Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (21)

Глава V

Войниците отведоха Фауст и Маргарита до малка дървена постройка от дебели бичени дъски. Това беше затворът и Фауст веднага разбра, че е от онези, преносимите, подходящи за армии по време на поход. Този затвор специално, беше изключително здрав и добре скован, внос от Испания, а маврите от Андалусия добре знаеха как се правят тия работи. При влизането войниците показаха на Фауст и Маргарита стаята за мъчения, едно малко чудо на миниатюризацията и хитрите приспособления.

— Не можем да разчекнем цял човек, както в Европа — обясни им един от войниците — но спокойно можем да му откъснем ръцете и краката, а ефектът е същият, като при цяло тяло. Тези щипци за пръсти вършат същата работа като по-големите модели, а са големи точно колкото лешникотрошачка. Ето я и желязната ни девица, по-малка от моделите в Нюрнберг, но с повече шипове. Маврите знаят по-добре от всеки друг, как да разположат повече шипове на квадратен сантиметър. Щипките ни са по-малки наистина, но могат да късат месо съвсем задоволително.

— Няма да ни подложите на мъчения, нали? — извика Фауст.

— Разбира се, че не — отвърна водачът на войниците. — Ние сме обикновени войници. Стига ни и да убиваме направо. А дали ще ви измъчват, или не зависи от Директора на затворите.

Когато войниците си тръгнаха, заключвайки вратата след себе си, Фауст клекна и започна да чертае пентаграм^[1] на прашния под, с една вейка, която откри в ъгъла. Маргарита седна на кръглото столче — единствения мебел в килията — и го загледа.

Фауст започна напевно да мълви заклинание, но нищо не се случи. Проблемът беше, че не бе взел достатъчно от магическите си съставки, толкова бързаше да намери самозванеца. Но все пак трябваше да опита. Той изтри чертите и ги нарисува отново в праха по пода на затвора. Маргарита стана и закрачи нагоре-надолу като затворена в клетка пантера.

— Не стъпвай върху пентаграма — каза й Фауст.

— Въобще не стъпвам — каза тя раздразнено. — Ще направиш ли изобщо нещо?

— Опитвам се — промърмори Фауст. Той намери китка буника на дъното на кесията си и добави клонче от имел, останало от една зимна церемония. После отупа ръкавите си добре и те пуснаха малко антимон. А на обувките си намери две люспи олово. Какво още му трябваше? Налагаше се да замени гробищната пръст с обикновена кал. А що се отнася до праха от мумия — е, ще използва малко сопол.

— Ама че отвратително — обади се Маргарита.

— Млъкни, защото той може и да ти спаси живота.

Всичко беше готово. Фауст размаха ръце и замънка напевно. В средата на пентаграма се появи мъждукаща розова светлинка, колкото огнена точка, която бързо порастваше.

— О, успя, успя! — извика Маргарита. — Ти си прекрасен!

— Тихо! — изсъска Фауст. И като се обърна към растящата светлина, изрече:

— О, дух от най-дълбока тъма, призовавам те в името на Асмодей, на Велзевул, на Белиал…

Откъм светлинката се дочу глас на млада жена, който изрече безстрастно:

— Моля, престанете с призоваването. Не съм призован дух.

— Не си ли? — попита Фауст изумен. — Какво си тогава?

— Представител на Пъклената комуникационна служба. Не можем да приемем призоваването ви в сегашния му вид. Моля, проверете заклинанието си и ако мислите, че сте сгрешили, моля, призовете отново. Благодаря. Приятен ден. — Гласът замлъкна и розовата светлинка се смали и изчезна.

— Чакай! — извика Фауст. — Зная, че ми липсват всички необходими съставки. Но имам повечето! Сигурно ще можете да направите едно изключение…

Но отговор не последва. Розовата светлина беше изчезнала, а в тъмницата не се чуваше друг звук освен тупкането от крачето на Маргарита.

