Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (25)

Животът се оказал по-силен

Цитираните думи, отправени към евреите на римската община, съвсем не означавали, че едва в онзи момент е настъпил разрив с ортодоксалния юдаизъм, а с това и е юдеохристиянската секта на Яков, която била цялостно свързана с този юдаизъм. Този разрив настъпил много по-рано, а именно в момента, когато Павел започнал мисионерската си дейност в елинистичните градове и градчета. Там той действувал в съвсем различни обществени и културни условия в сравнение с Палестина. Някои доктрини и догми, вкоренени традиционно в малката, откъсната от света страна, ставали все по-нереални, когато се опитвали да ги присадят на почвата на гръко-римската култура и цивилизация.

Като илюстрация може да послужи въпросът с употребата на месо от животни, принесени в жертва на езическите божества. Павел, както знаем от посланията му и от „Деяния на светите апостоли“, не тачел твърде много тази заповед, което стоварило върху него гръмотевици от гняв не само от страна на ортодоксалните евреи, но също така и на йерусалимските християни. Самият той често подчертавал верността си към юдаизма и ритуалните му наредби, затова тази снизходителна позиция може да ни се стори учудваща и непоследователна. Всичко ще се изясни, ако приемем, че не е било във възможностите на Павел да наложи на вярващите да изпълняват такава заповед. Просто животът се оказал по-силен от всякакви изкуствени, пренесени от други условия ограничения. Това вероятно трябва да се оцени като заслуга на Павел — че го разбрал, че проявил по този въпрос гъвкавост и практична мисъл.

Трябва да се знае, че в езическите храмове т.нар. цялостно изгаряне на жертвите било рядкост. Обикновено в огъня слагали една малка част от животното. Жреците, след като удовлетворявали нуждите си, продавали останалата част от месото на жителите на града. Те имали монопол в местната търговия и, разбира се, диктували цените. Частното клане се наказвало сурово. Изключение се правело понякога само за евреите, на които от религиозни съображения били позволявани частни ритуални кланета.

Да си представим сега положението на тогавашната домакиня-християнка, която най-често е принадлежала към най-бедните слоеве на населението. Ако не се снабдявала с месо от принасяните в жертва на езическите божества животни и продавани на пазара на относително достъпни цени, била принудена да ползува еврейските източници или пък да купува на черна борса. Обаче и двете възможности не влизали в сметката. В първия случай били пречка задълбочаващите се сътресения и предубеждения между евреите и последователите на Иисус, а в другия случай я отблъсквали много високите цени на спекулантите. В същото време животът казвал думата си и практичната жена в желанието си да нахрани семейството си вземала онова, което й било подръка, без да я е грижа за наредбите.

В Йерусалим всичко било по-иначе. Там било по-трудно да нарушиш наредбата за употреба на месо от езическите жертвоприношения, понеже с такова месо не се търгувало. Монопол за това имал храмът, в който, както и в езическите храмове, се изгаряла само малка част от жертвеното животно, а останалата част била предназначена за удовлетворяване на всекидневните потребности на града. Йерусалимецът, правоверен последовател на юдаизма, в това отношение не бил изложен на изкушения. Едва когато попаднел в друга страна, се сблъсквал с обратното положение — лесно се снабдявал с месо от езичниците, но сред това изобилие на пазара пречистеното според изискванията на Талмуда месо, разрешено за ядене на евреите, било недостатъчно. Въпросът ставал по-сложен, когато се появявали съображенията за вежливостта във взаимоотношенията с хората. Апостол Петър например счел за неприлично да откаже, когато новопокръстеният в християнска вяра стотник Корнелий го поканил на трапезата си заедно със семейството и домашните си. Последователите на Иисус в Йерусалим, които поради това обсипали апостолите с горчиви упреци, проявили обикновено провинциално лицемерие. Техният глава, „братът Господен“ Яков, ортодоксален формалист по въпросите на юдаизма, не се съгласявал на никакви отстъпки, не разбирал, че Петър и Варнава, докато правели посещения по елинистичните домове на Антиохия, не можели да не седнат на трапезата на новопокръстените в християнската вяра, които не виждали нищо неморално в употребата на месо от езическите храмове и навярно биха се почувствували засегнати от един отказ.

