Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (4)

Мълчание и клевета

Единствената информация за Иисус, уж от еврейски произход, се оказа фалшификат. Да се спрем върху установеното. То е странно, загадъчно и много интригуващо. Защото Йосиф Флавий, йерусалимски духовник, който до такава степен се интересувал от религиозните движения на страната си, че бил последователно фарисей, садукей и есей не посветил нито дума на Иисус и неговата драматична съдба. Той пише за споменатите секти с очевидно познаване, а в същото време сякаш изобщо не знае за учението, чудесата и възкръсването на Христос от Назарет. А в същност като свещеник в йерусалимски храм е трябвало да чуе нещо за това. Наистина той се е родил седем години след мъченическата смърт на Иисус на кръста, но в Йерусалим трябва да са били още живи хората, които са могли да му разкажат за паметните събития. В същност трябва да си припомним, че там е била и първата община на назарейците, оглавявана от Яков, брата на Иисус. Това били верни последователи на юдаизма, които, освен че признавали Иисус за месия, запазвали верността си към закона. Те често ходели в храма и не мога да си представя Йосиф Флавий изобщо да не се е сблъскал с тях. Както знаем, той бил управник на Галилея, родината на назарееца. Там бил през 66 г., т.е. около 36 години след неговата смърт. Наистина страната била във военно положение, а той самият имал много работа по организирането на въоръжената съпротива срещу Веспазиан. Дали обаче не е намерил нито миг време да се заинтересува от съдбата и дейността на прочутия реформатор на религията от тази провинция, която управлявал?

А другите известни еврейски писатели от онова време? Оказва се, че и те запазват мълчание. Дори Юст от Тибериада, заклет враг на Флавий, автора на „Юдейската война“ и „Юдейски древности“. Наистина тези произведения са се изгубили, не са достигнали до нас, но патриархът на Константинопол, който живял през IX в. и ги е имал, твърди, че Юст никога нищо не е писал за Иисус. Това изненадва още повече, като се има пред вид, че той също е от Галилея и е познавал добре отношенията в своя район. Така поне излиза от полемичния отговор, който му дава Йосиф Флавий в автобиографията си.

Накрая и един от най-големите еврейски философи и мислители — Филон Александрийски, с когото ще се запознаем по-отблизо по-нататък в изложението поради това, че той е съдействувал за формирането на някои християнски идеи. Този равин, посветил целия си живот на задачата за примирението между юдаизма и гръцката философия, е оказал огромно влияние върху авторите на Новия завет — Йоан и Павел от Тарс. Достатъчно е да се каже, че гръцката идея за „логоса“ посредством него е преминала в християнското богословие.

Филон се родил тридесет години преди Иисус и го преживял с около двадесет години. Равин и прославен тълкувател на Светото писание, той освен това вземал живо участие в събитията на своята епоха, още повече, че като племенник на Тиберий Александър през 46–48 г. заемал високия пост прокуратор на Юдея. Въпреки че живеел в Александрия, той често пътувал до Йерусалим, където имал роднини и познати. В един от многобройните си трактати — „De vita contemplativa“ е описал дейността на терапевтите, религиозна секта, която напомняла в много отношения есеите и първите християни. В огромното си по количество литературно творчество, чиято тема е преди всичко религиозните проблеми от времето на управлението на Пилат, той не посвещава на Иисус дори едно съобщение. Това се отнася и за останалата религиозна литература на евреите с изключение на Талмуда, който представлява отделен проблем и за който ще се говори още в тази глава.

Щом земляците и съотечествениците на Иисус ни разочароват по този начин, как да имаме претенции към римляните и гърците? Тацит, Плиний Млади и Светоний наистина ни оставят в наследство кратки съобщения, но съдържанието им се отнася по-скоро до факта, че тогава вече са съществували християнски общини, а не до Иисус. В същност и трите са относително доста късни, защото са били написани осемдесет години след смъртта на Иисус на разпятието. А такива писатели като Плиний Стари (23–79 г.), Марциал (43–103 г.), Плутарх (50–210 г.) и Ювенал (55–130 г.), макар да отбелязват събития със значително по-малка важност, са отминавали с мълчание поразителната история за галилейския месия.

За читателите, които мислят рационално, аргументът, който ще приведа, разбира се, не може да има никакво значение, но за хората, които вярват във всичко, което ни разказва евангелието, трябва да прозвучи обезпокоително фактът, че в еврейските хроники няма и следа от потвърждение, че в момента на смъртта на Иисус настъпило тричасово слънчево затъмнение, че мъртвите наставали от гробовете си и преди всичко, че скъпоценното покривало на най-светия храм — Йерусалимския, в същия този миг се разкъсало на две. Трудно е да се допусне, че не се е намерил нито един еврейски хронист, който да не сметне тези явления, ако действително са станали, за достойни да бъдат отбелязани. Що се отнася до слънчевото затъмнение, за него не знае нищо дори Плиний Стари, учен, известен с добросъвестността си, въпреки че в своята „Естествена история“ посвещава цяла глава на слънчевите затъмнения.