После отвън се разнесе шум. От бягащи крака. Тракане и звън на метални ризници. Скърцане на големи дървени колела, които се завъртат по несмазани оси. Гласове на войници, които крещят заповеди. Чуваше се и друг звук. Един монотонен глас четеше нещо, което Фауст оприличи на заклинание. Той заповяда на Маргарита да престане да шуми и притисна ухо до стената. Да, гласът се долавяше от съседната тъмница. Но не беше заклинание, а молитва.

— Чуй ме, Господи — казваше приглушеният глас. — Не съм извършил нищо лошо, а все пак съм потънал в прокълнат двоен мрак, мракът на собствената ми слепота и този — на тъмничната килия. Аз, Исак, който някога бях цар в Константинопол, и известен като Алексий Трети, отдаден на множество богоугодни религиозни дела, който дарих на църквите в Константинопол следните неща… — И последва цял списък с дарения на отделни църкви и свещенослужители, който беше толкова дълъг, че Фауст успя да се обърне към Маргарита и да каже:

— Знаеш ли кой е в съседната килия?

— Хич не ме е грижа — отвърна Маргарита. — Искам само да се измъкна от тази.

— Мълчи, момиче! В тази тъмница чезне Исак, предишният цар на Константинопол, свален от престола от жестокия си брат, който се самокоронясал за император и го ослепил.

— Без съмнение непрекъснато попадаме на височайши спътници — каза Маргарита саркастично.

— Тихо! Някой отваря вратата на тъмницата!

Фауст се ослуша и чу как ключът се обърна в ключалката, вратата се отвори и се затвори отново. Чу се тътрене на крака (дървената стена беше много тънка) и последва миг тишина. После се обади гласът на стария Исак, който попита умолително-жаловно:

— Кой е дошъл при мен? Говори, защото не мога да те видя.

— Нито пък аз — отвърна един плътен глас. — Но идвам на помощ, която ще ти донесе облекчение, дори и в слепотата ти.

— Донесъл си какво?

— Подкрепа. Помощ. Облекчение. Не разпознаваш ли гласа ми Исак? Аз съм Хенри Дандоло!

— Това е дожът! — прошепна Фауст на Маргарита. — Хенри Дандоло, всемогъщият дож на Венеция! — и като надигна глас Фауст извика силно:

— Доже Дандоло! Елате тук! Имаме нужда от вашата намеса!

Чу се глуха гълчава, тропот на крака. И тогава вратата на тъмницата на Фауст се отвори. И зад нея стоеше високата изправена фигура на Хенри Дандоло, величествен в брокатовата си одежда в аленочервено и зелено, хванал в ръката си свещената икона на Свети Базил.

— Кой си ти, че така ме наричаш по име? — извика настоятелно Дандоло.

— Аз съм Йохан Фауст — извика Фауст. — Дойдох на това място да изправя една огромна несправедливост, извършена спрямо мен. Тук има един мъж, който се представя от мое име и който заблуди един наивен тъмен дух с разказа си. Твърди, че е велик магьосник, но не е! Аз съм великият магьосник!

— Разбирам — каза Дандоло.

— Умолявам те, Хенри Дандоло, освободи ме от това място и аз ще ти бъда достоен съюзник!

— Щом си такъв велик магьосник — попита Дандоло — защо не се освободиш сам?

— Дори магьосникът има нужда от някои инструменти — обясни Фауст. — Тук нямам никакви магьоснически инструменти. Но ако имах само една от липсващите ми съставки, за да завърша заклинанието — иконата, която държиш в ръката си, например…

Хенри Дандоло го погледна гневно.

— Ти би извършил заклинание с иконата на Свети Базил?

— Да, защо не, нали затова са светите икони!

— Единственото предназначение на иконата на Свети Базил — прогърмя гневно гласът на Дандоло — е да запази град Константинопол от гибел.

— Е, като гледам не е свършила кой знае каква работа!

— Ти не бери грижа за това. То няма нищо общо с теб.

— Може и да няма — каза Фауст. — Поне ни освободи, тъй като не сме направили нищо лошо и не сме ти врагове.

— Трябва да се позанимая с твърдението ти, че си магьосник — каза Дандоло. — Ще се върна.

