Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (29)

Как е изглеждал Иисус

Ако се запитаме как в същност е изглеждал Иисус, с изумление откриваме, че евангелията не казват нищо по този въпрос. А нали галилейският пророк е вездесъщ в евангелията, той е централната фигура на всички съдържащи се в тях проповеди и разкази. И макар там той да се възвисява над всички със странната си, неземна същност, в същото време е като всички нас, обикновен човек с недостатъци и недъзи. Докато странствува по пътеките на Галилея и Юдея, охотно влиза в разговори със случайно срещнати хора, бива гост в домовете на приятели и познати и дори ако се вярва на Йоан, не вижда нищо неприлично в това да вземе участие в шумна веселба. Както всеки смъртник, се е измъчвал, страдал е, падал е духом, терзал се е и е изпадал във вътрешни противоречия и е увековечил драматичния си живот със страшна, мъченическа смърт на кръста.

Ако дори предположим, че евангелистите не са писали и не са имали намерение да пишат биография на Иисус, не можем да не се учудваме на това, че няма нищо, абсолютно нищо конкретно по въпроса за външния му вид. Те дори не правят никакъв намек дали е бил висок или нисък на ръст, дали е бил красив или грозен, какъв цвят са имали косата и очите му, как се е обличал. В техните разкази Иисус не е материален, той е учудващо невидим, като че е сложил шапка-невидимка.

Дали пък липсата на описание на Иисус е замислена съзнателно? Изглежда, че тя е допълнително доказателство, което потвърждава теорията за източниците и условията за създаване на евангелията. Техните автори, както твърдят много библеисти, не са били преки свидетели на описваните събития и не са имали никаква информация как е изглеждал Иисус. Те не са писали биографията му, а са били хроникьори на заобикалящите ги вярвания, които са се носили за него сред християните из обширните пространства на гръко-римския свят, писали са откъснати от палестинската действителност, където Иисус е прекарал живота си и където тогава живеели хора, които го познавали като човек. Неговата личност, изминала далечен път от време и пространство, достига до съзнанието на тези неизброими маси елински привърженици, които го обожават, лишена от тленност, ослепяваща е блясъка на божествеността. С една дума — лишена от човешки черти.

За някои отделни черти от външността на Иисус можем да съдим пряко по пътя на дедукцията от някои редове, които на пръв поглед нямат нищо общо с това. Защо например Юда е трябвало да целуне Иисус в Гетсиманската градина, за да могат палачите на първосвещеника да открият кой е? Неоспоримо се налага мисълта, че сигурно затова, че с нищо особено не се е отличавал от другите йерусалимски евреи, че като тях е бил обикновен семитски тип, който не се различавал по нищо от заобикалящата го тълпа.

Иисус, както знаем, не е бил аскет и обичал компанията на други хора. Също така не е минавал и за небрежно облечен човек, щом като римските войници, които били на стража под кръста, сметнали дрехите му за твърде ценни и хвърляли жребий кому ще се паднат.

Едно точно наблюдение дължим на големия английски писател Х. Дж. Уелс. В монументалната си „История на света“ той обръща внимание, че Иисус, разпънат на кръста, издъхнал много по-рано, отколкото другите. Толкова рано, че като съобщили на Пилат, той се усъмнил, че наистина е умрял. От това Уелс прави правилния извод, че Иисус трябва да е бил човек със слаба и немощна конструкция на тялото.

Това, което намираме между редовете в каноничните книги на Новия завет обаче, дава, общо взето, твърде смътна представа за образа на Иисус. Сборната представа на последователите му, жадни за знание за Иисус-човека, не понасяла такава празнина, затова бързо започнала да запълва този образ с житейски подробности. По този начин възникнала традицията за неговия вид, която сигурно се опира на някакви слухове, достигнали от Йерусалим до елинските градове.