Въпреки това под натиска на емисарите на Яков и двамата се отказали от такива контакти, като с това си навлекли острата критика на Павел. В посланието до галатяните той ги упреква в непоследователност и нечестност. Ето как описва онзи неприятен инцидент: „Но като видях, че те не постъпват право по евангелската истина, казах на Петра пред всички: ако ти, бидейки иудеин, живееш по езически, а не по иудейски, защо караш езичниците да живеят по иудейски?“ (2, 14). За съжаление Павел не предава какво е казал в своя защита Петър. Знаем само, че от момента на тази разпра пътищата им се разделили завинаги. Никога повече не се срещнали, нито в Антиохия, която Павел съвсем явно избягвал, нито дори в Рим, ако изобщо поради несигурността на притежаваните източници може да се говори за пребиваване на Петър там. Това навярно бил един от най-важните моменти на разрива между юдейските и езическите последователи на Иисус.

Павел имал много интересно отношение към този проблем. В първото послание до коринтяните (10, 27-29) той препоръчва на еврейските си възпитаници, без да се обръщат към съвестта си, да купуват месото, което се продава, а също така да ядат заедно с езичниците, когато ги поканят на трапезата си. Само ако някой от еврейските им братя им обърне внимание, че месото е „езическо“, тогава да се въздържат, но не поради собствената си съвест, а да не огорчават другите.

В случай че някой си помисли, че Павел лавира, за негово оправдание ще приведем друга фраза от същото послание до коринтяните. Там четем следното: „Колкото за ядене идолски жертви, знаем, че идолът е нищо в света и че други Бог няма, освен Единаго Бога“ (8, 4). Т.е. по неговото мнение проблемът е безпредметен, щом месото, покварено от езическите богове, изобщо не е съществувало, тъй като такива богове не съществуват. Той само препоръчал по този въпрос свобода на съвестта, но без да бъдат смущавани онези изповядващи Мойсеевата религия, които още не били достатъчно съзнателни, за да разберат това.

Разумният прагматизъм спрямо изискванията на живота, който заставил Павел за доброто на мисията си сред езичниците да отхвърли някои ритуални обреди на Мойсеевата религия, определял и отношението му към някои аспекти на ранното християнство, предоставено от йерусалимската община на Яков. Това било, както днес можем да кажем, ревизионистично отношение в пълния смисъл на тази дума и особено засегнало структурата на тази община, която се опира на принципа на тоталната имуществена общност. От „Деяния на светите апостоли“ знаем, че нейните ръководители са се отнасяли към това устройство като неотменима част на новата вяра. Дори най-малкото отклонение в това отношение се равнявало на тежък грях против Светия дух и затова Петър наказал с незабавна смърт нещастното семейство новопокръстени Анани и Сапфира.

Вече знаем, че във връзка с догматичното неспазване нерушимостта на тази структура сред йерусалимските последователи на Иисус се стигнало до сериозни конфликти. Не е трудно да се разбере защо. Комуна от този род можела да се запази само изолирана от съблазните на живота около нея, т.е. в манастирски условия. Структурата на имуществена общност просъществувала по-дълго сред есеите, еврейската секта на анахоретите^[1], която си построила манастир на скалистото, безлюдно крайбрежие на Мъртво море близо до днешната местност Кумран.

Първите последователи на Иисус в Йерусалим били малка група бедни, живеещи от подаяния от по-заможните едноверци хора, които населявали елинските градове. Павел също събирал и докарвал в Йерусалим милостиня. В тези условия създаването на имуществена общност било не само желателно, но и жизнено необходимо. Ставало дума за стопанисването на тези дарове по такъв начин, че всички да получат по равно.