И като каза тези думи, той се завъртя на пети и, воден от войниците си, излезе от тъмницата. Вратата са затръшна зад него и ключът се превъртя.

— Невъзможно е да се говори разумно с тия тъпи венецианци! — ядоса се Фауст.

— О, боже, какво ще правим сега? — завайка се Маргарита.

Тя беше отчаяна. Фауст също не се чувстваше по-добре, макар че в този случай го терзаеше повече уязвената гордост, отколкото страхът от смъртта. Той закрачи нагоре-надолу, опитвайки са да мисли практично и разумно. Беше истинско късогледство от негова страна да тръгне да преследва Мефистофел без да е сто процента сигурен, че магията му е наред. Спомни си, когато пропътува Европа с цяла чанта номера. Винаги беше подготвен. Да не би славата да бе притъпила разума му? И ако е така, как щеше да го разбере?

Той отново се зае с пентаграма, повече, за да се намира на работа, отколкото с някаква реална надежда за успех. И се изуми, когато видя в бледите очертания отново да се появява светлина. Отначало беше мъничка червена светлинка, точно както предния път, но ставаше все по-голяма и този път беше червеникаво-оранжева, оттенък, който подсказваше появата на дяволско изчадие.

Когато светлината започна да придобива човешки вид, Фауст извика:

— О, дух! Аз те призовах от най-дълбоката тъма…

— Не, не си — отвърна съществото в светлината, като прие формата на дребен демон с лисиче лице и къси кози рога, облечен в прилепнала по тялото чортова кожа, която очертаваше стройната му фигура.

— Не съм те призовал ли?

— Ни най-малко. Дойдох по собствено желание. Аз съм Аззи. И съм демон.

— Радвам се да се запозная с вас — каза Фауст. — Аз съм Йохан Фауст, а това е приятелката ми, Маргарита.

— Зная кой си — отговори Аззи. — Наблюдавам действията ти, както и тези на Мефистофел и на онзи другия, който нарича себе си Фауст.

— Значи знаеш, че той е самозванец! Аз съм Фауст!

— Наистина си — каза Аззи.

— Е, и в такъв случай?

— Ами, обмислих ситуацията. И искам да ти направя едно предложение.

— Най-после! — извика Фауст. — Признание! Мъст! Вечни удоволствия!

— Не бързай толкова — сряза го Аззи. — Франкските затвори не са местата, където обикновено водя преговори.

— А къде тогава?

— Имам предвид точно определен планински връх — обясни Аззи. — Това е една висока планина в Кавказ, недалеч от мястото, където Ной е видял земя за първи път след Потопа. Там ще можем да поговорим и да ти изложа плана си с цялото му надлежно величие.

— Води ме, тогава — каза Фауст.

— Хей, ами аз? — попита Маргарита.

— Ами тя? — попита Фауст.

— Тя не може да дойде. Сделката е само между мен и тебе, Фауст, и не засяга разни придружители.

— Колко си нагъл! — извика Маргарита. — Аз съм с него! Даже му помагах за заклинанията. Той ме повика да тръгна с него. Йохан, не ме оставяй тук!

Фауст се обърна към Аззи:

— Не е хубаво това нещо!

— Давам ти честната си дума — каза Аззи — че тя ще се оправи.

— Сигурен ли си?

— Никога не греша за такива неща.

— Да вървим тогава — каза Фауст. — Маргарита, ще се върна при теб скоро. Не ми е приятно да постъпвам така, но бизнесът си е бизнес.

Но всъщност Фауст не съжаляваше, че я оставя, защото Маргарита не се бе оказала чак толкова възхитителна и послушна, колкото очакваше.

— Не, не! Вземете ме с вас!

Нещастното момиче се втурна към Фауст и се опита да го прегърне. Но Аззи махна с ръка. Надигнаха се дим и пламъци и Маргарита се дръпна назад. Когато димът се разнесе, Фауст и Аззи бяха изчезнали, тя бе сама в тъмницата, а към вратата се приближаваше тежък тропот на войнишки обувки.