотая, само за да увелича тръпката и нетърпението на високия мургав непознат, който ме очаква. Ще се престоря, че съм си забравила маншона, кутийката с бижутата или кученцето, а той ще си дърпа и суче мустаците, застанал прав до каляската си и вълнението му ще расте поради моето лекомислие в една толкова сериозна ситуация. Но това не е някакъв си флирт, скъпи дух, и аз не съм толкова лекомислена, че да закъснея за срещата, която ще спаси живота ми.

— Радвам се, че Ваше величество не сте толкова фриволна, каквато ви изкарва историята — каза Илит. — Само трябва да излезем оттук точно в осем и всичко останало ще е като играчка.

— Да, съгласна съм. Но ти грешиш. Определеното за тръгване време е единайсет часа.

Илит помисли малко и поклати глава.

— Ваше Величество, вие сте сгрешили. Моят източник е самата история.

— Не искам да се правя важна в лицето на самата история — каза Мария, — но говорих с кочияша преди час. Той съвсем ясно ми каза, че става дума за единайсет часа.

— А аз знам за осем — настоя Илит.

— Сигурно не са те осведомили правилно — отговори Мария.

— Ще отида да проверя.

Илит изчезна оттам и се отправи към многоцветното пространство, което съществува между дискретните слоеве на битието, и забърза Библиотеката за важни Земни дати и времена, разположена в Духовен запад, 12/11, където се пази историята на всяко отделно събитие, с точните дати и часове.

Илит отиде до новия, наскоро инсталиран компютър, който можеше да намери всякакъв факт за Земята, за всеки от Невидимото царство. Компютърът беше нововъведение, срещу което се бореха много духове — и добри и зли, понеже на компютрите се гледаше като на модна измишльотина, която времето още не е направило приемлива. Но много считаха този възглед за неразумен. Постигнатият между силите на Светлината и Мрака консенсус беше, че подходящото за този случай правило е: „Както долу, така и горе“ и че дори и небесните духове трябва да вървят в крак с промените във времето долу на Земята.

Илит отиде до един включен терминал на компютъра и се представи.

Компютърът каза:

— Предполагам, че имате проблем. Кажете ми това, което трябва да знам.

Илит веднага отвърна:

— Необходимо е да разбера точния час за заминаване в една важна историческа ситуация. Мария-Антоанета мисли, че времето, в което трябва да отиде при каретата, която ще я отведе извън Париж и от гилотината, е единайсет часа вечерта. А аз зная, че е осем. Кое е вярно?

— Съжалявам — отвърна компютърът след само една наносекунда колебание. — Тази информация е секретна!

— Това е обикновен факт и трябва да е достъпен за всички! Не може да е тайна!

— Е, не точно — отговори компютърът. — Но ми казаха да отговарям така, ако някой ми поиска някакъв факт или клас от факти.

— Какъв е този клас?

— Класът на лесните и очевидно лесно установими факти, които всъщност се проследяват най-трудно.

— Е, какво толкова има в това да го провериш или там, каквото е необходимо да се направи?

— Самият факт не е проблем — отговори компютърът. — Просто процедурата за проверяването на фактите точно сега е блокирана.

— Защо?

— Защото техниците въвеждат нов ред за картотекиране на фактите, които вече са във файловете. А за да може да се използва този нов ред, те трябва да измислят нов начин за намиране, който да направи новото картотекиране достъпно.

— А междувременно никой не може да намери нищо, така ли? Но това е смешно! Защо не направиш нещо по този въпрос?

— Аз ли?

— Да, ти!

— Не ми е това работата — отвърна компютърът. — Казаха ми, че ще ми съобщят, когато въведат новия начин.

— Та значи казваш, че не знаеш какъв е факта, за който те питам?

— Изобщо не съм казал такова нещо! — отвърна компютърът обидено. — Зная всички факти. Само системата ми за търсене на фактите е блокирана. И така за мен става технически невъзможно да ти отговоря.

— Технически! Но не и в действителност?

— Не, разбира се, че не в действителност.

— Тогава ми дай един действителен отговор. Или не можеш и това да направиш?

— Можех, ако исках. Но не искам.

Илит долови в гласа на компютъра нотки на обидена гордост. И тя реши да пробва по друг начин.

— Не би ли го направил заради мен?

— Дадено, маце. Чакай малко. — Проблеснаха светлини. После компютърът каза:

— Изкарах го три часа сутринта.

— Невъзможно — каза Илит.

— Не е ли това, което очакваше? Нали ти казах, системата е блокирана.

— Зная, но нали ми каза, че можеш да я заобиколиш.

— Така и направих. И излезе три сутринта!

— Само толкова ли можеш да направиш? Добре, ще трябва да се задоволя с това. Благодаря.