Как са си представяли Иисус широките маси на ранните християни? Любопитно е, че сведения за това имаме благодарение на един от най-ожесточените врагове на християнството, известния ни вече Целз, приятел на император Марк Аврелий. Но по-скоро не на него дължим това, защото памфлетът му не е достигнал до наше време, а на християнския писател Ориген, който в полемичната си реплика „Против Целз“ така подробно цитира противника си, че сега ние знаем почти дословно едва ли не всички негови основни аргументи.

Ето какво пише Целз в изложението на Ориген: „Ако наистина божият дух се е вселил в тялото му (на Иисус), трябва да се допуска, че се е отличавал от другите с красотата си, с хубавото си тяло, а също така и с красноречие. Невъзможно е да повярваме, че онзи, в чието тяло има нещо божествено, не се различавал по нищо от другите. В същото време хората говорят, че Иисус бил нисък на ръст с толкова некрасиво лице, че будел отвращение у хората.“

Това бил типичният възглед на човека от древността, възпитан от гръцката и римската митология; той не можел, да си представи бог да се всели в човешко тяло, което да не се отличава със съвършена красота. Грозотата на Иисус за него била несъмнен аргумент против божествеността му.

Дали наистина тогавашните християни са си представяли Иисус така, както ни го представя Целз? Разбира се, това се потвърждава напълно от християнския писател Тертулиан. В полемичните си диалози с привърженика на Павел и противник на Стария завет Марцион той описва Иисус така: „Обликът му бил лишен от всякаква красота и обаяние. Наистина едва ли би се намерил някой смелчага, който би нанесъл и най-малката вреда на тяло, което е надарено с необикновена красота и е озарено от небесно сияние. Кой би покрил с плюнки лицето му, ако не беше грозотата, която наложи на себе си Иисус Христос, която го направи обект на презрение в очите на хората с лице, заслужаващо само плюнки.“

Нещо, което за нас е много важно, е, че Тертулиан в този случай разкрива източника, откъдето по онова време извирало внушението ликът на Иисус да бъде представян в такива мрачни краски. Оказало се, че имаме работа с един от многобройните примери на единствения по рода си начин на мислене, за който в настоящата книга вече стана дума и на който по-късно ще обърнем повече внимание. Почитателите на Иисус, вярвайки дълбоко, че старозаветните пророчества за месията се отнасят до него и със сигурност ще се сбъднат в живота му, се ползували от тях, като се надявали да реконструират анекдотично онези фрагменти от живота му, за които не знаели нищо или пък изобщо не са съществували.

Така Тертулиан, като рисува външния вид на Иисус, открито се позовава на прочутия откъс от пророчеството на Исая: „И пристъпи към него като растение, като корен от суха земя, в него няма нито красота, нито обаяние. И го видяхме, а нямаше какво да гледаме и да ни привлече. Презрян и унижен от хората, мъж с болести и познаващ немощта. И сякаш закрито негово лице и презряно: и не го смятахме за нищо. Той носеше истинските наши болести и понесе нашите болки. А ние го мислехме за прокажен, за наказание и унижен от бога.“

Тук трябва да подчертаем, че всички споменати преди малко писатели са живели през втората половина на II в., т.е. давали са израз на вярванията на поколението, отделено от смъртта на Иисус с повече от цяло столетие.

В епохата, в която средната продължителност на човешкия живот била много кратка, това е огромен период от време. Значи не само бунтът на „елинистите“, реформаторската теория на апостол Павел и разрушаването на Йерусалим отделят християните от това, което става в Галилея и Юдея, но също така и онова течение на времето, което размива историческата памет на поколенията, което прави път на легендата. Именно такава легенда е описаният преди малко портрет на Иисус, основан на широкото и свободно тълкуване на старозаветните пророчества.

До каква степен този образ е композиция от въображаеми елементи и лишен от каквато и да е изворна основа, ни показва християнският историк Евсевий. Той разказва, че апостол Юда Тодор в разговора си с цар Едеси Абгар описва Иисус като човек, нисък на ръст, грозен, с вид на смирен бедняк.

