Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (26)

Павел на третото небе

Тук не е необходимо да представяме биографията на Павел. Бихме искали обаче да обърнем внимание на някои подробности от живота му, за да получим по-пълен психологичен рисунък на неговата личност. В живота му има неизяснени загадки и спорни моменти. Към такива спорни моменти се отнася например генезисът на неговите две имена.

Евреин, той получил хебрайското име Савел. С това име си е служил несъмнено в еврейските среди, а също и в Йерусалим като млад ученик на Гамалиел и по-късно — като прословут преследвач на „елинистите“.

Що се отнася до второто му име, Павел, т.е. на латински Paulus, библеистите не са единодушни в мнението си. Някои от тях, като се позовават на това, че „paulos“ на гръцки значи „малък“, допускат, че това е шеговито прозвище, дадено му от приятелите заради ниския ръст на Павел. Немският библеист Дибелиус, като имал пред вид практичния ум на Павел, дошъл до убеждението, че той е приел това име едва след като е приел християнската вяра, когато осъзнал, че като римския гражданин Паулус ще се ползува сред езичниците с по-голям авторитет, отколкото като евреина Савел.

Според най-старите традиции Савел трябва да е приел псевдонима Паулус в чест на проконсула на Кипър — Сергии Паулус, когото направил християнин. Тази версия ни предават Ориген, Йероним и Августин, въпреки че авторът на „Деяния на светите апостоли“, който единствен описва това покръстване, не съобщава нищо за този псевдоним. Това вероятно е една от по-късно възникналите легенди, чиято цел е да припомни заслугите на Павел.

Прочутият библеист Евгени Домбровски гледа на този противоречив въпрос по съвсем друг начин. Той обръща внимание на това, което повечето участници в дискусията забравили, а именно че сред евреите от диаспората, които били римски граждани, бил разпространен снобският тогава обичай да приемат за себе си и за синовете си гръко-римски псевдоними. Най-вероятно е Павел като син на богат евреин с римско гражданство наред с хебрайското си име да е носил и римски псевдоним.

Изглежда, че вина за цялата тази бъркотия има самият Павел, който маневрирал с двете си имена, в зависимост от това, как му диктували конюнктурата и обстоятелствата в живота. В Йерусалим и в еврейските общини на диаспората бил Савел, а в гръко-римските среди се представял като Паулос или Паулус.

Не по-малка загадка за историците бил и въпросът за външния вид на Павел. Чудно защо на автора на „Деяния на светите апостоли“ е досвидяло да даде каквато и да е информация по този въпрос, затова сме принудени да се задоволяваме с по-късни източници. Единственото в същност описание на вида му, което се е запазило до наши дни, датира от II в. и се съдържа в прочутия апокриф „Историята на Павел“. Анонимният автор ни съобщава, че Павел бил нисък на ръст и почти плешив, че краката му били криви, веждите — гъсти, и носът — орлов.

Апокрифът трудно може да се вземе като исторически източник. Тук обаче въпросът има и друга страна. „Историята на Павел“ е създадена в Киликия, т.е. в родния край на Павел, там, където най-дълго са го запомнили такъв, какъвто бил в действителност. В историята понякога се случва външният вид на героите в преданията на поколенията постепенно да се идеализира. И ако противно на тогавашната традиция документът от Киликия ни предава толкова безинтересен портрет на Павел, можем спокойно да приемем, че той е достоверен. Тук за известно време правдата се оказала по-силна, отколкото действието на легендата.

Казахме съвсем преднамерено „за известно време“, защото иконографията, сякаш непознала реалистичното описание, веднага тръгва по пътя на измислените портрети. Това вече са само стереотипи, които представят апостола като достопочтен мъж с брадат лик на замислен философ. Най-старият вариант на този конвенционален стил се вижда на медальона, намерен в катакомбите на св. Домицила, и датира от II в. Други, още по-късни, са открити върху саркофазите и фреските на римските катакомби, т.е. преди всичко върху мозайките.

Физическият вид на Павел говори за някаква загадъчна болест, която го е мъчила през целия му живот. От посланието до галатяните узнаваме, че тя е поставила на тежко изпитание учениците и спътниците му, тъй като със симптомите си будела отвращение. Павел отлично разбирал това и им изразил благодарността си, че не са се погнусили от него и не са го изоставили. Павел описва болестта си по толкова завоалиран начин, че ни е трудно да се досетим в какво се е проявявала. Учените, които се опитвали да поставят диагноза, се въртели в омагьосания кръг на предположенията си и не можели да уеднаквят мненията си. В разгорещените спорове се чували предположения, че това била някаква болест на очите, малария или епилепсия. Преобладава мнението, че става дума за епилепсия. Знае се, че от нея са страдали някои гениални хора, между другото Цезар, Мохамед и Наполеон. Това не им е попречило да се издигнат над обикновените хора, напротив, съществува теория, която доказва, че те дължали величието си именно на тази болест. Ако Павел е боледувал от епилепсия, това съвсем не му вредяло, а на нас пък ни помага по-добре да разберем много сложната структура на неговата психика.

За съжаление основата, на която се опира хипотезата за епилепсията, не е твърде солидна, защото обхваща само едно изречение, което съдържа второто послание до коринтяните (12, 7): „И за да не се превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да не се превъзнасям.“ Павел се оплаква, че пратеникът на сатаната забива клин в тялото му и го обсипва с юмруци. Това интимно признание, така оскъдно и освен това шифровано в повествованието, ни навежда на мисълта, че в основата на нещата може да става дума за драматичните страдания, които преживяват обикновено болните по време на епилептична криза.

Интересно е също така онова, което цитираният вече от нас Щейнман подчертава в монографията си, а именно че Павел най-вероятно си е давал сметка, че между заболяването му и състоянията на екстаз, до които понякога достигал през живота си, има тясна причинна връзка (Второ послание до коринтяните, 12, 7–9). Наистина за тези необикновени преживявания се говори, сякаш засягат някой друг, някакво трето лице. От подтекста обаче става ясно, че е имал пред вид себе си. Той разказва на събратята си в Коринт, че някога бил отвлечен в „третото небе“, обаче не е сигурен дали това отвличане било телесно или духовно. В същност признава, че не знае дали наистина се е възнесъл или това е било предизвикано от болестно бълнуване.

Както знаем, Павел, общо взето, бил практичен и трезв човек, затова мистичните видения, които имал понякога, са изненада за нас. С удивление си задаваме въпроса, откъде се е взело това невероятно за неговата нагласа преживяване. Стигаме до убеждението, че тук са заговорили дремещите в него старозаветни мотиви, защото според легендата пророците Енох, Илия, Ездра и Еремия са се възнесли в небето живи. А що се отнася до загадъчното „трето небе“, определено чуждо на християнството и затова съвсем необикновено в признанията на един от неговите главни просветители, ясно е откъде произлиза. Намираме обяснението в два еврейски апокрифа, а именно в „Завещанията на дванайсетте патриарси“ и в „Книгата на Енох“, Авторите на тези съчинения ни поучават, че небето се състои от седем степени, а на третото небе (където се бил „възнесъл“ Павел) се намира раят.