По-бедните членове на общината, чийто бит зависел от подаянията, хвалели тази общност. Щом обаче броят на членовете се увеличил, както съобщава авторът на „Деяния на светите апостоли“, до пет хиляди, рамките на структурата не издържали напрежението. Разширявал се притокът на състоятелни хора — такива като Анани и Сапфира, и преди всичко на „елинистите“-евреи от други страни, които внесли в общината свежия полъх на широкия свят и зародиш на бунт против заварените отношения. По-горе обърнахме внимание на отзвука от тези конфликтни събития, достигнал до текста на „Деяния на светите апостоли“.

Павел бил не само религиозен идеолог, но също така трезв практик, основател на много огнища на християнството. „Елинист“, роден в Тарс, той познавал отлично обществено-политическите отношения на градовете и градчетата, овладени от гръцката култура. Той без съмнение си е давал сметка, че структурата на имуществената общност, която дори в провинциалния Йерусалим трудно удържала напорите на вълните на живота, там ще станат утопия и дори сериозна пречка за развитието на новата вяра. Тази структура само би уплашила прозелитите от слоевете на занаятчиите, търговците и чиновниците, на които Павел явно държал. Би било нелепост да, изисква от тези заможни представители на средната ръка хора да се откажат от имота си, с който били привикнали от поколения.

Впрочем в този случай Павел се ръководел не само от практически съображения. По силата на социалния му произход той, имал друго, бихме казали днес, класово отношение към въпроса. Той самият израснал в богато семейство. Баща му търгувал в Киликия с тъкани от козя вълна, а Павел се научил да прави шатри. Понеже баща му бил заможен, той още като юноша отишъл в Йерусалим, за да се учи при знаменития познавач на Светото писание Гамалиил. За онова време това било скъпо пътуване, не всеки можел да си го позволи.

Изглежда обаче, че след като преминал към християнството не му провървяло. Като се вземе под внимание мълчанието му на тема семейство, може да се смята, че тогава се е стигнало до скъсване на отношенията му с баща му, за когото знаем, че бил фарисей, т.е. вероятно и последовател на ортодоксалния юдаизъм. Постъпките на сина му трябва да са му се сторили непростимо отстъпничество от религията на отците. Признаваме, че това са само догадки. Учудващо е, обаче това, че Павел, макар да бил от заможно семейство, живеел от помощта на учениците си, от средствата, събирани от тях в християнските общини.

В посланието си до филипяните (4, 12) пише, че се е научил да понася както глада, така и да тъне в изобилие. От това признание следва, че паричната помощ, както обикновено става с доброволните събирания на средства, не идвала твърде редовно. Все пак финансовото му положение не било лошо, щом в същото това послание Павел, като благодари за подпомагането, уверява, че „има всичко и има излишно“ и че след получаване на дара се е „преизпълнил с блага“ (4, 18).

Някои разяснения в повествованието на „Деяния на светите апостоли“, когато човек се вгледа в тях по-внимателно, ни убеждават за това съвсем недвусмислено. Например на вид Павел не правел впечатление на беден странник. Дори, напротив, трябва да се е обличал като човек с добро положение, щом рутинираният в насилственото вземане на откуп наместник Феликс се надявал да получи откуп за пускането му от затвора. И то такъв откуп, че си струвало търпеливо да чака две години, докато затворникът разбере за какво става дума.

Тук скептикът може да вмъкне забележката, че историята с откупа, както много други, може би е създадена от богатата фантазия на автора на „Деяния на светите апостоли“, че на Феликс и наум не му е дошло да иска някакъв откуп, защото такъв, който си струвал грижите и старанията, не можел и да се надява да получи от някакъв си евреин от далечна Азия. По-скоро трябва да се допусне, че Павел бил в затвора толкова време, защото никой не бил нито толкова умен, нито толкова желаел да повдига този щекотлив въпрос. И така причина за отлагането — разсъждава онзи скептик — не е било вероломството на подкупния сановник, а пословичното равнодушие на бюрокрацията. Едва следващият наместник, който приел портфейла на предшественика си, се заел с нова енергия с Павел.