Св. Киприан и св. Августин — и двамата образовани мъже, повтарят след него тази характеристика с обезоръжаващо доверие и сериозност. А в същност целият разговор на апостол Юда Тодор с цар Едеси, както и думите, които Евсевий със свойствената си безгрижност влага в устата на първия, е признат единодушно за типичен апокриф, т.е. за явна измислица. Ето такава е било по онова време лековерието на последователите на Иисус.

Полемизирайки с Целз, Ориген излизал от предположението, че именно в грозотата на Иисус трябва да се вижда доказателството за неговата божественост. Според него по този начин намира израз превъзходството на духа над нищожността на тялото. В същност именно в тази концепция той става близък и разбран за неизброимите маси негови последователи, които живеят в бедност и преследвания. Това бил Иисус, създаден по тяхно подобие, божествен и обичан, символизиращ с невзрачността си собствената им бедняшка житейска съдба.

Настъпили обаче времена, когато в съзнанието на християните започнали да вземат връх представи от рода на гръко-римската митология: Иисус бил бог, значи мъж с красива и благородна външност. В християнството покълнала отново езическата идея за съвършената хармония на тялото и духа. Началото на тази нова тенденция дал св. Йоан Златоуст, който заявил въпреки съществуващата традиция, че Иисус бил красив.

Тази нова тенденция намерила най-ярък израз в изкуството на Ренесанса. Микеланджело, ревностният последовател на платонизма, представил в „Страшния съд“ в Сикстинската капела Иисус като младеж без брада — нещо, което предизвикало острата критика на много сановници от папския двор. Още по-интересна в този смисъл е незавършената му скулптура от лявата страна на олтара в римската църква „Mari Fopra Minerva“. Там Христос е представен като гол, хармонично развит младеж с кръст в ръка, който напомня гръцки бог. Скулптурата предизвикала буря от огорчение сред набожните, заради което й сложили смешна надбедрена превръзка от бронз. Статуята обаче станала обект на култ от страна на масите, затова се наложило да покрият с бронз и едното й сгънало, за да запазят мрамора от многобройните целувки на вярващите.

Характерно свидетелство за онази традиция е „Посланието на Лентул“. То сякаш представлява отчет, който дава проконсулът на Палестина на римския сенат. Ето какво съобщава авторът на своето началство за Иисус: „Човекът е среден на ръст, с прекрасно, благородно лице. Видът му внушава едновременно и любов, и страх. Косите му са с цвят на зрял орех, те падат гладко зад ушите, а по-надолу се вият на пръстени малко по-светли и по-блестящи, на раменете му падат разрошени, а на средата на главата му са разделени на път, както имат обичай да ходят назарейците; челото му е ясно и чисто, лицето му — без бръчки и петна, се характеризира със спокойствие и сила, линията на носа и устата му е безукорна, брадата му е гъста, с цвета на косите, не твърде дълга, в средата — разделена. Погледът му е прям и проницателен, а очите му — синьо-зелени — са светли и живи. В гнева си е страшен, когато поучава, е дружелюбен и деликатен с радостна сериозност. Понякога плаче, но никога не се смее. Държи се горд и изправен, ръцете и плещите му са пълни с изящество, в разговор е сериозен, скромен и сдържан, така че по право може да бъде наречен пророк. Той е най-прекрасният от синовете на човешкия род.“

Ето такъв панегирик бил изпратил висшият римски чиновник на сената. Учудващото е това, че цели векове, дори в някои кръгове на образовани хора са вярвали в автентичността на „Посланието на Лентул“, разпространявали са го често напечатано, преиздавали са го за привличане на вярващи с напълно сериозни коментари. Днес е известно, че апокрифът, или по-скоро съшитият с груби конци фалшификат, е възникнал едва през XIII в. и за първи път е бил публикуван през 1474 г.

