Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (34)

Глава III

— Преди малко — обърна се Фауст към Елена, докато Харон подготвяше лодката — какво имаше предвид с онова, „ха“?

Елена, красива и недостъпна, стоеше край рейлинга и гледаше как рибите на времето поглъщат излишните мигове. Тъмната вода се вълнуваше и въртеше и по повърхността й смътно се отразяваха делата на хората и боговете. Тя отвърна, без да се обръща:

— Това е израз на презрение към теб и сексисткия ти подход.

— Сексист? Аз ли? Ами че аз съм Фауст!

— Браво на теб! Ами аз? В някои отношения може и да си ненадминато интелигентен, но все пак се отнасяш към жените като към предмет, за които си струва да се биеш и да спечелиш като трофей в смешните войни, които вие, мъжете, водите, за да докажете такива неща.

— Тези думи не звучат като думите, които можем да очакваме от Елена — каза Фауст. — Говориш повече като интелектуалка, а не като голямата паста със сметанов крем, за която са свикнали да те вземат мъжете. Пък и историята не е запазила възгледите ти по въпроса за мъжете.

— Това е, защото самата История е сексистка — отвърна Елена. — Победителите разказват своята версия на събитията. Пък и как би могло да бъде другояче? Правото е на силните и ние ставаме такива, каквито ни искате вие. А после върви говори за нечестно представяне!

— Ти пък от какво се оплакваш? — подхвърли Фауст. — Та ти си красива и известна!

— Но съм в капана на една роля на вечна наивница. Приятелите ми се смеят. И защо? Защото разни глупаци като теб непрекъснато ронят сълзи по мен и си мислят, че са голяма работа само защото могат да ме поробят.

Фауст се изуми:

— Аз — да те поробя? О, не го казвай, прекрасна Елена? Защото по-скоро аз съм твой роб и стоя готов да задоволя и най-дребната ти прищявка.

— Така ли? Тогава — какво ще кажеш да ме върнеш обратно в Хадес, откъдето ме отвлече този демон?

— О, виж сега, за такова нещо не може да става и дума — провлачи Фауст. — Хайде сега, просто се опитвам да бъда галантен.

— Как пък да не се опитваш! — сряза го Елена. — Може да притежаваш тялото ми, но не притежаваш мен самата.

— Хм — огледа я Фауст с похотлив поглед. — Един умен мъж може да приеме тялото ти за достатъчна награда.

— Няма да получиш и тялото ми — каза Елена. — Първо ще трябва да ме убиеш.

Фауст се хвана да мисли, че може и да се стигне дотам. Но той стисна зъби. Смешното беше, че дори не желаеше тази жена кой знае колко. Да я притежава, да я обладава, да властва над нея, това — да. Но да я люби? Фауст я намираше за ужасяваща, дори когато мълчеше, и за кавгаджийка, когато й дойдеше глас. Чудеше се защо Древността никога не бе коментирала разговорните навици на Елена.

— Виж сега — опита се да я вразуми Фауст — нека бъдем разумни. В този свят има само няколко роли. Аз играя ролята на собственика, но те уверявам, че всъщност ти не си ми съвсем по вкуса. Не съм в най-добрата си форма с властни жени. Обичам жени гъсарки, ако трябва да говорим искрено. Но да те притежавам — това вече носи голямо вдъхновение, макар и лично да не си падам много по теб. Така че си играя ролята. А пък Съдбата, или Необходимостта, или случайността, или който и да било там, са те поставили в ролята на идеалната желана жена. От теб се очаква да бъдеш самото въплъщение на съблазнителността. И няма да спечелиш нищо, ако искаш да си нещо друго. Ти си имаш роля и тя не е лоша. Много жени биха дали мило и драго да си сменят местата с теб. А това никак не е зле, поне що се отнася до ролите. Даже и да не ти харесва, поне се опитай да не предаваш отбора.

Елена се позамисли. После каза:

— Е, добре, Фауст. Ти говори добре и прямо. А сега ми позволи и аз да бъда също тъй пряма. Ти равен ли си с мен? Прототипът на Елена е известен нашир и длъж. Но никога не съм чувала за архетип^[1] на Фауст.

— Той се е появил след твоето време — каза Фауст — но е не по-малко значим от твоя. Може би в древността мъжете са искали да бъдат Одисей или Ахил. А в наши дни младите хора се стремят към фаустовския идеал.

— Може ли да ми изясниш този идеал накратко? — попита Елена.

— Трудно е да събера в няколко думи истинската стойност на собствената си божественост. Нека просто да кажем, че Фауст иска все повече. На практика не е само това, но можеш да получиш най-обща представа.

— Нещо като Прометей на новото време, а? — подхвърли Елена.

— Може би да, Елена — подсмихна се Фауст. — Но с една разлика. Прометей е свършил на скалата и лешояди са му яли дроба. Докато Фауст се рее свободен отвъд пределите на пространството и времето. С малко помощ от приятели, разбира се. И точно в това се състои разликата между стария и новия свят.

— Виждам, че поне винаги водиш разговора към необходимия край — каза Елена, — ако не друго.

Тя се подсмихна и Фауст беше така поласкан, че тези нервни рецептори, които отговаряха за гъделичкането на самолюбието, се накокошиниха като бесни, но той ги усмири със силата на непреклонната си воля.

— Да продължаваме тогава, Фауст — добави Елена. — Харон, готова ли е лодката?

— Взехте ли онази магия? — викна той.

— Ето я — подаде му я Фауст. Харон прокара ръка по стрингера от вътрешната страна на борда и напипа Процепа за мотивациите. Внимателно пъхна магията вътре. Фауст изрече думите, които я задействаха. Една душа стоеше насред кораба и издърпа въжетата в мига, когато първите вълнички на движението залюляха гемията. Движението се повтори. Надигна се голям облак дим, зелен и сив на цвят, с тъмножълти проблясъци и малки тънички мъглявинки, които висяха по разклоненията му. И после Магията за пътуване задейства. И в този миг, просто ей така, лодката изчезна.

И ако някой от брега бе наблюдавал как лодката на мъртвите изчезва, той сигурно щеше да отбележи факта, че зелени и сиви облаци дим не са обичайният вторичен продукт на действието на магия, а по-скоро говорят за дефектна Мотивираща магия. Пък и задвижваните чрез магия лодки не изчезват по този начин. Един такъв наблюдател навярно би заключил, че нещо не е наред. И едно подобно заключение не би било много далеч от истината.