Както и да стоял въпросът, със сигурност може да се приеме, че Павел съгласно навиците, които имал още от родния си дом, се обличал добре. Такъв негов портрет предава традицията на следващото поколение и вероятно именно тя е внушила на автора на „Деяния на светите апостоли“ да създаде версията за стремленията на Феликс към откуп.

Като съдим по това, колко удобен живот си уредил Павел в Рим, идваме до убеждението, че ни най-малко не бил небрежен по отношение на външността си. Само човек, който разполага с много пари, можел да наеме частен дом и освен това, както допускат някои библеисти, да поддържа за своя сметка онзи войник, който бил зачислен да го пази. На Павел не му била по вкуса съдбата на многобройните оковани затворници, а бил от привилегированите, които можели да си позволят да очакват процеса, като пребивават на свобода, както казват юристите.

Павел имал съвсем различно отношение към богатите в сравнение например с Иисус в евангелията. Матей слага в устата на Иисус прочутата сентенция, „че по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие“ (19, 24), т.е. той осъжда самото притежание като безнравствено. В същото време Павел явно се примирява със съществуванието на богатите, не ги осъжда вкупом, а само се стреми към това да поддържат с подаяния бедните. „Сегашният ваш излишък да допълня техния недостиг“ — пише във второто послание до коринтяните (8, 14). А в първото послание до Тимотея четем: „Нарачвай на богатите в тоя свят да не мислят високо в себе си, нито да се надяват на непостоянното богатство, а на живия Бог, Който ни дава всичко в изобилие за наслада; да вършат добро, да богатят с добри дела, да бъдат щедри и общителни“ (6, 17-18). Както виждаме, идеята за бедността и общността на имуществото била съвсем чужда на Павел. Той приемал имуществените различия между хората като нещо естествено и неизбежно, само препоръчвал да се смекчат с даването на подаяния и упование в Бога.

Тази тенденция на конформизъм у Павел е застъпена в отношението му към властта и държавата. Знаем с каква гордост подчертавал, че по рождение е римски гражданин и охотно ползувал привилегиите, които му се полагали поради това звание. Той отишъл толкова далече в лоялността си към властите, че това вече приличало повече на сервилничене. Това произтича сигурно от известния ни вече прагматизъм. Трябва все пак да помним, че той е формулирал исканията си за държавата и властта в посланието, отправено към събратята си, живеещи в Рим. Може би ако застъпим тезата, че като ги насочва към толкова крайно верноподаничество, имал за цел преди всичко противопоставянето си на тези, които обявявали християните за врагове на Римската империя, за да ги спася от преследвания.

Ето какво четем в посланието до римляните: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане“ (13, 1-2).

Според Павел не само всяка власт — без оглед на това, каква е — произлиза от бога, но дори бирниците, които събирали данъците като представители на тази власт, са божи слуги. „Затова и данък плащате, защото те са Божи служители, и с това именно служене са постоянно заети. И тъй отдавайте всекиму, каквото сте длъжни: комуто данък — данък, комуто берия — берия, комуто страх — страх, комуто чест — чест“ (П.р., 13, 6-7).