Във връзка с това заслужава да си припомним една изключително интересна личност — Лоренцо Вала, хуманист и папски секретар при двора на папата по време на понтификата на Николай V. Светската власт на папата в Италия се представяла с акта на легализиране на император Константин. Този документ, писан на големи пергаментови листа със златни букви, богато украсен с цветни рисунки, се пази във Ватикана. Лоренцо Вала, който живял през първата половина на XV в. (1405–1457 г.), публикувал трактат, в който с помощта на точен анализ върху текста и познанията си върху римското право доказал, че този толкова важен документ е подправен. Оказало се, че папската власт в Италия е узурпаторска.

Лоренцо Вала е също така и един от първите изследователи, който в проучванията си върху библията си служи с метода на текстова критика и открива в нея множество несъответствия. Неговият рационалистичен метод на изследване върху библейските текстове по-късно е възприет от великия хуманист Еразъм Ротердамски.

Лоренцо Вала се запознал с „Посланието на Лентул“ и публично го определил като измислица, като плод на нечие буйно въображение. Хората обаче не повярвали на този смел и светъл човек — на хората им било твърде приятно и изгодно да вярват, че Иисус бил такъв, какъвто го представя в отчета си сановникът на римската империя, „безпристрастният свидетел“.

Все пак най-старото направление за портрет на Иисус ни най-малко не е изгаснало. В зависимост от духовните нужди на християнските поколения то се възродило отново, особено в дълбоко вълнуващото готическо изкуство.

Интересно е това, че въпросът за физическия вид на Иисус, по-точно казано, за ръста му възникна отново преди няколко години. Причина за това бе прочутият, заобиколен е много почести от вярващите „торински покров“, смъртното покривало, в което вероятно Йосиф от Ариматея е трябвало да увие тялото на Иисус Христос. На платното, изтъкано от ленени нишки, се виждат замазани контури на човешко тяло в ръждив цвят. През 1898 г. един торински фотограф снима покрова и тогава излиза наяве изненадата. Оказва се, че контурът е негатив, такъв, какъвто се получава на филма с помощта на проявител на тъмно. Отражението доста ясно очертава отпред и отзад контурите на гол, брадат, добре сложен мъж с белези от гвоздеи на ръцете и краката и с белези на гърба, които наброяват 125. На гръдния кош се вижда дори следа от копие и множество следи от убождания на черепа, които навеждат на мисълта за трънен венец. Тук трябва още да изясним как се е получил този двоен контур. Тялото се слага на едната страна на покривалото, след това се покрива с другата, свободната половина. По този начин се отпечатва отпред и отзад мъжкото тяло, като двете страни се съединяват при черепа.

Медиците и химиците вече много години са се чудели как са могли да се образуват тези отпечатъци на покривалото. Преобладава мнението, че е настъпила химична реакция при съединението на амонячните изпарения на тялото с мирото и алоето, с които е било напоено покривалото. Може да се приведе и още нещо любопитно: някои безкритични автори не изключват възможността по време на възкресяването да се освобождава мощен електрически трус, който предизвиква тази химична реакция. Действително всички евангелисти споменавах за това покривало. Само у Йоан обаче четем за миро и алое, благовония, които донесъл тайнственият Никодим.

Под натиска на общественото мнение архиепископът на Торино през 1969 г. създаде комисия от специалисти, която да реши дали покривалото е истинско. Но преди да се върнем към този въпрос, да се заемем с проблема, от който се интересуваме и който възниква в този случай. Изследователите дойдоха до убеждението, че на основата на контурите на покривалото трябва да се установи какъв е бил ръстът на Иисус. Обаче и това не се оказва толкова просто. Италианският професор Николо Миани и прелатът Гило Ричи изчисляват, че Иисус бил висок 162,56 см. Скулпторът и специалистът по анатомия професор Лоренцо Фери изчислява, че Иисус бил висок повече от 182 см. Огромната разлика се обяснява с това, че очертанията на платното са размазани и неясни.

