Иржи Прохазка
Белите линии (1) (1961 г.)

1

Това не беше свърталище на магьосник, в което се чува само шум от кораби, хвърчила, прилепи, бухали, черни котки и звезди. Но въпреки това тук, под голямата карта на света със светещите лампички, беше също така тайнствено и вълнуващо. Работното помещение на радиоразузнаването представляваше голяма зала, изпълнена с гласове, червени и зелени светлини, звукови сигнали, сигнатури, ребуси и шифри, идващи от ефира като от някакво безкрайно, открито море, надигащо се край този кораб от звуци, който днес управляваше началник-смяната лейтенант Лойза Бартик.

Същият онзи Лойза Бартик, който някога като младо, очилато и слабовато стажантче, губещо се в прекалено голямата и тежка за него милиционерска униформа, бе преживял заедно със Земан драматичните февруарски събития през четиридесет и осма година. Бяха се срещнали отново след години в Прага и Земан много се зарадва, като разбра, че Бартик бе постигнал по време на службата си в Народната милиция това, за което винаги бе мечтал. След като бе изкарал редица курсове и специално професионално обучение, бе станал радист и отначало работеше с гониометричната апаратура^[1], а после благодарение на своя талант и голямата си любов към професията се бе издигнал сред най-способните специалисти на радиоразузнаването. Той се беше появил точно навреме. Земан се чувствуваше много самотен след трагичната смърт на жена си и макар че до него бяха майка му и малката Лидушка, към която изпитваше почти болезнена любов, той се затваряше в своята самота и прекарваше дълги часове в кабинета си или на терена, страхувайки се да се завърне вкъщи или да се срещне с хората, които познаваха Лида, защото всеки спомен за нея го караше да изпитва почти физическа болка. Благодарение на тази негова самобичуваща отдаденост и мрачна упоритост в работата, стигаща до краен педантизъм, той бе постигнал отлични резултати и бе успял да се справи с редица сложни случаи, така че, макар и да бе сравнително млад, бе станал вече капитан, пред когото се откриваше перспективата след време да замести началника на Пражкия криминален отдел майор Павласек, готвещ се бавно, но сигурно да излезе в пенсия.

Срещата с Лойза Бартик много зарадва Земан, тъй като най-после бе намерил другар, с когото да прекарва самотните си вечери на вдовец. Бартик не познаваше Лида и затова в разговорите си те си спомняха за времето, когато заедно бяха служили в пограничния район, за стария поручик Видра и за романтичните преживявания през младежките си години.

По-късно Бартик внесе и една радикална промяна в живота на Земан. Той му разказа за Бланка Мутлова. След трагедията в Планице, Земан я бе загубил от погледа си, знаеше само, че след смъртта на мъжа й тя не искала да живее повече в Планице и се преместила неизвестно къде… И сега един ден Лойза Бартик неочаквано му рече, че Бланка живее недалеч от Прага, в Кладно, където работи като управител на едно общежитие за временно пребиваващи бригадири, че е сама и че много би се радвала да се срещне някога със Земан. И той отиде да я види, тъй като ги свързваше не само старото приятелство, но и еднаквата трагична съдба.

Те се чувствуваха добре заедно, разбираха се, защото и двамата бяха като полуизстинали, изгаснали вулкани, в които страшният удар на съдбата бе изпепелил всички чувства, така че не беше нужно да се преструват или да мамят сами себе си — и може би именно затова започнаха съвсем делово, практично, без голяма разпаленост и патетични думи да се обичат. А след като изминаха четири години от смъртта на жена му, те се ожениха. Съвсем различна от Лида, тя беше енергична, твърда, целеустремена и самостоятелна във възгледите и решенията си, а в съпружеските спорове беше по-скоро иронична, весела и делова, отколкото сантиментално настроена, с една дума — беше просто един много добър приятел, а не голяма любов, сигурна опора, здраво стъпила на земята с двата си крака за цял живот. И точно такава жена сега беше необходима на Земан. Тя внесе спокойствие и равновесие в живота му, избави го от меланхолията, вечната раздразнителност и нервност, научи го отново да се смее и постепенно го превърна в някогашния, оптимистично настроен, млад Земан.

За това Земан беше най-благодарен на Бартик, така че винаги, когато той му се обадеше, намираше време и настроение да се срещне с него. Дори днес беше отишъл при него в строго секретното му работно място, след като Лойза предварително бе издействувал разрешение от началниците си да го покаже на Земан. С гордост той го развеждаше из тайнствената за един неспециалист алхимическа лаборатория, пълна с кабели, електронни уреди, транзистори, печатни платки, загадъчни шумове, пискане и звуци, и беше много щастлив, като гледаше как Земан се възхищава от тези чудеса на техниката:

— … А помниш ли как някога Блаха искаше да изхвърли старата ми радиостанция от помещението на дежурните под предлог, че такива боклуци нямали място там? — смееше се той.

— Да, а сега тези боклуци влизат в служебните ти задължения. Провървя ти на теб, Лойза.