Разбира се, библеистите са се замисляли върху причините на това загадъчно мълчание. Католическият писател Даниел Ропс, автор на известна монография за Иисус, дава следното обяснение: „За средния гражданин на Рим от времето на император Тиберий това, което ставаше в Палестина, не значеше повече от появяването на някакъв пророк на Мадагаскар или на остров Реюнион.“ Още по-красноречиво е изказването на Щайнман, автор на прочутата книга „Павел от Тарс“: „През 30 г. н.е. Иисус загива разпънат на кръст като роб, един сред милионите роби в Римската империя. Палестинските евреи едва забелязали това събитие. Дори и Йерусалим да е бил разтърсен от това, заинтересували ли са се цивилизованите хора в Италия, Гърция, Мала Азия и Египет от онова, което става с евреите? Какво значела гибелта на един човек в страната, управлявана от Тиберий, на която предстояло да бъде управлявана от Калигула, Клавдий и Нерон? Колко струва смъртта на един човек в свят, окъпан в кръв?“

И двамата споменати автори въпреки волята си обръщат внимание на известен психологически процес на деформация — според нашата оценка — на пропорциите на изминалите исторически събития. Поразени от грандиозната историческа кариера на християнството, неговите верни последователи го считали за чудо и не можели да повярват в скромния и естествен характер на неговите извори. Оттук е склонността за хиперболизиране значението и митологизирането на всички подробности, свързани с живота на основателя на новата религия, склонност, която се появява не само в евангелието, но и във всички други религии в света. И ето — мълчанието на авторите, които са пренебрегнали не само такива привидни чудеса като разкъсването на завесата и слънчевото затъмнение, но и самата личност на Иисус, ни показва едно психологическо явление: дисхармонията между историческата действителност и мечтите на живеещите в изолация първи християнски общини, затворени в кръга на вярванията си, между равнодушното гръцко-римско обкръжение и шепата сестри и братя, посветени в тайната на Христос, упоени от красотата на неземните си възхищения и мъки. За тях онзи пълен с чудеса свят, в който бог умира на кръста и възкръсва, е може би по-правдив, отколкото светът, с който са в съприкосновение всеки ден. А за езичниците и евреите разпънатият Иисус бил само, както се изразява Щайнман, „един от милионите роби в Римската империя“.

В нежеланието си да се примирят с интерпретация от този род някои библеисти се утешават с предположението, че литературни извори за Иисус са съществували, само че са загубени във военните вихрушки и политическите бури, които разтърсвали тогавашния свят. В пожара на Рим по времето на император Нерон изгорял целият държавен архив, а в него е можело да се намират различни документи, като например автентичните отчети на Понтий Пилат. През 70 г. Тит заграбил и разрушил Йерусалим. Заедно с храма и околните сгради потънали в пламъците и протоколите на синедриона, пред който се разглеждал процесът на Иисус. Войната в Палестина траяла седем години. Това била ожесточена, кървава унищожителна война. Стотици хиляди евреи били пленени или увиснали на кръста. Римляните унищожавали системно храмовете в цяла Палестина, свещените книги и документи, взети от тях, изгаряли на клади. Що се отнася до първите християни в Йерусалим, т.е. очевидците на Иисусовата мисия, въпросът стои по друг начин. Те не искали да вземат участие в еврейското въстание и през 66 г. се отправили към град Пела отвъд Йордан. Щом свитъците, открити в Кумран, свидетелствуват, че подобната на тях секта на есеите е имала своя литература, не е изключено те също да са имали собствена литература. В такъв случай е трябвало да я вземат със себе си по време на странствуването си. Това били юдеохристияни, които спазвали всички ритуални предписания, без да се изключва и обрязването. В Пела, както става при изгнание, те с още по-голямо упорство се придържали към мойсеизма, като виждали в Иисус единствения еврейски пророк и месия. Те съществували там няколко десетки години като секта на ебионитите, като все повече се отдалечавали от главната насока на християнството, което под влиянието на Павел и елинизма изгубило връзката си с юдаизма. Постепенно изчезвали от картата на историята: част от членовете се върнали в лоното на матерната религия, друга част се претопили в заобикалящия ги елинизъм. Вероятно заедно със сектата изчезнала безвъзвратно и литературата на автентичните ученици на Иисус. Макар че, кой знае, може би някога по някакво щастливо стечение на обстоятелствата ще бъде намерено нещо от тази хипотетична литература. За това свидетелствува откритият през 1966 г. полемичен трактат в превод на арабски език, който произхожда несъмнено от ебиониските среди. По-късно ще се заемем с уточняването на това, сега е достатъчно да отбележим, че той остро критикува Павел за това, че уж предал учението на Иисус, като обявил, че той е бог и спасител.