В резултат на това не разбрахме дали Иисус е бил нисък или висок. Трудно е да не се достигне до убеждението, че във всички тези спорове и изчисления на сантиметрите има нещо несериозно, нещо като игра. Преди всичко заради това, че автентичността на покрова въпреки отчаяните усилия на привържениците на християнството не можа да бъде доказана убедително. Дори и чрез споменатата комисия от експерти, съставена главно от католици. Когато попитали главния специалист на същата комисия, професор Кордильо, прочут авторитет в областта на съдебната медицина, вярва ли в автентичността на савана, той отговорил с усмивка: „Като вярващ отговарям: да, но като лекар: моля ви, почакайте още минутка.“ Минутите обаче се превърнали в години и досега все още комисията не е дала заключението си по този въпрос. Дори самият папа се въздържа да изкаже категорично мнение, а кардинал Пелегрино, архиепископ на Торино и върховен пазител на савана, обяви, че не са успели да установят дали това е същият покров, който се е намирал в Константинопол до 1300 г. Църковните власти не разрешават провеждането на единствено надеждното в научно отношение изследване на тъканта с помощта на въглеродния метод, като обясняват, че за това ще бъде необходимо да се жертвува твърде голяма част от нея.

Аргументите против автентичността на савана са твърде многобройни и сериозни, за да ги пренебрегнем. В църквите например се намират четиридесет савана, всички уж истински. Този въпрос бе поставен ясно и кратко от известния полски археолог проф. Влоджимеж Шафрански в статията му „Саванът от Торино“ („Аргументи“ от 26. VI. 1974 г.). Този саван се появил едва през 1204 г. — по времето, когато кръстоносците завзели Византия. По учудващо стечение на обстоятелствата това бил период, когато разцъфтявала търговията с фалшиви реликви. До ден-днешен различни църкви в Европа съхраняват 32 гвоздея, с които Иисус бил закован на кръста, 15 свещени копия, 6 свещени гъби, от които пил Иисус, множество парчета плат, за които войниците хвърляли зарове, и т.н.

При подялба на плячката в Константинопол саванът се паднал като дял на френския рицар Ото дьо ла Рош, а той го изпратил като дар на баща си. От този момент съдбата на савана, общо взето, е известна.

Какво обаче е било преди 1204 г.? Почти 1200 години след смъртта на Иисус за савана не се чува нищо, докато изведнъж се появява именно в периода на масово производство на фалшификати. За него няма дори най-краткото сведение в толкова богатите, в толкова точните византийски хроники. Изправени сме пред алтернативата: или саванът е бил обграден с мълчание, или изобщо не е съществувал. Докато тази огромна празнина в историята на реликвата не бъде запълнена, никой трезвомислещ не може да вярва в нейната автентичност. Още повече, че библеистите повдигат още един сериозен довод против автентичността й. Фактът на отпечатването на тялото на савана е в най-ярко противоречие с тогавашните погребални обреди на хебрайците. Ритуалът, който се спазвал най-строго, се състоял в това, че тленните останки били намазвани с благовония и обвивани в тесни ивици тъкан, а главата покривали с кърпа, така както четем в разказа за възкръсването на Лазар (Йоан, 11, 44). Тялото, както отбелязва проф. Домбровски, „не е могло да влезе в контакт със савана“ и продължава: „Целият скициран по-горе погребален ритуал изглежда изключва възможността торинският саван да е истински.“ В по-горе споменатата статия проф. В. Шафрански изброява редица други известни католически библеисти, които са на същата позиция.

И така нека си отговорим на въпроса, какво научихме за физическия портрет на Иисус. Отговорът може да бъде само един — абсолютно нищо. Всичко, което прочетохме на тази тема, е плод на фантазията или измислица, както и израз на набожни желания. С една дума, имаме работа с чиста митология. Художниците и скулпторите са представяли Иисус така, както им е диктувало въображението и духът на епохата. Още от самото зараждане на християнството Иисус бил неизвестна, загадъчна личност.