Игнаци Радински, автор на книгата „История на един от синовете божи“, под впечатлението на това становище пише, че „мъчно можеш да не затрепериш при мисълта, какво не е направено на основата на възгледите му в продължение на две хиляди години?“. Идентично мнение, само че по-конкретно изказано, е на Мечислав Живчински. В статията си „Обществените възгледи на Павел“ („Керунки“ от 26. I. 1975 г.) твърди открито: „Тези възгледи са използувани за задушаване на свободолюбивите течения и за потискане на онеправданите народни маси.“

Аналогична е позицията на Павел по отношение на робството. Както властта и държавата, така и строят в тази държава произхождат от бога. А робството е един от стълбовете на този строй. В първото послание до коринтяните Павел поучава учениците си: „Всеки да си остава в званието, в което е призван“ (7, 20), а в посланието до ефесяните направо нарежда на онези, които са роби: „Вие, робите, бъдете послушни на вашите по плът господари със страх и трепет, с простота на сърцето си, както на Христа“ (6, 5).

Като случай, взет от живота, можем да приведем историята на роба Онисим. Той избягал от господаря си Филимон, приел християнската вяра и се присъединил към приближените на Павел. Апостолът се привързал към него, обаче не искал да се разпорежда със съдбата му, понеже смятал, че трябва да уважава чуждата собственост. Изпратил го при Филимон, за да отсъди той сам какво да направи. Обаче се стараел да повлияе на него и на съпругата му не само да простят на Онисим, но дори да го върнат обратно при Павел като свободен човек. От тревогата, с която е проникнато посланието, става ясно, че самият Павел е разбрал колко рискована е постъпката му. В онези времена бягството на роб се считало за едно от най-тежките престъпления и се наказвало дори със смърт. Заедно с това Павел можел да се надява, че молбата му няма да бъде пренебрегната, тъй като Филимон бил ревностен, предан християнски прозелит.

И така Павел наистина съветвал с робите да се отнасят добре, понеже пред бога всички хора са равни, но все пак приемал робството като институт.

Разбира се, трудно е да се открие защо той има такава, а не друга позиция. Преди всичко поради своята принадлежност към определено обществено положение Павел, привикнал от детството си с робите, ги е смятал за нормален атрибут на живота, над който няма какво да се замисля. Мисълта, че е възможно робството да бъде ликвидирано, сигурно би му се сторила чудновата, нелепа и дори да му беше дошла наум такава борческа мисъл, като човек реалист веднага щеше да забележи какво можело да го очаква. Би станало това, което се мъчел да избегне на всяка цена: би влязъл в конфликт с римските власти, които, раздразнени от многобройните бунтове на робите, били много чувствителни по този въпрос.

В онова време на историческото развитие, когато икономическата структура на света имала за основна база широката система на робския труд, не можем и да си представим, че Павел може да има друго становище. Той се стремял само към това по някакъв начин да се облекчи съдбата на нещастните роби и смятал, че в името на обичта към ближния това е преди всичко дълг на братята-християни.

Като се солидаризира така демонстративно с мощта на римската държава и с нейния строй, основан на робството, Павел в действителност улеснява историческия поход на християнството към окончателния му триумф като държавна религия и в същото време се отдалечава от учението на Иисус и учениците му, от всичко онова, което в него е протест против несправедливостите в живота. Той преминал, както се изразява цитираният вече автор Живчински, във всяко отношение на десни позиции. Общественото острие на християнството било притъпено.

Някои библеисти смятат, че в сравнение с Иисус, Павел бил нов феномен, че от появяването му християнството сложило началото на съвсем друг период от развитието си. И нищо чудно. Известният немски библеист Хайнц Зарит, автор на чудесната книга „Историческият Иисус“, казва, че „историческия Иисус и спасителя на църквата ги дели такава пропаст, че не е възможно да забележим някакви общи черти в тези две личности“.

Като допълнение на тази картина трябва още да приведем онова, което пише католическият библеист Жан Щайнман, автор на монографията „Павел от Тарс“. „Колко различен е (Павел) от своя учител! Иисус е говорел на арамейски, а Павел — на гръцки. Иисус бил човек на природата и нивите, а Павел бил градски човек. Иисус от цялото си сърце бил привързан към Галилея, а Павел бил космополит. Иисус бил недоверчив към интелектуалците и равините, а Павел е равин.“