Едновременно с разпространяването на християнството нараствала опозицията от страна на гръко-римските интелектуалци. Натрупало се огромно количество литература, която полемизирала с теорията на новата религия, борела се срещу нарастващото й влияние, осмивала я и я клеветяла. Щом католическата църква намерила опора в държавата, започнала безогледно да унищожава всички видове памфлети, като в заключение успяла да създаде у потомците впечатлението, че в развитието си не се е сблъскала с опозиция от страна на образованите хора, че историята на християнството е имала в това отношение безконфликтно развитие. Като пример за тази унищожителна акция може да послужи неоплатоническият философ Порфирий от III в. Той написал срещу християнството 15 тома изложения и полемични трактати. През V в. те били изгорени на клада по препоръка на византийските императори Валентиниан III и Теодор II, така че от тях не останала и следа.

Сред преследваните от църквата автори на особена известност се радвал гръко-римският философ Целз, последовател на стоицизма и платонизма, довереник на императора-философ Марк Аврелий, един от най-опасните идейни противници на християнството.

Нямаме никакви други новини за този интересен езически мислител, но от уважението, което му оказва Лукиан (123–190 г.), авторът на прочутите философски диалози, можем да си направим извода, че това бил мъж с голям авторитет. В диалога „Александър, или фалшивият пророк“ между другото пише: „… като събирах материалите за днешния процес, желаех да се отблагодаря и да засвидетелствувам приятност на приятеля и другаря си, когото обичам най-много измежду всички, както за неговата мъдрост, любов към истината и кроткия начин на съществуване, така също и за спокойния умерен живот и умението да постъпва с хората.“

Публикуването на полемичния диалог на Целз „Истинската дума“ (ок. 177 г.), в който необикновено яростно атакува християнството, предизвикало огромно смущение. Под впечатление на аргументите му вероятно много християни се отрекли от новата вяра. Този трактат също споделил съдбата на другите произведения от този род: просто изчезнал безследно. Но по каприза на съдбата се случило така, че знаем точно съдържанието му благодарение труда на един от най-известните мислители и християнски теолози — Ориген (185–254 г. н.е.). В полемичното си произведение „Contra Celsum“ („Срещу Целз“) той приложил метода на цитиране на цели абзаци от Целз и после ги опровергавал със собствените си аргументи. Там има толкова много цитати, че това е позволило почти напълно да се възстанови съдържанието на „Истинската дума“.

Целз упреква християните преди всичко за това, че са създали толкова противоречиви предания за Иисус и така често се сменяли текстовете на евангелията, че накрая сами са се объркали. Така например майката на Иисус, Мария, предупредена за това от ангела Гавраил, родила Божия син. Но създателите на тази легенда забравили да изтрият от евангелието една по-късна история, според която Мария заедно със семейството си смятала Иисус за луд.

Целз посветил най-голямо внимание на въпроса за произхода на Иисус. Като се основава на слуховете, които чува, твърди, че майка му била селска жена с леко поведение. Мъжът й — дърводелец, я изгонил от къщи, понеже открил, че му изневерява с някой си Пантер, войник от римската армия, по народност грък. Бездомната жена се скитала из страната и в една крайпътна конюшня родила извънбрачно дете — Иисус, син на неистинския си баща. Този син, когато пораснал, тръгнал да си припечелва хляба в Египет и тук овладял изкуството да прави чудеса, а когато се върнал в Галилея, си изкарвал прехраната с фокуси. Той имал успех и толкова се възгордял, че разпространил, че е син Божи. В произведението си Целз привежда и редица други оскърбителни упреци за християнството, но ще се върнем към тях при друг случай. Вече знаем, че той бил сериозен човек и сигурно това, което пише, не са съвсем непроверени клюки. По онова време те трябва да са кръжали из Рим, щом в тях са повярвали много хора, щом са ги взели сериозно дори в кръговете на интелектуалния елит, към който се числели Целз, Марк Аврелий или Лукиан.

Допускаме кой е източникът на тези слухове. Те са възникнали в хода на ожесточената борба между християните и евреите в различни градове на Римската империя, борба, отгласи от която намираме в Новия завет. В Талмуда също са се запазили различни мнения и слухове, свързани с личността на Иисус, а в трактата на Абод Заро намираме това, което сме търсили: цялата история на прелюбодеянието на Мария с войника Пантер. Разпространяването на легендата било улеснено благодарение на едно събитие, нечувано за еврейската история. Дъщерята на един свещеник на име Мириам Бат-Билга се отрекла от юдаизма, за да се омъжи за войник от селевкидската армия. Отъждествяването на това момиче с Мария, майката на Иисус, било в тогавашната обстановка на ожесточени спорове и ревност почти неизбежно. Да припомним, че т.нар. палестински Талмуд получил последната си редакция едва около 400 г. н.е., а вавилонският Талмуд — 100 години по-късно. Целз е написал трактата си около 178 г. Това свидетелствува колко траен живот имат слуховете от този род. Те обикаляли няколкостотин години и наново намерили ревностни привърженици в епохата на Просвещението.

Така завършват търсенията на следите от действителния Иисус в нехристиянската литература, завършват — трудно е да се възрази — с пълно фиаско.