— А на теб не ти ли провървя? Чух, че след като се пенсионира Павласек, ти ще оглавиш Пражкия криминален отдел, вярно ли е?

Земан само махна с ръка.

— Приказки. Засега само отивам вместо него на конференцията на криминалистите в Берлин.

— Виждаш ли, ти отиваш чак в Берлин, а аз не трябва да ходя никъде — гордо и радостно отбеляза Бартик. — Знаеш ли каква апаратура е това? При мен е цяла Германия — ГДР и Западна, двата Берлина с техните сложни проблеми, Москва, Варшава, Париж, Лондон, Рим, Ню Йорк, целият свят. Тук се преплитат като нерви всички горещи линии, телеграфни и радиовълни, усещам нервния пулс на земното кълбо…

— За мен ти си бил винаги повече поет, отколкото служител на МВР, Лойзик — пошегува се Земан.

В този момент една радистка, седнала до своя апарат, повика Бартик:

— Другарю лейтенант… Сигналът на шифъра Stardust… Обади се…

И Бартик веднага забрави за Земан, само разсеяно му промълви:

— Извинявай. — И без повече да се интересува от него, се втурна към радистката.

Тогава Земан си тръгна сам, като си каза с усмивка:

— Всички тези виртуозни техници като Лойза са малко смахнати. Но това е за хубаво!

Полковник Калина, началник на един от отделите на Държавна сигурност, и неговият заместник майор Житни бяха истински развълнувани от радиограмата, която им донесе лейтенант Бартик.

— Още веднъж ви питам, другарю лейтенант — строго и изпитателно настоя Калина, — правилно ли сте разчели шифъра?

— Имаше доста странични шумове, на моменти сигналът се губеше, но мога да гарантирам за това, което успяхме да запишем… От откъслеците, които уловихме от ефира, реконструирахме следното — той зачете в радиограмата, — Stardust настоява за неотложен личен контакт… в уговореното време… и на уговореното място… във връзка с операцията Уайт лайнс…

Житни рязко реагира:

— Пак Уайт лайнс… Същото, за което ни информираха и нашите хора от Брюксел, Женева, Бон и Ню Йорк…

— Обаче още не сме разбрали какво се крие зад това — недоволно и раздразнено рече Калина, — знаем само секретното му название. Подготвят ни някакъв нов удар, а ние безпомощно тъпчем на едно място и чакаме откъде този удар ще се стовари върху нас. Как може досега да не разберем каква е тази операция Уайт лайнс?

— Може би това е ключът към нея — рече Житни и взе радиограмата от ръцете на Бартик.

— А може и да е капан. Досега Stardust винаги е бил много предпазлив. По принцип той избягва личните контакти, като установява връзка с нас само посредством ефира или тайните пощенски кутии. Това ме кара да се отнасям скептично към тази шифрограма. Ами ако са разкрили Стардъст и това е само една примамка? В такъв случай, ако изпратя там човек, значи го пращам на сигурна смърт. И на чия съвест ще тежи после неговият живот?

Житни познаваше Калина и разбираше много добре бащинската му загриженост, но въпреки това настоя тихо, но твърдо:

— Все пак трябва да рискуваме, другарю полковник!

— Знам това — избухна Калина, — само че кого да избера, кого, посъветвай ме! Кого да извикам сега и да му предам, без да съм я проверил, тази рискована покана за евентуално автопроизшествие, заблуден куршум в главата или случайно сбиване, което ще завърши с нож в гърба му?! Кого?

Той беше така нервиран, че почти крещеше. Но Житни знаеше, че не го прави от началническо високомерие, нито от безпомощност. Калина имаше точна, логична мисъл, отличаваща се с чудесни комбинативни способности. Обаче не обичаше да взема решения, когато се налагаше да излага на опасност живота на своите хора. Затова винаги му бе необходимо първо да покрещи, да се поскара с Житни, за да направи накрая това, което бе решил още в самото начало. И тъй като и двамата бяха еднакво информирани, много добре се познаваха и разсъждаваха по един и същия начин, Житни пое отговорността да решава, като му подсказа:

— Точно сега зад граница се намира Ирка Храдец. Утре трябва да се завърне от Копенхаген през Берлин в Прага. Той вече е изпълнил задачата си на север, но ще може да се справи и с това поръчение — благонадеждно и с възможно най-малък риск, тъй като е много опитен разузнавач. Пък и по известни причини — това навярно би било интересно за него…

Въпреки че беше много разтревожен, Калина трябваше да се усмихне, тъй като Житни съвсем точно бе отгатнал намеренията му:

— Хрумването за Ирка е много добро, майор Житни. Обаче работата е много спешна, а по какъв начин ще му съобщим за нея в Берлин? С телеграма ли? По радиостанцията ли? С шифър? Когато става въпрос за човешки живот, на нищо не мога да се доверя!

И тогава Лойза Бартик, който мълчаливо слушаше диалога между двамата умни и опитни началници, се осмели да вземе участие в техните разсъждения:

— Ако разрешите, другарю полковник — плахо и срамежливо се намеси той, — аз бих могъл да ви кажа за една бърза и сигурна връзка…